Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (8)

Седма глава

Вятърът се усили и заблъска дъждовните струи във всички посоки, така че и козирката не успяваше да предпази Лонгмор от водата.

Опитен кочияш като него винаги успяваше да преведе впряга си през всяка буря, стига да нямаше гръмотевици и светкавици, които да стряскат конете. Затова Лонгмор продължи напред, следван неотлъчно от бурята.

Пълната луна, която се надяваше да осветява пътя им, бе едва различима мъждива точка, ако посмееше да вдигне лице срещу блъскащите го от всички страни вятър и дъжд. Дори светлика на лампите, окачени до капрата, не стигаше, за да види повече от опашките на конете пред себе си и то не през цялото време.

Когато подминаха Елм, вече караше на сляпо и единствено звънеца на пощенската карета в далечината пред него му подсказа, че са подминали още едно населено място по пътя си.

Селата, през които минаваха, бяха потънали в мрак и напълно неразличими в бурята.

Фокусиран изцяло върху пътя, Лонгмор се сепна и обърна поглед назад към Софи, която бе станала необичайно тиха.

Единствено вкопчената й в покрива на каретата ръка издаваше безпокойството й.

Отново насочи вниманието си към пътя, но част от съзнанието му се възхити на смелостта и стоицизма й — всяка друга жена на нейно място вече щеше да плаче и да го моли да спрат.

Заради принудително забавеното им темпо му се струваше, че пътуват от часове, но здравият му разум му подсказваше, че още не са излезли напълно от широките очертания на града, защото не бяха стигнали дори моста Пътни.

Не след дълго в далечината забеляза по-отчетливи светлини и размазаната от дъжда фигура на спрял файтон. Явно все пак щяха да минат през моста същата вечер.

Когато служителят на хазната дойде да събере таксата им за преминаване, Лонгмор се възползва от момента да подаде допълнителна монета и да изкопчи възможно повече информация от него.

Макар и с нежелание заради пороя, мъжът потвърди минаването на луксозна карета с един кон и две жени на капрата, които са питали за пътя към Ричмънд Парк. След още малко настояване и още една монета от страна на Лонгмор повтори и упътванията, които им бе дал, след което се извини и избърза обратно към убежището си.

— Ричмънд Парк — опита се Лонгмор да надвика бурята. — Какво, по дяволите, има там?

— Чувала съм, че е много красиво — отвърна Софи.

— Мислиш, че е отишла да разгледа забележителностите ли?

— Надявам се. А и това ще я успокои.

Лонгмор замълча, за да се съсредоточи върху преминаването на стария, павиран мост, станал особено хлъзгав и опасен заради поройния дъжд.

Мразеше да се движи бавно, но се налагаше да се придвижват много внимателно. Когато конете най-сетне стъпиха обратно на утъпкания път, Лонгмор изпусна затаения си дъх. Въпреки дъжда и вятъра тялото му лепнеше от пот.

Замисли се, че водата сигурно вече бе успяла да намокри и дрехите на Софи, защото, макар и затворена със стени и покрив, каретата му имаше два отворени прозореца, през които вятърът и дъждът вилнееха на воля.

Въпреки неудобствата и безумното време, Софи не се бе оплакала пито веднъж и Лонгмор не спираше да се чуди на характера й, докато разсъждаваше как е най-добре да продължи предвид неблагоприятните обстоятелства.

Решението му бе наложено от ярка мълния, която разцепи небето в далечината пред тях, последвана от зловещия тътен на падналия гръм. Ожесточеният вятър насочваше дъжда направо в тях.

Софи бе ужасена до мозъка на костите си.

Сърцето й блъскаше толкова силно, че се чувстваше замаяна и се страхуваше да не припадне и да се свлече от каретата. Ако паднеше, Лонгмор дори нямаше да забележи в цялата тъмница наоколо.

В уюта и спокойствието на дома си преживяваше и най-проливните и мълниеносни бури с хубава книга и чаша вино, като намираше барабаненето на дъжда по покрива за успокояващо.

В този порой обаче нямаше нищо успокояващо.

Като истинско градско чедо тя нямаше спомен някога да е била в провинцията, още по-малко вечер и по време на буря. И макар да знаеше, че Лонгмор е известен в града с невероятните си умения на капрата и не би рискувал живота им, за да не провали начинанието им, Софи се чувстваше вцепенена от ужас.

