Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (8)

19 септември 2012 година

В храма на себеосъществяването — там щяхме да живеем.

Така предпочитам да наричам комуната.

Разбрах, че мотивът на майка ни беше да намери вътрешен мир и смисъла на живота, нейния смисъл. Ние нямахме друг избор, освен да отидем с нея.

Но в Дания ли щяхме да отидем този път? Или в Швеция? Северната или южната част? Нямахме представа, само тръгвахме с нея както винаги. После ставахме невидими. Невидими, докато възрастните търсеха себе си.

Не трябва да бъде така. Не и когато си на шест. Никога.

Но така беше. И това остави следи в мен.

Комуната беше творческа среда, вярно е. Но това беше и единственото й предимство. Защото ни позволяваха да виждаме онова, което не биваше, нямаше цензура. Позволяваха ни да виждаме всичко. Най-лошото беше, когато възрастните се променяха и приемаха образа на дрогата.

Имахме късмет, че ние тримата бяхме заедно в онзи период. Ти и аз, скъпи братко, и нашият приятел. Бяхме силни заедно. Нещо като любов. В добро и в зло. Без вас аз дори нямаше да бъда тук.

 

 

Юхан Рока смъкна краката си от бюрото и се завъртя на работния стол. Сложи ръка на врата си и го стисна в опит да го масажира. През последните няколко денонощия не беше намерил време за друго, освен за работа и се чувстваше уморен. А с такова нетърпение беше очаквал срещата с всички стари приятели от Худиксвал. Нуждаеше се от нея, за да се зареди с енергия. Сега разследването изпиваше силите му и беше стресиран, защото бяха принудени да работят по няколко успоредни линии едновременно.

Изневярата на Хена имаше ли нещо общо с убийството? Та нали Монс Сандин твърдеше, че не е възможно да е забременяла от него.

Парченцето дърво имаше ли някакво значение за разследването? Отдавна ли се намираше в двора на Монс?

Кой се криеше зад непознатите телефонни номера?

Какво знаеха децата?

Какво беше накарало Хена да се натъпче с рохипнол?

Рока се почеса по темето.

— Как върви?

Вратата се отвори и в стаята влезе Пер Видар Самели. Звънкият норландски диалект на прокурора отекна в ушите му и Юхан Рока се обърна.

— Като по вода — каза той, но сам чу колко неубедително прозвучаха думите му.

Пер Видар Самели седна и поглади с ръце лъскавия плот на бюрото. Погледа втренчено Рока известно време, а после чертите на лицето му се смекчиха.

— Кажи честно. Как върви?

Рока навлажни устни и се прокашля.

— Опитвам се да обобщя положението — каза.

— До какъв извод стигаш?

— Трябва да продължим да разпитваме съседите в Сколбу. Все някой трябва да е видял или чул нещо. А Хена най-вероятно е посетила някоя клиника и трябва да я открием. Освен това…

Рока срещна погледа на Самели.

— Освен това не искам да пренебрегна подозренията на Алмен. Че всъщност са търсели Монс Сандин. Че Хена е само началото…

— Засега само теорията на Алмен говори за това. — Самели свали очилата си.

— И чувството ми, че Сандин премълчава нещо — отбеляза Рока. Още чакаме колегите в Стокхолм да проучат връзките му със „Солентос“.

Самели се облегна на стола и скръсти ръце. Пое си дълбоко дъх.

— Можем да разпитаме най-близките му приятели, но мисля, че първо трябва да разполагаме с по-солидни доказателства — каза той.

Рока се изправи и отиде до прозореца. Помисли си, че има късмет да работи с прокурор, който никога не изглеждаше стресиран. Който винаги имаше време да го изслуша. Коренно различен от всички други костюмари, на които беше попадал през годините.

— Мисля, че някой трябва да замине за Флоренция — каза той. — Освен Монс Сандин и брата на Хена, изглежда, че всички, които са я познавали, са в Италия.

— Това е разход, който може да ти е трудно да оправдаеш — предупреди Самели. — Но, естествено, може да се окаже, че си заслужава, като се има предвид колко е спешно престъплението да бъде разкрито. Но кой ще замине?

