Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (13)

28 декември 2012 година

Юхан Рока добре съзнаваше, че не всеки полицейски инспектор получава правото да закусва с изглед към Il Duomo^[1].

Ако обърнеше поглед на другата страна, виждаше най-прочутия мост във Флоренция, „Понте Векио“. Той лежеше на две солидни колони, обгърнати от течащите води на реката Арно. По протежение на страните му бяха построени къщички със зелени капаци на прозорците и още по това време на деня се различаваха туристи, преминаващи по моста от единия до другия бряг на реката. Предишния ден един весел англичанин му беше разказал легендата за моста. По време на Втората световна война германците нарочно избягвали да пускат бомби точно над „Понте Векио“. Смятали го за прекалено красив, а всички останали мостове над реката Арно били сринати до основи.

Рока си помисли, че трябва да използва случая. Затова си позволи да напълни чинията си с яйца, бекон, колбаси и сирена, а най-отгоре сложи две прясно изпечени кифли с ванилов крем. След това седна на един от кожените фотьойли в най-отдалечения край на ресторанта и се обади в полицейския участък на Худиксвал.

— Как я карате там горе? — попита той, когато вдигнаха още на първото иззвъняване. — Самият аз седя и се наслаждавам на факта, че данъкоплатците плащат командировката ми в страната на хубавата храна и виното.

По телефона се чу неувереното хихикане на Пеле Алмен и Ялмар Албинсон. Смехът на Рока секна, когато той осъзна очевидното — че шегата трябваше да си остане между изключително прямите джуджета в главата му.

— Шегата настрана — продължи той. — Вчера се срещнах с Каролина Вернершон. Тя разказа за миналото на Хена каквото знаеше. Няколко дребни следи, но ми се струват неясни.

— Значи упадъчен живот, прекаран в самота — каза Ялмар.

— Самотен, упадъчен, но най-вече необичаен. Като малка е видяла твърде странни неща, поне това е сигурно. Насилие и какво ли не. Престъпници, наркомани и хипита — всичките под един покрив. Единственото, в което се чувствам по-убеден, е, че извършителят може да бъде открит в миналото й — каза Рока.

— Е, да, къде иначе? — засмя се Алмен.

— Разбираш какво искам да кажа — някой, когото е познавала, преди да се запознае с Монс — обясни Рока. — Днес се надявам да се срещна с една жена, у която Хена е живяла тук във Флоренция — Джулия Тереза. Освен това мога да съобщя, че прочетох последния брой на „Венити Феър“. Там плановете на семейство Сандин за посрещането на Коледа са описани с подробности. Всички, които са прочели списанието, са знаели, че Хена ще бъде сама вкъщи с децата.

— Кой е съветникът на Монс Сандин за връзките с обществеността? — зачуди се Ялмар. — Смятам, че сътрудничеството им трябва да се прекрати незабавно.

— Тук в Швеция постигнахме малък напредък — каза Алмен. — Вчера обикаляхме съседите в Сколбу и се запознахме със Сиверт Першон, истински чешит.

Алмен разказа за посещението в дома на Сиверт Першон — как прехвърлил на колегата си Хенри Густавсон задължението да чисти снега на Бъдни вечер, а също и за безрезултатното търсене на същия този Густавсон чрез непознат телефонен номер.

— Номерът беше на нерегистрирана предплатена карта, естествено. Какво ли друго можеше да се очаква в това разследване — каза той.

Рока си представи как Алмен вдига очи към тавана, преди да продължи:

— Интересното е, че това е същият номер, от който са се свързали с телефона на Хена един месец преди Коледа. Тогава позвънилият се е намирал насред гората, в Хьог.

— Значи е възможно чистачът Густавсон да се е обадил на Хена?

— Не е възможно да получим каквато и да било информация кой е държал телефона с предплатената карта, не и веднага. Но в „Телия“ направиха чудеса от храброст и вече успяха да ни съобщят географска позиция. Обаждането до Сиверт Першон е осъществено най-вероятно от парцела на Хенри Густавсон. Но и двамата с Яна не смятаме, че се е обадил самият Хенри Густавсон — нито на Хена, нито на Сиверт Першон.

— Какво ви кара да мислите, че е бил някой друг?

— Засега само интуицията. Но ако Хенри Густавсон е като Сиверт Першон, значи още не е минал на мобилен телефон. Мисля, че няма какво повече да обяснявам. За предплатени карти сигурно не е и чувал.

— Въпреки това ми се струва, че Хенри Густавсон трябва да бъде следващият на мушката — каза Рока.

