Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (7)

19 септември 2012 година

След лятото дойде есента.

А с есента дойде преместването в комуната.

С преместването дойдоха и болката, и буцата в стомаха. Както винаги.

Казах на мама, но тя не разбираше. Или може би просто не й се занимаваше да се опита да разбере, защото тогава щеше да се наложи да вземе някакви мерки.

С взрян някъде в далечината поглед тя сложи ръка на корема ми. После поклати глава и ми даде да пия нещо.

Тя не ми даде друго, освен самота, а всичко, от което имах нужда, беше прегръдка. Няколко думи:

— Всичко ще се оправи. Аз съм до теб.

Но думите, за които жадувах, и топлината не идваха, защото тя искаше да бъде при другите, при възрастните.

Аз ставах все по-прозрачна, очертанията ми избледняваха все повече в очите на онази, която трябваше да ме вижда по-ясно от всички.

Ти също ли беше прозрачен, скъпи братко? Заличен заради отсъствието на майка ни?

Въпреки всичко болката в корема ми продължи да бъде част от онова място — храма на себеосъществяването, но след време спрях да се ослушвам за нея.

 

 

Вратата на агенцията за недвижими имоти се затръшна зад Евелина Улсдотер. Тя потрепери и се уви по-плътно с палтото. С една голяма крачка прескочи пряспата на тротоара и пресече по диагонал улица „Вингордсгатан“, където живееха. Веднага след като Юханес замина, тя се обади на брокера и настоя да си уговори среща с него. Искаше да приключи с всичко наведнъж. Хората, които бяха купили апартамента, бяха двойка, току-що преместила се в Стокхолм. Бяха малко по-млади от нея и се държаха за ръце, когато подписваха договора. Засмяха се тихичко, целунаха се. Говореха как ще обзаведат апартамента. Коя ще бъде стаята на бъдещото им дете.

Докато се качваше с асансьора, тя се облегна на стената и си пое дълбоко въздух няколко пъти. Помисли, че животът в този апартамент скоро щеше да бъде част от миналото. Беше време за нов етап. Отражението й в огледалото на отсрещната стена на асансьора беше на една Евелина с тъмни кръгове под очите. Тя сви лицето си в гримаса и помисли, че вината е на осветлението. Изведнъж телефонът в чантата й издрънча. Есемес.

Ако ти искаше, това никога нямаше да се случи.

Тя го прочете няколко пъти, без да разбира. Беше изпратен от номер, който не беше запаметен в телефонния й указател. Сигурно някой се беше объркал. Тя изтри съобщението и излезе от асансьора.

Когато пъхна ключа в ключалката, хвърли поглед към листчето с фамилиите им, което беше залепено отстрани до вратата. Тя и Юханес. Сега и завинаги?

Затвори вратата и свали палтото си. Когато влезе във всекидневната, застана до библиотеката. Там имаше редица черно-бели снимки и погледът й веднага беше привлечен от една от тях. Двамата с Юханес на гол остров в Стокхолмския архипелаг предишното лято. Тя седеше пред него, а той беше сложил ръце на раменете й. Снимката беше силно контрастна, но въпреки това се виждаше как слънцето блещука във водата. Тя се подразни как от силната светлина бръчките около очите й също се очертаваха ясно, но все пак не можеше да отрече, че снимката е хубава.

Евелина седна на дивана с компютъра в скута и се огледа. На облегалката бяха подпрени една до друга възглавници в три нюанса на сивото. Пердетата висяха добре изгладени от тавана до пода, а осветлението на тавана беше разпределено равномерно. В купа от неръждаема стомана бяха подредени старателно на купчинка няколко лайма. Нищо не беше променяно от момента на огледа досега. Липсваше каквато и да било незавършеност, всичко, което свидетелстваше, че тук всъщност живее и диша някое човешко същество. В съзнанието й се натрапваше и усилваше някакво усещане, че мястото й не е тук. Това наистина ли беше нейното гнездо, нейният източник на сигурност?

