Лорета Чейс
Скандал, облечен в сатен (7)

Шеста глава

— Не бъди идиот — скара му се Лонгмор. — Клара никога не би…

— Милорд — прекъсна го Софи. — Това не е най-подходящото място да обсъждаме случилото се. Моля, последвайте ме.

Преди някой от тях да възрази, Софи се врътна и отвори една врата в дъното на стаята и премина, без да се обърне да види дали я следват.

Хипнотизиран от полюшването на бедрата й, Лонгмор смътно забеляза, че и брат му не може да откъсне очи от кръшния й ханш.

— Не зяпай като идиот — скара му се и го дръпна да я последват. — Ти си този, който искаш да запазиш случилото се в пълна тайна.

Софи затвори вратата след тях, а след това провери и съседната врата, както и прозорците.

— Това е типичната за семейство Феърфакс буря в чаша вода — заговори Лонгмор. — Клара не е способна да избяга. Та тя не може да се преоблече сама. Няма пари. Къде би могла да отиде?

— Взела е Дейвис — съобщи брат му.

Лонгмор зяпна невярващо.

— Младите дами не бива да имат тайни от камериерките си — намеси се Софи. — Трябвало с да разкаже за плана си на Дейвис, а тя със сигурност изобщо не е била доволна и не е пожелала да пусне лейди Клара сама.

Това звучеше правдоподобно. Дейвис беше като хрътка — предана, вярна и лоялна до смърт на господарката си. Лонгмор винаги я бе смятал за уравновесена и достойна за доверие личност.

— Клара е излязла с кабриолета си по обяд — започна да разказва Валентин. — Имала е много пакети със себе си, но е казала, че са стари дрехи, които иска да дари за една от благотворителните й кампании. След това е възнамерявала да посети пралеля Дора в Кенсингтън и да остане да нощува при нея. Правила го е и преди, затова никой не се е усъмнил. Вероятно и ние нямаше да разберем преди утре вечер, ако пралеля не се бе отбила на гости у майка в ранния следобед. След това просто събрахме две и две и можете да си представите какво стана.

Лонгмор бе изненадан, че не е чул виковете. Ателието на Ноаро се намираше сравнително близо до дома на родителите му, точно срещу парка.

— Лейди Клара оставила ли е съобщение? — поинтересува се Софи.

Валентин застина, свали шапката и ръкавиците си и се поклони вдървено.

— Мисля, че не съм имал честта да се запознаем — погледна я преценяващо.

Надут задник — помисли си Софи.

— Мис Ноаро, позволете ми да ви представя брат си, Валентин Феърфакс.

— Госпожице Ноаро, вярвам, че ще бъдете така добра да ме ставите да разговарям насаме с брат си — поклони се отново контето със студена усмивка.

Софи направи реверанс. Не, това не описва правилно елегантната купчина панделки, дантела и коприна, в която тялото й грациозно се потопи, за да изплува елегантно като балерина отново на нивото на очите на мъжете пред себе си.

— Изобщо не съм добра — възрази мило. — Питайте Лонгмор.

— Няма смисъл да пазим тайни от нея — обърна се той към брат си. — А сега ни кажи оставила ли е Клара съобщение?

Валентин с мъка се откъсна от примката на хипнотизиращите го невинно сини очи, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади бележка.

Съобщението бе достатъчно кратко.

Няма да се омъжа за този човек. По-добре да живея в позор до края на живота си като просякиня.

К.

— По дяволите! — възкликна Лонгмор. — Точно това ни трябваше — драма!

Спомни си как Клара посърна, когато я доведе тук миналата седмица, но му убягваше какво каза…

Нещо за тормоза от майка им и колко прибързан е този брак.

Нищо от това нямаше да се случи, ако просто си бе свършил работата и беше държал Адерли на разстояние от нея. Но се провали грандиозно в тази така проста задача.

Софи протегна ръка към него и той й подаде бележката.

Софи я разгледа за миг и му я върна обратно. От другата страна на листа ясно се четеше адресата на посланието: Мама.

