Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (1)

„Желязната завеса“ е летва, боядисана в червено и бяло

Желязната завеса не е нито завеса, нито е желязна. Представлява бариера с летва, боядисана в червено и бяло, също като табелите над бръснарниците. Беше ми ясно, че след като бях прекарал три месеца оттатък, щеше да е липса на здрав разум да очаквам Желязната завеса действително да е желязна завеса. Но дванайсетгодишна упорита пропаганда може да е по-убедителна от цяла една философска система. Двайсет и четири часа четене на журналистически материали успява да сломи до такава крайност здравия разум, че човек започва да възприема метафорите буквално.

Трима поехме в това приключение. Жаклин, французойка от индакитайски произход, графичен дизайнер в едно парижко списание. Франко, скитащ италианец и случаен кореспондент на милански списания с местожителство където го завари нощта. Третият, според отбелязаното в паспорта ми, бях аз. Всичко започна на 18 юни в десет часа сутринта в едно кафене във Франкфурт. Франко си бе купил френски автомобил за лятото и не знаеше какво да прави с него, така че ни предложи „да идем да погледнем какво има зад Желязната завеса“. Времето — късно пролетно утро — бе превъзходно за пътуване.

Полицията във Франкфурт не знаеше какви постъпки са необходими, за да се премине с кола в Източна Германия. Двете страни нямат нито дипломатически, нито търговски отношения. Всяка нощ по железопътен коридор за Берлин потегля влак, за който не се изисква нищо друго освен редовен паспорт. Но този коридор е нощен тунел, който започва във Франкфурт и свършва в Берлин, мъничък западен остров, заобиколен от Изтока от всички страни.

Шосето е единственият начин наистина да се проникне оттатък Желязната завеса. Но граничните власти са толкова строги, че изглеждаше безсмислено да се впускаме в такова рисковано приключение без редовна виза, и то с автомобил с френска регистрация. Колумбийският консул във Франкфурт бе благоразумен човек. „Трябва да внимавате — ни каза на предпазлив испански с акцент от град Попаян. — Представете си, всичко там е под властта на руснаците.“ Германците бяха по-конкретни. Обърнаха ни внимание, че ако все пак успеем да преминем, ще ни бъдат иззети фотоапаратите, часовниците и всички ценни вещи. Предупредиха ни да си вземем храна и резервен бензин, за да не спираме по протежение на 600-километровото разстояние от границата до Берлин, но въпреки това съществувал рискът да бъдем обстреляни от руснаците.

Не ни оставаше нищо друго, освен да се уповаваме на случайността. Пред заплахата от още една нощ във Франкфурт с още един немски филм на немски Франко разигра пътуването на ези-тура. Падна се ези.

— Добре — каза. — На границата ще се правим на луди.

Двете Германии са разчертани с великолепна мрежа от магистрали, построени от Хитлер за мобилизацията на мощната му военна машина. Оказала се нож с две остриета, защото бе улеснила нахлуването на съюзниците. Но беше и прекрасно наследство за мирните години. Кола като нашата можеше да се движи средно с 80 километра в час. Ние пътувахме със 100 с намерението да стигнем до Желязната завеса преди падането на нощта.

В осем прекосихме последното село на западния свят, чиито жители, предимно децата, ни изпратиха със сърдечно и озадачено ръкомахане. Някои от тях не бяха виждали френски автомобил през живота си. Десет минути по-късно германски войник, досущ като нацистите от филмите, и то не само заради квадратната брадичка и окичената с отличия униформа, а и поради акцента на английски, съвсем формално прегледа паспортите. После ни отдаде чест и ни разреши да преминем ничията зона, необозначените 800 метра, които разделят двата свята. Нямаше там лагери за изтезания, нито прочутите километри, километри и километри бодлива тел с ток по нея. Залязващото слънце зрееше над необработената земя, все така разровена от ботуши и оръдия както в първия ден след войната. Това беше Желязната завеса.

На границата вечеряха. Войникът на пост, юноша, напъхан в износена мръсна униформа, възголяма за него, също като ботушите и автомата, ни даде знак да изчакаме, докато митническият персонал свърши да се храни.

Чакахме повече от час. Беше вече нощ, но светлините не бяха запалени. От другата страна на шосето се намираше железопътната гара, прашна дървена постройка със затворени врати и прозорци. Безшумният мрак излъчваше дъх на топла храна.

— И комунистите се хранят — казах, колкото да не загубим чувството си за хумор. Франко дремеше на волана.

— Да — отвърна. — Въпреки западната пропаганда.

