Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (4)

За една чехкиня найлоновите чорапи са цяло съкровище

Две години по-рано бях подал молба за виза в съветското посолство в Рим, за да замина за Москва като специален пратеник на една информационна агенция. По време на четирите ми последователни посещения четири пъти отговарях на едни и същи въпроси, зададени ми от четирима различни служители. Накрая обещаха да ми изпратят по пощата отговор, който не е пристигнал и досега. В Париж се изразиха по-кратко и по-ясно. В сложния лабиринт на сградата им на улица „Грьонел“ ме накараха да премина през три приемни, украсени с литографии на Ленин, и същият служител, който ме бе приел в първата, ме уведоми на едва разбираем френски в последната: без официална покана от съветско учреждение е безполезно да очаквам виза.

През последната година положението се бе променило. В Париж се организират цели туристически кервани, които за петнайсет дни посещават под строй пристанищата на Балтийско и на Черно море. Такова пътуване е опасно за всеки почтен журналист; съществува риск той да направи повърхностни, прибързани и разпокъсани преценки, които после читателите да приемат за окончателни заключения.

Когато в Берлин ми се предостави възможността да присъствам на VI конгрес на младежта в Москва^[1], си помислих, че това ще е по-лошо и от туристическите кервани. Вместо 500 души щяхме да сме 40 000. От две години вече Съветският съюз се готвеше да посрещне делегати от цял свят и това бе основание за опасения, че вместо със съветската действителност ще се сблъскаме с една изфабрикувана за пред чужденците реалност. Това е разбираемо. В социалистическите страни са наясно, че повечето делегати на фестивалите не са комунисти, че са настроени да търсят недостатъци и не са достатъчно подготвени, за да тълкуват правилно техния опит. Нещо повече: за фестивала в Москва имаше конкретно изискване да се акредитират възможно най-малък брой комунисти. „Хитростта на поляците няма граници — разказа ми преди две години в Рим едно момиче, което бе присъствало на фестивала във Варшава. — За да ни накарат да повярваме, че в Полша има свобода на религиите, отвориха черквите и пуснаха навсякъде държавни служители, преоблечени като свещеници.“ Истината е, че възстановяването на Варшава е започнало от католическите храмове, а свещениците, които не се месят в политиката, се радват на абсолютна свобода. Най-честните гости от капиталистическите страни бяха подценили националните усилия за възстановяване на страната, стигаше им фактът, че във Варшава няма автомобили, че хората са зле облечени и че асансьорите засядат между етажите. Всички във Варшава шушукали, че кардинал Миндсенти^[2] е в затвора. Никой обаче не обърнал внимание — дори делегатите комунисти, — че в затвора е и Владислав Гомулка, комунистическият лидер, който година след фестивала ще бъде пуснат на свобода от народа, за да поеме в ръцете си съдбините на Полша.

Някои западни правителства се възползват от петнайсетте фестивални дни, за да внедрят шпиони с точни инструкции. В Москва се разнасяше напечатана на английски листовка с лозунги срещу Съветския съюз. Същото се е случвало и на предишните фестивали. След като знаят, че такива неща са практика, социалистическите страни — и с пълно право — се стараят делегатите да срещнат нация, облечена като за посвещаване в сан по време на многолюдна петнайсетдневна неделна литургия. Не исках да се запозная с една Съветска Русия, наконтена като за гости. Държавите, както и жените, трябва да ги видиш, когато са току-що станали от леглото.