— Звъняхме на стария му бакелитен телефон^[2], но никой не вдигна. След тази оперативка отиваме на място.

— От Националната криминалистична лаборатория се обадиха и за парченцето дърво — каза Ялмар и се прокашля. — Дървото е хвойна или Juniperus communis, така да се каже. Хвойната расте в северното полукълбо, но и в Западна Индия, и в планинските райони на Африка. Обикновено на гористи склонове, плата с ниска растителност и пасища.

Рока се усмихна. Въпреки че изглеждаше, сякаш Ялмар чете, той знаеше, че му е трябвало само да хвърли един поглед на становището на НКЛ, за да го запамети завинаги.

— Възможно ли е да се определи възрастта на хвойната?

— Приблизително двеста години. Да добавя: най-старата намерена в Швеция е била на осемстотин и четирийсет. Но това парченце — то сигурно е било отчупено от хвойната преди около двайсет — трийсет години.

— Имаше ли отпечатъци върху него?

— Нито един. Много озадачаващо.

— Окей. Трудно е да се каже дали дървеното парченце е от значение. Добра работа, между другото. Сега тръгвам да търся Джулия Тереза. Пожелайте ми успех.

Оперативката по телефона приключи и Рока се облегна на меката възглавница на фотьойла. Когато се отпусна, умората го застигна. Щеше да бъде приятно да се върне в Худиксвал. Съзнанието му беше препълнено с впечатления и той се опита да ги подреди.

Въздъхна дълбоко. С какво се беше захванал? Знаеше, че е известен с липсата си на търпение, но дори да му предстоеше продължително разследване, все пак обикновено се чувстваше уверен, че ще разреши поетите случаи.

По някаква причина го обзе безнадеждността. Или може би за настроението му допринасяше и несигурността от преместването в Худиксвал? Беше ли правилно да се преместиш от голям град в малък, когато си на трийсет и осем години и необвързан, без ни най-малка възможност да уседнеш в близкото бъдеще? А Анхелика, какво щеше да прави с нея всъщност? Да продължи да спи с нея беше привлекателна мисъл, естествено, но можеше ли да излезе нещо повече? Какво в такъв случай? Освен това нещо му подсказваше, че не е единственият мъж в живота й.

 

 

Стажант-жокейката Ана Нилсон никога преди не беше препускала толкова бързо с коня. И никога нямаше да го направи, ако не беше получила ясни нареждания от своя шеф Фредрик Стрьомлунд. Тя имаше предимството да работи за най-успелия жокей в конни надбягвания в Швеция и само изпълняваше заповедите му.

— Хайде, кобилке! — каза тя, точно толкова високо, колкото трябваше, за да накара кафявата кобила да наведе глава и да се оттласне със задните си крака, за да увеличи скоростта. Ана се наслаждаваше на ускорението и предполагаше, че Гуд Инъф^[3] ще подобри личния си рекорд при гладко надбягване на хиляда метра с няколко секунди. Кобилата беше във върхова форма.

Часът беше девет сутринта и Фредрик Стрьомлунд беше наредил кобилата да проведе лека тренировка преди сутрешните състезания, но Ана да я пришпори малко на финалната отсечка.

— Така достатъчно ли е? — попита тя, когато забави и мина покрай оградата, където беше застанал Стрьомлунд. До него стоеше мъж с тъмно и удивително добре прилягащо палто и я следеше с поглед. Никога по-рано не го беше виждала, но вероятно беше собственик на някой кон. Ана не разбираше какъв смисъл има Гуд Инъф да провежда тренировка в деня преди състезанието. Освен това пистата беше замръзнала и твърда и натоварваше краката, но тя, естествено, изпълни нареждането на шефа.

— Достатъчно е — каза Стрьомлунд кратко. — Как ти се стори тя?

— Страхотна беше — отвърна Ана и се усмихна широко. — Струва ми се, че нито скоростта, нито разстоянието биха я затруднили.

— Точно така ще трябва да бяга утре — каза Фредрик Стрьомлунд тихо. — Можеш да я прибереш. Погрижи се да не настине и да пие достатъчно вода.

— Разбира се — отвърна Ана.

Гуд Инъф й беше поверена от близо пет месеца. Почти всеки ден тя беше с кобилата и се грижеше за нея като за дете. Странното беше, че тя знаеше, че Гуд Инъф може да постигне много по-добри резултати от обявените в програмата на състезанието. Освен квалификацията, която беше дала право на кобилата да се състезава, беше стартирала четири пъти, но никога не се беше класирала по-напред от пето място. След всеки старт Ана не проумяваше как нейната любимка е могла да загуби. Самата тя беше залагала няколко пъти: веднъж се беше престрашила да заложи цели двеста крони, защото беше абсолютно сигурна, че кобилата ще победи — но не.