Тя отвори aftonbladet.se. Убийството в Худиксвал беше централна тема в новините. Кожата й настръхна, докато преглеждаше статията. Тя бързо въведе адреса на туристическата агенция, с която „Тру Стайл Сторис“ имаше договор за сътрудничество, и влезе в профила си. Побиха я тръпки и не можеше да си намери място. Приглади косата си зад ушите и се съсредоточи върху текста на екрана. Самолетните билети можеха да се презаверят и пред нея се показа маршрутът на полета. Работата, която й предстоеше, можеше да бъде свършена не по-малко успешно и във Флоренция, а италианците щяха да полудеят от щастие, ако тя им помогнеше на място, вместо да им дава нареждания по телефона.

Тя намери полет три и половина часа по-късно. Можеше да се чекира онлайн. А ако побързаше, щеше да успее да опакова най-важните вещи в кашони, а после да наеме фирма за хамалски услуги, която да се погрижи за останалото. Защото ако щеше да бяга, не искаше да се връща, преди да стане време да предаде този апартамент. До стената във всекидневната бяха струпани кашони. Тя започна веднага и разгъна първия.

„Преместване — помисли си. — Ново начало.“ А после погледна пак към снимката на етажерката. Тя и Юханес. Правилно или неправилно? Правилно или неправилно?

Тя отнесе кашона в кухнята и отвори шкафа с порцелана. Свали една чиния от „Вилроа и Бок“. Подарък от мама за трийсетия й рожден ден. Прокара пръсти по завъртулките по ръба на чинията. Помисли, че е студена като майка й.

Ръката й трепереше, когато сложи чинията в кашона. Хвана следващата, но я изпусна, а когато тя падна в кашона, се счупи по средата. Очите й се насълзиха. Тя преглътна. Протегна се за следващата чиния. Нарочно я изпусна в кашона. Взе цяла купчина чинии и ги пусна да паднат. Гледаше как направените без топли чувства подаръци се чупеха, един по един. Със стичащи се по бузите сълзи отиде до шкафовете в коридора. Отвори един и събори на пода всички красиви калъфки за възглавници и завивки. Някои хвърли в един кашон, а останалите — в друг. Дръпна капачката на един черен маркер и допря дебелия писец до картона. С главни букви, изписани с трепереща ръка, тя направи окончателното. Написа ЮХАНЕС на единия кашон и ЕВЕЛИНА на другия. Късаше с него. Беше принудена.

 

 

Монс Сандин изпитваше облекчение, когато влезе в дома на Петер Кранс. Приятелят му живееше на най-горния етаж на една кооперация от двайсетте години, в най-централната част на Худиксвал. Стаите бяха с високи тавани и байцвано в бяло чамово дюшеме. Монс беше идвал последно тук преди десет години — преди да се запознае с Хена. В миналото винаги Петер му ходеше на гости — на местата, където го отвеждаше кариерата. Апартаментът създаваше някакво усещане като за убежище, а това беше изключително приятно.

Петер се приближи и го прегърна за кратко, но силно. Когато го лъхна приятен мъжки парфюм, Монс осъзна колко отдавна самият той не е взимал душ.

— Най-накрая — каза Петер. — Направо е невероятно, че им отне толкова време да проумеят, че си невинен.

Монс кимна. Вътрешно кипеше от чувства. Непривични и непознати. Имаше нужда да поговори с някого, но разговорите по теми извън света на спорта му бяха чужди. Дори с най-добрите приятели.

— Може би е странно… но чувствам най-вече празнота — каза той. — Наистина беше прекрасно да видя отново децата, въпреки че е ужасно да се опитвам да им обясня, че повече няма да могат да видят майка си. Те не разбират. Мислят, че само е заминала за малко. Че скоро ще се върне вкъщи.

— Има ли кой да ти помогне — психолог или нещо подобно? — попита Петер и прокара ръката си през къдравата си коса.

— Получих много добри съвети, но не е лесно… Да се грижа за децата и в същото време да се справям със собствената си скръб.