— Когато майка осъзна, че Клара не е отишла при пралеля Дора, се качи и прерови стаята й. Писмото бе в кутията й с бижута. Взела е всичките, но няма да стигне далеч с тях, защото истински скъпите майка настояваше да държат под ключ в семейния сейф.

— Може да продава роклите си — намеси се отново Софи. — Затова е взела толкова много багаж. Камериерката й може да го прави вместо нея.

В този момент Лонгмор напълно осъзна, че малката му наивна сестричка е сама на път и няма кой да се погрижи за нея, освен камериерката й. Направо му призля.

— Смея да допусна, че майка вече се е досетила за тази възможност — обади се Валентин. — Гардеробите на сестра ни и шкафовете й с бельо бяха опразнени до шушка. Майка обърна всичко и после просто се заключи в стаята. Не пуска никого и не говори с никого.

— Горката жена! — възкликна Софи и двамата мъже се обърнаха към нея изненадани. За миг Лонгмор съзря искрената загриженост в очите й и това го трогна.

— Човек би се надявал да е оставила повече улики — възвърна прагматичния си подход Софи, фокусирана върху предизвикателствата пред тях. — Но е взела дрехи, камериерката си и други дреболии, което значи, че все пак е имала план. Преди всичко обаче трябва да разберем в каква посока е тръгнала.

— Ние? — почудиха се братята едновременно.

Лорд Валентин приличаше на брат си само по ръст, но косата, очите и тенът му бяха светли и дори леко безлични. Въпреки това бе очевидно, че двамата мъже пред нея са братя, защото я изгледаха с еднаква смесица от изненада, объркване и раздразнение.

Бяха аристократи, което означаваше, че бяха донякъде дребнави и определено не бяха предразположени към логическо мислене.

Престори се на объркана.

— Допуснах, че бихте искали да ми помогнете.

— Да помогнем на теб? — не скри недоумението си Лонгмор.

— Много е… мило от ваша страна… госпожице…

— Ноаро, глупако, нали ти я представих. Балдъза е на Кливдън. И ако тя…

— Да, разбира се! — зарадва се Валентин. — Можем да помолим Кливдън да ни помогне в търсенето.

— Но разбира се — веднага влезе в тона му Софи. — И откъде предлагате да започнете?

— Но защо… — Валентин изгледа безпомощно брат си.

Преди Лонгмор да успее да реагира, Софи продължи:

— Защото, поправете ме, ако греша, но без улики ще се наложи да се претърси целия Лондон и всички пътища в радиус от поне петдесет километра. И не виждам как ще се случи това, без да се привлече внимание към факта, че лейди Клара е избягала от дома си без друг придружител, освен камериерката си. Винаги съм си мислела, но може отново да греша, че не е прието момичетата от благородническо потекло да се разхождат сами когато и където им скимне. Пък ако това се случи, семейството им едва ли би желало да го разгласява на всеослушание.

— Ами… — Валентин преглътна като риба на сухо.

Двамата братя се спогледаха, а после погледнаха и нея.

Лонгмор изруга тихо и Софи знаеше точно какво си мисли в момента. С постъпката си Клара буквално бе поставила по една мишена отпред и отзад на гърдите си и тримата можеха само да се надяват, че вече се е изплашила достатъчно, за да е решила да се върне у дома, преди действително да й се случи нещо непоправимо.

Софи обаче не разчиташе на надеждата.

— Имам голяма мрежа дискретни познанства и мога да ги помоля за помощ — заговори тя делово. — Освен това разполагаме с Фенуик, който може да използва своите познанства, за да ни ориентира къде за последно са забелязани две дами с приблизително точно описание, и карета със съответните отличителни знаци.

Замълча и зачака реакция от мъжете пред себе си, които не бяха казали нищо през последните десет минути и само я гледаха немигащо с все по-напрегнати изражения. Явно не успяваха сами да се справят с толкова много непозната информация.

— Единственото, което ми трябва от вас, е точно описание на каретата на лейди Клара. — Извади джобния си часовник и го погледна. — Почти четири и половина следобед е. С повечко късмет ще разберем нещо полезно още преди полунощ.

