Метаданни
Данни
- Серия
- Убийства в Худиксвал (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ensamfjäril, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Анелия Петрунова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Габриела Улберг Вестин
Заглавие: Самотна пеперуда
Преводач: Анелия Петрунова
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: шведска
Печатница: Експертпринт ЕООД
Излязла от печат: 14.06.2018 г.
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-474-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10484
История
- — Добавяне
2 януари 2013 година
— Говорихме с един твой колега. От Националната криминална полиция — истински смешник, ако питаш мен.
Докато Юхан Рока слушаше мъжа в другия край на телефонната линия, той стана от работния стол и затвори вратата. Обаждането беше от скрит номер и ако знаеше кой го търси, нямаше да вдигне.
— Нямаше абсолютно никакво чувство за такт — продължи мъжът. — Попита за жената на Монс Сандин. Дали имаме нещо общо с убийството. Понятие си няма от тия неща. Взаимоотношенията ни със Сандин са приключени напълно, и то отдавна.
Рока седна отново и опита да реши дали да каже нещо и в такъв случай какво.
— Така ли… — отвърна накрая.
„Солентос“ — помисли. В гърдите му се разля носталгична топлина, но потокът на мислите му беше прекъснат моментално от действителността. Настоящето.
— Разбрахме, че имаш проблеми, и искахме да говорим направо с теб — каза мъжът.
Рока продължаваше да мълчи, но мъжът на телефона продължи:
— Случайно знаем и някои други неща за Монс Сандин. Знаем, че има общ бизнес с един човек. Мъж с много елегантен костюм. Костюмарят не е разбрал какви са правилата в нашите отношения. Коя половина на игрището е наша и коя е тяхна. Време е да разбере. Затова моментът е удобен за малко клюки.
Рока слушаше напрегнато и се опитваше да разбере защо „Солентос“ му се обаждат. Обмисляше дали да не прекрати разговора, защото не беше сигурен какво да направи с информацията. Но любопитството надделя.
— Смятаме, че трябва да провериш Монс Сандин обстойно — продължи мъжът на телефона. — А също и най-големия шеф. Става въпрос за залагания. Конни надбягвания. Големи пари. А знаем също, че италианската полиция ще ти бъде благодарна, ако им се обадиш да си поговорите за футбол. Монс наистина беше толкова добър, че сам можеше да решава изхода от мачовете. Ще ти кажа и името на мъжа с костюма, но това ще остане за друг път. И да знаеш, че си ни симпатичен.
— Благодаря ви, че се обаждате, но не мога да имам вземане-даване с вас и не искам да ме търсите повече — изрече Рока и преглътна с усилие.
Настана тишина. Разговорът беше приключил. Какво всъщност беше казал мъжът? Залагания. Конни надбягвания. Футбол. В главата на Рока бавно започна да се оформя една хипотеза. Но можеше ли Монс Сандин наистина да е замесен в това?
Телефонът му иззвъня и той го погледна с крайчеца на окото си. Есемес от номер, който не му беше познат.
Владимир Катенович. Успех.
Веднага щом можа, той набра номера на Алмен.
Беше достатъчно Яна Вайсман само да докосне педала за газта с десния си крак, за да усети ефекта от почти петстотинте конски сили. Скоростта притисна тялото й към седалката, а после тя пак полетя напред, когато инстинктивно отпусна газта.
В пет сутринта беше потеглила на юг по път Е4. Умът й не го побираше, но заряза всичко и тръгна, точно както Катажина каза. Когато Рока я видя в съблекалнята, ситуацията беше прекалено деликатна, той нахлу в личното й пространство. Не й се занимаваше да му разкаже всичко сега. Но някак вярваше, че той ще разбере; само трябваше да събере сили преди това.
Ардженто лежеше в клетката, която беше сложила на задната седалка. Естествено, че котаракът щеше да дойде с нея, но тя си обеща, че това е последното пътуване.
Сивата каменна къща се намираше на улица „Йерманиявеген“ в Юршхолм. Когато наближи, тя се качи с колата на тротоара и спря до живия плет около парцела. Червени пердета ограждаха като в рамки високите прозорци, а големи електрически коледни звезди разпръскваха топла светлина. Въпреки това студът надделяваше.
Тя си спомни за случилото се зад тези прозорци и стени по нейно време. Тук прекарваше ваканциите. По време на изисканите вечери трябваше да разказва за преживяванията си в интерната. Какво е научила. Как се е представила на контролните. Какви оценки е получила. Татко винаги я награждаваше, ако беше в състояние да покаже високи оценки, но ако не беше отличничката на класа, изсумтяваше презрително. Но рядко имаше повод да сумти. Най-често тя получаваше награда, последвана от дълъг монолог колко е важно учението.