Малко преди десет светлините се запалиха и часовоят ни накара да се приближим до лампата, за да прегледа паспортите. Огледа внимателно всяка страница, едновременно лукаво и притеснено, като човек, който не знае нито да чете, нито да пише. После вдигна бариерата и ни даде знак да паркираме десет метра по-напред, срещу дървена постройка с ламаринен покрив, която приличаше на танцовите салони от каубойските филми. Невъоръжен часови, на същата възраст като първия, ни отведе до едно гише, където ни чакаха други две момчета в униформи, по-скоро слисани, отколкото строги, но без да проявят и капка дружелюбие. Бях изненадан, че големият портал на източния свят се пази от непохватни полуграмотни юноши.

За да препишат данните от паспортите ни, двамата войници използваха перодръжка и мастилница с коркова тапа. Оказа се трудоемка операция. Единият диктуваше. Другият изписваше френските, италианските и испанските звуци с примитивните драскулки от някое селско училище. Пръстите му бяха измацани с мастило. Всички се потяхме. Те поради усилието. Ние заради тяхното усилие. Търпението ни издържа до злощастния миг, в който бе издиктувано и записано мястото на раждането ми: „Аракатака“.

На следващото гише декларирахме парите си. Всъщност смяната на гишето бе само въпрос на формулировка: операцията се извършваше от същите двама часови от първото гише. Накрая — на едно трето гише — се налагаше да попълним с жестове въпросник на немски и руски с всички подробности относно автомобила. След половин час налудничави ръкомахания, викове и ругатни на пет езика, проумяхме, че сме затънали във финансов софизъм. Правата за регистрация на колата струваха двайсет източногермански марки. Банките в Западна Германия дават четири западногермански марки за долар. Банките в ГДР дават само две марки за долар. Но западногерманската и източногерманската марка са равностойни. Проблемът се състоеше в това, че ако платим с долари, правата за колата щяха да струват десет долара. Но ако платим със западногермански марки, щяха да струват само двайсет марки, тоест само пет долара.

В този момент — отчаяни и примрели от глад, — когато вече мислехме, че сме преминали през всички цедки на Желязната завеса, се появи началникът на митницата. Недодялан по външност и маниери, той носеше мръсен дочен панталон с четирийсет сантиметра широки крачоли и протъркано вълнено сако, чиито безформени джобове изглеждаха пълни с хартийки и хлебни трохи. Обърна се към нас на немски. Разбрахме, че трябва да го последваме. Излязохме на пустото шосе, едва осветявано от първите звезди, пресякохме релсите, заобиколихме железопътната гара отзад и влязохме в дълга столова, миришеща на току-що погълната храна, със столове, струпани върху маси за по четирима души. При вратата, до маса с изложени книги по марксизъм и брошури с политическа пропаганда, стоеше войник, въоръжен с автомат. Франко и аз вървяхме с началника. Жаклин ни следваше на няколко метра, като влачеше токове по отекващите дъски на пода. Началникът спря и с груб жест й нареди да се приближи до нас. Тя се подчини и четиримата безмълвно продължихме през лабиринт от безлюдни коридори до последната врата в дъното.

Влязохме в квадратно помещение с писалище до една желязна каса, четири стола около масичка с пропагандни материали, умивалник и легло до стената. Над леглото висеше портрет на секретаря на Комунистическата партия на Източна Германия, изрязан от списание. Началникът седна пред писалището с паспортите. Ние заехме столовете. Това ми напомняше селата в Колумбия и тамошните селски съдилища, в които денем не се върши нищо, а нощем служат за любовни срещи, уговорени в киното. Жаклин изглеждаше потресена.

Не знам точно колко време прекарахме в онази стая. Един след друг трябваше да отговаряме на сънния въпросник, написан на немски от най-некадърния чиновник, за когото имам спомен в живота си. Отначало немецът се държеше грубиянски. Обяснихме му по всички възможни начини, че не сме капиталистически шпиони, а само искаме да пообиколим Източна Германия. Имах усещането, че той мисли на някакъв блиндиран немски, от който отскачаха не само думите на английски, френски, италиански и испански, но и най-изразителните жестове. Този диалог между ненормални го вбеси. Разбунтува се срещу него, а после и срещу собственото си безсилие, след като три пъти се наложи да къса визите, съсипани от петна и задрасквания.

Когато дойде редът на Жаклин, обстановката малко се разведри, защото началникът със закъснение прояви интерес към индокитайските й черти. Обясни ни със знаци, че по време на пътуването можела да открие „любов с руса коса и сини очи“, и като доказателство за личното си възхищение я снабди с безплатна виза. Когато напуснахме канцеларията, бяхме на ръба на изтощението и ожесточението, но се наложи да загубим още половин час, защото началникът се насилваше да ми разясни с жестове и отделни думи на немски и английски едно изречение, което накрая успяхме да разберем буквално: „Слънцето на свободата ще грейне в Колумбия.“

Жаклин, която беше най-будна, пое волана, а Франко седна до нея, за да не я остави да заспи. Наближаваше един часът. Аз се излегнах на задната седалка и заспах под шума от свистенето на гумите, които леко се плъзгаха по гладката, блестяща и съвършено пуста магистрала. Когато се събудих, вече съмваше. В обратната посока бавно се движеха огромни превозни средства, чиито фарове със спуснати козирки едва се забелязваха на първия утринен светлик. Не успях да разпозная очертанията на този безкраен конвой.

