Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (6)

С очи, вперени в кипяща Полша

Известно време запазих спомена, че тълпата във Варшава се движи в индианска нишка и влачи кухненски потреби, празни консервени кутии и всякакви метални съдове, които непрестанно и шумно дрънчат по паважа. По-късно намерих обективно обяснение за това кошмарно видение. Във Варшава има много малко автомобили. Когато не минават старите ремонтирани трамваи, накуцващи заради прекаления брой пътници, широката, обрамчена с дървета улица „Маршалковска“ изцяло принадлежи на пешеходците. Но гъстата опърпана навалица, която посвещава повече време да зяпа витрините, отколкото да купува в магазините, не се отказва от навика да върви по тротоара. Впечатлението е, че всички се движат в индианска нишка, защото не заемат празното улично платно. Не се чуват клаксони, нито ръмжене на мотори, нито подвиквания на улични продавачи. Единственият шум, който се носи, е чистата глъчка на тълпата; един постоянен шум от кухненски съдини, празни консерви и всякакви метални вехтории.

В някои отсечки това впечатление се заличава от камионите с високоговорители, които предават народна музика и особено — за пореден път — южноамерикански песни. Но тази принудителна веселост, наложена с декрет, не се отразява на тълпите. Още от първия миг човек си дава сметка, че животът е труден, че народът е преминал през тежки катастрофи и че преживява национална драма от дребни битови проблеми. Магазините са бедни като в Източна Германия, с изключение на книжарниците, които са по-модерни, по-луксозни, по-чисти и доста посещавани места. Варшава е отрупана с книги, чиито цени са скандално ниски. Високо почитан автор е Джек Лондон. Има отворени и пълни читални още от осем часа сутринта, но поляците не се задоволяват с тях, а запълват с четене всички празноти в живота си. На опашките по трамвайните спирки — те продължават през целия ден — или пред магазините за продукти от първа необходимост поляците четат книги, списания и официални пропагандни брошури с вглъбеност, близка до религиозната.

Не проумявах какво правят толкова хора на улицата. Доказано е, че в Полша няма безработица. Но тълпата си прекарва живота в зяпане на витрините. Държавните магазини предлагат нови артикули с вид на стари и на високи цени. Хората се струпват пред вратите им още преди да ги отворят. Прекарах няколко часа сред гъстата клиентела на най-фотогеничния варшавски универмаг, като слизах и се качвах по ескалаторите, и мога да твърдя, че хората обикалят магазина, но излизат с празни ръце. Сякаш да се уверят, че и недостигът на пари за пазар е също начин да се пазарува.

Свещениците и монахините са част от навалицата в същата значителна пропорция както в Рим. Срещат се на всяка крачка: присъстват на политическите беседи, на културните сбирки, в читалните, където разлистват някое списание със свирепите мустаци на Сталин на корицата. На улица „Маршалковска“ ме изненада статуя на Христос, увенчана с електрически крушки, в чието подножие горяха две маслени лампи. Някои пешеходци се спираха за миг, за да се прекръстят. След време свикнах с тези религиозни изображения, вклинени насред една социалистическа столица. Срещат се и новопостроени статуи на Богородица. Едно от първите възстановени здания е била катедралата. Черквите са отворени през целия ден и от улицата може да се види как избирателите на първия секретар на Комунистическата партия Владислав Гомулка са коленичили с разперени ръце пред Христос. В края на туристическата ни обиколка на варшавската катедрала една старица, която се молеше на висок глас пред главния олтар, се изправи и когато минахме покрай нея, ни поиска милостиня. Трябва да отбележа, че бе единственият просяк, когото видях оттатък Желязната завеса.

Общото впечатление е на крайна нищета. По-впечатляваща, отколкото в Източна Германия и в Унгария. Но един факт говори в полза на поляците: подложени на продължителни лишения, съсипани от войната, доубити от неотложността на реконструкциите и от грешките на управниците си, те се стараят да продължават да живеят с известно благородство. Може да са закърпени, но не са окъсани. Бедни са до невъзможна за описване крайност, но се вижда, че се възправят срещу нищетата с непокорство, което поне в Източна Германия не се забелязва. Във вехтите дрехи и износените си обувки поляците са запазили достойнство, което внушава уважение.