В училището й беше събрано бъдещето на Швеция. Бъдещето на Европа. Бъдещите кандидати за най-високите постове в икономиката, за които се предполагаше, че представляват безценен социален кръг за нея. Поне според баща й. Нея въобще не я беше грижа, но винаги кимаше учтиво в отговор, за да си спести по-нататъшни наставления.
Когато почивните дни свършеха, отново идваше време за тръгване. Дългът я зовеше и родителите й се сбогуваха сковано с нея, след което я закарваха до училището във Вермланд.
Тя не можеше да гледа повече затвора от детството си и като натисна силно педала за газта, потегли и излезе пак на магистралата. Щеше да продължи на юг.
След двайсет минути сви от натоварения път за Нюнесхамн и продължи в посоката, в която според табелите се намираше „Скугсшюркогорден“[1]. Запъпли по един път между високи стени, който водеше към района.
Тя се учуди колко голям е гробищният парк и въпреки че седеше в колата, усети ясно спокойствието и тишината, които царяха тук. Мина покрай голяма ливада, а после покрай рехава борова гора. Между дърветата се мяркаха лампи, осветяващи дългите редици от надгробни плочи. Снегът покриваше земята като мека завивка. Тук някъде трябваше да е надгробната плоча на родителите й, но тя нямаше представа къде. Не беше ги изпратила във вечния им покой. Изпита угризение, но не му обърна внимание.
След време видя табели, които водеха към един информационен център. Той се състоеше от четири малки сгради със зелени, островърхи покриви. Приличаха на малки приказни къщички, помисли Яна и се приближи до една врата. Почука няколко пъти и скоро пантите изскърцаха и вратата се отвори.
Яна сведе поглед към стоящия пред нея мъж. Беше облечен с дълъг кафяв кожен шлифер и филцова шапка, която скриваше очите му, когато той погледна към нея.
— С какво мога да ви помогна? — попита той.
Тонът му беше сърдечен и колкото и да беше странно, Яна започна да се отпуска.
— Търся един гроб. Никога преди не съм идвала тук — каза тя.
— Знаете ли името на погребания?
Яна преглътна. Трудно й беше да произнесе имената на хората, които всъщност трябваше да бъдат най-естествената част от нейния свят.
— Двама са. Погребаните каза тя тихо. — Нима и Волфганг Вайсман.
— Знаете ли кога са били погребани?
Яна затвори очи. Върна се назад в мислите си. Бяха минали пет години от смъртта на баща й, който почина две години след майка й. Скръбта го беше убила, тя знаеше това. От пет години Яна беше единствената останала от семейството. Пет години на самота, но и на свобода — свобода, която тя не можеше да понесе.
— Две хиляди и пета и две хиляди и седма — каза тя.
— Можете ли да напишете имената? — попита мъжът и се приближи до една маса във вътрешността на стаята. Даде на Яна молив и малко листче. С трепереща ръка тя написа имената на родителите си.
Мъжът седна на работния стол и го придърпа към компютъра на масата. Отвори един браузър и с показалеца си написа адрес. Хвърли кос поглед към листчето и със същия пръст написа имената. След като натисна Enter, видът на страницата се промени и мъжът се наведе към монитора.
— Гробът се намира в сектор четиринайсет Б, гроб номер триста и петнайсет — каза. — Ще ви покажа на картата ето тук.
Той се приближи до голямо табло, на което бяха обозначени всички сектори и алеи. Яна запомни описанието, благодари за помощта и излезе.
Тя забърза по алеята и когато стигна до третата пресечка, сви надясно. След няколко метра стигна до гроба.
Надгробната плоча беше висока към един метър и може би и толкова широка. Яна застана отстрани до камъка и почисти снега. Имената бяха издълбани с богато украсени букви, запълнени със злато. Мама Нима. Дъщеря на йордански консул. Тя отишла със своя баща на конгрес в Стокхолм в средата на седемдесетте години. Там се запознала с Волфганг Вайсман. Волфганг не можел да откъсне поглед от красивата Нима и какъвто си бил упорит, не се отказал, докато не я поканил на вечеря.
Волфганг успял да очарова бащата на Нима, защото трудолюбието му го отвело от работническата класа на Източен Берлин до империя във фармацевтичния бранш. Бащата на Нима позволил охотно на дъщеря си да се среща с работливия източногерманец.
