Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (19)

31 декември 2012 година

Ингрид Бенгтсон вече седеше на масата, когато Юхан Рока влезе в конферентната зала. Пер Видар Самели отвори вратата, за да влязат останалите колеги, които щяха да седнат около масата в ранните часове на трийсет и първи декември.

— Сега искам да чуя докъде сме стигнали — каза Бенгтсон, а Рока помисли, че думите й прозвучаха по-остро от обикновено. Тя се облегна на стола и скръсти ръце. — Рока, какво ще кажеш?

— Алмен се срещна с един човек, който живее в комуна в покрайнините на града — „Грюнингсленгтан“. Получил е определена информация, която съвпада с наученото от мен от приятелката на Хена във Флоренция — за насилието над дете. Мъжът от „Грюнингсленгтан“ споменал, че през осемдесетте в комуната е имало случай на насилие над дете. Няма голяма вероятност двата случая да са свързани, но си струва да продължим да търсим в тази посока.

— Но Хена не е ли израснала в комуна в Южна Швеция? — попита Бенгтсон и усука един кичур от косата си между пръстите си.

— Според Монс — да. Но според приятелката е живяла на няколко места, не е ясно къде точно. Алмен ще разгледа микрофилми в редакциите на вестниците и ще провери какво е писано. И в собствените ни архиви, разбира се.

— Това ли е всичко? — попита Бенгтсон.

— Не. Мога да заявя, че в бъдеще няма да се налага да пия цитодон^[1] и червено вино, за да мога да спя нощем. Знам кое е високото момиче от колата на Монс.

— Да чуем — каза тя и Рока не можа да потисне раздразнението си от надменния й тон.

— Когато бях във Флоренция, видях едно момиче, което ми се стори познато, но не можех да се сетя как се казва. Висока, руса. Седеше в един ресторант, покрай който минах. После тя пак се появи — на стара снимка в дома на Урбан Енстрьом. Казва се Евелина Улсдотер и е оттук. Ако паметта не ми изневерява, преди доста години имаше връзка с Монс.

Рока се усмихна, когато си спомни, че много мъже бяха имали връзка с Евелина, включително Виктор Бергман.

— Тази жена е била във Флоренция онзи ден. А значи е седяла в колата на Монс в Худиксвал в деня преди Бъдни вечер? — попита Бенгтсон. — Доколко сме сигурни, че е същата? Тук е пълно с високи, руси момичета, особено около него.

— Сигурен съм. Усещам го чак в зад… — започна Рока, но се спря. А в такъв случай връзката с Монс е доста очевидна.

— Тук работим със следи, които могат да бъдат доказани. Не с шести чувства — каза Бенгтсон.

Той реши да преглътне следващия коментар, който беше на път да изскочи от устата му. Независимо как щеше да се развие кариерата му в бъдеще, в работата с Ингрид Бенгтсон щеше да се научи на самоконтрол.

— Така или иначе, опитваме се да открием Евелина Улсдотер — каза той. — Тя сигурно ще може да потвърди хипотезата ми. И най-вече да отговори на въпроса какво е правела в колата на Монс.

Бенгтсон поклати глава и опита да срещне погледите на седящите около масата.

— Какво можем да кажем за убийството на Урбан Енстрьом? — попита тя. — И връзката със случая „Хена“?

— Методите на действие са коренно различни — започна Рока. — Затова основната ни теория е, че си имаме работа с двама различни извършители, въпреки че не можем да отхвърлим хипотезата, че е един и същ.

— А какво стана с колата, която стояла в канавката до национален път 84?

— Давам думата на Фагерлунд, който е извършил проверка в регистрите за колата — изрече Рока с надеждата, че колегата му има какво да добави.

— Както знаете, колегите от „Опазване на обществения ред“ са се отзовали на сигнал от път 84. Някаква кола била попаднала в канавката и се блъснала в дърво. Водачът — мъж — бил мъртъв. Намерихме кървав нож, а на седалката до шофьора имаше кожено яке, но не сме намерили документи за самоличност. На пода имаше мобилен телефон, но беше счупен.

