Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (20)

31 декември 2012 година.

Той отдавна не беше спортувал. От няколко месеца. Надяваше се, че посещението във фитнеса ще разсее и подреди мислите му. Ще ги направи по-поносими. Но след един час на велоергометъра той установи, че положените усилия бяха довели до един-единствен резултат — да осъзнае колко се беше отдалечил от някогашната си форма. Не само кантарът показваше упадъка му. Той намали съпротивлението и остави краката си да следват все по-леките движения на педалите. Взе кърпа и избърса потта от челото си.

Залата за фитнес беше празна. Беше получил ключ за нея от собственика, който му беше приятел от детството. Така можеше да тренира, когато поиска, в такива часове, когато тук нямаше други посетители. Залата беше чисто нова. Тук имаше всичко, от което се нуждаеше за тренировките си, и беше чисто и свежо. Чистачката беше минала преди малко.

Монс се огледа. Колко ли фитнесзали беше посещавал през годините? Всъщност тази беше съвсем безлична. Той можеше да се намира на всяко място по света. Но сега си беше у дома в Худиксвал.

„Всъщност у дома?“ — помисли той. Дали този град някога отново щеше да стане негов дом?

Той слезе от велоергометъра и тръгна към вътрешността на залата. Имаше уреди за трениране на гръдните мускули. Той седна на една седалка и стисна ръкохватките, които после щеше да натисне напред. Пое си дълбоко дъх и започна. Тежестта беше прекалено голяма за него и едва успя да придвижи ръцете си докрай. Музиката от колоните не успяваше да го надъха.

Изведнъж чу звук, който силният глас на Джеймс Хетфийлд не можа да заглуши. Прозвуча като врата, която се отваря и затръшва.

Монс стана от уреда, целият нащрек. Вече със сигурност не беше сам в залата. Кой беше влязъл? В джоба на шортите си намери дистанционното за уредбата. Когато намали звука, чу нечии стъпки. Някой вървеше по коридора от рецепцията към залата. От мястото си в дъното Монс нямаше видимост към входа.

— Кой е? — попита той с решителен глас.

Стъпките спряха за секунда, а после пак продължиха. Никакъв отговор. Между лостовете на уредите той мярна някого, който се движеше. Може би чистачката се беше върнала? Приятелят, който държеше фитнеса, беше споменал, че тя не говори шведски.

— Ало! — опита Монс отново и тръгна към вратата. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясен ставаше образът на посетителя. Той спря на няколко метра от мъж, облечен в добре ушит костюм както винаги. Беше дошъл моментът да говори ясно.

— Какво искаш? — попита Монс.

— Най-напред моите съболезнования. Хена беше невероятна жена — каза мъжът.

— Само за това ли си дошъл? Тогава мога да ти кажа, че ще бъде най-добре да се махнеш оттук.

— Не сме се чували от Бъдни вечер — каза мъжът. — Не отговаряш нито на обаждания, нито на есемеси. Какво трябваше да направя в такъв случай?

Монс се замисли за приемливо оправдание.

— Често ми звънят от непознати номера. По обясними причини не мога да отговоря на всички. Предполагам, че доста често си сменяш номера?

— Случва се. Искам само да знаеш, че не те изпускам от поглед.

Монс вдигна бутилката с вода и отпи няколко глътки.

— Не ми харесва тонът ти — каза след това. — Звучеше много по-любезно, когато се чухме на Бъдни вечер. Мислех, че разбра, че вече не участвам.

Мъжът с костюма направи крачка напред.

— Контактите ти с полицията ме притесняват. Питам се дали съм се изразил достатъчно ясно.

— С полицията разговаряме само за смъртта на Хена, за нищо друго. Но ако не ме оставиш на мира, може би ще трябва да помисля за нова тема на разговор — отвърна Монс.

Мъжът го погледна разочаровано и преди да се обърне, за да тръгне към вратата, вдигна показалеца си.

Монс го проследи с поглед, докато вратата се затвори зад него. После вдигна дистанционното и отново усили звука. В главата му мислите се въртяха на високи обороти.

Рока издърпа стола и сложи якето на облегалката. Седна така, че да вижда входа на ресторанта. Двамата с Анхелика щяха да вечерят, преди тя да отиде на новогодишен купон. Самият той нямаше да празнува кой знае колко. Разследването беше на първо място. Обобщи положението наум.

Първо двата непознати телефонни номера.

Единият беше свързан и с Хена, и със снегочистача Сиверт Першон. Вторият беше звънял и на Монс Сандин, и на Кенет Фермволт. А Фермволт може би беше свързан с Урбан Енстрьом, ако се окажеше, че Фермволт му е прерязал гърлото.

А какво общо имаше Евелина Улсдотер с всичко това?