Яна не можеше да изброи колко пъти баща й с гордост беше разказвал историята за запознанството им. След това Волфганг избрал Стокхолм за дом на семейството, а благодарение на контактите си Нима станала новият консул на Йордания в Швеция. Сега те лежаха тук, под земята, плътно един до друг.
— Трудно е да се изправиш пред миналото си, нали?
Яна рязко се обърна. Там стоеше нисичкият мъж от портиерната. Той побутна нагоре шапката си и тя видя очите му. Усмивката му беше сърдечна. Яна кимна бавно.
— Извинете, ако ви безпокоя — каза мъжът малко сконфузено.
— Няма нищо — отвърна тя и се учуди на облекчението, което изпита от присъствието на мъжа.
— В работата си се срещам с много скръб — отбеляза той. — Но никога не съм виждал толкова много самота, колкото във вашите очи.
„Какво ли знаеш пък ти“ — помисли Яна и сведе поглед, но пак вдигна очи, когато усети, че нещо я кара да се разкрие.
— Казвам се Бертил. Бертил Мортенсон.
Мъжът протегна ръката си.
— Яна Вайсман — каза тя и потрепери, когато хвана топлата му ръка.
— Трудно е да пуснеш нещо, което никога не си могъл да задържиш — каза той, стисна ръката й здраво в своята и я задържа така. — Искам да помислите за това.
Погледът му я пронизваше, беше напрегнат и тя не можеше да отвърне глава. Стоеше с ръка в неговата и потрепери, когато топлината се разля нагоре към тялото й. Никога преди не беше усещала такава сигурност и вътре в себе си чу отново думите му. Те обобщаваха толкова много в своята простота и уцелваха право в сърцето.
Сълзите й потекоха бавно. Тя се освободи от ръката на мъжа и му обърна гръб. Стоеше, обгърнала тялото си с ръце, и плачеше все по-силно.
— Със сълзите идва освобождението — изрече мъжът и започна да се отдалечава. Яна искаше да го помоли да остане, но се спря. Обърна се за последен път към надгробната плоча и си тръгна. Докато вървеше към паркинга, изпитваше облекчение.
— Тази работа с уговорените надбягвания. Не ми излиза от ума — заяви Юхан Рока и почука с една химикалка по масата.
Срещу него седеше Пеле Алмен, облегнат назад и скръстил ръце. Беше в участъка и дойде веднага в кабинета на Рока, когато той му се обади.
— Да чуем — каза Алмен.
— Енстрьом е заложил на кон с необичайно висок коефициент, нали?
— Така е.
— А според нашия приятел с ушанката, който е стоял зад него на касата, щял да вземе голямата печалба след победата на коня?
— Точно така.
— Да предположим, че Енстрьом е знаел, че надбягването е уговорено… Че е знаел, че конят ще спечели, и затова се е престрашил да заложи голяма сума?
— И по тази причина е бил убит, това ли искаш да кажеш? — Изражението на Алмен беше скептично. — Не звучи правдоподобно, ако питаш мен. Тогава обирът изглежда по-вероятен мотив, дума да няма.
Рока се изправи и сложи ръце на кръста.
— Но ако е имало риск да разкрие нещо, което е било много по-мащабно от няколко уговорени надбягвания?
— Тогава съм съгласен с теб.
Алмен погледна заинтересувано към Рока.
— Виж какво, стари пазителю на обществения ред. Не е за вярване, но ти имаш връзки в Националната криминална полиция. Ако те помоля да провериш един човек, който се казва Владимир Катенович или също Мъжа с елегантния костюм… — каза Рока. — Провери дали си купува дрехите в Италия.
— Катенович. Звучи ми познато — каза Алмен. — Ако не греша, преди няколко години влезе в затвора за някакво икономическо престъпление. Кой ти даде това име? И какво общо имат италианските дрехи с всичко това?
Рока поклати глава и прокара палеца и показалеца си върху стиснатите си устни.
— А ако ти кажа, че Монс Сандин има пръст в тази работа? — каза той след това.
— Е, стига де, откъде имаш тази информация?
Рока поклати глава и продължи:
— Мислиш ли, че най-големият шеф се интересува от конни надбягвания?
Алмен повдигна вежди и разтвори ръце.