Изграждането на Варшава е всенародна задача и такива случаи са много малко. Сега гетото е пуст и гол площад, гладък като касапски тезгях. Такъв е бил центърът в утрото на освобождението. Не само че не е имало град; не е имало и поляци. Оцелелите — подпомагани от завърналите се по-късно в страната — се заинатили да възстановят камък по камък един град, от който не бил останал камък върху камък, и го вършели с нещо като отмъстителна свирепост, със същото символично безстрашие, с което полската кавалерия се опълчила срещу танковете на Хитлер. Първо възстановили града на хартия: планове, снимки, исторически документи. Експертна комисия следяла възстановяването да е автентично, така че новият град да е съвсем същият като стария. За да се изгради отново средновековната градска стена, трябвало да се изработи специален вид тухли, чиято формула изчезнала още преди векове.

Любопитен е ефектът, който предизвиква този град, построен въз основа на фотографии. Средновековните улички миришат на прясна боя. Четиристотингодишните фасади не са достроени. По скелетата работят бояджии, родени през 1925 година, които е трябвало да изобретят отново забравени формули и техники, за да пребоядисат стените така, че на следващата сутрин да са на триста години. Това титанично дело се извършва с цената на недостигащите хляб и обувки.

В архитектурното единство на Варшава има едно изключение: Дворецът на културата, подарък от Съветския съюз и точно копие на Министерството на образованието в Москва. Поляците — с които е невъзможно да се говори за руснаци, защото изригват в проклятия — накрая ще вземат да го взривят. Казват, че Сталин наредил да го сложат там, без да се интересува от мнението на Полша, в знак на благодарност към управниците, които нарекли най-големия варшавски площад на негово име. Сега той се нарича „Площад на културата“, но Дворецът си стои там, неразрушимо сталински и с червената звезда на върха. В това огромно и пусто уродливо здание, в което е също толкова лесно да се изгубиш колкото и в храма „Свети Василий Блажени“ в Москва, са разположени конферентни зали, театрални и киносалони, седалищата на разни културни учреждения. В летните съботни вечери режимът инсталира система от високоговорители, от които се лее оглушителен джаз, а младежта танцува до един след полунощ. „Всичките ни усилия отидоха по дяволите — ми каза един професор по история, участвал в реконструкцията на града. — Дворецът на културата отвори пробойна в нашата традиция.“

Някои поляци дори не вярват, че е подарък. Смятат, че е дело на предишните управници, за да се подмажат на Сталин. Онези, които приемат, че е подарък, намират в това още една причина за ненавист към руснаците; когато строили Двореца на културата, поляците живеели като плъхове в развалините на разрушените сгради. Не проумяват защо Съветският съюз е направил толкова скъп и безполезен подарък в момент, когато Полша е страдала — и още страда — от недостиг на жилища. Откакто Гомулка заема своя пост и страната започва да се радва на свобода на словото, се е зародил процес на обществен протест срещу Двореца на културата и този процес все още продължава. По време на митинг преди няколко седмици попитали Гомулка: „Вярно ли е, че Дворецът на културата е подарък от Съветския съюз?“ Гомулка предпочел да избегне темата. „Вярно е“ — отвърнал и изпреварил евентуален злонамерен коментар:

— На харизан кон зъбите не се гледат.

Една вечер намерих в хотела бележка от Адам Вацлавек. Очевидно съм я разбрал погрешно, защото помислих, че става дума за някаква конференция. Нямах време да вечерям. Взех такси, показах адреса на шофьора и той ме остави без коментар пред мрачно здание, обградено с дървета, в покрайнините на Варшава. Оказа се галабанкет. Бях по джинси, но не се притесних от подобни буржоазни подробности, защото бях чувал, че в страните с народна демокрация всеки може да присъства на празненствата както и да е облечен. Преди три години съветската делегация на фестивала във Венеция покани журналистите на прием в хотел „Екселсиор“. Облечените в ризи с къси ръкави бяха върнати на входа от портиер в ливрея. „Когато отидете в Москва, можете да се обличате както си поискате — ни обясни един от членовете на делегацията. — Тук обаче е прието официално облекло и ние се съобразяваме с обичаите на страната.“ Във Варшава не бе спазено това правило, което за беда бях сметнал за догма. Мъжете бяха облечени в черно, а жените, в тоалети, изкопирани от френските модни списания, се бяха накичили като бижутерски витрини.

Нямах време да се връщам в хотела. Адам Вацлавек настоя, че това няма значение, така че заедно с другите поканени се настаних край дълга маса, отрупана с много неща за ядене и най-вече с много бутилки с дяволската 46-градусова полска водка. Мъжете целуваха ръце на дамите. По начина, по който жените ни подаваха ръка, разбрах, че очакват и от нас, чужденците, да им целуваме ръка. Дори групичките поляци разговаряха помежду си на френски. Разговорите не ми се сториха непринудени. Изглеждаше така, сякаш всеки се стреми преди всичко да докаже на другите, че френският му е по-добър и че владее отлично и най-изисканите теми за разговор.