Франко беше на друго мнение. Той смяташе — и сега разбирам, че е бил прав, — че за повърхностните си заключения отчасти са виновни самите делегати. Трябва да знаеш какво представлява един фестивал, за да проумееш, че е напълно възможно да прекараш четиринайсет дни в града, без да го опознаеш. В Москва се провеждаше кинофестивал с четири прожекции на ден. По същото време имаше театрален фестивал наред с олимпийски игри и 325 изложби на живопис, фотография, фолклорно творчество и народни носии от цял свят. Конкурс за музика и танци с шест представления на ден течеше едновременно със семинари по архитектура, художествена пластика, кино, литература, медицина, философия и електроника. Провеждаха се конференции върху безброй теми, изнасяни от специалисти от цялата планета. Всяко по-важно съветско учреждение даваше прием за представители на всички делегации. Всяка от 382-те делегации организираше прием за останалите делегати. Само френската делегация — без да се смятат участващите дейци на културата, спорта и науката — наброяваше почти 3000 души. В по-малко натоварените часове се налагаше да избираш между китайски цирк, среща с Пабло Неруда, обиколка из Кремъл, изложение на японската кухня, посещение в колхоз, представление на чешки куклен театър, индийски балет, футболен мач между унгарци и италианци или лично интервю с шведска делегатка. Всичко това наблъскано в тесните рамки от петнайсет дни в един смазващ град, в който ти трябва поне цял час, за да стигнеш до където и да е. Искрено вярвам, че някои делегати не са имали време да видят дори един руснак.

Франко смяташе, че можем да се възползваме от бъркотията. Трябваше да зарежем спектаклите и да излезем на улицата, да разговаряме с хората, стекли се от всички краища на Съветския съюз, жадни да поговорят с чужденци след четирийсет години пълна изолация от цялата останала планета. Трябваше да избираме между фестивала и една доста приблизителна идея за съветската действителност. Ние пожертвахме фестивала.

Ако съветската виза ми отне шестгодишно настоятелно чакане, то полската, напротив, получих за десет минути и без да изрека нито дума. Бях успял да ме включат като наблюдател на Международния конгрес по кинематография в приятната компания на 22 делегати. Акредитивното писмо бе написано на полски, така че се явих в консулството с две снимки и положих поканата върху бюрото на портиера. През вратата на кабинета чух гласа на консула, който се бе свързал по телефона с Варшава, произнасяйки името ми по доста произволен начин. След четвърт час полската виза беше в джоба ми.

Жаклин, чийто отпуск бе свършил, се върна в Париж. Франко остави автомобила в един гараж в Берлин и продължихме за Прага с влак. Нямахме чешка виза. Пътуването продължи петнайсет часа, като четири от тях прекарахме на границата, в празен влак, който бе подложен на строга проверка. В последното немско село престояхме два часа, въпреки че митническата проверка отне пет минути. Привечер влакът потегли. Мудно напусна гарата със скоростта на бавен човешки ход и така премина през селище с табели на немски. В другия край на селото спря пред мост с надпис на чешки, надраскан с четка на фон от червен плат. На моста стояха половин дузина войници с картечници. Влакът продължи след като войниците се увериха, че между осите на вагоните не е скрито нищо. После се подредиха от двете страни на влака и го ескортираха с нормален ход по замаскирани в тревата пътеки. Един километър по-нататък беше първата чешка гара. Там останахме да чакаме още два часа.

Единственото нещо, достойно за отбелязване, бе музиката от високоговорителите и жените, пристегнати в железничарски униформи. Нещо обичайно е да се види жена в панталони. Но малко странно впечатление прави жена, облечена в пълна униформа с риза, вратовръзка и мъжки обувки, а събраната й на кок коса скрита под фуражката. По-късно установих, че обслужването на всички чешки гари е възложено на жени, облечени по същия начин. Беше горещо. Изкривеното ми съзнание да търся прилики между нещата в Европа и моите села в Колумбия ме накара да си помисля, че онази напечена и безлюдна гара, само с един заспал мъж зад количка със сокове в разноцветни бутилки, беше досущ като прашните гари в банановата зона Санта Марта. Впечатлението се подсилваше от музиката: болера на Лос Панчос, мамбо и популярни мексикански песни. Болерото „Коварство“ бе повторено няколко пъти. Минути след като пристигнахме, пуснаха „Мигел Каналес“ на Рафаел Ескалона^[3] в прекрасно изпълнение, което не познавах. Понечих да сляза, за да видя коя е плочата, но вагонът се оказа заключен. Една от железничарките ми обясни със знаци, че не мога да сляза, докато не свърши паспортната проверка.