— Аз сам ще замина — каза Рока.

— Трудно ще прокараме такова решение.

— Знам и искам да те помоля за една услуга. Разбирам, че Бенгтсон държи здраво на принципите си и искам да се обърна към правилния човек. Един от приятелите ми работи в Евроджъст^[1]. Ако ти се заемеш с формалната страна и му предадеш поздрави от мен, ще получим одобрение за не повече от едно денонощие.

Рока затаи дъх.

— Разбира се. Ще се погрижа. Но…

— Какво?

— Въпреки всичко предлагам преди това да посветим Бенгтсон в плановете ти.

— Защо?

Самели въздъхна дълбоко.

— Само искам всичко да бъде наред. Да успееш с разследването.

Рока срещна погледа на Самели и реши да не се влияе от тревогата в очите на прокурора.

— Мисля, че ще загубим инерция, ако Бенгтсон тръгне по заобиколните си бюрократични пътища.

Самели сви рамене.

— Добре. Имам ти доверие. Веднага ще се обадя.

— Супер. Аз ще поговоря с Бенгтсон.

Рока се изправи. Щеше да каже на Бенгтсон. След това. Първо щеше да отиде на рецепцията и да ангажира Фатима Воа като личен туристически агент.

 

 

Парапетът около хиподрума беше леденостуден. Но това не правеше впечатление на Урбан Енстрьом, докато се държеше за него с голи ръце. Той се наведе напред, за да вижда по-добре. Трябваше да бъде съвсем наблизо, за да не пропусне нито секунда от развръзката.

Запъхтяното дишане беше придружено от отчетлив тропот на копита върху замръзналия хиподрум. Дъхът на конете образуваше покривка от пара над групата, която в момента се приближаваше към последния завой преди финалната права.

— Фаворитът се влачи като охлюв — каза той победоносно и сръга в ребрата стоящия до него. Мъжът го погледна с крайчеца на окото си и изръмжа нещо в отговор. Енстрьом попипа бялата квитанция за залог. Беше направил печеливш избор, знаеше го.

— А на кой кон си заложил, по дяволите? — зачуди се мъжът.

— Уейт-тил-ю-уин. При коефициент трийсет — отвърна Урбан Енстрьом и се ухили.

— Та тя е само пълнеж — засмя се мъжът. — На фаворита победата му е вързана в кърпа. Стрьомлунд никога нямаше да го пусне в надбягване от толкова ниска категория, ако не беше сигурен, че ще спечели — каза той уверено.

Урбан Енстрьом се замисли. Само той ли беше видял очевидното? Уейт-тил-ю-уин изглеждаше като сигурна победителка на пробния старт, когато жокеите прекараха конете покрай трибуните, за да покажат на играчите в каква форма са днес — нещо, което често беше по-показателно от резултата в последните състезания. Въпреки че кобилата само беше преминала в лек тръст покрай него, на Урбан Енстрьом му се беше сторило, че вижда нещо в езика на тялото й — някаква енергия и устрем напред. Почти можеше да се каже, че жокеят не иска да покаже колко е добра кобилата. Това беше трудно доловимо за нетренирано око, но той беше напълно сигурен, че е видял възможностите й.

Той се обърна и хвърли бърз поглед към остъкления ресторант най-горе на трибуната. Топлата светлина падаше върху мъжете с елегантните костюми и придружаващите ги празноглави красавици. Онези, които искаха да гледат надбягванията от високо, с меню „а ла карт“ и вино във високи чаши. За тях конете бяха само номера, но за него бяха индивиди. Разбира се, той също залагаше. И печелеше, и губеше главозамайващи суми. Но никога не би се отказал от мястото точно до оградата. Най-близо до финалната линия. Усещането, когато конете финишираха, беше неописуемо. От мисълта за състезателния инстинкт и лоялността на конете в комбинация със стратегията на жокеите цялото му тяло настръхваше.

— А колко си заложил? — попита мъжът любопитно.

— Тази информация ще запазя за себе си — каза Урбан и стисна квитанцията за залога.