Малко по-късно установих, че в тази среда на разорена аристокрация има и демократично кътче: шофьорите на официалните автомобили също присъстваха на тържеството. Не се смесваха с останалата публика. Присъединих се към тях, но не защото имах нещо против полския обичай да се целува ръка на дамите, а защото ми се струваше, че е историческо противоречие да го правя облечен с джинси и гуаябера^[1]. Шофьорите бяха облечени така, както се обличаме ние, шофьорите, по цял свят, и аз се чувствах в свои води. Дори взех участие в разговора на чист гладък полски, на който всеки заговаря след третата водка.

Когато алкохолните изпарения се сгъстиха, присъстващите се смесиха. Тогава и шофьорите зацелуваха ръка на дамите. Не можах да се измъкна. По-късно научих, че този навик, който смятах за отживелица на експроприираната класа, се е запазил във всички прослойки на полския народ. Социализмът — осигурил равни права на всички — само е разширил възможностите; сега и шофьорите можем да целуваме ръка на дамите. Няма да забравя неудоволствието на полковник Уебс, делегат от Конгресната библиотека във Вашингтон, практичен гринго с платинена коса, който пътуваше с две смени найлонови ризи в куфарче на „Панамерикън Еърлайнс“. По едно време се приближи, за да ми каже: „Ако знаех, че ще трябва да целувам ръка, щях да си остана в леглото с бронхопневмония.“

На мен пък ми се стори, че подобна мешавица на бижута и автомобилни двигатели дори в Полша не е възможна преди третата водка. Представителите на някогашната аристокрация, които още живеят в Краков — херметично консервативен град, — търсят защита от прилива на пролетариата в частните си имения. Някои от тях сътрудничат на режима. Присъстват на приемите и настръхват, когато се сблъскат с министър, който е син на обущар от Закопане, или с промишлен ръководител, издигнат с кран от дъното на някоя мина. Пролетариатът, от своя страна, още не е успял да преодолее напълно плахостта си.

Ресторантът на хотел „Бристол“ не е скъп за висококвалифицирания работник. В събота вечер мнозина заемат маса с жените си, наконтени в блестящо розово, и не знаят къде да си дянат ръцете. Понякога си служат с тях, за да отмерват ритъма на валсовете, изпълнявани от музиканти във вечерни облекла. Човек разбира, че се чувстват неудобно, че не им се нрави тази среда със салфетки по масите и че все още се стряскат, когато се изстрелва тапа от шампанско. Експроприираните се подсмихват под мустак и се осмеляват да обясняват на чужденците, че в Полша революцията не пуска корени, защото работниците имат комплекс за малоценност.

Малко преди края на тържеството един много изнервен поляк даде някакви нареждания на шофьорите. На мен лично явно нареди нещо много специално, защото шофьорите прихнаха да се смеят. Той разбра, че не говоря полски, аз се представих и тогава огледа дрехите ми, прегърна ме в изблик на въодушевление, на каквото са способни само поляците и руснаците, и ми заяви: „Вие сте истински комунист, другарю.“ Дискретно посочи останалите присъстващи с изражение на презрително превъзходство.

— Тези тук не са — добави. — Тези вървят напред, защото им е изгодно или защото нямат какво друго да правят.

Оказа се, че е главният редактор на списание за изкуство. Взе ми интервю за колумбийската фолклорна музика и след няколко дни намерих в хотела плик с визитната му картичка и хонорар за репортажа: 200 злоти. Щях да си спомня за тези пари едва седмица по-късно на границата.

Унгарският делегат беше старче, което напомняше мечок, беше доста изкуфял и страдаше от болки в бъбреците, а аз го поднасях заради името му: Андреа^[2]. Говореше малко италиански. На масата сядаше до мен. Забелязах, че навсякъде го придружава млад, дискретен и симпатичен унгарец, който се представяше за негов преводач, а и наистина говореше четири езика, но не изглеждаше да изпълнява задълженията си. Една вечер ми потрябва пишеща машина и помолих Андреа — господин Андреа — да ми услужи с неговата. Той се посъветва с преводача си. Младежът даде съгласието си и се качи с нас в стаята, за да вземе машината. Когато на рецепцията поискаха паспорта на Андреа, той не беше в него. Държеше го преводачът му. При първа възможност го попитах на какво се дължи тази тайнственост. Със своята седемдесет и пет годишна старческа наивност господин Андреа ме попита дали не съм комунист. После ми разкри тайната: преводачът е агент. Господин Андреа бил авторитет в областта на киното. Въпреки че бил на държавна служба, унгарската полиция — а тя му нямала никакво доверие — го изпратила във Варшава, придружен от агент. Така се предотвратявала възможността старият човек да използва паспорта си, за да избяга оттатък Желязната завеса. Правоверният младеж, достоен за доверието на режима, му даваше дори парите за цигари с известна майчинска загриженост и със същата обич, с която би дал да суче на старец, който можеше да му е дядо.