— Полунощ! — откъсна се от унеса си Валентин. — Мило момиче, няма я от часове. До полунощ може да е стигнала в Дувър или Брайтън, или дори да е на кораб за Америка.

— Ще й трябват документи, за да замине с кораб — възрази Софи, без да се впечатлява от снизходителното отношение.

Валентин искаше да каже още нещо, но брат му го изгледа кръвнишки и се обърна към Софи:

— Каза, че можем да сме ти полезни. Какво искаш да направим?

— Предлагам ти да се прибереш и да помолиш камериера да ти приготви багаж за няколко дни.

— Няколко дни! — избухна Валентин. — Клара пътува само с камериерката си. Репутацията й ще бъде безвъзвратно съсипана.

В момента репутацията на Клара бе последното притеснение на Софи. Основната й грижа бе да намерят момичето живо и здраво.

— Моля те, приготви си багаж за няколко дни — настоя тя спокойно. Трябваше да внуши на мъжете пред себе си, че знае какво прави и могат да й се доверят. Не искаше да изгуби най-добрата си клиентка заради твърдоглавието и глупостта им. — Щом разбера нещо, веднага ще изпратя да те повикат и ще тръгнем по следата.

— Ние? — провери дали е разбрал правилно Лонгмор.

— Вече свикнах с теб, а и не познавам брат ти достатъчно — обясни Софи. — А вие, милорд — обърна се към Валентин тя, — може да се приберете у дома и да измислите добро извинение, което всички от домакинството ви да повтарят, ако някой потърси лейди Клара. Една остра простуда би трябвало да свърши работа и да задържи хората на разстояние за известно време.

Младият граф изгледа брат си със смесица от недоумение и почуда. Явно не бе свикнал да си има работа с оправни и интелигентни жени, помисли си Софи.

— Чу, мис Ноаро, Валентин. Ако нямаш по-добри идеи, по-добре я послушай — посъветва го Лонгмор и се обърна към нея.

— Спомена, че ще ти трябва описание на каретата, нали? По-добре си вземи нещо за писане, защото лично поръчах каретата на Клара и все още помня всеки детайл от нея.

Малко по-късно трите сестри заедно опаковаха багажа на Софи за предстоящото пътуване. Тя разказа на Леони и Марселина плана си с надеждата те да имат по-добри идеи, защото самата тя виждаше прекалено много пропуски, които не знаеше как да попълни. Уви, имаха твърди малко информация и време да се подготвят, така че просто щеше да разчита на късмета си и да се моли нещо да не се обърка безвъзвратно много.

— Ще ми се да знаех какво е направил Адерли, за да я тласне към подобно решение — разсъждаваше Софи, докато прибираше чорапите си.

— Има ли значение — почуди се Леони. — Ще разбереш, когато я намериш.

— А ти трябва да я намериш, защото иначе не знам какво ще правя с Кливдън — добави още един аргумент към проблемите им Марселина.

Изгубил сестра си като малък, Кливдън бе приел Клара като родна сестра, когато семейството й го бе взело под крилото си преди толкова много години. Това бе и една от причините никога да не му мине през ума да гледа на нея по друг начин, освен като на любима по-малка сестра.

— Дай ми мишена — отвърна й Софи. — И без това обещах на Лонгмор да намеря начин да се отърва от Адерли. Но не мога да съм на две места едновременно. Помоли Кливдън съвсем дискретно да изрови всички кирливи ризи на Адерли, защото ще ми трябва всяко оръжие, до което мога да се докопам.

— Финансовият колапс на Адерли е публично достояние — напомни Леони.

— Да, но съм сигурна, че има и още нещо. Сценката на балкона бе прекалено нелепо режисирана. Вместо да се бори за жената, която уж страстно обича, Адерли се остави Лонгмор да го удари, а Клара да го предпази от побой. Сигурна съм, че има по-дълбока причина, както и още замесени, така че помоли Кливдън да си държи очите и ушите отворени.

Софи взе шапката, с която смяташе да пътува, и се зае да й пришива воал.