— Областния полицейски началник ли имаш предвид? Нямам представа, но пък си спомням, че преди няколко години се занимаваше с един много раздухан случай. Срещу един от най-добрите жокеи в Швеция, Фредрик Стрьомлунд, беше подадена жалба за жестокост спрямо животни. Започнаха разследване, но доколкото си спомням, го прекратиха поради липса на доказателства. Тежестта на престъплението беше оценена като незначителна и не искаха да ангажират повече хора с разследването в онзи момент.
Рока кимна доволно.
— Сигурен съм, че Владимир Катенович е общият знаменател в разследванията ни.
— Какво искаш да кажеш?
— Владимир Катенович е мозъкът, който стои зад уговорените надбягвания. Шведският мозък. А има и италиански. Но той е много по-голям и в неговия случай спортът е футбол.
— Все още не разбирам нищо, но продължавай — каза Алмен.
— Убеден съм, че някой от непознатите мобилни номера принадлежи на Владимир Катенович. Че точно той се е обадил на Монс на Бъдни вечер — онзи разговор, за който той не си спомня — или не — иска да си спомни. Истинската причина да закъснее. И че Катенович се е обадил на Кенет Фермволт малко преди убийството на хиподрума.
— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.
— Имаш ли желание да провериш разследването на областния началник вместо мен?
— Разбира се, ще хвърля едно око на добрата стара система Dur2[2] — каза Алмен и стана от масата.
В същото време телефонът на Рока иззвъня и на екрана се появи веселото изражение на Ялмар Албинсон.
— За съжаление мога да потвърдя лошите ни предчувствия — каза той, когато Рока вдигна.
— За парчето найлон ли? — попита Рока и включи телефона на високоговорител. Алмен се приближи.
— Някой си е направил труда да разфасова свой ближен и да го опакова в двайсет и един найлонови чувала.
— И кой е горкият човек?
Алмен въздъхна и отпусна ръце.
— По дяволите — изруга Юхан Рока, когато отвори вратата на колата и високият десет сантиметра пухкав сняг, който се беше струпал отгоре, падна право върху седалката, където щеше да седи. Той я изтупа, колкото можа, преди да седне, но влагата проникна чак до кожата му. Запали двигателя и включи климатика на най-високата степен. Тогава телефонът иззвъня. Отново Пеле Алмен.
— Не можеш да ми се наситиш, признай си. — Рока се засмя.
— Най-после намерихме Хенри Густавсон. Бил е в Сан Аугустин на Канарските острови от деня преди Бъдни вечер. Децата му изненадали него и жена му с екскурзия.
— Значи със сигурност не е почиствал улици в Сколбу на Бъдни вечер — каза Рока и срещна собствения си поглед в огледалото за обратно виждане.
— Именно — отговори Алмен.
Рока чу две писукания в телефона и погледна към екрана.
— Обажда се Анели от „Телия“, трябва да вдигна — каза и прекъсна разговора с Алмен. В слушалката се чу запъхтяно дишане.
— Готово! Мисля, че имам това, което ти трябва — каза Анели. — Едната предплатена карта наистина не може да се проследи, по абсолютно никакъв начин. СИМ картата е използвана в няколко различни мобилни телефони и не излиза нищо за никой от IMEI номерата.
Тя прочете цифрите от добре познатия телефонен номер — онзи, който вероятно принадлежеше на Владимир Катенович.
— Този номер е на истински професионалист, мисля, че тук нещата са ясни — каза Рока. — Но вторият?
— Потребителят на втората предплатена карта не е толкова хитър като потребителя на първата.
Рока се опита да си представи извършителя — този, който се беше обадил на Хена Педершен един месец преди Коледа, а после на Сиверт Першон, и се беше представил за Хенри Густавсон.
— Обясни като за такъв като мен — поиска Рока и спря колата пред къщата си.
— Предплатената карта трябва да се зарежда с пари. Тази е заредена един-единствен път. От компютър. Big mistake.[3]
— Разкажи по-подробно.
— Транзакцията е извършена на двайсети декември от преносим компютър. Постарах се и проверих и IP адреса на компютъра. Бил е свързан към нашия сървър чрез безжична мрежа.
— Това не ни помага, нали?
Рока прокара ръка по наболата си брада.
— Имате невероятен късмет. Мрежата се осигурява от нас — каза Анели. — И всички, които знаят паролата, могат да влязат в нея.
— Това означава ли, че можеш да ми дадеш адрес? — каза Рока.
— Браво, не си чак толкова безнадежден случай. Ще ти дам адрес.
Рока едва посмя да си поеме дъх. Ако разполагаха с географско местоположение, което да свържат с телефонния номер, това със сигурност беше най-големият напредък в разследването до момента.