Това бе единственият случай на полицейски контрол във Варшава, за който имам спомен, но той всъщност не е показателен за положението в Полша, а за положението в Унгария. Тъкмо обратното — удивителна е свободата, — с която поляците се изказват срещу правителството. Гомулка е недосегаем. Но е единственият. В Двореца на културата се представя пиеса, написана от студент и изпълнявана от експериментална трупа, а пиесата е сатира за министрите, като са използвани истинските им имена.

Дори в Съветския съюз — където подемът на младежта е безспорен — не се забелязва такъв силен младежки кипеж както в Полша. Той е по-разгорещен или най-малкото по-истеричен, отколкото в коя да е страна в Западна Европа. За разлика от случващото се в Чехословакия полските студенти вземат активно участие в политиката. Всички студентски вестници и списания — откакто Гомулка е на власт, всеки месец се появява по някое ново издание — се намесват пряко в правителствените дела. Университетът е като буре с барут. Положението стигнало до такава крайност, че вестник „По просту“^[3] бил закрит от правителството. Морален удар за студентите, които се възползвали от медения си месец със свободата на словото, за да стрелят във всички посоки. Тази мярка предизвикала необуздани обществени протести.

Не смятам, че опростявам нещата, ако свържа тази бурна студентска активност с броя на книжарниците, цената на книгите и жаждата, с която поляците четат. Един комунист в Унгария заяви: „Полша не е страна с народна демокрация. Тя е френска културна колония, поляците просто се отърсиха от съветското влияние, за да се върнат към френското.“ Поляците не им остават длъжни. Един полски комунист заяви: „Унгарските комунисти са доброволни роби на Съветския съюз, те са сектанти и догматици с всички пороци на антимарксизма.“ В Будапеща полски комунист прегърна унгарски комунист: „Ние сме възхитени — му каза — от страхотната революция на унгарския народ през октомври.“ Унгарецът позеленя от яд. „Не беше революция — възрази. — Беше контрареволюция, организирана от реакцията.“ Ето как стоят нещата в семейството. От друга страна, и двамата са единодушни по отношение на Чехословакия: „За чехите — твърдяха — най-важното е да продават.“ Казах им, че според мен Чехословакия е единствената стабилна страна с народна демокрация. „Това не е народна демокрация“ — възразиха. Изтъкнаха ми довода — не знам дали е вярно, или го казаха само за да ме спечелят на тяхна страна, — че Чехословакия продавала оръжие на Рохас Пиниля^[4].

Като се изключат тези семейни различия, Чехословакия и Полша явно са единствените социалистически страни, чийто поглед е обърнат на Запад. Първата, с много такт по отношение на Съветите, търгува наляво и надясно. Поддържа търговски връзки с почти всички западни държави. Това е единствената страна с народна демокрация, в която има колумбийско консулство, макар и да не фигурира в телефонния указател на Прага. Полша, напротив, се извръща към Запада със сила, опълчва се грубо на руснаците и както изглежда, с чисто културна цел. Изучаването на френски е запазена семейна традиция. В някои работнически семейства — бивши емигранти във Франция — го преподават на децата преди още да са започнали да учат полски в училище. Във всички обществени учреждения във Варшава се говори френски.

Френските писатели, които не са добре приети в страната си — особено отцепилите се от партията комунисти заради събитията в Унгария, — намират прекрасна читателска публика в Полша. Неотдавна парижки вестник излезе със следното заглавие: „За да се разбере какво мисли френската левица, трябва да се чете варшавският печат“. Някои от последните статии на Сартр са били отпечатани първо на полски, а след това на френски. В пресата във Варшава се водят ожесточени полемики между мнозина от най-добрите френски писатели и полските им колеги, за които в Париж дори нямат представа.