Освен това дали можеха да научат повече за случая на насилие в „Грюнингсленгтан“?

И Как щяха да открият Самотната пеперуда?

Той прокара ръка по главата си и усети, че потта е избила по наболата коса. Почти нищо не се получаваше така, както искаше. Първо поднесе на Бенгтсон на тепсия възможността да му бие наказателен удар, като си призна за „Солентос“. После я притисна, докато тя не го заплаши. След това стоя като истукан и зяпаше Яна, докато тя се преобличаше. А сега не можеше да се свърже с нея. Беше изчезнала яко дим. Наистина Яна държеше изключително много на личното си пространство. Но да зареже разследването и да направи мръсно на останалите само защото смята, че той е видял прекалено много гола кожа? Това не беше в стила на онази Яна, която беше започнал да опознава. Но какво означаваше постъпката й? Той не разбираше нищо. Както и да е. Той обобщи положението, в което се намираше: да разкрие две убийства без никаква подкрепа от шефката и с минимален персонал. Не му оставаше друго, освен да изпадне в отчаяние, а после пак да се вземе в ръце.

В ресторанта нямаше много гости. Персоналът подготвяше масите с бели покривки и порцелан за вечеря с неколкостепенно меню. Посрещане на Нова година в Худиксвал. Рока погледна през прозореца. Между сградите висеше стоманена жица с три лампи, които осветяваха околността с жълтеникавата си светлина. Иззад ъгъла зави кола и продължи по улицата. Точно пред ресторанта гумите поднесоха и за малко да се забие в стената, до която той седеше. Шофьорът успя да спре в последния момент и продължи да се бори с хлъзгавата настилка. Рока проследи колата с поглед и установи, че шофьорът успя да овладее положението малко по-нататък по пътя.

Той усети полъх върху лицето си, когато входната врата се отвори и Анхелика влезе. Започна да търси с поглед из залата, а на Рока му беше приятно да я наблюдава. Тя се приближи до масата и седна. Рока забеляза тревогата в погледа й.

— Как само изглеждаш. Случило ли се е нещо? — попита Анхелика.

— Какво ли не се е случило — въздъхна Рока. — Една от колежките ми се изпари, а сигурно и мен ще ме сполети същото, когато тези разследвания приключат. Ако въобще някога ги завършим — каза той и се сви на стола.

Анхелика наклони глава настрани и протегна ръце към него.

— Тогава може би ще се зарадваш малко, когато чуеш какво имам да ти кажа — изрече тя радостно.

Рока й се усмихна. Сексапилната Анхелика. Знаеше как да го разведри. Той едва устоя на импулса да я завлече в тоалетната. Да я обладае. Тя нямаше да възрази, знаеше го.

— Да чуем — отвърна вместо това и се поизпъна.

— Взех решение. Няма да се върна в Буенос Айрес — каза тя, като се наведе над масата и го погали по бузата.

Рока замръзна и се облегна на стола.

— Но… разбира се, че ще се върнеш, нали си се уговорила с братовчедите си и така нататък. — Той се протегна за чаша с вода.

— Но не искам да те оставям. Не спирам да мисля за теб. Искам да бъда с теб. Ако не остана, няма да разбера колко силна е връзката ни. — Тя стисна китките му.

„Ние нямаме връзка“ — искаше да й каже, но се спря. Не беше допускал, че тя ще погледне на срещите им по този начин. Та нали беше на деветнайсет и щеше да опознава света.

— Анхелика — започна и се опита да прозвучи авторитетно. — Не искам да се отказваш от нещо заради мен.

Паниката започна да го обзема и слепоочията му затуптяха. С какво се беше захванал? Харесваше я. Но не по този начин. Нали? А и как е могла да си падне по него?

Анхелика го гледаше втренчено.

— Проклет страхливец, ето такъв си ти. Страх те е да се влюбиш. Да се обвържеш — изрече Анхелика и очите й се изпълниха с гняв. — Не си имал продължителна връзка, откакто си бил в гимназията, самият ти го каза.

На Рока започна да му става лошо, а дланите му се навлажниха. Повече от всичко искаше да стане и да излезе от ресторанта. Да остави всичко зад гърба си и да се махне. Далеч от тук. Той опита да се овладее.

— Не бива да мислиш, че не те харесвам. Харесвам те. Ужасно много — започна той.

— Но… — каза Анхелика.

Рока взе решение.

— Имаш право. Има едно „но“. Прекалено млада си. Не виждам бъдеще с теб — отговори той и зачака реакцията й. Хиляда и едно, хиляда и две…

Столът падна назад, когато Анхелика се изправи. Тя дръпна чантата и якето си и излезе тичешком от ресторанта. Рока се свлече на стола и се облегна рязко назад. Удари силно тила си в стената.