Според Фредрик Стрьомлунд за загубите имаше най-различни причини — от прекалено леки предни подкови до лоша реакция на така наречения норвежки оглавник, какъвто Гуд Инъф носеше — съоръжение, което позволяваше на жокея да спусне наочниците, за да може конят да бяга по-бързо, когато изведнъж спре да вижда конкурентите от двете си страни.

Но все пак. В конните надбягвания всичко е възможно, казваха запознатите. Рано или късно тя щеше да победи. На Ана дори не би й хрумнало да продължи да се съмнява в решенията на шефа си. Тя се радваше, че изобщо е получила работа при Фредрик Стрьомлунд. Сигурно имаше стотици други стажанти, които биха направили всичко, за да бъдат на мястото й.

Ана слезе от двуколката и разкопча катарамите на сбруята, за да позволи на Гуд Инъф да се отпусне добре. Фредрик Стрьомлунд и мъжът с палтото вървяха към конюшнята и тя ги погледа. Разговаряха тихо.

— Всичко е готово — чу тя Фредрик Стрьомлунд да казва, преди двамата да се скрият от погледа й.

 

 

— Вече можем да влезем — каза Каролина Вернершон.

Тя задържа вратата, за да минат Юхан Рока и неговият италиански колега. За да не стресират Джулия Тереза, Каролина сама я беше потърсила и й беше обяснила ситуацията.

— Джулия Тереза не е знаела, че Хена е била убита — обясни Каролина. — В състояние на шок е, казвам ви, за да го имате предвид.

— Как е възможно да не е видяла заглавията на вестниците?

— Не е излизала от вкъщи от миналия вторник.

Рока спря и се втренчи в Каролина.

— Разбирам. Не е от хората, които имат интернет, предполагам. Нито пък телевизия. Или социален живот. Прав ли съм?

— Напълно.

Каролина се усмихна бегло на Рока.

Стълбището беше мрачно. Единственият източник на светлина беше една крушка на тавана на най-горния етаж. Стените бяха голи и бяха нападали големи парчета мазилка. Заизкачваха тесните стълби. Джулия Тереза живееше най-горе.

Малко след като потропаха, чуха, че в апартамента нещо се движи. Отвътре се чу пръхтене. Рока погледна въпросително към Каролина.

— Куче ли има? Ужасно ме е страх от кучета — каза той.

Тя само се усмихна и се втренчи в бравата. След още малко чуха приближаващи се стъпки и вратата се отвори. Пред тях стоеше тя — Джулия Тереза. Жената вдигна поглед към тях през сивите кичури, които висяха непокорно пред лицето й. Пръстите й бяха вкопчени в един сив, рехаво изплетен шал, който беше увила около мършавото си тяло. Рока направи крачка назад, когато нещо се отърка в крака му. Щом погледна надолу, разбра защо си беше помислил за куче. Там имаше розово прасе. Трябва да беше не по-високо от трийсет сантиметра, но си беше прасе.

Рока стисна зъби, за да сдържи смеха си, и погледът му се плъзна над главата на Джулия Тереза и се насочи към вътрешността на апартамента. Веднага вляво беше кухнята. Оранжевите вратички на шкафовете висяха накриво. Някои дори въобще нямаха вратички. Кухненският плот беше на бабуни, а под мивката имаше емайлирана кофа. Право срещу тях се намираше малко по-голяма стая; ако се съдеше по обзавеждането, беше нещо като всекидневна.

Джулия Тереза избута настрани прасето и неохотно ги пусна да влязат в коридора. Рока се усмихна широко и се поклони, когато се здрависваше с нея. Джулия Тереза им направи знак да влязат в стаята, която Рока беше определил като всекидневна. Точно когато щяха да седнат на дивана, зад тях нещо изпърха. Гълъб. Наоколо се разхвърчаха прах и перушина, а Джулия Тереза измърмори дълга тирада, която накара птицата отново да кацне зад дивана.

— Дали има и други домашни любимци, за които би било добре да знаем? — попита Рока и се засмя. Каролина поклати глава и италианският полицай започна да задава въпроси на Джулия Тереза.

Рока се облегна на дивана, докато слушаше. Тъй като знаеше малко испански, той разбираше по някоя дума, но нямаше търпение да чуе целия превод след това.