Притеснението й за лейди Клара бе изместило от съзнанието й всички мисли за евентуалните неудобства или несгоди по пътя, а и вечерта бе толкова приятно мека, с ярък залез и още по-ярка луна на небосвода. Нищо не предвещаваше апокалипсисът, който ги бе застигнал по пътя.

Тътенът на далечна гръмотевица я сепна толкова рязко, че тя подскочи на мястото си.

— Добре ли си? — долетя секунда по-късно загриженият глас на Лонгмор.

— Напълно — излъга го по-смело, отколкото се чувстваше.

— Радвам се, но конете няма да могат да продължат в буря с мълнии и гръмотевици и ще се наложи да пренощуваме — съобщи й той. — Съмнявам се, че ще си особено полезна на сестра ми, ако си счупиш врата в канавката заради подплашен кон.

Облекчението й бе само частично, защото нощувката означаваше излишно забавяне по пътя. Въпреки това Лонгмор бе прав и нямаше смисъл да рискуват живота на конете или своя. Просто на другия ден щяха да тръгнат възможно най-рано.

Сякаш прочели мислите й пред тях се появиха мъждукащите светлини на странноприемница и след няколко минути Лонгмор буквално я измъкна на ръце, докато конярите и слугите се суетяха около каретата, конете и багажа им.

— Погрижете се за момчето, ако не се е удавило, изсушете го и го нахранете — поръча Лонгмор, преди да я хване под ръка и я въведе в странноприемницата.

Минути по-късно Софи отръскваше водата от дъждобрана и пътната си пелерина, докато Лонгмор разговаряше с хазяина с типичния ти, нетърпящ възражения маниер.

— Да, искаме две стаи. Леля ми иска да има собствени покои и най-добре извикайте камериерка, която да се погрижи за комфорта й.

Софи се обърна и улови веселото пламъче в очите му, с което той очакваше реакцията й. Кривата му полуусмивка бе достатъчна, за да накара кръвта да закипи във вените й, но тя си наложи да се овладее и да изчака да я настанят в стаята й.

Докато чакаха стопанина да се върне с ключовете и камериерка, Лонгмор погледна часовника си.

— Това е скандално — промърмори. — За два часа сме изминали по-малко от осем мили.

— Клара със сигурност няма да пътува в такова време — опита се да го успокои Софи. — Ако е посетила парка, със сигурност би спряла в някой хан по пътя.

— Надявам се — отвърна Лонгмор. — Но кой знае какво си е наумила. Може да бъде изключително вироглава и тогава дори Дейвис не успява да я разубеди. Мисля, че ще накарам Фенуик да се ослуша и да разпита конярчетата, защото те със сигурност ще знаят повече от съдържателя на това място.

В този момент се появи хазяина им, съпроводен от невзрачно на вид, но чисто облечено миловидно момиче, което поведе Софи към стаята й, докато Лонгмор остана да уговори грижата за конете, вечеря и закуска за другия ден.

 

 

Междувременно, на по-малко от десет мили разстояние, в гостилницата в Ешърс Беър, лейди Клара седеше до огъня и разглеждаше картата на страната.

— Ще отидем в Портсмут — съобщи на Дейвис. — И без това вече сме по пътя за там, а е само на ден разстояние. По-малко от шейсет мили.

— Лондон е едва на двайсет мили, милейди — отговори камериерката й.

— Няма да се върна обратно, Дейвис! — възрази бурно Клара. — Няма да се върна обратно при него! Не и след това, което ми причини. Не и след като бях толкова глупава да се вържа на празните му брътвежи, а лейди Бартхам, единствена от всички вас да ми отвори очите. Ако той наистина ме обичаше и уважаваше, както твърдеше, нямаше да постъпи така, както постъпи с мен на бала.

Пламенният й изблик бе последван от кратка тишина, а след това:

— Портсмут е опасен град, милейди. Пълен е с моряци, бордеи, търговци и друга паплач…

— Но е близо — упорстваше Клара. — А и е пристанище, от което мога да се кача на кораб и да отплавам. Няма как да е толкова опасно, щом хората ходят на пътешествия. А и без това вече съм опозорена. Защо да не разгледам света. Спомням си как баба ми разказваше колко много други държави и различни хора има по света, освен Англия. Не знаеш колко ми липсват излетите ни до Ричмънд Парк и Хемптън Корт с приятелките й.

По-рано същия ден Клара бе отишла до парка с надеждата, че духът на баба й ще се появи и ще й каже какво да прави. Това, естествено, не се случи и тя отиде в Хамптън Корт, където единствената жива приятелка на баба й, лейди Дъруич, й каза да не бъде такава глезла и да се прибира в Лондон при бъдещия си съпруг.