Рока зачака реакцията на Бенгтсон, но точно когато тя отвори уста, за да каже нещо, Фагерлунд продължи:

— Колата е регистрирана на името на някой си Кенет Фермволт.

Рока се притисна към облегалката.

— Фермволт ли? — възкликна той и в същия момент осъзна, че дълго ще съжалява за това.

— Изглеждаш изненадан. Познаваш ли го? — попита Бенгтсон.

„Ама че кобра“ — помисли си Рока и положи максимални усилия да не даде израз на мислите, които в момента живееха собствен живот в ума му. Водеше борба между злото и доброто. Да излъже шефката, или доблестно да разкрие истината. В съзнанието му изникна спомен от приемния изпит за Полицейската академия. Разговорът с комисията. Бяха го попитали дали сред познатите му има някого, с когото би било редно да прекрати отношенията си, ако бъде приет. Рока съумя да отрече достатъчно убедително. Сега се намираше в същата ситуация.

По дяволите. Струваше му се, че стаята се смалява, а колегите му се приближават все повече до него. Особено една от тях. Той си пое дълбоко въздух.

— Нямам представа кой е Фермволт. В момента. Но би ме учудило, ако не фигурира в Националния следствен регистър, Регистъра на заподозрените или някъде другаде, ако мога да се изразя така — каза Рока.

— Чашата на търпението ми преля. — Бенгтсон удари с юмрук по масата. — Не увъртай!

Рока стисна устни и хвърли бърз поглед към Фагерлунд, а после към Самели. Лицата и на двамата останаха безизразни. Яна беше свела поглед към масата.

— Срещнах Фермволт веднъж преди десет години — каза Рока и прокара ръка по главата си. Поколеба се, но осъзна, че няма връщане назад. Този път нямаше да се измъкне. Трябваше доблестно да разкрие истината.

— Всъщност… не бяхме планирали да се срещнем — измънка той. — Просто охранявахме двама други. Този, когото аз охранявах, беше член на „Солентос“. Кой беше другият можете да се досетите и сами.

Бенгтсон въздъхна шумно.

— Не се учудвам. В момента не мога да се занимавам с тази информация. Но когато тези разследвания приключат, ще се заема, да ти е ясно — каза тя, без да успее да скрие триумфа в погледа си.

Рока обходи с поглед седящите около масата. Срещна очите на останалите. Един се размърда нервно, а друг сведе поглед към масата. „Да мислят каквото искат“ — каза си той. Нямаше връщане назад. Вероятно Бенгтсон нямаше да стигне доникъде, ако избереше да започне вътрешно разследване за контактите му със „Солентос“. Както и да въртеше, и да сучеше, никога нямаше да го открие в някой полицейски регистър.

— Може ли да вмъкна малко интересна информация за Фермволт? — попита Яна предпазливо.

— Да чуем — изрече Бенгтсон, все още с раздразнение в гласа.

Яна се изкашля.

— Мобилният телефон на Фермволт се е счупил при катастрофата. Но успях да го сглобя и да го анализирам в XRY. Не беше възможно да се възстанови много информация. Но възстанових достатъчно. Един от последните номера, от които му бяха звънели, ми беше познат. Извадих доклада си за мобилния трафик на Монс Сандин и се оказа, че е същият непознат номер, от който са се обадили на Монс на Бъдни вечер.

Рока погледна към Яна и й кимна насърчително, като в същия момент се сети, че е забравил да й благодари за спортния екип. Трябваше да го направи подобаващо при удобен случай. Но сега мислено й отправи благодарности, защото беше отклонила вниманието от неговата неудобна тайна. И защото имаше какво да каже по същество. Нещо, което щеше да им помогне в разследването. Яна срещна погледа му. Рока долови усмивка в очите й.

 

 

Юхан Рока беше един от първите, които се настаниха в залата преди пресконференцията. Въпреки това той избра стол на най-задния ред.

