Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (11)

Десета глава

Навлязоха в града, като се придържаха към главните улици, които бяха прилично осветени и предлагаха избор от порядъчно изглеждащи хотели и странноприемници.

Лонгмор избра една в близост до пристанището и изпрати Фенуик да клюкарства с конярчетата и прислужниците, защото бе много по-вероятно някой от тях да е забелязал бегълките, вместо претоварения гостилничар.

Предположението му се оказа вярно и след като разбра, че няма какво да научи от мъжа срещу себе си, той дръпна Софи настрана.

— По-добре да се настаним тук — каза й. — Няма какво повече да направим по това време.

— Но ти каза, че скоро ще се съмне, някъде към четири — прозя се тя и извади джобния си часовник. — О, но сега е едва два и половина.

— А ти изглеждаш ужасно изморена и трябва да поспиш — констатира той внимателно.

— Спах в каретата — опита се да възрази през нова прозявка.

— Не се брои — възрази той. Игнорира протестите й и нае стая и камериерка, за да й осигури поне няколко часа нормален сън.

Софи имаше смътен спомен какво се случи, когато пристигнаха в странноприемницата, но умората я повали толкова бързо, че явно не се бе случило нищо достатъчно интригуващо, което да я събуди.

Спомняше си как Лонгмор се суетеше около нея и багажа им и настоя да си наеме камериерка, която да й помогне с дрехите. След това й донесоха храна, която послушно изяде, изненадана колко е гладна. Съблече се и се изми с помощта на прекалено дружелюбната за безумния час камериерка, което я накара да си мисли, че Лонгмор бе дал на момичето допълнителен щедър бакшиш.

Софи не бе очаквала да заспи. Колкото повече време минаваше без новини за Клара, толкова повече се безпокоеше и напрягаше. Бе успяла да убеди донякъде Лонгмор, че сестра му е в безопасност с Дейвис, но самата тя изобщо не вярваше в думите си.

И все пак явно бе заспала, защото ясно чу шума, който я събуди, а чувството на изтощение нямаше как да бъде сбъркано. Бе толкова изморена, че й отне време да осъзнае как някой удря с пестник по вратата на нейната стая.

Стана рязко и попадна в лъча ярка слънчева светлина, струяща през прозореца. Господи, колко дълго бе спала?

Измъкна се от леглото, намери халата си и чу властния глас на Лонгмор:

— Къде е камериерката?

Софи стигна бързо до вратата и я отвори.

Лонгмор стоеше в коридора, напълно облечен в същите дрехи, които носеше и по-рано през деня. Не беше ли спал? Със сигурност не се бе бръснал. Сянката на наболата му брада го правеше да изглежда по-опасен от всякога.

— Клара е тук — съобщи кратко.

— В тази странноприемница?

— Не. Още не е напуснала Портсмут. Не трябваше да те будя…

— Не трябваше да ме оставяш да спя.

— Не говори глупости. Но ми трябва помощта ти. Хората стават подозрителни, когато мъж разпитва за младо момиче. Стават неуслужливи. Фенуик няма твоя очарователен подход за получаване на информация, а аз може да си изпусна нервите.

— Започнали сте търсенето без мен? — Не можеше да повярва, че просто са я оставили да спи като малко дете.

Лонгмор влезе в стаята и тя отстъпи назад. Това привлече погледа му към босите й крака.

— За бога, жено, не се разхождай сънена и боса из подобно място. Обуй се и се облечи. Чака ни работа.

— Добре тогава.

Тя се завлече до леглото си, нахлузи пантофките на краката си и отиде до нощната масичка. Наистина бе още сънена.

Напълни купата с вода и изми лицето си, което я разбуди. Тъкмо се подсушаваше, когато видя лицето му в огледалото пред себе си.

— Не можеш ли да си по-бърза?

— Ще ми отнеме поне половин час, ако някой не ми помогне да се облека.

— Не знам къде отиде момичето — призна Лонгмор. — Казаха ми „Ей сегинка!“, когато попитах преди малко, но това може да означава или няколко минути, или няколко часа. В момента е лудница и повечето момичета са долу, тичат да разнасят закуска.

Махна с ръка към вчерашната й рокля, метната върху един стол.

— Просто я облечи и да тръгваме. Не сме на модро ревю.

— Не мога просто да я нахлузя и ти много добре го знаеш. Престани да бъдеш такъв твърдоглав идиот.

По-късно, когато имаха време, щеше да го удари с нещо по-голямо и по-тежко от тухла.

Намери долната си риза, гащите и корсета и ги остави на леглото. Уморена и раздразнена, тя свали халата си, а след това и нощната си риза.

Щеше да направи същото, ако беше със сестрите си и бързаха, както сега, но много добре осъзнаваше, че не беше със сестрите си.