— Вероятно мога да разгледам по-обстойно финансовото състояние на Адерли — реши Леони.

— Двете ще имате достатъчно работа в ателието, докато ме няма — вдигна глава Софи. — Съжалявам, че ви оставям сами.

— Лейди Клара е вече е част от семейство и благоденствието й е приоритет номер едно за нас — възразиха в един глас сестрите й. — Разчитаме на теб, че ще я върнеш невредима.

 

 

Макар да прекоси Лондон за рекордно кратко време, след като Фенуик почука на вратата му, наближаваше осем и половина вечерта, когато Лонгмор спря каретата си пред кафетерията на площад Пикадили. Слънцето тъкмо залязваше.

Както обикновено по това време на деня на площада цареше хаос от коне, хора и багажи, защото скоро щеше да отпътува днешната поща и всеки, който не участваше пряко в процесията, искаше поне да наблюдава отпътуването на седемте идентични карети.

Този път обаче имаше нещо различно, защото Лонгмор бързо забеляза как мъжете са по-въодушевени от обикновено, сбутват се с лакти и не внимават особено дали няма да попаднат под нечии копита или колела.

Един дълъг продължителен поглед му бе достатъчен да открие причината.

Вместо обичайния си незабележим камуфлаж, тази вечер Софи бе облечена в едно от последните екстравагантни творения на ателието си. Видение в люляково лилаво с широка яка, падаща свободно по раменете й и бухнали ръкави, тя носеше бяла шапка със зелена, вероятно имитираща листа украса и дълга черна воалетка.

Изглеждаше едновременно нелепо и зашеметяващо.

В този момент тя го забеляза и закрачи бавно и преднамерено кръшно към каретата, събирайки погледите на и без друго лъстивата тълпа. След нея ситнеше носач с багажа й.

Преди Лонгмор да успее да слезе, за да й помогне, цяла орда мъже наобиколи каретата му и той се видя принуден да й подаде ръка от капрата. Тя я пое, задържа я, докато той я гледаше развеселен, след което се качи до него с едно умело движение. Мъжете притихнаха благоговейно, докато тя оправи полите си и се настани, а след това за малко да се сбият с носача, за да качат куфарите й. Той обаче бе достатъчно опитен да не се поддаде на опитите за физическа разправа и умело подреди багажа й върху каретата.

Лонгмор нетърпеливо дръпна юздите и пришпори конете, за да избегне нежелани сцепи на ревност или агресия от събралата се тълпа, но вместо да се изплъзне, се подреди зад върволицата от пощенски коли.

— Не е най-добрият момент за отпътуване от Лондон — забеляза той. — Повечето файтони ще поемат на запад по един и същи маршрут покрай Хайд Парк, а ние ще трябва да ги следваме поне до Бромптън Роуд, където ще завием с един от файтоните към Портсмут.

— Предпочитам да отпътуваме именно с пощенските коли и другите пътнически карети, защото така няма да се набием излишно на очи — възрази меко Софи.

— И как точно смяташ, че ще останем незабелязани с тази твоя рокля? — не се сдържа Лонгмор. — Нима служи за прикритие?

— Да — отвърна Софи. — Аз съм новата ти изгора.

— Ти си моята какво? — Лонгмор не беше сигурен, че я е разбрал правилно.

— Компаньонка — потвърди Софи. — Аз и сестрите ми сме единодушни, че никой няма да се впечатли, ако те види да отпътуваш с жена със съмнителни морални устои, а и е много по-малко вероятно да разпознаят мен, отколкото теб. Дори жените, които пазаруват от ателието, не отделят време да гледат лицата ни.

Тя се беше побъркала. Никой човек с нормално зрение не би могъл да не разпознае измамно ангелското й лице — големите сини като сапфири очи, чипото носле и примамливо сочните й устни.

Софи продължи да му разказва нещо за надменността на благородниците към обслужващата ги работническа класа и склонностите на хората, но той не я слушаше. В главата му отекваше една-единствена мисъл.

— Ще се представяш като моя любовница — прекъсна я. — Това е опасно амплоа.