Клара не знаеше къде отива и повече от всякога имаше нужда от подкрепата на любящ и мъдър човек като покойната си баба. Именно заради това Портсмут й се стори толкова добра и лесноизпълнима идея. А после… където и да е, само не и в Лондон. Само не при него.

Стаята на Софи бе малка, но чиста, а камериерката гореше от желание да й угоди, погрешно сметнала я за благородничка заради скъпите й дрехи.

След като получи помощ с дрехите си, Софи помоли момичето за вечеря и топла вана и щедро се отплати за услугите му.

Опитът й от Париж я бе научил, че винаги трябва да има под ръка пари за бакшиш и подкуп, ако иска да свърши работата си бързо и успешно.

Така и стана, защото получи вечерята и ваната си буквално за минути, а докато си приготвяше чисти дрехи от куфарите, камериерката й разпали хубав огън и й пожела спокойна нощ.

Оказа се, че е прекалено разстроена и изнервена заради лейди Клара и бурята навън и едва успя да хапне няколко залъка. Прецени, че в това състояние ще е по-добре да се изкъпе, а после да се отпусне с чаша вино до камината.

Добре че бе донесла любимия си сапун с лавандула и розмарин, който й помогна да отмие напрежението от тялото си и яйчената помада от косата си, а освен това прогони с аромата си част от страховете й.

Малко повече от час след пристигането си в странноприемницата Софи седна с чаша вино пред камината, облечена в една от любимите си нощни ризи и завита в халата си.

Отпи и почувства как напрежението започва да напуска тялото й и умът й се избистря.

 

 

Стените на странноприемницата бяха от големи камъни и бурята отвън не бе нищо повече от хипнотично шумолене по прозореца.

Припомни си дъждовните дни в Париж и рехавия лондонски дъжд миналата седмица, когато отиде да чака Лонгмор пред клуба му. Докато се преструваше, че разглежда една от витрините, наблюдаваше как той се приближава към нея през улицата. Краката му изглеждаха още по-дълги и стройни в добре скроените панталони… палтото му очертаваше широките му рамене и загатваше за силните мускули на ръцете му… белият шал, завързан небрежно-елегантно на шията му, подчертаваше цвета на очите и косата му и очертаваше волевата му брадичка. Движеше се с ленивата грация на хищно животно, несравнима комбинация между денди и уличен нехранимайко… толкова атлетичен и силен… би искала да бъде негова шивачка…

Боже, какво гореше?

Лонгмор се опита да не мисли къде е сестра му в тази буря.

Беше достатъчно разумна, за да пощади коня си и да не се забърква в излишни неприятности, още повече че вероятно разчиташе на преднината от цял един ден, преди да разкрият бягството й.

Докато съзнанието му се бореше да изключи ужасните картини на насилие над сестра му, които си представяше, сетивата му не бяха напълно изключили случващото се в съседната стая. Бе доловил заглушения диалог между Софи и камериерката, движещи се хора из стаята и шум от вода.

Софи си вземаше баня.

Това бе значително по-умиротворяваща картина, върху която да се съсредоточи.

Повтори си, че безпокойството за Клара няма да доведе до нищо, а само ще го изтощи и направи негоден за път на другия ден. Отвори бутилката с вино, която го чакаше в стаята му и прати да му донесат втора.

Съблече сакото си и го даде на прислужника, за да го изсушат и изчеткат, а след това се настани на стол до камината, за да изсуши панталоните и ризата си. Отпи от виното.

След втората чаша почувства как мислите му се подреждат. Клара не бе безотговорна глупачка и със сигурност бе отседнала в прилична странноприемница, за да изчака бурята и да обмисли какво ще прави.

Виното и оптимистичните мисли го успокоиха и започна да се унася. Тъкмо вдигаше крака на перилото пред камината, когато Софи изпищя.

Скочи от стола си и се спусна към вратата между стаите им, която отказа да се отвори. Отстъпи и я разби с ритник, за да види как Софи подскача, издавайки смешни звуци от страх. Опиваше се да свали халата си, но явно връзките му се бяха заплели. Лонгмор забеляза как единият край на дрехата гори.

Стигна до Софи с две отривисти крачки, разкъса връзките, с които тя се бореше, свали халата и го хвърли във ваната.

— О! — изписка тя. — О!