— Да го вземат дяволите!

Софи погледна към Лонгмор, докато обличаше долната си риза. Беше се обърнал с гръб към голото й тяло.

Това беше забавно. Настроението й се оправи и тя реши да го подразни.

— Можеш да отидеш да потърсиш камериерка — предложи му.

— За нищо на света — отвърна й.

— Тогава погледни. Не ме интересува. Не съм излишно свенлива.

Това не беше лъжа. Но просто защото си изкарваше прехраната с правене на дрехи, не означаваше, че може да се съблича когато и където й скимне. Особено в негово присъствие.

— Не гледам. И аз не страдам от излишна свенливост, но не искам да губя самообладанието си точно сега. А ти си същински дявол!

Софи обу гащите си и ги стегна с панделките на кръста си. Намести корсета на леглото си и се зае да навървя връзките.

— С какво се бавиш — не издържа след малко Лонгмор. — Какво, в името на Сатаната и всичките му дяволи, правиш?

— Навървям корсета си.

— Мога да ти помогна с това — оживи се той.

— Защо ли не се учудвам — коментира, докато наместваше презрамките на раменете си.

Лонгмор се озова зад нея с две крачки.

Цялото й тяло застана нащрек от допира на ръцете му в основата на гърба й, където трябваше да направи първата панделка с връзките. Чувстваше как прокарва панделките през клупчетата, намества ги и затяга ред по ред, преди да започне да прави сложната панделка в основата на гърба й.

Определено бе усвоил това умение — помисли си горчиво. Колко ли жени бе обслужвал по същия начин?

Ръцете му бяха топли на гърба й. Дъхът му също бе топъл и косъмчетата по врата й настръхнаха от допира му върху голата й кожа.

Той завърза всички връзки, но не се отдръпна веднага. Ръцете му се отпуснаха на бедрата й. Бе застанал достатъчно близо, за да чуе как пулсът му се учестява. Тя чувстваше топлината на тялото му, или беше нейното тяло. Беше толкова близо, че тя трябваше да се наведе съвсем малко…

Сърцето й препускаше и демоните й я изкушаваха с нечувани предложения. Не искаш ли да почувстваш тези силни, сръчни ръце върху тялото си? Не искаш ли да усетиш кожата му върху своята? Не искаш ли силното му тяло върху своето?

Веднъж вече се бе поддала на демоните си, оставяйки се на милостта му. Беше лудо и безотговорно дори за нея да забрави напълно причината, поради която бяха тук.

Лейди Клара.

Всичко зависете от нея. Ателието. Бъдещето им. Успехът или провалът.

Стисна зъби и събра цялата си воля.

Лонгмор я обърна към себе си и махна ръцете й от корсета. Дръпна панделките още веднъж и ги завърза красиво отпред.

Тя отстъпи и се зае с роклята си. Отне й малко повече време да постави на място всички подплънки и приспособления, които бяха необходими за представянето на тоалета й в пълния му блясък. Е, не съвсем, защото бе поизмачкан от вчерашния път.

Лонгмор следеше движенията й с котешки интерес и внимание — подобно на хищник, който дебне плячката си.

Когато Софи посегна към чорапите си, той се отдръпна, но не се обърна, а проследи всеки сантиметър от движението им по краката й, докато не ги завърза с панделки и не пусна полите си върху тях.

Щом се изправи и преди още да е успяла да се огледа, той вече бе на крака и нахлупваше шапката върху главата й, побутвайки я едновременно с това към вратата.

— Ботушите ми, спри се — беше й трудно да остане сериозна. — Не съм се обула.

Лонгмор погледна босите й крака и простена.

Бутна я да седне и чевръсто се зае да обуе и завърже връзките на високите й до коляното ботуши.

— Сигурен съм, че го правиш нарочно, за да ме побъркаш — просъска той през стиснати зъби, докато оправяше последната връзка.

А знаеш ли на мен какво ми е? — помисли си Софи, но си замълча.

Беше се целувала и с други мъже, но никой от тях не можеше ни най-малко да се сравни с него.

Нищо от интимния й опит досега не можеше да се доближи до този странен ритуал на сутрешно обличане, който току-що се бе разиграл помежду им.

— Можеше да повикаш камериерката — припомни му.

Лонгмор излезе през вратата и я задържа отворена. Докато я чакаше, обзет от нетърпение, тя си намери ръкавиците и дамската чантичка. На излизане тя го чу да промърморва нещо под носа си. Учудващо, но й прозвуча на френски.

Лонгмор заведе Софи на Броуд Стрийт, откъдето пътнически карета откарваха заминаващите до различните кораби.

Беше цяло чудо, че намери пътя, защото тя току-що бе превърнала мозъка му в безполезно парче месо. Или поне останките от него.

