Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (5)

19 септември 2012 година

В мислите си се връщам към лятото, което се оказа последно за мен.

Ако знаех, може би щях да го оползотворя по-добре. От друга страна, напомняше на предишното и на по-предишното.

Повечето мислят, че всичко става по-лесно през лятото, и имат право. Но никое от летата ми като възрастна не може да се сравни с летата в детството ми. Може би и ти смяташ така? Спомняш ли усещането, когато зимата най-после отмина и отидохме при баба?

Там имаше цъфнали рододендрони и божури. Отблясъци от морето. Прясно изпечени канелени кифлички и килимчета от парчета плат върху измития със сапунена вода дъсчен под. Слънчевите дни прерастваха в седмици, а после в цяла вечност, защото слънцето така и не залязваше.

Баба живееше в червената къща с лющещата се боя и изкривените прозорци. Къщата беше занемарена или може би едва се крепеше. Но в нея имаше толкова, много любов, че щеше да стигне за целия свят.

Когато си спомня за всички луксозно обзаведени жилища, които съм виждала през живота си, осъзнавам, че никъде не съм се чувствала толкова сигурна, колкото в бабината къща.

 

 

Юхан Рока И Виктор Бергман спряха, когато видяха опашката за нощния клуб до „Стадсхотелет“. Върху прясно струпания на купчина сняг срещу входа седяха две жени, очевидно прекалили с пиенето. Едната плачеше, опряла главата си на рамото на другата. Чорапогащникът й беше скъсан, а токът на едната обувка се беше счупил.

Опашката беше дълга към петдесет метра и Рока констатира, че повечето чакащи са жени. Жени на възраст между петнайсет и петдесет. Той ги огледа една по една.

— Виж нощния живот в Худиксвал в лято господне две хиляди и дванайсето — каза Виктор. — Гледай и се учи, тук ще въвеждаш ред и спокойствие оттук нататък.

Рока хвана Виктор под ръката и застана на опашката. Вдигна поглед към лилавия неонов надпис със завъртулки, който висеше над портала с голямата врата от дърво и стъкло. Салон „Госип“. По негово време клубът се казваше чисто и просто „Стат“.

Решението да обуе маратонки на минус петнайсет градуса му се беше видяло възможно най-доброто, когато тръгваха за заведението. Сега му се струваше все по-глупаво, колкото повече време минаваше в чакане. Явно охранителите бяха решили да карат хората да се редят на опашка. Прекалено много посетители, такова беше оправданието. Рока искаше да влезе, независимо дали охраната страдаше от провинциален комплекс или не.

Сред глъчката на опашката той успя да различи очакваната тема на вечерта — убийството на жената на Монс Сандин. Рока погледна през рамо и се усмихна на няколко добре познати лица по-назад. Знаеше, че до края на вечерта ще срещне много от хората, с които някога беше общувал.

Един мъж пред него се обърна.

— Здрасти, нехранимайко такъв — каза той. — При последната ни среща запрати футболна топка в слепоочието ми.

Той се усмихна накриво и бързо стисна ръката на Рока. Рока веднага позна гласа. Ако се замислеше, Петер Кранс не се беше променил изобщо за тези двайсет години, с изключение на няколко посивели кичура, които се виждаха тук-там в тъмната му къдрава коса. Изглеждаше като Ричард Гиър на млади години. Носеше се слух, че прекалява с алкохола, но пък кой ли не го правеше, помисли си Рока. До Петер Кранс стоеше още един техен бивш съотборник. Рока не си спомни името му, а и не искаше да пита.

— Здрасти. Отдавна не сме се виждали. Как я карате?

Той протегна ръка и се здрависа и с двамата.

Въодушевлението в тъмните очи на Петер Кранс веднага угасна, заменено от униние.

— Всъщност не би трябвало да купонясваме в такава вечер — каза той. — Но човек се чувства някак по-добре, когато е заобиколен от хора.

Приятелят му кимна в знак на съгласие. Очите на Петер се насълзиха и той примигна бързо няколко пъти. Рока не знаеше дали да го прегърне или не. Не, реши той накрая.

— Моите съболезнования. Ще влезем да удавим мъката — каза Рока и ги прегърна през раменете. В същата секунда съжали. Може би малко тактичност нямаше да бъде излишна. От време на време. Знаеше много добре, че тези момчета са близки приятели на Сандин.