 

 

Юхан Рока пристигна в кафенето десет минути по-рано от уговорения час. Кимна за поздрав на бариста — той точно аранжираше апетитни хапки върху поднос, който след това постави върху бара.

Докато Рока чакаше Каролина и италианския полицай, той седна на една от масите срещу бара. Пред него имаше брой от вестник „Гадзета дело Спорт“. Рока заразлиства разсеяно тънките розови страници, докато погледът му не срещна две ужасени очи насред лице, разкривено от болка. На снимката беше Мануел Батиста, който лежеше по гръб на футболното игрище и гледаше в обектива. Десният му крак под коляното беше изкривен на четирийсет и пет градуса спрямо естественото си положение. С големи черни букви върху цялата страница пишеше La carriera qui è finite^[4]. Рока се вцепени. Снимката беше невероятно изразителна. Следователно травмата на кръстните връзки беше довела до край на кариерата, вече беше факт.

— Всички до един взимат допинг — каза баристът на разваления си английски, когато вдигна поглед. Той кимна към разтворения вестник и поклати глава. — Цялата серия А е корумпирана и затова е виновен премиерът.

Премиерът явно беше виновен за много неща тук. Рока се засмя при неправдоподобната мисъл премиерът да притежава футболен отбор в шведското първенство.

Мислите му бяха прекъснати от издрънчаването на звънеца над входната врата. Влезе Каролина, следвана плътно от италианския полицай. Двамата си поръчаха по едно еспресо на бара и махнаха на Рока да се присъедини към тях. Тримата отидоха заедно към вътрешността на кафенето.

— Да чуем — каза Рока. — Какво каза тя, което не разбрах?

Той се усмихна на Каролина.

— Спокойно може да се каже, че беше предизвикателство да разпитваме Джулия Тереза. Тя е по-плаха и скептична, отколкото може да се предположи.

Рока кимна разбиращо.

— Не научихме кой знае колко повече от това, което вече знаем, но няколко подробности може би ще са интересни — продължи тя.

— Добре. Давайте — каза Рока.

Каролина намести очилата си.

— Хена дошла във Флоренция от Дания, когато била на петнайсет. Щяла да кара курс по живопис в художествена школа тук в града. Всичките й спестявания отишли за пътуването от Дания до Италия, така че на практика нямала пари. Затова може да се каже, че спешно търсела квартира. Джулия Тереза била далечна позната на баба й и това била причината да се запознаят. Отначало Хена живяла при нея.

— Какво станало след това?

— Един от преподавателите в школата бил френски художник, който се влюбил лудо в Хена и тя се преместила да живее при него след още няколко седмици. Джулия Тереза не била много очарована от избора й на партньор и след няколко месеца опасенията й се оправдали, когато французинът умрял от свръхдоза в апартамента си.

Рока изпи еспресото си на една глътка и даде знак на бариста, че иска още едно.

— Знаела ли е Джулия Тереза нещо за отношенията на Хена с бабата и за причината да отиде да живее при нея? — попита той.

— Точно както съм чувала от Хена, Джулия Тереза разказа, че нещо се случило в комуната — насилие над дете, и че грижите за Хена след това били поети от бабата, така да се каже. Причината е, че майката не била много стабилна психически.

— Възможно ли е над самата Хена да е упражнено насилие?

Каролина се замисли.

— Наистина не знам — каза тя. — Не е изключено, разбира се.

— А после бабата я изпратила в Италия — сама и без пари — отбеляза Рока и поклати глава.

— Така изглежда, за съжаление — съгласи се Каролина.

— А брат й Бирк?

— Джулия Тереза не го познава, само е чувала за него. Според нея отношенията между брата и сестрата били добри, въпреки че рядко се виждали.

— Разказа ли нещо друго срамежливата ни приятелка?

Каролина хвърли бърз поглед към италианския полицай.

— Да, може би най-любопитното беше, че някой изпращал пари на Хена на адреса на Джулия Тереза. Всеки месец в продължение на четири години.

— Колко пари?

— Две хиляди евро всеки месец, така каза Джулия Тереза. Пристигали под формата на чекове.

Баристът им донесе три нови чашки еспресо. После остана до масата им. Накрая Рока му направи знак да се отдалечи.

— А кой е бил този някой? — попита той.

— Хена не знаела. Или поне казала на Джулия Тереза, че не знае.

— Чековете нямали ли са подател?

— Напротив, били изпращани от човек, който наричал себе си Самотна пеперуда.

— Ако не греша, това ми звучи като на шведски.

— Да, чековете се изпращали в пликове с пощенско клеймо от Томтебуда в Стокхолм.