Той дълго се беше колебал колко да заложи. Накрая пъхна десет измачкани банкноти по хиляда крони под прозрачното пластмасово прозорче на гишето. Момичето, което приемаше залозите, бързо въведе сумата и номера на коня точно преди старта.

Урбан настръхна от напрежението. Той се пусна от парапета за секунда и дръпна ципа на черното си кожено яке. Уейт-тил-ю-уин щеше да се състезава във вътрешен коридор. Затворена, но щадяща силите позиция. Фаворитът се беше озовал в по-външен коридор от водача — в така наречената смъртоносна позиция. Сега, когато финалът наближаваше, той беше пробягал близо трийсет метра повече от конете във вътрешните коридори. Това изтощаваше. Но фаворитът беше страшно силен и в миналото беше помитал по-силни конкуренти от по-лоши позиции.

Урбан тъпчеше нервно на място, когато конете навлязоха в дългата сто шейсет и един метра финална отсечка. В третия коридор се задаваше шествие от коне, чиито жокеи се бяха измъкнали от периферията при последното преминаване по отсрещната дълга страна на хиподрума. Фаворитът безспорно изглеждаше непобедим, докато бягаше в коридора си. Беше силен и никой не препречваше пътя му. Но конят на Урбан беше безнадеждно заклещен на своята позиция.

— Мамка му! — изсъска той.

По средата на финалната отсечка фаворитът изпревари останалите с няколко дължини. Урбан погледна към жокея на Уейт-тил-ю-уин. Той седеше спокойно в двуколката и хвърли поглед надясно през рамо. Трябваше да изглежда по-отчаян, помисли Урбан. Нали беше заклещен, а конят въобще не беше показал какво може. Вероятно се беше предал. Невъзможно положение.

Още един поглед към закритата част на трибуната. Да. Оживление. И костюмарите се бяха надигнали. Размахваха квитанциите си за залози.

Финалът наближаваше. Край перилата се събираха все повече играчи. Крещяха, подскачаха и правеха всичко по силите си, за да помогнат на фаворита да спечели. Урбан усети побутвания и отдясно, и отляво.

Още петдесет метра. Жокеят зад фаворита размаха камшика си, за да накара коня да ускори ход. Животното започна да бяга с по-широки крачки и главата му заподскача в такт с все по-бързите движения на предните крака. Щеше да спечели. Беше ясно.

Тогава дойде моментът. Урбан долови едно движение в периферията. Един кон отметна глава нагоре, а жокеят дръпна юздата, за да го отклони настрани. Галоп. Той извади коня от надбягването колкото можа по-бързо, за да не пречи на другите, а след това всичко се разви светкавично. Празното място, което се беше отворило след галопиращия кон, се зае от един от конете на вътрешни позиции. Кобилата на Урбан. Тя се втурна стремглаво да догони водача. Нищо не препречваше пътя й. Две дължини преднина. Сърцето на Урбан биеше все по-бързо и му се зави свят.

Още двайсет метра. Един до друг. Инстинктът за победа на фаворита беше по-силен от обичайното и той отказваше да се предаде. Но жокеят зад кобилата на Урбан трябваше само да я подкани за последен път, за да започне да бяга още по-бързо и буквално да остави всички конкуренти зад себе си и да щурмува финалната линия.

Урбан затвори очи. Виковете и подскоците около него престанаха. Разнесоха се ругатни, но скоро и те утихнаха.

— Какво бягане само. Откъде, по дяволите, знаеше, че кобилата ще спечели? — попита мъжът и поклати глава. После и той си тръгна.

Урбан си помисли, че беше съвсем очевидно. Съвсем естествено. Той си пое дълбоко въздух и се обърна с гръб към пистата. Вдигна поглед. В топлото, осветено с жълта светлина помещение всички пак бяха седнали. Освен на една от масите. Там цареше оживление. Очевидна радост. Явно той не беше единственият, който беше съзрял възможността. Той се усмихна сам на себе си и стисна квитанцията за залога в ръката си. Трийсет пъти по десет хиляди крони. Тръгна към гишетата, за да си получи печалбата.

Пред касите нямаше опашка. Нищо чудно, след като победителят беше спечелил при коефициент трийсет.