Не бе мъж, който се шокираше лесно, но тя бе успяла да го изуми.

Просто бе свалила дрехите си с две грациозни движения, оставяйки напълно, съвършено, прекрасно гола!

Беше видял тялото й в профил и щеше да помни тази картина до края на дните си: нежна, сметанова кожа, съвършено оформени гърди и най-прекрасното дупе, което някога бе виждал, а той бе видял много.

А след това й помогна да се облече.

Този дяволски корсет. Докато приключи с него, ръцете му трепереха от усилието да не разруши всичко, което току-що бе направил.

Щеше да удуши сестра си и Адерли.

Междувременно Софи спокойно разглеждаше пътеводителя на Портсмут, който той купи по-рано.

— Само два пътнически парахода тръгват в събота — съобщи тя. — Единият е до Уайт.

— Съмнявам се, че най-близкият английски остров е достатъчно далеч за сестра ми.

— Има и ферибот за Ирландия в събота — обяви Софи. — Минава през Плимут и Корк до Ливърпул. По разписание пристига след около половин час.

— Сега разбираш ли, защо те пришпорвах? — усмихна й се очарователно.

Всяка събота в града се стичаха посетители от цяла Англия, които се интересуваха както от местните забележителности, така и от възможностите за допълнителни еднодневни излети, ако планираха да останат през целия уикенд. Въпреки това нямаше много отплаващи кораби и в този ранен час беше все още спокойно. Човек можеше лесно да се осведоми за билетите или часовете на тръгване, без да се налага да се бори с тълпи припрени пътници.

Софи и Лонгмор бързо научиха, че Клара не е взела билети за Ирландия или за Ню Йорк. Мъжът на гишето откровено разказа, че двете жени му се сторили твърде подозрителни и в никой случай леля и племенница, както се представяли, което го спряло да им продаде билетите.

Пожела им успех.

Подобна бе историята, която чуха и на следващото гише. Тъкмо тръгваха, когато едно момче притича и спря пред тях.

— Вие търсите две жени? — попита ги направо. — Една висока и красива, а другата обикновена и с подобно на куче изражение?

— Да — зарадва се Софи.

— Знаех си, че сте вие — ухили се на свой ред момчето. — Изглеждате точно както ви описа Фенуик. Той ми поръча да ви кажа, че ги е намерил и да побързате, защото не знае дали още дълго ще може да се навърта около тях. В таверна Квебек са. И наоколо има твърде много полицаи.

Софи и Лонгмор намериха Клара да крачи пред входа на таверната, докато камериерката й стоеше встрани и зорко пазеше багажа им. Денят бе топъл, но ветровит. Тя сякаш се бе сгушила срещу вятъра. От време на време поглеждаше към пристанището. На Софи й се стори бледа и болна.

Първа ги забеляза камериерката, но Лонгмор й направи знак да замълчи.

Фенуик седеше на едно буре и наблюдаваше случващото се. Както беше докладвал, в района имаше много полицаи, като част от тях го държаха под око.

Лонгмор не можеше да ги вини — след два дни път момчето изглеждаше почти както го спипаха и готово за нови подвизи.

Лонгмор се приближи до сестра си.

— А, ето те и теб, Клара — поздрави я, а тя се стресна от гласа му. — Търся те из целия град!

Тя се затича към него и той разтвори ръце да я прегърне, но вместо да се хвърли в обятията му, тя започна да го удря с юмруци по гърдите.

— Не — извика. — Не, не и не!

— Какво става, по дяволите?

— Няма да се върна — проплака тя. — Не можеш да ме накараш да се върна.

— Къде тогава смяташ да отидеш?

— Не знам — призна объркано. — Някъде. Където и да е, но не обратно в Лондон.

Сцената започна да привлича вниманието на околните.

Софи реши, че сега е идеалният момент да се намеси. Приближи се до най-близкия полицай, изписка леко и припадна.

Беше доста добър ход за отвличане на вниманието и печелене на съчувствие, забеляза Лонгмор. Софи се постара да припадне така, че да бъде мигновено спасена от мускулест, добре изглеждащ полицай, което за момент го жегна, защото знаеше, че е преуморена и изтощена.

В този момент Клара я разпозна, изписка и се завтече към нея.

— О, мис Ноаро, добре ли сте? Милинката. Брат ми е такъв дръвник!

Големите сини очи изпърхаха немощно.

— Миличка, това ти ли си? Толкова се бяхме притеснили за теб. Грациозно се освободи от силната хватка на полицая, който й се бе притекъл на помощ.

— Сигурна ли сте, че сте добре, мис? — попита я той.

— О, да, просто ми прималя за момент — отговори тя мило.

Лонгмор се намеси.

— Добре е, господин полицай — побърза да потвърди версията й. — Просто още не е закусвала, това с всичко.