Трудно е да се разбере какво искат поляците. Те са със сложен характер, не се поддават на внушение, отличават се с почти женска мнителност и проявяват склонност към интелектуалничене. Положението, в което се намират, отразява много от техния характер. Гомулка — генерален секретар на партията — е национален герой, на когото никой не противоречи. Но срещнах много малко поляци, съгласни с правителството. Независимият печат — дори някои комунистически издания като закрития „По просту“ — се опира на най-чистата марксическа доктрина, за да хвърля камъни по режима. Необходимостта от социализъм не се оспорва, но се отрича категорично компетентността на сегашните ръководни екипи. Обвиняват ги, че не се съобразяват с действителността в страната, и същите, които отправят тези обвинения, организират стачки, манифестации и улични сблъсъци с полицията, като изискват неща, непостижими при сегашното икономическо положение.

По един пункт цари всеобщо съгласие: антисъветизма. Твърдят, че когато Гомулка заминал за Москва — след плебисцита, утвърдил неговата популярност, — поляците били сигурни, че ще бъде похитен в Кремъл. Те смятат, че руснаците са способни на всичко. Тъй като Гомулка се завърнал жив и здрав с новината, че съветските войски не могат незабавно да напуснат Полша, мнозина от гласувалите за него преминали в опозиция. „Нещата в Съветския съюз са се променили — заявил Гомулка на среща с работници. — Свърши времето на тайните процеси и масовите екзекуции.“ Не успял да убеди никого. Това не означава, че поляците предпочитат Съединените щати. Мисля — доколкото можах да разговарям с тях, — че са също такива противници на американците, каквито и на Съветите. Открито попитах мнозина от тях какво искат и ми отвърнаха: „Социализъм.“ Смятам, че го искат без преходни етапи: веднага. На върха на политическия престиж стоят Гомулка и кардинал Вишински^[5]. Те препускат заедно в крак и с тях препуска цялата страна, оплетена в противоречива ситуация, която не може да продължи дълго. Предишният режим забранил религиозното образование и поставил кардинала под полицейско наблюдение в един манастир. Отменил свободата на словото, правото на стачки, инициативата на масите в строителството на социализма: установил диктатура на група хора, изпълняващи заповедите на Москва. Политическата полиция наложила терор. Владислав Гомулка — най-популярният комунистически ръководител — бил изпратен в затвора. Когато бил освободен под натиска на масите, които на раменете си го издигнали до секретариата на партията, първото нещо, което направил, било да разпусне политическата полиция, да изправи пред съда виновниците за извършените от нея престъпления и да освободи кардинал Вишински. Вярно е, че Гомулка и кардиналът никога не са разговаряли, познават се по снимки. Примасът на Полша извършил безпрецедентна постъпка: обиколил черковните амвони и настоял католиците да гласуват за комунистическия кандидат. Това го скарало с Ватикана. Гомулка, от своя страна, се скарал със Съветския съюз и с комунистите с твърди позиции в партията, ала възстановил религиозното образование. Народът спечелил почва. Гомулка спечелил почва. Кардинал Вишински спечелил почва. Какво, по дяволите, означава това? Много поляци са едновременно католици и комунисти. В събота присъстват на събранието на партийното ядро, а в неделя отиват на литургия.

При нашето пътуване до Краков ни придружаваше двайсетгодишна медицинска сестра — преждевременно зряла във всяко отношение, — активистка на Комунистическата младеж и на едно католическо движение. Името й е Ана Козловска. Запълних времето на пътуването дотам — четиринайсет часа — в опит да я накарам да ми разясни как може да се служи на двама господари. Тя не приема рязкото разграничаване между членуването в Комунистическата партия и в католическото движение. Смята, че при определени обстоятелства — като обстоятелствата в Полша — двете неща водят към една и съща цел. Попитах я къде е научила тази теория — на лекциите по марксизъм или на беседите по религия. „На нито едно от двете — отвърна тя с удивителна убеденост. — Учим го от полския опит.“

Не представям свидетелството на Ана Козловска като окончателно заключение относно положението. Заинтересува ме нейният случай. Мисля, че поляците са затънали да търсят дефиниции на доктринерски нюанси, докато икономическото положение придобива драматични мащаби. Понякога, така както разгорещено излагат и най-обикновените аргументи, създават впечатлението, че в момента измислят барута. Когато няма повече какво да кажат, се заиграват с косата си и възкликват със страстна убеденост: „Ние сме единствените, които знаем накъде вървим.“ Адам Вацлавек — моят преводач — имаше по-ясни представи. Веднъж съзерцавахме залеза над Висла. От фабричните комини в предградията изригваха пламъци. Адам ми говореше за положението в Полша с пламенен възторг, не съвсем лишен от патетика: „Западните комунисти ни причиниха огромна вреда — заяви той. — Обрисуваха това като някакъв рай. Чужденците пристигат с илюзии и на нас ни е трудно да ги накараме да проумеят действителността: тук животът всяка минута е драма.“ Загледа се в далечните отблясъци от фабриките. „Но откриваме пътя — заключи. — Ако ни отпуснат поне десет години мир, ще имаме достатъчно сили сами да предотвратим войната.“ Тази яснота е почти изключение. Струва ми се, че открих начални признаци на объркване у поляците, с които разговарях във Варшава, а после в Москва и в Будапеща.