— Човек би могъл да си помисли, че победителят е бил ясен предварително — каза той с усмивка на младата жена на гишето. — От мен нищо не може да се скрие, още при загряването видях, че конят е страхотен — продължи да се хвали.

Жената на касата го огледа продължително с яркосините си очи, докато пъхаше квитанцията в машината. Устройството избръмча, когато прочете цифрите и чертичките на малкото листче.

— Честито — каза тя и се усмихна. — Но тук на хиподрума не изплащаме толкова големи суми. Трябва да попълним един от тези формуляри — удостоверение за печалба.

Тя му подаде един кочан. На предната страна имаше снимка на два коня, които пробягваха финалната отсечка. „Честита печалба!“ — пишеше по диагонал върху снимката.

— Оставете ми един екземпляр, а другия го занесете в банката и ще ви изплатят парите — каза жената.

Урбан взе удостоверението за печалба и тръгна бързо към изхода. Ако се беше обърнал, щеше да види, че синеоката жена беше взела мобилен телефон, за да набере един номер. Когато го доближи до ухото си, тя вдигна поглед към остъклената част от трибуната.

 

 

Евелина Улсдотер обожаваше този хотел. Той се намираше във вътрешен двор до пешеходната улица „Борго дели Албици“ в централните части на Флоренция. Насред гъмжащия от хора град, но въпреки това тих, скрит и изолиран. Тя лежеше и с удоволствие наблюдаваше фреската на сводестия таван. Сама във Флоренция, отново. Сама и свободна? Но коя беше тя без Юханес? Без прегръдката му, която й вдъхваше сигурност и където тя винаги се връщаше, макар и против волята си? И коя беше тя, без да търси нечие одобрение?

Стана и влезе в банята.

— Какви ги вършиш всъщност? — попита отражението си в огледалото.

Лесно беше да намери одобрение. Трябваше само да изпрати един есемес и когато кацна на летището в Пиза, не устоя на изкушението. Нуждата беше силна.

— Постъпваш правилно — каза тя на себе си. — Заслужаваш го.

Отговорът дойде само след пет минути. Той искаше да се видят същата вечер. В хотела. Защото тя желаеше да спазва известна дискретност, въпреки че рискът някой познат да се намира във Флоренция точно в този момент, беше малък. А ако Юханес противно на очакванията научеше какви ги върши тя, може би нямаше да бъде случайно.

Тя се гримира така, че да изглежда колкото може по-естествено. Процедура, която отнемаше минимум толкова време, колкото и гримът за празнични случаи. Не остави нищо на случайността и накрая беше доволна от резултата. След това развърза колана на хавлиения халат и остави дрехата да се свлече на пода. С едната си ръка смъкна бикините и се погали леко между краката. Острите косъмчета погъделичкаха върховете на пръстите й и тя извади самобръсначка от несесера. Прокара я внимателно по нежната кожа; трябваше да бъде съвсем гладка.

Оставеният на леглото телефон завибрира. Веднага разбра какво означава това. Той скоро щеше да бъде тук. Мануел Батиста.

Само след няколко минути щеше да стои на вратата. Тя усети гъделичкане в корема, а дланите й се навлажниха. Възбуждаше се от забраненото. С треперещи крака премина по тъмнокафявия паркет и отиде до вратата.

Добре познатите почуквания — два силни удара, последвани от един по-слаб — я накараха да подскочи както обикновено. Тя продължи да убеждава себе си, че го заслужава. Че се нуждае от това, което щеше да се случи всеки момент.

Отвори бавно вратата, а после двамата застанаха там напълно неподвижни, само за да се погледат.

„Ти си най-красивият човек, когото някога съм виждала“ — искаше да каже тя, но речниковият й запас на италиански не беше толкова богат. Тебеширенобялата усмивка между очертаните челюсти. Тъмната набола брада. Всяко от черните косъмчета се намираше точно на правилното място, въпреки че той се беше постарал да си направи небрежна прическа. „Искам те в мен“ — помисли тя и му се усмихна. Както последния път.

Той се засмя, пристъпи напред и я придърпа към себе си. Студените метални копчета на якето се притиснаха към голото й тяло. Хладината се стрелна надолу и се превърна в наситена с кръв топлина, която се разстла между краката й.