— Окей. Значи в продължение на четири години Хена е била издържана от швед под псевдоним. Кога спрели да пристигат парите?

— Малко преди Хена да срещне Монс.

Каролина извади старателно закопчан прозрачен найлонов плик. През синия найлон се виждаше тъмнокафява дървена кутийка с красиво изрисувани бели цветя на капака. Бяха издълбани две букви и година: ХП 1977. Рока предположи, че означават „Хена Педершен“ и нейната рождена година.

— Когато Хена се преместила при Монс, оставила това в апартамента на Джулия Тереза. Тя искаше да ви го предам — каза Каролина. — Не сме пипали нищо от съдържанието, а италианските ти колеги я сложиха в найлонов плик. Но Джулия Тереза разказа, че сред нещата има и плик от Самотна пеперуда.

— Тогава да приема, че италианците са взели пръстови отпечатъци от вас и Джулия Тереза, за да могат криминалистите в Швеция да ги изключат?

— Точно така — потвърди Каролина и полицаят кимна енергично в отговор, сякаш разбираше какво е попитал Рока.

Те се спряха пред кафенето. Рока благодари на полицая, който бързо се отдалечи.

— Сега се погрижете да заловите извършителя — каза Каролина.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна Рока и я задържа дълго в прегръдката си. Пътищата им се бяха пресекли по чиста случайност и сега беше дошъл неумолимият миг, когато щяха да се сбогуват със съзнанието, че никога повече нямаше да се срещнат. Рока постоя и погледа след Каролина, докато тя вървеше по улицата. Беше обедно време и имаше много хора, затова тя бързо се изгуби в тълпата. Зърна я едва-едва, когато тя спря и се обърна. Махна му за последно, а после изчезна.

 

 

— Не съм го направил аз, така да знаете — каза Сиверт Першон възмутено.

Пеле Алмен тъкмо щеше да вкара колата в паркинга до полицейския участък, когато се обади главният снегочистач на Сколбу. Беше успял да поспи само няколко часа, преди да застъпи за нощната смяна. София и децата още не се бяха прибрали от дома на тъстовете му, но, честно казано, той предпочиташе така. Точно в момента нямаше време да даде на семейството си онова, от което то имаше нужда. Коремът му закъркори и той се замисли дали стресът не беше нарушил баланса в организма му.

— Налага се да ви помоля да се овладеете и да ми разкажете какво ви безпокои — каза той в слушалката, докато изключваше двигателя. Извади дезинфектанта за ръце от вътрешния си джоб и острата миризма го ободри. Не беше нормално да го използва толкова често и беше опитал да спре, но не можеше да се сдържи.

— Минах покрай портата на Сандин в долния край на пътя — каза Сиверт Першон развълнувано. — Онази работа с почистването на снега не ми излизаше от ума. Е, не влязох в двора, само стигнах до портата. Тогава забелязах, че Хенри Густавсон се е блъснал в единия стълб, защото преди не изглеждаше така.

Алмен потисна една прозявка, но си припомни собственото си мото: да приема сериозно всички получени сведения. Всички.

— Как изглежда?

— Има резка, а и на едно място върху стълба се вижда олющена червена боя. Моят снегорин е син, така че не съм го направил аз. А и никога не бих разрушил имуществото на мой клиент, най-малко пък на Монс Сандин. Помните ли, когато той вкара гола от дузпа срещу Холандия на европейското през две хиляди и първа?

Алмен се усмихна. Монс Сандин беше вкарал голове от над деветдесет процента от всички дузпи в кариерата си, но все пак през две хиляди и първа беше европейското първенство за жени. Но сърце не му даде да поправи Сиверт.

— Сигурен ли сте, че преди не е изглеждало така?

— Напълно съм сигурен. Чистя сняг тук от десет години и много пъти съм виждал този стълб. Сега, след като снегът се слегна, личи съвсем ясно.

— А какъв цвят е снегоринът на Густавсон? — попита Алмен.

— Червен е — каза Сиверт. — Марка „Маси Фъргюсън“, точно като моя. Купувам само най-доброто.

— Но предполагате, че именно Густавсон се е блъснал в стълба, това ли искате да кажете?

— Да. — Ама че тъпак!

Алмен поклати глава. Но в същото време беше удивен, че криминалистите не са открили резката, за която говореше Сиверт Першон. Бяха прекарали четири дни край къщата и бяха претърсили всеки квадратен сантиметър от парцела.

— Ще отидем да погледнем стълба на портата. Благодаря, че се обадихте — каза той и слезе от колата.