Митничарите бяха двама благодушни младежи, облечени в безупречни летни униформи, леки и удобни като тези на американската армия. Един от тях говореше френски. Поиска ни чешката виза. Казах му, че нямаме, и митничарят не прояви учудване. След като поговори с колегата си, отнесе паспортите. След малко се върна и ни каза, че установяват връзка по телефона с Прага. След половин час разполагахме с транзитна виза, която ни осигуряваше право на петнайсетдневен престой в Чехословакия.

Тази опростена процедура се оказа първият контраст с бюрокрацията в Източна Германия. По-късно открихме и други. Разхладителните напитки и прекрасната чешка бира се продават в картонени чаши с предупредителен надпис: „Унищожете чашата след употреба“. Подобни мерки за спазване на хигиената се срещат навсякъде. Ресторантите са чисти, светли, обслужването е бързо, а тоалетните са по-уредени, отколкото в коя да е страна в Западна Европа. И много по-хубави — естествено, — отколкото в Париж.

След граничния контрол явно отвориха някаква врата, защото от подлезите с блъскане се изсипа гъста тълпа, за да се качи във влака. Мъжете бяха облечени в доброкачествени костюми. Повечето жени носеха мъжки панталони, ушити за мъже, с цепка и копчета от дясната страна. Децата бяха облечени особено старателно и с вкус. Военнослужещите, натоварени с куфари и денкове, следвани от жените и децата си, не се отличаваха в навалицата.

Миг по-късно влакът се плъзгаше през машинно обработвана земеделска земя, оползотворена до последния сантиметър. Навсякъде се виждаха огромни хидравлични съоръжения, някои завършени, други все още в строеж. В околностите на Прага насажденията бяха заменени от промишлени райони. Първата нощ се разминахме с безкраен влак, превозващ нови автобуси и неупотребявана още земеделска техника. Франко се опита да отвори прозореца. Един около четирийсетгодишен чех, на чиито колене спеше момиченце, загърнато в шлифер, забеляза усилията му да свали заклещеното стъкло. Упъти го на френски:

— Натиснете напред.

Нашият спътник ни обясни, че автобусите и селскостопанската техника са предназначени за износ в Австрия. Каза ни, че Чехословакия е износител на машини за много западни страни и за целия социалистически лагер, включително и за Съветския съюз. Беше търговски посредник и се прибираше от Франция след четвъртото си поредно за тази година пътуване в чужбина. Заяви, че не е комунист, че политиката не го интересувала, но се чувствал добре в Чехословакия. Не се изкушавал да си опита късмета в Америка. Паспортът му бил служебен и можел да го използва единствено за пътувания, свързани с търговската му дейност. Този път му разрешили да вземе дванайсетгодишната си дъщеричка, за да й покаже Париж. Няколко седмици по-късно, когато се връщах във Франция, срещнах във влака чешко семейство, което отиваше в отпуск. Някакъв французин им поверил тайна: в Париж имало място, където обменяли чешки пари три пъти по-скъпо от официалния курс. Чехът отхвърлил предложението.

— Това вреди на икономиката ни — каза.

Този частен случай е в пълен контраст с поведението на някои специалисти в Източна Германия. Театралните режисьори и лекарите в тази страна получават несъразмерно високи заплати. Държавата ги обучава, създава специалисти и после им заплаща прескъпо, за да не емигрират на Запад. Не срещнах нито един чех, който да не е повече или по-малко доволен от съдбата си. Студентите изразяват недоволство единствено от прекаления контрол върху чуждестранната литература и печатните издания и от трудностите за пътуване в чужбина.

Вечерта, когато пристигнахме в Лайпциг, Франко помисли, че първото ни впечатление се дължи на външни фактори: слабото осветление и ситния дъжд. Пристигнахме в Прага в единайсет вечерта, ръмеше същият дъжд, но се озовахме в жив, весел град, който съответстваше напълно на града, който видяхме и дванайсет часа по-късно в сияйното лятно утро. Бюрото за международна информация на гарата ни изпрати в хотел „Палас“, най-хубавия в Прага. Там ни уведомиха, че съществува два вида обмен на валута: нормалният, който е четири крони за долар, и туристическият, при който дават двойно повече. Разликата се състоеше в това, че при туристическия обмен шейсет процента от сумата се предоставя в талони, които може да се използват единствено в хотела. Направихме сметка и се оказа, че за четири долара можем да вземем стая с баня и телефон и три яденета дневно. На вечеря поднесоха отлично френско вино, което на тази цена не се намира дори в евтините парижки ресторанти.