— Добре ли си? — попита я и без да дочака отговор, я завъртя, за да я огледа от горе до долу за следи от изгаряне. С изключение на няколко прогорени дупки по подгъва на нощната й риза не забеляза други последици от инцидента.

— Какво, по дяволите, правеше?

Въпреки дантелите, с които бе обточена по яката, ръкавите и колана, нощната й риза бе от въздушен муселин, през който лесно можеше да проследи очертанията на голото й тяло.

Кръвта избухна в главата му, погледът му се замъгли и той стисна зъби, за да се въздържи.

Нито мястото, нито моментът бяха подходящи за подобни действия.

Защо не? — пошепна една предателска част от съзнанието му.

Игнорира я.

— Пияна ли си? — поиска да разбере. — Спъна се и падна в огъня?

Софи бърникаше в един от куфарите си и явно не чу въпроса му. Обърна се към него загърнала най-интересните части от тялото си с голям разноцветен шал и недоумяващо изражение на лицето.

Най-напред Лонгмор я бе огледал, за да се увери, че не е пострадала, но след това откри колко ефирна е нощницата й. Сега забеляза, че косата й е още мокра от къпането и се спуска на тежки влажни кичури върху гърдите и гърба й. Беше дълга и гъста. На места кичурите бяха започнали да изсъхват и от кестеняви ставаха меднозлатисти.

Дишането му се учести и кръвта започна да се спуска към долната половина на тялото му.

Не сега!

Но защо не?

— Какво, за бога, се случи? — попита я вече по-меко. Забеляза бутилката вино на масичката до камината. — Колко чаши изпи?

— Не съм пияна — възрази. — Бях твърде напрегната, за да заспя. Изкъпах се.

— Чух — изплъзна се от устата му.

Очите й се разшириха от изненада.

— Мислех да шпионирам през ключалката, но едва ли щях да видя нещо интересно и предпочетох топлината на камината и спокойствието на бутилката вино. Просто не си струваше усилието.

Софи премести поглед от вратата между стаите им към ваната, а после и към него.

— Решил си, че не си е струвало усилието? — попита саркастично.

— Ами да — отвърна той престорено небрежно. — Не знам какво ме прихвана, но така и не разбрах как от мокра започна да гориш.

— Не просто се изкъпах, но и измих косата си, за да се успокоя, а и да махна яйчената смес. После трябваше да я изсуша и седнах до камината, но явно съм задрямала, смъкнала съм се на стола и халатът ми се е подпалил. Не успях да го развържа веднага и затова се изплаших. — Преглътна и замига усилено. — Благодаря ти, че ме спаси. С-съжалявам, че причиних толкова много п-проблеми.

— За мен беше вълнуващо — призна си ухилен.

— Не обичам да е в-вълнуващо по този н-начин.

— За бога, нали няма да плачеш сега — притесни се Лонгмор. — Не може да си разстроена, задето съсипах халата ти?

— Не, разбира се, че н-не.

— Защото не те шпионирах през ключалката?

— Н-не ставай смешен!

— Тогава защо плачеш?

— Не плача! — Продължи да мига ожесточено. — Добре съм!

— Не, не си.

— Аз просто… Не спирам да си мисля, че ако бях поговорила с лейди Клара, щях да разбера какво се случва и да го предотвратя. Казах ти, че ще се погрижим за Адерли, но тя не знаеше това и сега избяга. От самото начало трябваше да направя нещо. Да я предпазя…

Закърши ръце, за да се успокои, и закрачи из стаята.

Лонгмор застана пред нея, хвана я за раменете и я разтърси лекичко.

— Спри се, говориш небивалици.

— Толкова съм притеснена…

Вдигна брадичката й с ръка, за да я погледне в очите и видя как два малки океана се обгръщат с мъгла. Малка капка се търкулна от ъгъла на едното й око и капна на ръката му. Устните й трепереха.

Не беше нито времето, нито мястото.

Не искаше да прибързва.

Но тя отново понечи да размаха ръце, гърдите й се развълнуваха под муселина и всяка мисъл се изпари от съзнанието му.

Наведе се и превзе устните й със своите.

Целувката бе като всяко нещо, което правеше — импулсивна, дива, ненаситна и изискваща.

Нито за миг не му мина през ум да бъде внимателен, защото по начало правеше всичко, без да се замисли.

И пропадна.

Започна да пада от висока скала към дълбоко, ласкаво море.