Позволено му беше да прави каквото иска с нея. Или поне така щеше да го накара да се чувства.

Тя отстъпи една крачка, за да може той да я огледа. Мануел Батиста се приближи пак и я побутна пред себе си към леглото. Натисна я лекичко и тя падна върху завивката, а той не закъсня да се присъедини към нея.

Както беше легнал, тялото му не се закриваше от дрехи и с единия си показалец тя го погали по гърдите, надолу по корема и по силните бедра. Знаеше, че е контузен и в момента не се състезава, но очевидно прекарваше много часове във фитнеса.

Кафявите му очи срещнаха нейните и погледът му се задържа там. Тя обожаваше този миг, когато затаяваше дъх и я заливаше усещането за неговото одобрение. Секундата преди чакането на онова, което се подразбираше, да завърши и лицата им да се срещнат, устните и езиците да се слеят. Тя не искаше този миг да свършва. Дрогата на одобрението. Толкова унищожителна, но и напълно неустоима.

За момент се почувства несигурна дали той наистина я желае. Една милисекунда на колебание. Погледът му беше въпросителен, но после той легна по гръб и я придърпа към себе си. Сякаш я убодоха хиляди иглички, когато кръвта я изпълни между краката и тя се почувства готова. Яхна го и капчиците влага, които се бяха стекли по кожата й, помогнаха на члена му да проникне лесно в нея. Към главата й се стрелна тръпка, която се разстла по лицето, а след това към гърлото и корема.

Той прокара бавно пръст по бузата й и надолу, задържа го върху втвърденото зърно, а после продължи по корема.

— Sei fantastica…^[2] — каза той бавно и тъмният му тембър я възбуди още повече.

Тя се усмихна вътрешно в опит да убеди себе си в нещо, което чисто логически вече знаеше: че той не можеше да й устои.

Тя разлюля ханша си, за да може той да влезе колкото е възможно по-навътре в нея. По вътрешните й мускули се разля нова тръпка, а той със стон потвърди, че тя прави точно това, което той обожава. Бавни движения, след това постепенно ускоряване, а после отново забавяне. Отново и отново.

Двамата намериха общ ритъм и тя затвори очи. Съсредоточи се върху случващото се в онази точка, в която ги свързваше голата, пулсираща топлина. Скоро щеше да я завладее добре познатото, усилващо се усещане и тя забави темпото. Щеше да му позволи да свърши пръв. Тялото му беше под нейно владение.

Тя спря за малко, а след това започна да се движи бавно наляво-надясно. Твърдият член искаше да проникне още по-надълбоко и тя се наслаждаваше дори само на стенанията на Мануел. Гледаше го мълчаливо и виждаше как ноздрите му потрепваха всеки път, когато си поемаше дъх.

„Още не“ — помисли тя.

— Non… non ce la faccio piu^[3] — го чу да казва. В гласа му имаше ясна молба и тя видя тревога в очите му. Но когато той опита да я подкани да побърза, тя остана неподвижна и му се усмихна предизвикателно. Изтъркаля се настрани, така че той излезе от нея, и разочарованието обзе погледа му.

„Трябва да те поема в устата си“ — помисли тя и приближи лице към врата му. Когато вдиша уханието му, опиянението се надигна в нея като мехурчета и с устни, които едва докосваха топлата му кожа, тя продължи надолу по гърдите и корема му. Сложи ръката си на твърдия му член, който беше влажен, след като беше проникнал в тялото й. Устата й слезе бавно върху него и отначало само устните й го докоснаха, след това тя прокара върха на езика си от основата нагоре и облиза гладката кожа и вените, които криволичеха по него. Когато засмука лъскавата главичка в устата си, усети собствения си солен вкус и това я разгорещи още повече. Хвана здраво члена и започна да движи ръката си нагоре-надолу. Напрегнатото тяло под нейното й се подчиняваше и моментът сигурно наближаваше вече, тя чуваше ритмичното пъхтене на Мануел. Оттам, за където той се беше запътил, нямаше връщане. Той се притисна колкото можеше по-навътре в устата й и започна да движи хълбоците си нагоре-надолу, за да я накара да смуче още по-бързо. Когато той изстена, тя се изправи светкавично и го възседна.