В полунощ се разходихме из центъра на града. В кафенетата по площад „Вацлавски“ музиката на талази се смесваше с глъчката на тълпата, която излизаше от кината и театрите. Докато пиеха бира на откритите тераси, тези хора мислеха за Испания, след като бяха гледали двете представления, за които всички билети бяха продадени до края на сезона: филма на Бардем „Смъртта на велосипедиста“ и драмата на Гарсия Лорка „Мариана Пинеда“.

Една група излезе от някакво кино и хлътна в кабаре, което се помещаваше в същото здание. Разгледахме цените. Входът струваше пет крони, а бирата четири. Беше международен тип бар-вариете, за какъвто през лятото в Европа входът струва цяло състояние. Певица с широко екранно деколте изпълняваше чешката версия на „Сибоней“^[4].

Поръчахме си бира. Отпивах бавно от моята и се мъчех да открия някоя подробност, която да ме накара да приема, че не сме в капиталистически град. Франко покани на танц едно момиче от съседната маса. Беше вторник. Посетителите не бяха толкова добре облечени, колкото можеха да бъдат италианците при същите обстоятелства. Приличаха повече на хора от колумбийската средна класа на съботна вечеринка. Когато парчето свърши, Франко се приближи да ме запознае с партньорката си. Говореха на английски. Поканихме я да седне. Тя отиде до съседната маса, за да се разбере с приятелите си, и се върна при нас със своята чаша бира. Обърнах се към Франко:

— Не намирам нито един признак за различия в системата.

Той ми напомни: цените. Когато се изправих, за да танцувам, ме предупреди: „Вгледай се в певицата.“ Направих го по време на танца. Тя беше силно изрусена, много ниска въпреки токовете, облечена в морскосиня вечерна рокля. Не открих нищо особено. Франко настоя:

— Погледни пръстите на краката й.

Там беше онова, което трябваше да видя — найлоновите чорапи бяха прокъсани на пръстите. Възразих: трябва ли косъмът да се цепи на четири, само и само за да се открият грешки в системата. В Париж, дори през зимата, безброй мъже и жени спят по тротоарите, загърнати във вестници, но въпреки това не са вдигнали революция. Франко обаче настояваше, че е важна подробност. „Дреболиите трябва да се оценяват — каза. — За жена, която държи на положението си, един прокъсан чорап е равносилен на национална катастрофа.“ Доизпи бирата си и се върна на дансинга.

Изкара две танцови серии, без да се връща на масата. По начина, по който танцуваше, заключих, че се разбира много добре с партньорката си, много слабо и много фино момиче с приятно чувство за хумор. Изчезнаха за дълго. Когато се върнаха на масата, разбрах, че са пили на бара, защото Франко беше полупиян. Изпи още една бира. После с разнежен от алкохола глас предложи на партньорката си да го придружи в хотела. Тя се разсмя и като имитираше ласкавия тон на Франко, му прошепна на ухото:

— Иди на съседната маса и поискай разрешение от мъжа ми.

Обстановката се разведри. По-късно двете групи се събрахме. Момичето разказа случката и всички се разсмяха. Бирата на Франко слезе в краката му, но съпругът на момичето спаси положението. Предложи да отидем да погледаме изгрева от замъка в Стария град. Купи две бутилки полска водка и в три часа призори се заизкачвахме по павираните улички, като си тананикахме мексикански песни. Изведнъж партньорката на Франко седна на тротоара, свали си чорапите и ги прибра в чантата си.

— Трябва да се пазят — ни обясни. — Найлоновите чорапи струват цяло състояние.

Сияещ от щастие, Франко ме тупна по гърба. Разбирах го. Бях изпитал същото задоволство, когато в Ница — най-скъпият плаж в Европа — разбрах, че по време на прилива разложените отпадъци на града изплуват на повърхността на морето, в което се къпят милионерите.