Неочакван порив на вятъра за малко да събори шапките на двете жени и успешно вдигна и развя полите им за радост на събралите се и без друго зяпачи.

Полицаят местеше поглед от едните добре оформени крака пред себе си към другите.

— Фенуик, ела да помогнеш с багажа — повика го Лонгмор. — Дамите достатъчно забавляваха импровизираната ни публика. Време е да се прибираме в хотела.

Лицето на Клара отново застина в решителна маска.

— Хайде, скъпа, бъди разумна — придума я Софи. — Не можеш да заминеш с толкова малко багаж. Няма да има какво да обличаш на кораба.

За изненада на Лонгмор, това подейства. Сестра му премести поглед от багажа към камериерката си, а после и към Софи.

— Не знам за вас, но аз имам нужда от едно бренди — обяви на всеослушание Софи.

— Да — съгласи се и Клара.

— Хайде да се връщаме в хотела — поведе ги Софи.

Долната устна на Клара затрепери.

— Обещавам ти, че всичко ще бъде наред — каза й Софи кротко. — Хайде да обсъдим случилото се на по-уютно място.

— Обсъждането няма да помогне — възрази отривисто Клара.

— Напротив — заяви Софи с такава увереност, че за малко сама да си повярва.

Върнаха се в техния хотел. Лонгмор веднага нае частната трапезария и поръча бренди. Ако алкохолът помогнеше сестра му да им съдейства, нямаше нищо против лично да я напие.

Не й трябваше много. След половин чаша вече изглеждаше значително по-спокойна. Седеше близо до Софи.

— Чувстваш ли се поне малко по-добре! — попита я приятелката й.

— Не мога да понеса мисълта да се върна — призна Клара. — Няма ли друг начин?

— Ще измислим нещо — обеща й Софи. — Ще видиш. Аз и сестрите ми ще измислим начин да те отървем от този мъж елегантно, както правим дрехите ти. Но трябва да разбера всичко, което се случи. Представи си, че е като да ти вземаме мерки и да изпробваме кои цветове ти отиват най-много.

— Няма проблем да ти кажа — прекъсна я Клара. — Бях ядосана.

— За какво?

— За нещо глупаво, не беше важно.

— Заради мъж?

Клара я погледна в очите.

— Добре, значи няма значение — разбра я и без думи Софи. — Продължавай.

— Бях ядосана, когато се появи Адерли — продължи да разказва графинята. — Носеше шампанско. Изпих го твърде бързо и главата ми се замота от танците след това. Мислех си, че ще иска да говорим. Че ще ми каже колко съм красива, а аз исках да го чуя, защото в този момент не се чувствах… красива. Чувствах се огромна и тромава.

— Но ти не си огромна и тромава — не се сдържа брат й.

— Лейди Клара не е тромава, но така се е почувствала — скръцна със зъби Софи насреща му.

Лонгмор разбра намека, отпусна се в креслото си и отпи от брендито.

— Помислих, че, лорд Адерли ще иска да си открадне целувка — продължи Клара, — а аз бях ядосана и се чувствах… не знам.

— Дръзка? — подсказа Софи.

— Да. Но след това нещата не бяха като открадната целувка, а нещо съвсем различно, но в същото време вълнуващо, защото знаех, че е забранено. Обаче нещата се случиха толкова бързо, събраха се всички тези хора, дойде и Хари и аз знаех, че ще убие Адерли.

— Щях да опитам, да — призна брат й. — Но подозирам, че мис Ноаро щеше да ме спре със стол или саксия в главата, преди да е станало фатално късно.

Клара премести поглед от брат си към нея.

— Ще ми се да знаех.

— Значи не си се опитвала да защитиш него — започна да разсъждава на глас Софи. — Знаех си, че ми се стори… фалшиво.

— Сълзите бяха съвсем истински — усмихна се Клара горчиво. — Бях ужасена за брат си.

— За мен?! Но аз не съм мамино синче.

— Ти никога не мислиш за последствията. Щеше да си изпуснеш нервите и да го убиеш, а после щяха да те отведат в затвора и мама и татко щяха да се поболеят, че са изгубили две от децата си в една вечер.

Лонгмор зяпаше сестра си неразбиращо.

— Ти си искала да предпазиш мен?

— Ами някой трябваше да го направи.

Лонгмор въздъхна и последва трите жени към стаята им.

— Добре, радвам се, че се изяснихме, но няма да понеса повече разговори за чувства днес. Вие двете също изглеждате ужасно…

— Хари!?

— Изглеждате ужасно и това е — не отстъпваше брат й. — Препоръчвам ви голяма доза разкрасителен сън, преди да тръгнем в ранния следобед. Така ще можем да стигнем до Лондон още тази вечер.