— Ние осигуряваме безжичната мрежа на сладкарница „Брита“ на „Стургатан“ 195 в Худиксвал — каза Анели.
Рока въздъхна дълбоко.
— Искаш да кажеш, че някой е заредил предплатена карта с помощта на компютър, който се е намирал в кафене на „Стургатан“ в Худиксвал? — каза той с отчаяние в гласа.
— Това е добро обобщение — каза тя.
— Има цял куп клиенти, които може да са използвали компютъра — констатира Рока.
— Да, но само един от тях е извършил транзакция към нашия сървър — каза Анели.
Рока си я представи, седнала с мобилния телефон в ръката и със своята примамваща и триумфална усмивка на лицето.
— А как да разберем това…
Той мислеше на висок глас.
— Тази работа оставям от все сърце на теб — каза Анели. — Една добра идея, която мога да ти дам, е да отидете в кафенето и да попитате дали си спомнят някого с лаптоп точно в онзи ден.
— Разбира се. Но колко лесно е това? Ти щеше ли да си спомниш, ако някой е седял там с лаптоп?
— Да, Рока, щях — отвърна тя.
„Естествено“ — помисли той и поклати глава.
Няколко часа по-късно Юхан Рока лежеше на леглото и се опитваше да си представи различни възможни сценарии. Най-после бяха стигнали дотам да разполагат с физически адрес. Най-вероятно важен за разследването човек се беше намирал в кафенето на двайсети декември. Но как да продължат по-нататък?
Той се подпря на лакът. Гърбът не му позволяваше да се изправи по друг начин. Когато разследванията приключеха, щеше да се заеме с този проблем. Наистина и по-рано беше казал, че трябва да вземе някакви мерки и въпреки това не се беше наканил, но сега положението беше по-лошо от всякога. Той съзнаваше, че една от основните причини за проблемите с гърба беше, че вече не тренираше.
Внезапно пристъргване в корема го накара да стане и да отиде в кухнята. Проклинаше се, че никога не се сдържа да не похапва вечерно време. Той погледна към корема си и се опита да не мисли за предупреждението на приятеля си за опасното коремно затлъстяване. Коремно затлъстяване — та то засягаше мъжете към края на средната възраст. Приятелят му смяташе, че Рока само си намира оправдания, но да спре да яде вредни храни за него беше толкова трудно, колкото и да вземе мерки за проблемите с гърба.
В хладилника още имаше парче от печената коледна шунка с хрупкава коричка, която беше купил в дните между Коледа и Нова година. Той приготви четири сандвича с шунка и горчица „Гравелей“. Вкусът им беше прелестен. Изгълта половин литър мляко и осъзна, че копнее да има кой да му се скара защо пие направо от кутията.
Продължи да стои до хладилника, след като остави продуктите вътре и затвори вратата. Погледна към залепените отгоре снимки. Погледът му се спря на снимката на младежкия отбор на футболен клуб „Странд“, набор 1974-а. Имаше нещо в нея, нещо, което му направи впечатление.
Изведнъж се сети какво е и потвърждението затуптя в главата му в такт с пулса. Той изхвърли остатъците от последния сандвич в мивката и отиде в спалнята, колкото бързо му позволяваше гърбът. Там беше оставил мобилния си телефон. Седна на леглото и намери номера на Анели.
— Пак ли ти, Рока? — попита тя, която вдигна още на първото позвъняване.
— Слушай, онази безжична мрежа, за която говорихме колко е голяма? Искам да кажа, само вътре в кафенето ли може да се ползва интернет?
Рока едва успя да произнесе думите от бързане.
— Ако имаш късмет, може да седиш в някоя сграда наблизо, ако например стените не са прекалено дебели. Нещо по-конкретно ли имаш предвид?
— Значи е напълно възможно да седиш на горния етаж, ако условията са благоприятни? — попита той и усети как неприятното чувство го обзе.
— Със сигурност. Ако знаеш паролата за мрежата. Може връзката да не е толкова бърза, както ако седиш точно до рутера, но естествено, че е възможно — каза Анели.
Той прекъсна разговора и пусна телефона на леглото до себе си. Отпусна ръце покрай тялото си и се втренчи пред себе си. Сърцето му заби по-бавно и всичко в него замлъкна. Чувствата го застигнаха и най-напред се натъжи, а после се изпълни с гняв и разочарование. Направи последен опит да намери друго обяснение, но колкото и да му се искаше, всичко показваше, че е намерил възможен извършител.