— Само се погрижи да заловиш този, който го е направил — каза Петер. — Нали сега ти си шерифът.

Той се усмихна дружелюбно на Рока и вдигна яката на палтото си, докато се обръщаше. Опашката се беше стопила и ги поканиха да влязат в клуба.

Около овалния бар беше ужасна блъсканица, но Юхан Рока я видя още преди да стигне до средата на помещението. Стоеше наведена над бара, към бармана — млад мъж с прическа, за която не важеше законът на гравитацията. Явно последен писък на модата. Двамата, изглежда, разгорещено обсъждаха нещо. Тя беше облечена с къса черна рокля, която очертаваше стегнатата й фигура. Дългата й тъмна коса падаше далеч надолу по гърба. Тя отметна глава и косата й се залюля настрани, а после жената погледна към него. Беше само за една десета от секундата, но достатъчно, за да могат погледите им да се срещнат.

„По дяволите“ — помисли Рока.

Той застана в другия край на бара и изчака Виктор и другите да се присъединят към него. Разговорът между бармана и жената с роклята продължи и колкото и да се взираше, той не можеше да улови отново погледа й. Постоя известно време и се огледа. Обзе го нетърпение и затърси сред тълпата с надеждата да открие някой познат.

Беше малко след полунощ и от колоните ехтеше един от старите хитове на Ледин: „Чувствената Исабела“. На дансинга хората се движеха малко или много в такт с музиката и пригласяха на припева. Той вдиша дълбоко през носа си. Последния път, когато беше в това заведение, вътре беше позволено да се пуши. Струваше му се отдавна — и каквото и да казваха, забраната за пушене беше позволила да се усещат по-силно други, по-приятни или по-неприятни миризми. Имаше нужда от питие. Няколко души около бара опитваха да привлекат вниманието на бармана, но без успех.

— Тук и сега ли ще я яхнеш, или ще успееш да ми сипеш един джин-тоник преди това?

Рока се наведе напред и потупа бармана по рамото. Той се обърна бързо.

— Извинете, но всъщност разговарях с клиентка — каза ядосано.

— Ако отделяш толкова време за всички поръчки, няма да продадеш много — отбеляза Рока. — Дай ми направо два джин-тоника и донякъде ще компенсираш загубите. Джинът да е „Бомбай Сапфир“.

Жената с роклята продължаваше да стои до бара. Рока забеляза, че и тя е ядосана, защото ги беше прекъснал, но въпреки това устните й се извиха в лека, крива усмивка. Вдигна поглед към Рока и големите й, тъмни очи отново срещнаха неговите. От стомашно-чревния му тракт тръгна добре познат трепет, който си проправи път надолу по тялото му.

По дяволите отново.

— Така значи, тук се навърташ, дърто ченге такова?

Рока се сепна от внезапно потупване по гърба и в следващата секунда някой сграбчи дясната му ръка, изви я назад и я притисна към гърба. Той се обърна и бързо се измъкна от хватката. Зад него стоеше Урбан Енстрьом; в юношеските си години бяха играли в един и същи футболен отбор. Не бяха поддържали връзка оттогава, но доколкото Рока знаеше, Урбан Енстрьом беше продължил да живее в Худиксвал, въпреки че няколко пъти беше решавал да напусне града.

— Отдавна не сме се виждали. Как я караш?

Рока трябваше да положи усилие, за да говори учтиво. Не беше нужно да си припомня, че Урбан не му е любимец. В него имаше нещо фалшиво.

— След като си дългата ръка на закона, имаш ли някаква inside information^[1] за жената на Сандин? — попита той.

— Едва ли знам повече от теб — Рока поклати глава.

— Явно е отказал на неподходящите хора и го е отнесла госпожата.

Урбан Енстрьом отвори широко очи и кимна многозначително, а после продължи:

— Красива съпруга, добре възпитани деца, куп пари. Тези неща винаги са трън в очите на някого. Съвсем различно е положението при нас, сигурно на никого няма да му докривее, че с теб печелим прекалено много, нали?

Урбан се засмя.

Рока изпита отвращение към злорадството в думите на Енстрьом. От неприятното усещане му се прииска да се поразмърда.