— Напротив — не разбра или подмина намека му тя. — Всичките ми други дрехи са неудобни или далеч по-скучни от тази рокля.

Искаше му се да я подразни още малко, за да се наслади на палитрата от емоции и мисли, които озаряваха лицето й, докато говореше за дрехи или други предпочитани теми, но имаха неотложна работа за вършене.

— Какво успя да разбереш за сестра ми? — попита я.

Според бележката, която му прати по Фенуик, Клара наистина бе поела първоначално по пътя за Кенсингтън, но известно време след това едно пощальонче от Кенсингтън бе докладвало, че възрастна жена с поведението и харизмата на хрътка е питала за най-краткия път до Ричмънд Парк.

— Престорила се е, че действително отива при пралеля ви, но след това е поела на югозапад — обобщи Софи. — Има ли нещо, което може да я води в Ричмънд Парк?

— Не и доколкото ми е известно — отвърна й. — Ако трябваше да налучквам, бих предположил Бат, защото като момиче Клара няколко пъти ходи там с родителите ни и се сприятели с приятелките на баба. Не мога да се сетя дори за един човек, при когото би могла да се подслони в Ричмънд Парк.

— Може и да не знае къде отива — предположи Софи. — Случило се е нещо, което не е могла да понесе, и просто е избягала слепешката.

Край Хайд Парк имаше малко задръстване и Лонгмор използва моментът да провери Фенуик. Момчето седеше с изправен гръб и скръстени ръце, вперило поглед в притъмняващото небе.

Лонгмор вдигна преценяващ поглед към облаците, които се събираха на хоризонта.

Не се притесняваше особено от дъжд, защото предварително бе вдигнал козирката на капрата, а при порой можеше да облече дъждобрана си и да прибере Софи в каретата.

Отзад нямаше козирка, но Фенуик щеше да се смести до него или да облече своя дъждобран и да извади предвидливо опакования в багажа чадър.

— Не знам какво е прихванало сестра ми — заговори Лонгмор, когато каретата отново потегли с нормално темпо. — Винаги е било толкова разумна.

— Разумна и наивна — допълни Софи и едва доловимо трепване в гласа й го накара да се обърне към нея.

Беше подпряла чело с ръка и лицето й оставаше скрито от воалетката, но всичко в позата й издаваше, че е разстроена.

— Сега пък какво има? — реагира по-остро на емоциите й, отколкото му се искаше.

— Тя не знае нищо — сопна му се Софи. — За двадесет и една годишна млада женя тя е притеснително необразована и наивна. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

Лонгмор се улови, че зяпа деколтето й и само клаксонът на пощенския файтон пред него, който се готвеше да завива, го изтръгна от фантазиите му.

— Не е чак толкова невинна с трима братя като нас край себе си — опита се да я успокои. — Макар че това не я опази от лапите на онзи непрокопсаник — допълни по-скоро за себе си.

— Една жена може и да си мисли, че познава мъжете, но докато не се случи, докато не я докосне мъж, тя не знае нищо.

Лонгмор ясно си спомняше реакцията на жената до себе си, когато топлият му дъх милваше шията и гърба й.

Дали бе възможно тя да не знае онова, което той смяташе, че е научила много отдавна?

Та това бе нелепа мисъл. Тя бе отраснала в Париж, беше шивачка и ходеше… както ходеше.

— Може би е точно това — прекъсна размислите му Софи. — Може би просто е имала дори по-малко опит от другите момичета на нейната възраст. Та едва преди месец лорд Кливдън се ожени за сестра ми и я освободи от оковите на планирания брак. Осъзнала свободата си, тя просто е искала да й се наслади, както правят всички момичета през първия си Сезон.

— Ваши благородия — долетя гласът на Фенуик, точно когато Лонгмор понечи да й отговори. — По-добре си облечете дъждобраните, а вие се приберете в каретата, мис. Задуха източния вятър.

— Той да не е ветропоказател? — опита се да се пошегува графът.

— По-добре побързайте, ваше благородие — продължи момчето.

В този момент дъждът се изля като из ведро.