Няколко телевизионни канала вече бяха насочили камерите си към трите стола, които бяха обърнати към публиката. Там щяха да седят Ингрид Бенгтсон и Пер Видар Самели като мишени за батареята, която скоро щеше да започне ги обстрелва с въпроси. Рока се запита мислено дали на Бенгтсон не й е приятно въпреки всичко. Самият той изпитваше облекчение, че може да остане зад кулисите. Пресконференцията нямаше да протече леко и в приятна атмосфера.

Тъй като не бяха успели да разпитат всички, които трябваше, тактиката щеше да бъде да предоставят колкото могат по-малко факти. За момента да отклонят предположенията, че Енстрьом е бил убит. Да избегнат спекулациите, че убиецът е един и същ. В никакъв случай да не споменават за връзката между двете разследвания. Повечето въпроси вероятно щяха да бъдат за убийството на Хена. Защо нямат заподозрян? Защо не са напреднали повече с разследването? Отправяни ли са заплахи срещу Монс Сандин?

Бенгтсон и Самели сигурно се бяха подготвили старателно, помисли си Рока. Или поне Самели.

Вратата се отвори и двамата влязоха. Фотоапаратите на журналистите защракаха и светкавиците засвяткаха една след друга.

„Тук ще си организираме собствени фойерверки за Нова година“ — помисли Рока.

Бенгтсон беше стиснала устни повече от обикновено, а Самели вървеше след нея, увесил глава, и влачеше крака. Всеки седна на стола си и Бенгтсон се приведе към микрофона.

— Добре дошли и весело посрещане на Нова година — каза тя и събра купчината с листове в ръцете си. — Ще започна с обобщение на ситуацията, в която се намираме. След това ще имате възможност да зададете въпроси на мен и на прокурор Пер Видар Самели. Надявам се, че одобрявате този дневен ред.

Тя погледна към събралите се, които кимнаха в знак на съгласие. След това започна:

— Както знаете, един човек е намерен мъртъв близо до хиподрума „Хагмюрен“ в покрайнините на Худиксвал. Поради определени обстоятелства решихме да образуваме предварително следствие. В момента криминалистите ни работят на мястото на произшествието. Искаме с ваша помощ да призовем хората, които са се намирали след шестнайсет часа снощи на „Хагмюрен“, да се свържат с нас.

Бенгтсон направи пауза и отпи няколко глътки вода. Тъкмо щеше да продължи, когато един журналист от някой от вечерните вестници вдигна ръка.

— Значи предполагате убийство?

— Криминалистите ни са на мястото в момента. Ако нещо сочи, че е извършено престъпление, ще включим „Съдебна медицина“. Тяхна работа е да определят причината за смъртта. Но се нуждаем от помощ от обществеността.

Бенгтсон се справяше добре, призна Рока донякъде против волята си. Ясна и категорична. Авторитетна.

— Защо нямате заподозрян за убийството на Хена Педершен? — попита една млада жена с очила, която работеше в един от големите ежедневници.

— Що се отнася до смъртта на Хена Педершен, продължаваме да работим по няколко успоредни следи. Все още проучваме живота й. Убедени сме, че ключът към разкриването на престъплението се крие някъде в миналото й, далеч назад.

— Какви са другите следи?

— Както казах, предполагаме, че извършителят е някой от познатите й и разследваме всички с възможен мотив.

Младата журналистка се наведе към човека на стола до нея, прошепна нещо, а после продължи:

— Според един източник страдате от недостиг на кадри. Ще се справите ли с работата по две разследвания от този мащаб?

Рока се усмихна мислено.

— В Худиксвал разполагаме с необходимите кадри — отвърна Бенгтсон и въпреки грубата лъжа изглеждаше плашещо спокойна.

— Подозирате ли, че става въпрос за един и същ убиец?

— Както казах, работим по няколко успоредни следи. С оглед на следствената тайна не мога да съобщя повече подробности.

Рока стисна зъби, когато осъзна, че Бенгтсон е паднала в капана.

— Значи искате да кажете, че и в случая „Хагмюрен“ става въпрос за убийство?

Мъжът от вечерния вестник я захапа на секундата.