Консерватизмът на Краков е изписан на лицето му. Дори по улиците и във въздуха витае нещо манастирско. Той е католически редут. Ана Козловска ми разказа, че краковските студенти — възпитани в тесен семеен кръг — се противопоставят на социализма. За пристигането на чуждестранната делегация бе научил целият град. В девет часа вечерта входът на хотела бе блокиран от тълпа деца, които искаха автографи. Един от делегатите си направи тюрбан от пъстър шал и предизвика скандал. Два часа по-късно улиците бяха пусти. Няколко есеннопрезрели и нелепо изрисувани проститутки се шляеха в градинката срещу хотела. Малцината мъже, които срещнахме по улицата, бяха съвършено пияни, с това бездънно пиянство до загуба на петте сетива, характерно за поляците. Ана Козловска се инатеше да ме убеждава, че алкохолизмът на поляците няма нищо общо със системата. Той бил древен като полската нация. Но Гомулка изглежда по-разтревожен от нея; неотдавна повишил цената на водката с 30 процента.

Влязохме в едно кабаре, в което нищо не се бе променило от миналия век. Плюшената тапицерия бе стара, мебелите бяха стари, музикантите и инструментите им бяха стари и свиреха мелодии, които младежите не умеят да танцуват. Миришеше силно на дезинфекциращ препарат. Въпреки че всичко бе много чисто, във въздуха се усещаше прах. Сервитьор със зелени кадифени панталони и жилетка от същия плат — официалното му облекло — се обърна към мен на полски. Ана ми преведе: отказвал да ми сервира, защото съм без вратовръзка. Келнерът разбра, че съм чужденец, поиска ми извинение на френски и ми обясни, че от полската клиентела се изисква подобаващо облекло, „за да се избегне влизането на работници в работни дрехи“. Нямаше млади хора. Почти осемдесетгодишен старец затанцува полка с много дебела жена, пристегната в рокля на цветя, и публиката ги аплодира. Направих каквото можах, за да танцувам. Ана — и тя не умееше — се извини с твърдението, че полската младеж знае да танцува само модерна музика, по-точно джаз. Докато траеше парчето, тя проведе разговор с една жена, която ме разглеждаше с нескрито любопитство и която явно много се забавляваше със собствените си наблюдения. Попита дали съм мексиканец. Ана й отвърна положително и жената попита имам ли револвер.

— Внимавайте много — заключи. — Кажете му, че в Полша е забранено да се стреля по музикантите.

В пет сутринта потеглихме към концлагера Аушвиц. Господин Уебс — делегат от САЩ — изрази отвращението си от това възпоменание на научната касапница на германците. Качи се в автобуса при условие, че няма да му показват пещите на крематориумите. Ана бе изпаднала в захлас. Още щом влезе в автобуса, впери очи в ризите, които господин Уебс и аз носехме тази сутрин. Нищо не каза, докато господин Уебс не се премести и тя не остана сама с мен. Тогава огледа много внимателно ризата ми и каза буквално:

— Това, значи, е прословутият найлон.

Добронамерено й обещах, че като се върнем в хотела, ще й подаря ризата, и от изражението в очите й разбрах, че съм сгазил лука. „Това е мъжка риза — възрази. После добави категорично: — На нас ще ни трябват още пет години, за да произведем найлон.“ Беше убедена, че когато Полша произведе найлон, той ще е по-евтин и по-качествен. А дотогава простият факт да не го използва бе част от националното достойнство. Ана с възмущение спомена за начина, по който някои млади полякини — по време на Фестивала на младежта — обсаждали западните делегати, за да купуват найлонови ризи и ръчни часовници. Попитах я дали в отношението й няма голяма доза национализъм. Тя сви рамене:

— Вероятно — отвърна.