— Между другото, двамата с Пеле Алмен ли ще колите и бесите в града сега? — попита Енстрьом. — Стокхолмски полицаи, които се завръщат в малкия Худиксвал.

— Да, по-добре внимавай. — Рока се усмихна и като сви ръката си като пистолет, я насочи към Урбан.

— Сега трябва да потърся Виктор. Приятно ми беше да се видим.

Рока взе двете чаши с коктейлите и тръгна.

— Можем да излезем на по бира някой път, а? Може би ще искаш да дойдеш на конните надбягвания вдругиден?

— Мразя конни надбягвания — отговори Рока. — И не пия бира.

Енстрьом млъкна, а Рока се върна в просторното фоайе. Навсякъде беше пълно с хора. Опашка на гардероба, опашка и за тоалетните. Той се натъкна на Виктор и двамата слязоха заедно на долния етаж. В най-далечния край на заведението намериха няколко фотьойла и седнаха.

— Естествено, жената на Сандин е най-обсъжданата тема — каза Рока и се облегна бавно на облегалката на фотьойла.

— Да. Явно е било истинска екзекуция — добави Виктор и нави ръкавите на ризата си. — Казват, че може би са търсили Сандин, но не знам какво да мисля.

— Не, не е ясно — отвърна Рока и погледна плътно татуираните ръце на Виктор.

— Тази змия е нова, нали? — попита. — Красива е, не мислиш ли? Продължава чак на гърба — каза Виктор и стегна ръката си, за да се очертаят мускулите.

— Страшно готино — отбеляза Рока.

— Как ти се струва новата работа? — попита Виктор.

— По-трудно е, отколкото мислех. Малък участък. Шефката е адски праволинейна. А двама от колегите са… предизвикателства в социално отношение, така да се каже.

— Дай им малко време, да му се не види. Колко си работил с тях? Един ден. С теб се свиква трудно, трябва да ти е ясно. Не забравяй, че живеем в малкия Худиксвал. Дори да са полицаи и да са видели какво ли не, може би не са подготвени новият им шеф да се окаже най-съмнителният възпитаник на Полицейската академия.

Виктор се усмихна широко и му намигна.

Рока тъкмо щеше да му отвърне с някой саркастичен коментар, когато тя слезе по стълбите. Стъпи на червения мокет и се запъти към тях. Той следваше всяка нейна стъпка и помисли, че се движи като свободолюбива котка.

— Коя е тази? — Рока кимна към жената.

— Имаш предвид черната пума? Нямам представа — отвърна Виктор. — Никога не съм я виждал.

— Ти колко стоя в затвора всъщност, дърт пандизчия такъв?

Рока не устоя на възможността да го клъвне. Познаваха се от десетгодишни и Виктор беше най-добрият му приятел. Беше кривнал от правия път в младостта си, но си беше взел поука от времето, прекарано в затвора, и сега беше най-почтеният сред приятелите на Рока. Виктор носеше на майтап. Поне ако идваше от Рока.

— Сещаш ли се коя съм?

Облечената в черно жена се усмихна на Рока, след като измина последните крачки до мястото, където седяха. Тя клекна до него, сложи леко ръката си върху крака му и вдигна поглед. Допирът й изстреля тръпка от бедрото към чатала му и той усети как членът му се втвърди под дънките.

— А трябва ли? — попита той.

— Анхелика Фернандес? — попита тя в опит да опресни паметта му.

Мисълта на Рока се задвижи със скоростта на светкавица и прелисти умствения му архив с всички познати и познати на познати. Фернандес. Той познаваше само един човек с това име и като се замисли по-добре, южноамериканските черти му се сториха учудващо познати. Не беше възможно.

— Дъщерята на Стефан Фернандес? Последния път, когато те видях, караше велосипед с помощни колела.

Рока се засмя, но осъзна колко неестествено прозвуча смехът му. Как беше възможно това същество, това красиво създание, да бъде дундестото момиченце, чиито крачета едва стигаха до земята, когато седеше на белия си велосипед с помощни колела? За кратко той не беше сигурен дали повече го притесняваше мисълта колко е остарял самият той за две десетилетия, или фактът, че се чувстваше безсрамно привлечен от дъщерята на свой приятел от детството. Той се позамисли и доста бързо стигна до заключението, че е второто. Абсолютно забранено. Но това бяха само мисли. Кой нямаше да разсъждава като него в тази ситуация, оправда се той.