— Повтарям — каза Бенгтсон. — Смъртният случай в „Хагмюрен“ все още се разследва. Що се отнася до Хена Педершен, работим по няколко успоредни следи, както споменах.

Според Рока Бенгтсон беше прекалено лаконична. Скоро щеше да се наложи да даде някаква информация, за да ги озапти.

— Чухме, че Монс Сандин е видян в компанията на някаква жена в деня преди Бъдни вечер — жена от Худиксвал — обади се друг журналист.

— По тези въпроси се обръщайте към жълтата преса — отговори Бенгтсон.

— Струва ми се, че въпросът има отношение към разследването — каза журналистът и се изправи. — Непозната жена, видяна заедно със съпруга на жертвата един ден преди деянието.

— Това е ваше мнение.

Рока се замисли как самият той щеше да отговори на този въпрос. Все някаква информация трябваше да предоставят, за да запазят добри отношения с медиите.

— Как гледате на възможността същинският обект да е Монс Сандин?

— Вече казах. Не изключваме никакви следи, а работим по няколко възможни сценария.

Бенгтсон се постара да бъде пределно ясна.

— Осигурена ли е охрана на Монс Сандин?

Бенгтсон се поколеба. Не за дълго, но за една десета от секундата повече от необходимото, и Рока се запита дали още някой, освен него, е забелязал.

— Не мога да обсъждам този въпрос поради следствени съображения — каза тя.

Рока знаеше, че Монс е отказал да му бъде осигурена допълнителна охрана. Щял да се чувства прекалено ограничен, така бил казал.

Бенгтсон закри пресконференцията, като благодари за проявения интерес. Залата зажужа. Рока стана и се отправи към вратата. Една от телевизионните журналистки тръгна по петите на Бенгтсон, плътно следвана от оператора. Беше същата жена, на която се бяха натъкнали те с Яна.

— Бенгтсон. Off the record^[2], как ще коментирате спекулациите напоследък за уговорени резултати от конните надбягвания?

Рока затаи дъх и погледна към Бенгтсон, която се беше спряла и се беше обърнала към жената с микрофона.

— Това няма абсолютно нищо общо с разследванията, по които работим в момента, и нямам коментар.

Рока долови моментна тревога в стоманения поглед — проблясък, който бързо изчезна, а очите на Бенгтсон отново станаха сиви. Но можеше да му се е сторило.

— Значи знаете, че има такива спекулации? — попита журналистката.

— Сега полицията не разследва този въпрос, затова отказвам да коментирам.

С дискретно движение операторът спря да снима. Бенгтсон се обърна и тръгна бързо към вратата, колкото позволяваха късите й крака.

 

 

Веднага след пресконференцията Юхан Рока се запъти към кафемашината. Докато чакаше всички да излязат от залата, той подреди чашите за кафе на три еднакво високи купчини и се замисли докъде бяха стигнали разследванията. Като се изключат собствените му признания, всъщност бяха направили малък пробив: непознат телефонен номер, който представляваше връзка между Монс Сандин и Кенет Фермволт — човека, който беше вкарал самия него в беля.

Рока напълни една чаша догоре и затаи дъх, докато преглъщаше почти негодното за пиене кафе. Беше време да се прибере вкъщи. Тази вечер щеше да се срещне с Анхелика и трябваше да си вземе душ преди това. Той се огледа. Изглеждаше, че и последните присъствали на пресконференцията си бяха тръгнали и беше тихо. Журналистите бяха на път към компютрите си, за да предадат своята представа за реалността. Той не можеше да не се притеснява как ще бъде описано положението.

Изведнъж той ги чу — късите, забързани крачки, които никакъв балатум на света не можеше да заглуши. Явно Ингрид Бенгтсон не си беше тръгнала. Рока погледна към вратата. Тя застана там с мобилния си телефон в ръка. Трескаво започна да натиска с пръсти по екрана. След това излезе в коридора, без да вдига очи. Но изведнъж погледна и срещна очите на Рока. За милисекунда, а после се обърна и тръгна в обратната посока. Тогава той не се сдържа.

— Ингрид, трябва да поговоря с теб — извика.