— Къде са те сега?

— При майка ми и баща ми. Имах нужда да се махна оттам. Да прекарам малко време в обстановка, която не ми напомня непрекъснато за Хена.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Петер и разтвори ръце.

— С удоволствие. Ти какво пиеш?

Монс погледна към масата във всекидневната и помисли колко добре щеше да му дойде една бира и колко приятно щеше да бъде да притъпи чувствата.

— Всъщност отворих една бира — каза Петер. — Ти искаш ли?

— Предпочитам минерална вода, ако имаш — каза гостът и се прокашля.

— Разбира се.

Петер тръгна пред него, влезе в кухнята и отвори хладилника.

— От полицията казват, че Хена била натъпкана с рохипнол — каза Монс зад гърба му.

— Рохипнол ли? — Приятелят му се обърна. — Мислех, че само непълнолетните престъпници използват рохипнол. Откъде го е взела?

— Наистина нямам представа — отговори Монс. — Това всъщност е сънотворно. Може би някой лекар във Флоренция й го е предписал.

Петер поклати глава.

— Освен това от полицията казват, че Хена съвсем доскоро е била бременна — добави Монс.

— Как така бременна? — попита Петер и излезе в антрето с бутилка вода в ръката.

— Съдебният лекар установил, че матката й била уголемена, както се случвало, когато жената наскоро е била бременна. Имала и силен кръвоизлив. Вероятно е пометнала или е направила аборт.

— Ти не си ли знаел?

Петер изглеждаше шокиран.

— Не — въздъхна Монс. — Но знам, че наскоро беше на лекар. Имаше някакъв проблем с яйчниците и не видях нищо странно в това. А и бременността не може да е била много напреднала, изобщо не й личеше. Сега полицията ще продължи да се рови в това. Дори не знам при кой лекар е била, само че е било в Худиксвал.

— По дяволите. — Петер отвори бутилката и я подаде на приятеля си. — Ела да седнем вътре.

Той влезе във всекидневната.

— Но… сигурно е забременяла от друг — изрече Монс колебливо. — Трябва да има половин година, откакто последно правихме секс.

Той се отпусна на един от черните триместни дивани.

— И ти ми разказваш това съвсем спокойно — изненада се Петер.

— Може да звучи странно, но ми е съвсем безразлично — отвърна Монс. — Смятам, че направих всичко по силите си, за да може Хена да се успокои. Реших да пренебрегна кариерата си и да се преместим тук, за да може да се чувства в безопасност. А тя се е срещала с друг зад гърба ми.

— Ти също не си безгрешен, така че може би щеше да си затвориш очите за изневярата й?

Петер закри демонстративно лицето си с ръка.

— Оттогава мина много време — отвърна Монс лаконично.

— Мислех, че такива простъпки се помнят дълго — каза приятелят му, който по някаква причина не искаше да смени темата на разговора.

— Не искам да говоря за това, честно ти казвам. Уважи волята ми — натърти Монс.

— Добре, добре — каза Петер и вдигна ръце.

Монс изпразни бутилката на няколко глътки и я остави.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — попита. — Празнотата. Все едно стоя до ръба на пропаст и когато погледна надолу, всичко е черно. Какво ще правим сега, да останем ли тук? Да се върнем ли в Италия? Какво ще правя аз оттук нататък? Отложил съм взимането на всички решения за бъдещето. Мислех само за преместването и за Коледа — да зарадваме децата. А как ще мога да се грижа за тях? Това беше отговорност на Хена — да бъде с децата. Наистина и аз бях част от семейството, но тя беше източникът им на сигурност, когато мен ме нямаше. Та аз не знам дори как се варят макарони, по дяволите.

Той опря лакти на масичката пред дивана и отпусна лицето си върху ръцете. Никога не беше разголвал така душата си пред някого от приятелите си, но сега просто стана от само себе си.

— Дай ми една бира. Имам нужда от нея — въздъхна.