Твърдостта на члена му сякаш я изцеди и в следващата секунда всички мускули в тялото му се напрегнаха. Тя усети пулсиране вътре в тялото си, когато той я заля с еякулацията си, и самата тя също прекрачи границата. Оргазмът се разля по вътрешната страна на бедрата и между краката й като гореща и гъделичкаща вълна и тя го остави да завладее тялото й, да го дърпа и тресе, докато не утихна и последното потреперване.

Мануел погали бавно ръцете й и промърмори нещо на италиански. Тя нямаше сили да се опитва да го разбере, а легна върху него и изчака дишането й да се успокои. Общите им течности започнаха бавно да се процеждат от тялото й и след малко то беше напълно отпуснато. Евелина се сви до Мануел. Вдигна ръка, за да го погали по гърдите, но изведнъж топлината от тялото му й се стори чужда. Тя се отдръпна леко настрани и придърпа завивката върху себе си. От вкуса в устата, който преди малко я беше възбудил, сега й прилоша и тя преглътна с усилие.

Мануел вдигна глава и я погледна. Усмихна се и се наведе, за да я целуне по челото, но тя отвърна лице.

— Cosa с’è?^[4] — попита той учудено.

Евелина знаеше какво не е наред. Всичко беше приключило. Беше го накарала да направи каквото тя искаше и в същия миг той се превърна в непознат. Гол мъж с прекалено космати гърди и отпуснат, лепкав член. В гърдите й пропълзя тревога, която се разстла безмилостно по цялото й тяло. Сега тя искаше само той да се махне.

Проклетата дрога на одобрението.

Тя се надигна в леглото и спусна краката си на пода до якето на Мануел. Когато погледна надолу, видя, че нещо се подава от джоба. Бяла картонена кутийка. За миг се поколеба дали да не я вземе. Но ако Мануел разбереше, тя не знаеше как да обясни действията си. Щеше да се изправи, за да отиде в банята, когато любопитството надделя и тя побутна предпазливо якето с крака си. Кутийката се подаде още и тя се наведе над нея. Приличаше на опаковка на лекарство. Може би нещо, което той пиеше за контузията на коляното. Тя хвърли поглед към Мануел, който лежеше по гръб в леглото със затворени очи и с протегнати над главата ръце. Тя клекна, за да види по-добре. Върху бялата опаковка имаше яркозелена ивица. До нея с черни, ситни букви пишеше: Миоинозитол триспирофосфат. Евелина запомни името и с крака си бутна отново кутийката в джоба, а после се изправи и влезе в банята. Зад заключената врата извади телефона си и въведе текста.

 

 

Юхан Рока и Виктор Бергман седяха от дълго време до кухненската маса в дома на Рока и разговаряха. Бяха изпили и по няколко чаши вино. По една бутилка на човек, по-точно.

— Какво ще кажеш, да излезем ли да проверим какво е положението в „Госип“? Please — каза Рока и се изправи. Застана зад Виктор, сложи ръце на раменете му и го стисна няколко пъти, сякаш за да го подкани.

— Нямам никакво желание да излизам и тази вечер — каза Виктор и вдигна поглед към него. — Но ще го направя заради теб, защото знам, че от две седмици не си правил секс.

Рока се засмя и обгърна врата му с ръка.

— Два месеца. Не две седмици. Но благодаря, че проявяваш разбиране към моите нужди.

Той се наведе напред и целуна Виктор по обръснатата глава.

 

 

Тази вечер в „Госип“ имаше не по-малко посетители от предишния път, ако не и повече. Много стари приятели. От отбора по хандбал. От футболния отбор. От лудориите. Той отговаряше на въпросите им.

— Да, върнах се в Худиксвал.

— Да, истина е. Полицай съм. Нямаше да предположиш, нали? Намигване с едното око.

— Да, все още търсим извършителя.

— Да, ще пийнем по чаша малко по-късно.