— И си полицай, както чувам. Татко казва, че ти си последният човек, за когото бил смятал, че ще стане полицай.

Анхелика му се усмихна с животозастрашаваща смесица от инфантилност и осъзната женственост.

— Да, някои неща просто не могат да се разберат. — Рока се взря право в очите й. Бяха почти черни.

— Може ли да седна?

— Разбира се, само се пази от него.

Рока кимна към Виктор, който се усмихна и поклати глава.

Анхелика прекрачи през протегнатия крак на Рока и се отпусна на фотьойла точно до неговия. Изтръска на пода обувките с високите токчета, придърпа краката си под себе си и се наведе над облегалката, за да се приближи още повече към него. Той се затрудняваше значително да възпре мислите си, а и не беше сигурен, че иска да ги спира.

— А къде е твоят старец?

Рока съжали за думите си, но в следващата секунда си помисли, че няма смисъл да се опитва да скрива истината. Ако нейният баща беше старец, същото важеше и за самия него. Нищо не можеше да се направи по въпроса.

— Вкъщи. Тази вечер мама и татко са поканили няколко роднини на вечеря.

Положението веднага стана по-поносимо. Едва ли татко Фернандес щеше да прекрачи прага на „Госип“ тази вечер.

Погледите им се срещнаха. Тя се усмихна, но не каза нищо. Той се опита да измисли какво да каже, но потокът от думи, който обикновено се изливаше от устата му, временно беше пресъхнал.

„Кажи нещо, мамка му“ — помисли той.

— С какво се занимаваш, откакто си оставила велосипеда с помощните колела в гаража?

Той забарабани с пръсти по бедрата си.

— Винаги ли си толкова нагъл? — Тя наклони глава настрани, усмихна се и го погледна учудено. — Този петък се върнах от Буенос Айрес. Братовчедите ми имат ресторант там и през есента се нуждаеха от помощ с обслужването на клиентите. А аз изпитвах отчаяна нужда да се махна от Худиксвал.

Тя извъртя очи към тавана, за да онагледи думите си.

— Ще се върнеш ли там след празниците?

— Да, такъв е планът. Ако не изникне нещо друго интересно. Но колко е голям шансът за това в този град?

Тя го погледна сериозно, но дълбоко в очите й Рока долови не само сериозност. По дяволите, много беше апетитна. Отново мълчание.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Бих пийнала чаша червено вино, моля — каза тя и погали бедрото му.

Рока се изправи и на път за бара намести панталоните, за да скрие мощната си ерекция. Тя щеше да си получи чашата червено вино. Евентуално и малко секс, ако продължеше да си го проси. Но по-напред той трябваше да измисли още някаква тема за разговор. Нещо смислено и подходящо за нейната възраст, колкото й да му беше трудно. Той поръча чаша от най-скъпото кианти от най-близкия бар, а самият той продължи по отъпкания път с джин-тоника.

Когато се върна, забеляза, че Анхелика се е преместила на дивана, където седеше Виктор. И двамата се смееха на нещо, което Виктор току-що беше казал. Когато Рока стигна до дивана, Виктор се изправи и го прегърна приятелски, като прошепна:

— Мисля, че униформите й харесват, давай смело. Аз изчезвам.

Рока зае мястото на Виктор на двуместния диван и подаде чашата с вино на Анхелика. Тя му се усмихна и задържа ръката си върху неговата, когато взимаше чашата.

— Откога си полицай?

Тя го погледна заинтригувано.

Рока срещна погледа й и го задържа, докато мислите му се отправиха по неведоми пътища. Сърцето му заби по-бързо от обикновено, а зад очите му нещо проблесна.

— Ехо! — каза тя и махна с ръка пред лицето му.

Той взе бързо решение, навлажни устните си и преглътна.

— Съжалявам, маце. Трябва да изчезвам.

Остави чашата на масата и преди тя да успее да реагира, се обърна и се насочи към гардероба. Навлече бързо якето си, мина през широкия портал и излезе на улицата. Когато снегът се завихри под отвореното му яке, той се съвзе и спря.

Що за човек беше той, по дяволите?