Безкрайните телени заграждения на концлагера Аушвиц са останали непокътнати. Германците не са имали време да ги вдигнат във въздуха. Той прави по-силно впечатление от концлагера в Маутхаузен — недалече от Виена, — въпреки че я няма онази зрелищна каменна стълба от 1200 стъпала, която се изкачва от дъното на каменоломната до лагера. Концлагерът в Бухенвалд — край Ваймар — е бил взривен и посетителите трябва мислено да си го представят според указанията на екскурзовода. В Аушвиц всичко си стои на мястото. Пещите са в края на редица от три помещения; първото е малка зала за къпане с две дузини душове. Когато комисиите от Международния Червен кръст идвали на инспекция, нацистите им показвали тези невинни помещения, за да ги убедят как е уредена хигиената. Необяснимо е как въпросните комисии не са забелязвали липсата на отходни канали. От тези душове никога не е текла вода: излизал отровен газ, докато финансите на Хитлер още стигали за подобен лукс. После просто са пускали дима от крематориумите, свързани със системата от душове. Второто помещение е хладилна камера. Смята се, че в определен период нацистите са екзекутирали по 250 души дневно. Пещите не достигали. Дори през зимата труповете трябвало да си изчакват реда в това мразилно чистилище. Единствената разлика между пещ на крематориум и пещ за хляб е бронираната врата. В Аушвиц още се виждат скарите, върху които хвърляли труповете да се пекат. Операцията траела един час. Отговорниците за пещите запълвали времето, като играели покер, както домакините играят канаста, докато чакат пилето да се запече до златисто. Разликата е, че димът от труповете излизал през душовете и задушавал още дванайсет души. Въпрос на геометрична прогресия: три трупа осигурявали материал за унищожаването на дванайсет.

Проследих внимателно реакцията на немския делегат. Кротък човек с рижа брада — като Синята брада — с вечната изгаснала лула между зъбите. Той следеше обясненията на преводача с изражението на лунатик. Това е класическо поведение на германците. Разказите за зверствата на нацисткия режим се плъзгат по кожата им, без да ги карат да настръхват, и пред тях може да се говори всичко — те не се трогват и не се извиняват. В Будапеща щях да наблюдавам един немец в момента, в който унгарецът обясняваше стратегическото положение и злонамереното действие на нацистите с взривяването на моста Ержейбет над Дунав, смятан за най-красивия в Европа. Някой прояви глупостта да попита немеца какво е мнението му по въпроса. Той отвърна сухо: „Струва ми се жалко.“ В концлагера в Бухенвалд немският екскурзовод ни каза: „За наше нещастие прилагаме научен подход дори при организирането на масово унищожение.“ Винаги когато в Германия имах допир с този изключително сърдечен, весел, дружелюбен народ, чието гостоприемство е сравнимо само с това в Испания и чиято щедрост е сравнима само с тази в Съветския съюз, си блъсках главата и не разбирах съществуването на концлагерите. В концлагерите си блъсках главата и не разбирах германците.

Безмилостният научен подход на нацистите особено добре изпъква в Аушвиц. Операционните зали, в които лекарите на Химлер правили опитите си за стерилизиране на хора, са безукорни. Има — непокътната — една лаборатория за обработване на човешки тъкани. През едната врата влизал жив човек, а през другата изкарвали останките. Вътре се запазвала цялата суровина, съдържаща се в човека. Била организирана процъфтяваща индустрия с човешка кожа, текстил от човешки коси, производни от човешки мазнини. В Австрия видях огромен къс боров сапун, украсен с цветя. Някой имаше основание да мисли, че сапунът бил от негов чичо. В Аушвиц има изложба на такива артикули и човек разбира, че тази зловеща промишленост е имала отлично бъдеще на пазара: куфар, направен от човешка кожа, е с по-високо качество. Не можех да повярвам, че човешкото същество служи за толкова неща, дори за изработването на куфари.

Поляците не сочат числа. Ограничават се да показват. Когато човек вижда тези неща и знае, че трябва да ги предаде писмено, разбира, че преди това се налага да поиска разрешение от Малапарте^[6]. Има огромна галерия от витрини, пълни до тавана с човешки коси. Друга галерия е пълна с обувки, дрехи, кърпички с ръчно избродирани инициали, с куфарите, с които затворниците влизали в този безумен хотел, облепени все още с предишни хотелски етикети. Има витрина, пълна с детски обувчици с изтрити налчета на токовете; с бели ботинки за училище и малки кожени торбички, с които, преди да загинат в концентрационните лагери, са се опитвали да оцелеят от детски паралич. Има огромна зала, натъпкана с апарати за протезиране, с хиляди чифтове очила, с изкуствени зъби, стъклени очи, дървени крака, с ръце, от които е останала само едната, но е с вълнена ръкавица, и с всякакви съоръжения, измислени от човешкия гений за закърпването на човешкия род.