От колоните бумтеше електронна музика, а Рока се оглеждаше за Анхелика Фернандес. Не след дълго я откри в тълпата. Говореше с друга жена, която изглеждаше на нейната възраст. Рока се приближи до тях и потупа Анхелика по рамото. Приятелката й се представи и дискретно се отдалечи.

— Да започнем ли оттам, където спряхме миналия път? — попита той.

Анхелика се обърна бързо с толкова пронизващ поглед, че той отстъпи крачка назад.

— Ти не си в ред. Наясно ли си как завърши последната ни среща?

— Ще бъда честен с теб. Не знаех как да се сдържа да не те изям цялата. Това е причината, нищо повече.

Рока разтвори отчаяно ръце.

Анхелика го изгледа. С хладен поглед. С гневен хладен поглед. Но после хладината беше заменена от топлина.

— Не приличаш на никого, когото познавам. — Тя се усмихна. — Харесваш ми по някакъв странен начин.

— Имам късмет значи. — Рока се засмя.

— Ела. Да отидем на бара долу — каза тя.

Той слезе по спираловидната стълба след Анхелика и свиха право надясно, където се намираше един от баровете. Тя се плъзна гъвкаво на един стол и придърпа един от другите за Рока. После махна на бармана да им сервира две чаши червено вино.

— Окей, полицайче. Докъде бяхме стигнали? Какво всъщност правиш тук? В Худиксвал?

Той се настани удобно на минималната възглавничка на стола.

— От осем години съм полицай. Пробвал съм се на много длъжности, но усещам, че искам да се занимавам с разследвания.

— И искаш да напуснеш Стокхолм, за да работиш в малкия Худиксвал? — Анхелика повдигна вежди.

— Честно казано, Стокхолм ми омръзна. Високомерието. И в работата, и в личните отношения. Освободи се място в отдела за тежки престъпления, кандидатствах и го получих.

Той я погледна. Изучи я подробно. Скулите й бяха високи, а надолу лицето й се стесняваше и завършваше с волева брадичка. Устните й бяха плътни и леко навлажнени. Кожа като кадифе в полумрака, но Анхелика изглеждаше страхотно и на ярка дневна светлина. Той беше сигурен в това.

— Мисля, че работата тук ще отговори на нуждите ми — каза той бавно след това.

— Винаги ли става на твоето? — попита тя и отпи от виното, като го погледна право в очите. Той отново забеляза онзи блясък от нещо неразгадаемо в очите й.

— Повечето пъти всъщност — отговори той, като опита да се престори на скромен. Някак му се струваше, че това е точно отговорът, който тя иска.

Рока отпи три големи глътки от виното и погледна часовника си. Дванайсет и петнайсет. Само два часа, докато затворят. Много от хората в заведението бяха на градус. Алкохолът, който беше изпил тази вечер, не му се беше отразил. Но влиянието на Анхелика върху него беше много силно. Това го тревожеше, но не можеше да контролира чувството. Мислите му бяха прекъснати, когато Анхелика хвана ръката му.

— Знаеш ли какво? Не искам да спя у мама и татко тази нощ.

Тя въздъхна и издаде леко напред долната си устна. Гласът й изразяваше едновременно констатация и молба. Бащинският му инстинкт се задейства, без той да се замисли. Малката Анхелика. В същото време копнежът в очите й не можеше да се сбърка. От корема към гърдите му се разля гъделичкаща топлина.

Той осъзнаваше с все по-неумолима сигурност какво щеше да се случи. Но честно, какво виждаше тя у него? Приятеля на баща й от детството. Мъж на средна възраст, нездравословно позакръглен. С интелект, който наистина беше по-развит отколкото при повечето, но мислите прекалено често завършваха с твърде безцеремонни изказвания. Тя. Божествено красива. На деветнайсет години, както му подсказваше набитото му око. Може би дори по-млада. Имаха поне двайсет години разлика. Донякъде против волята си той призна пред себе си, че намираше тази подробност за изключително привлекателна. Но реши да направи храбър опит да предотврати онова, което очевидно беше на път да се случи. Но само един опит. Скромен.