— Какво е това? — попитах.

— Не знаем — отвърна Жаклин, напрегната зад волана. — Преминаваха цяла нощ.

Едва след четири сутринта, когато сияйната лятна зора се разпукна над безбрежните необработени поля, разбрахме, че са руски военни камиони. Преминаваха на интервали от половин час в конвои от по двайсет и трийсет, следвани от автомобили руско производство без регистрационни номера. В някои от камионите пътуваха невъоръжени войници. Ала повечето бяха покрити с непромокаеми зелени платнища.

Безлюдната магистрала беше още по-впечатляваща поради контраста със Западна Германия, където ти се налага да си пробиваш път между американски коли последен модел. На няколко километра от Хайделберг е разположен Генералният щаб на американската армия, а от двете страни на шосето, върху площ от над 3000 метра се простира гробище за коли. В Източна Германия, напротив, човек има чувството, че е сгрешил пътя и се движи по шосе, което не води за никъде. Единствено табелите разпръсват донякъде усещането за пустота. Вместо рекламните билбордове от пътищата на Запад тук се виждат гигантски карикатури на президента Аденауер с тяло на октопод, стиснал в пипалата си пролетариата. Всички метафори на ударната комунистическа пропаганда са изрисувани с едри щрихи и крещящи цветове, но президентът Аденауер е единствен представител и абсолютен извършител на капиталистическите зверства.

Първият ни контакт с пролетариата на източния свят се случи неочаквано. В осем сутринта открихме край шосето бензиностанция, а малко след нея ресторант с все още светещ неонов надпис: „Митропа“. Това е наименованието на всички държавни ресторанти. Франко напълни резервоара. После пресметнахме с колко марки разполагаме и решихме да рискуваме и, ако се наложи, отново да разиграем сценка на луди, за да закусим.

Никога няма да забравя влизането в този ресторант. Все едно, че с все сила ме запратиха срещу действителност, за която не бях подготвен. Веднъж неволно се бях озовал в забутана пресечка в Неапол в момента, когато през прозореца на третия етаж сваляха ковчег, овързан с въжета, докато долу на улицата, претъпкана с деца, просяци и колички с разчленени прасета, множеството се мъчеше да укроти жената на покойника, която си късаше дрехите, скубеше си косите и с вопли се тръшкаше на земята. Впечатлението от ресторанта бе различно, обаче също толкова силно; никога не бях срещал подобна патетика, съсредоточена в една толкова обикновена всекидневна дейност, каквато е закуската. Стотина мъже и жени с измъчени лица и опърпани дрехи поглъщаха щедри порции картофи с месо и пържени яйца сред приглушена глъчка в задимения салон.

Влизането ни сложи край на бърборенето. Тъй като не осъзнавам напълно как изглеждам с моите мустаци и сако на червени и черни карета, отдадох паузата на екзотичния вид на Жаклин. Сред тази тишина, усещайки стотина пробягващи по кожата ни погледи, ние се упътихме към единствената свободна маса до обезцветен джубокс с плочи срещу половин марка за парче. Репертоарът ни беше познат: мамбо на Перес Прадо, болера на Лос Панчос и най-вече плочи с джаз.

Сервитьорка в бяла униформа ни донесе хляб и черно кафе със силен мирис на цикория, но очебийно — в сравнение със средната заплата във Франция — много по-евтино, отколкото в Париж, а както можахме да установим по-късно, сравнявайки заплатите в Източна Германия, и много по-евтино, отколкото в коя да е европейска страна. Когато трябваше да платим, източните марки не стигнаха и сервитьорката прие една западна марка, като ни накара да се подпишем за извършената обмяна на обикновена хартийка.

Франко оглеждаше клиентелата с потиснато изражение. Има моменти, в които преживените чувства не могат да се възстановят и опишат. Клиентите закусваха с храна, с която в останалата част на Европа обикновено обядват, а и беше купена на по-ниска цена. Но хората изглеждаха опустошени, огорчени и без никакво въодушевление поглъщаха своите великолепни сутрешни порции месо и пържени яйца.

Франко изпи последната глътка кафе и опипа джобовете си за цигари. Не ги намери. Тогава се изправи рязко, приближи се до най-близката група и с жест помоли за цигара. Едва успях да осъзная, че мъжете от съседните маси запротягаха към нас кибритени кутии, отделни цигари и запечатани пакети в изблик на буйна масова щедрост. Малко по-късно, отпусната на задната седалка на колата, която летеше към Берлин, Жаклин направи единствения коментар, който смятах за уместен в този момент:

— Горките хора.