Отделих се от групата, която в мълчание прекоси галерията. Предъвквах глухата ярост, защото ме изпълваше желание да плача. Навлязох в дълбок коридор, по чиито стени бяха окачени портретите на жертвите — включително на 13 000 с неизвестна националност, — които освободените от лагера успели да спасят от архивите. Пред един от портретите бе изправена Ана Козловска. Вгледах се в снимката — безполово същество с гола глава стоеше пред обектива със строг поглед.

— Мъж ли е, или жена? — попитах.

Ана не ме погледна. Побутна ме леко към вратата.

— Мъж — отвърна. — Това е баща ми.

През последната ми вечер във Варшава Ана Козловска ме отведе в хотела и ми донесе превъзходните афиши за прожекциите на филмите на Емилио Фернандес^[7], Индианеца от Мексико. Бяха ги възложили на млади художници, а сега оригиналите са в музей. Дойдоха и мнозина разрошени поляци, от тези, които са много смели по време на спор, твърдят, че капиталистите трябва да се разстрелват, и в последния момент доказват — с факти, — че сантименталността е неизлечима болест, дефект на човечеството. В автомобила, който ме откарваше на гарата, Адам Вацлавек — малко преди това ми бе казал, че е безразличен към сбогуванията — дръпна сантиментална реч. „С американците е по-различно — каза. — Вие идвате, ала човек предварително знае, че няма да ви види никога вече.“ В подобни случаи, за да не остана да живея там, обикновено пускам някоя ругатня. Така и направих. Вече на перона, при влака, Адам Вацлавек ми връчи много малка лъскава монета, някаква полска парична единица, каквато не бях виждал. Обясни ми, че монетите са спрени от обращение, защото търговците на черния пазар правели от тях медальончета с лика на Богородица и ги продавали по-скъпо. За тази новина бих си отложил пътуването с двайсет и четири часа, но беше невъзможно; визата ми бе изтекла.

— В Полша има ли черна борса? — попитах.

— Международен черен пазар — отговори ми Адам Вацлавек, докато крачеше редом с влака, който тъкмо бе потеглил. — Това е един от големите ни проблеми.

В четири часа сутринта почукаха на вратата на спалното купе. Минаваше митническата проверка. Полицаят се обърна към мен на полски, направих знак, че не разбирам, и му подадох паспорта си. Той видя, че е редовен, и ми зададе друг въпрос. Пътникът от горното легло ми го преведе на испански: „Пита носите ли полски пари.“ Отговорих отрицателно. После си спомних за 200-те злоти от репортажа. Пет минути по-късно тези пари, които не бива да се изнасят, нямаше да ми служат за нищо. Дадох ги на полицая.

— Нямаме право да ви конфискуваме тези пари — ми обясни чрез преводача. — Трябвало е да ги похарчите, преди да напуснете Полша.

Не ми бе останало време. Каза ми, че вече отварят ресторанта на гарата и можел да ми купи нещо. Не ми хрумваше какво. Той настоя и усетих, че му губя времето.

— Купете ми цигари — казах.

Върна се след десет минути, като се превиваше от смях. Напъха в купето два вързопа: 200 пакета цигари. Преводачът ме осведоми, че с тези пари съм можел да си купя фотоапарат. Готвех се да заспя, но полицаят си стоеше там и пишеше нещо в кочан с разписки. Подаде ми една. Трябвало да платя такса за износ.

Обясних му, че единственият ми полски капитал са цигарите. Между полицая и преводача се завърза диалог. Полицаят размисли. „Не мога да приема заплащане в цигари — ми каза. — Но мога да купя от вас 20 пакета, колкото е таксата.“ Отброих двайсет пакета и му ги връчих. Той ми плати и аз му върнах 20 злоти. После побутнах към вратата остатъка от вързопа и му казах да ги изпуши за спомен от мен. Той ми възрази, че няма право да ги приеме, защото са изнесена стока. Ситуацията ми се стори толкова забавна, че реших да продължа. Обясних му, че 20-те пакета, които бе купил от мен, всъщност са контрабанда. Той сви рамене.

— Мога да приема една цигара — каза.

Подадох му я. Полицаят ми поднесе огънче и ми пожела приятен път. Два часа по-късно двата вързопа цигари бяха конфискувани на границата с Чехословакия, защото не разполагах с крони, за да платя митото за внос.