Пропадаше в нея. Тя имаше вкус на море, заради солта на сълзите си и на виното, което беше пила. Ароматът на кожата й изпълни сетивата му. Потъваше в топъл и ласкав свят. Лавандула и още нещо изпълваха въздуха, а това отключи спомен за слънцето на Тоскана и вила, заобиколена от лавандула и жасмин.

Почувства се необяснимо щастлив, притискайки я инстинктивно към себе си. Бе прекалено прекрасна, за да разбере, но, господи, как я искаше.

Устните й се разтвориха под неговите, сочни и гостоприемни. Тялото й се разтопи върху неговото сякаш това бе най-естественото нещо на света. Обви ръце около врата му и притисна гърди към неговите. Тялото й бе нежно и заоблено, а той чувстваше как изгаря все по-силно и по-болезнено, докато се опиваше от вкуса и аромата й, от начина, по който нежните й извивки пасваха на тялото му.

Спусна ръце надолу, обхвана задничето й и го притисна към себе си. Тя ахна насред целувката и колкото и естествена да бе реакцията й, тя му подейства като студен душ.

Лонгмор дръпна ръце от дупето й и се насили да прекрати целувката.

Направи една нестабилна стъпка назад, а после и втора.

Големите й сини очи бяха притворени и нефокусирани и тя трепереше едва забележимо. Шалът лежеше около краката й.

— Господи! — промълви тя. — Господи!

Софи наклони глава на една страна и го изгледа изпитателно, както пияница би се опитал да фокусира погледа си.

По дяволите!

Това бе първата й целувка.

Никой не я бе целувал досега.

Това бе напълно невъзможно.

Не, не беше.

Да, беше.

Нямаше значение. И в двата случая трябваше да се измъкне колкото е възможно по-бързо.

— Недей — започна той. — Да. Правиш. Така. Повече.

— Да — отговори с блажена усмивка тя.

— Не мога да понасям истерии — каза той категорично.

— Да — повтори тя.

Той също се чувстваше замаян и не можеше да я види достатъчно ясно. Но виждаше леглото зад нея. Само на няколко стъпки. Подканящо.

Защо да не приеме поканата?

Защото… не знаеше защо. Нито защо не.

Обърна се и излезе от стаята.

Софи го наблюдаваше как се отдалечава като през мъгла.

Рязкото тропване на вратата я откъсна от съзерцанието на съвършената му фигура и я накара да подскочи и потрепери.

Поклати глава. Затвори и отвори очи. Прокара език по устните си… както бе направил той преди малко.

Пристъпи до масата и изпи на един дъх виното в чашата си, за да си даде кураж.

Пристъпи до вратата между стаите им и я отвори.

Лонгмор застина с чаша вино в ръка.

— Не — каза Софи. — Категорично не.

— Какво казваш? — не разбра Лонгмор. — Да не си се побъркала?

— Беше само миг, но ти не можеш повече да правиш така. Не можеш да си такъв идиот.

— Махни се! Не знаеш ли, че си почти гола?

— Няма значение. Трябва…

Няма значение?! Чуй ме, госпожичке Невинност. Има много неща, които нямат значение за един мъж, но полуголите жени не са сред тях.

— Нямаше време да се облека — обясни тя. — Трябва да ти го кажа, докато не съм размислила.

Лонгмор прокара ръка през косата си.

— Не трябва да ми казваш нищо. Трябва да си вървиш в стаята.

— Не мога да имам връзка с клиенти — каза тя. — Лошо е за бизнеса.

— Бизнес?!

— Не ми казвай, че не си клиент!

— Кога, по дяволите, съм си купувал рокля за последно, умнице?

— Всеки мъж, който може да отвори сметка на жена при нас, е наш клиент. А ние не искаме жените да се отказват от нас, защото смятат, че преследваме мъжете им.

— Искаш да ми кажеш, че всичко това е заради ателието?

— Да — потвърди тя. — И ако ме целунеш още веднъж, ще те намушкам.

Обърна се и влезе в стаята си, затръшвайки вратата след себе си.

Наля си чаша вино, но си наложи да я изпие по-бавно, за да се успокои. Сърцето й биеше толкова бързо и силно, че й причиняваше болка. Беше едновременно ужасяващо и освобождаващо да направи точно противоположното на онова, което искаше да направи в действителност.

Но в момента трябваше да мисли единствено за ателието, а това означаваше да спаси Клара независимо колко трудно можеше да се окаже това.

Софи беше Ноаро. Усмихна се. Ако беше лесно, нямаше да й бъде толкова интересно.