Решителните крачки се забързаха.

Рока я догони, сложи ръка на рамото й, за да я спре.

— Каква беше тази работа с уговорените надбягвания? — попита той. — Знаеш ли нещо, което и аз трябва да знам нещо, което може да има значение за разследването?

Тя спря рязко и се обърна към него.

— Ти самият беше там и чу какво казах. Нищо, свързано с тези слухове, не е обект на полицейско разследване.

— Но… — каза Рока и за свое удивление забеляза, че думите заседнаха на гърлото му.

— Това са само спекулации, няма нищо конкретно — рече Ингрид Бенгтсон и направи няколко крачки към Рока.

— Само мисля, че трябва да сме по-добре подготвени по някои въпроси. — Той разтвори ръце. — И може би да разговаряме малко по-открито с медиите. Въпреки всичко се намираме в зависимо положение.

Ингрид Бенгтсон се приближи още повече към него.

— Да, ти си мислиш така, а аз не мога да ти попреча да имаш собствено мнение. Стига само да го пазиш за себе си. Изнасяме такава информация, каквато аз реша. Ако за теб това е проблем, значи е проблем и за мен. Проблем, който лесно мога да реша — трябва само да натисна бутона за изпращане.

Тя натисна демонстративно екрана на мобилния телефон с показалеца си, а после се отдалечи.

Рока остана в коридора и видя как тя мина през летящата врата в дъното. Изпълни се с неприятна убеденост. Въпреки че нямаше време, трябваше да разбере защо тя е изнервена. За да оцелее като полицай.

Той допи кафето, изхвърли чашата и тръгна към стълбището, което водеше до долния етаж. Там бяха съблекалните с шкафовете, където държаха екипировката си и служебните си оръжия. Въпреки че не носеше униформа, му беше навик да се преоблича, преди да си тръгне за вкъщи. Не само той постъпваше така — да съблече професионалната си роля.

Той заключи шкафа с дрехите си и метна черната си чанта през рамото. Когато излезе в коридора, забеляза, че вратата на женската съблекалня беше притворена. Спря се и в широкия половин метър отвор мярна голо женско тяло. На Яна.

Тя се обърна и сега стоеше с гръб към него. С едната си ръка придърпа презрамките на сутиена си. Рока не се сдържа да не погледне. Тя беше в изключително добра форма. Талията й беше тънка, а торсът й се разширяваше, колкото по-нагоре се плъзгаше погледът му по мускулатурата й. Очите му се спряха върху една голяма татуировка на дясното й рамо. Татуировките му харесваха, а тази изглеждаше много красиво направена. От това разстояние не виждаше добре какво изобразява, но беше симетрична, с две малко по-големи части и една по-малка. От едната страна пишеше нещо със завъртулки. Той присви очи, за да се опита да разчете текста. Точно в този момент Яна обърна глава. Очите й се вгледаха в неговите. Само след миг учудването й премина в крайно отблъскваща смесица от страх и отвращение. Тя хвана една кърпа, направи няколко бързи крачки към вратата и я затръшна.

Рока остана на мястото си, втренчен в затворената врата. Не беше искал да я заглежда, но татуировката беше привлякла погледа му и не се беше сдържал да не погледне. Какво, по дяволите, щеше да стане сега? Беше седмият му ден на новата работа и не можеше да се каже, че трупа точки.

Той опита пак да се обади на Виктор Бергман, но отново се сблъска с автоматичния отговор на „Телия“. Този път гласът съобщи, че номерът не съществува. Какви ги вършеше Виктор?

 

 

Капките, които падаха върху коленете му, бяха с телесна температура. Ставаха все повече и повече, колкото по-усилено Монс Сандин въртеше педалите. Падаха в такт с песента на „Металика“, която звучеше от колоните.

Стената с огледала срещу него отразяваше тялото на мъж, за когото се предполагаше, че е в златните си години. Който би трябвало да има достатъчно сила да върти педалите отново и отново въпреки съпротивлението при интервалната тренировка. Но това, което се криеше вътре в тялото, беше съвсем друго.