 

 

Яна Вайсман затвори вратата откъм седалката до шофьорската в колата си и натисна бутона на дистанционното, за да заключи. Беше се наложило да заведе Ардженто на ветеринар, състоянието му се влошаваше все повече и тя не искаше да чака до следващия ден. Тъй като най-близката клиника, която работеше нощем, се намираше в Сундсвал, й беше отнело два часа да отиде и да се върне.

С котешката клетка в ръка тя прекоси гаража в посока към вратата. Когато стигна до средата на помещението, спря и погледна към колата. Луминесцентното осветление се отразяваше в черния лак. Колата й се ширеше толкова гордо, по-голяма от всички останали в гаража. Колата на татко. Германско чудовище. Всеки с вкуса си. И както винаги, когато я караше, изпита тъга. И гняв, че не й беше останало друго, освен една лъскава каросерия върху двигател V8. Тя обърна гръб на колата, мина през вратата и забърза към улица „Луцгатан“.

Когато влезе в къщата, остави котешката клетка на леглото и отвори вратичката. Легна си и усети, че й е студено. Ардженто изпълзя от клетката и се настани под мишницата й, точно както правеше всяка вечер. Яна зави себе си и котарака с бяло вълнено одеяло. Когато той започна да преде, тя усети лека вибрация отстрани. Ардженто дишаше по-бавно от обикновено и по-тежко. Туморът превземаше слабото телце и този път ветеринарят не й беше дал избор. Евтаназия — това беше най-настоятелната му препоръка. Тя още не беше казала нищо на колегите си, но скоро щеше да бъде принудена да им каже.

Яна сложи ръка на челото си и установи, че е топло. Не можеше да си спомни кога последно е боледувала, но сега със сигурност изглеждаше, че се разболява.

Тя се наведе напред и опря бузата си до котарака. Сега и двамата бяха болни. Болестта на Яна вероятно щеше да премине за няколко дни, но не и на Ардженто. Вече два пъти го бяха оперирали. Последния път възникнаха усложнения и се наложи той да остане няколко нощи в болницата за домашни любимци. Яна седеше до клетката и бдеше във всяка свободна минута. Лекарите изразиха надежда въпреки усложненията и котаракът наистина се възстанови.

Тя го погали по главата и си спомни първия път, когато го видя — светлосиво малко създание с големи уши. Откри го в развъдник в Ню Йорк преди дванайсет години и не можа да се откъсне от него. Вносът й струваше общо петдесет хиляди крони. Най-добрата й приятелка, Катажина, не повярва на ушите си. Толкова много пари за един котарак. Но в този случай решението си заслужаваше и последната крона, като се има предвид колко любов й беше дал котаракът.

На Яна й беше трудно да осъзнае думите на ветеринаря тази вечер и беше помолила за още няколко дни с Ардженто. Имаше нужда да се сбогува с него. Ветеринарят се съгласи неохотно да предпише обезболяващо, за да намали страданието на животното през последните му дни. В замяна настоя Яна да се върне следващата седмица, за да приспят Ардженто.

Тя се опита да се отпусне. Ставите я боляха и някакво боцкане в носа й пречеше да се съсредоточи. Разболяваше се сериозно. Започна да й святка пред очите и тя ги затвори. Блещукането не изчезна, а по-скоро се усили.

Тя затвори очи и вдиша дълбоко няколко пъти. Опита да придаде колкото можеше повече тежест на тялото си. То започна бавно да се отпуска и мислите й полетяха. Но точно когато беше на път да заспи, той отново се появи — отблъскващият образ на Хена. На пода, сред кръвта. Онази необяснима усмивка. Яна се сепна, когато видя, че очите на Хена бяха отворени. Всеки момент щеше да каже нещо.

„Ти знаеш кой е.“

Яна се изстреля като пружина и погледът й зашари из стаята. Тя стисна чаршафа с ръце и закрещя с пълно гърло. После плачът я надви, но когато осъзна, че картината, която беше видяла, не беше реална, успя да се успокои. Високата температура й беше погодила номер, но въпреки това беше неприятно.

Тя погледна към Ардженто. Погали го бавно от едната страна, а после пак си легна. Затвори очи. Задиша. После сънят постепенно я победи.