Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (7)

Глава 7
Тифи

— Добре, новият апартамент е доста… пълен. Уютен.

— Претъпкан — потвърждава Гърти, застанала на почти единственото незаето място в спалнята. Претъпкан е.

— Знаеш, че стилът ми е еклектичен! — възразявам, докато изпъвам очарователната ръчно боядисана кувертюра за легло, която открих на брикстънския пазар миналото лято. Много усилено се опитвам да запазя ентусиазма си. Опаковането на багажа и изнасянето му от апартамента на Джъстин беше ужасно, пътят с такси до тук отне четири пъти по-дълго, отколкото ми каза Гугъл, а носенето на всичко по стълбите беше мъчение. След това трябваше да проведа дълъг разговор с Кей, като ми даваше ключовете, когато всичко, което исках, бе да седна някъде и нежно да се потупвам по челото в основата на косата, докато дишането ми се успокои. Не беше забавен ден.

— Обсъди ли това с Леон? — обажда се Мо, седнал на ръба на леглото. — Имам предвид донасянето на всичките ти вещи?

Намръщвам се. Разбира се, че ще си донеса всичките вещи! Имаше ли нужда да го обсъждам? Нанасям се — това означава, че и всичките ми неща трябва да дойдат с мен. Къде другаде да бъдат? Това е постоянният ми дом.

Обаче сега напълно ми се изясни, че спалнята ми се дели с още един човек и че този човек си има собствени неща, които, поне до този уикенд, окупираха по-голямата част от тази стая. Беше малко трудно да побера всичко. Разреших няколко проблема, като преместих някои предмети в други части на апартамента — доста от свещниците ми сега живеят на ръба на ваната например, а невероятната ми лава-лампа си намери чудесно място във всекидневната — обаче все пак не бих възразила, ако Леон разчисти част от нещата си. Вероятно трябваше да го е направил предварително, всъщност така би било редно, след като ще се нанасям.

Може би аз трябваше да отнеса част от вещите си в къщата на нашите. Но повечето от тях седяха в дома на Джъстин на склад и усещането да изровя всичко снощи беше толкова хубаво. Рейчъл се пошегува, че когато съм намерила лава-лампата, е било като повторното събиране на Анди и Уди от „Играта на играчките“, но да си призная честно, наистина беше изненадващо емоционално преживяване. Постоях известно време в коридора, загледана в разноцветната купчина любими предмети, които се изливаха от шкафа под стълбите, и за момент изпитах странното усещане, че ако възглавничките ми могат да дишат отново, значи, мога и аз.

Телефонът ми звъни: Катрин е. Тя е единственият автор, на когото бих вдигнала в събота, основно, защото вероятно ми звъни, за да ми разкаже нещо забавно, което е свършила; например че е туитнала ужасно неподходяща своя снимка от осемдесетте с някой понастоящем-много-известен политик или е боядисала краищата на косата на възрастната си майчица.

— Как е любимата ми редакторка? — пита ме, когато вдигам.

— Готова с преместването в новия си дом! — отвръщам й, като правя жест на Мо да сложи чайника на котлона.

Той изглежда леко кисел, но въпреки това изпълнява заръката ми.

— Чудесно! Идеално! Какво ще правиш в сряда? — продължава Катрин.

— На работа съм — обяснявам, като прехвърлям програмата си наум.

Всъщност имам досадна среща с директорката на отдела ни за международни авторски права, за да обсъдим една нова книга, която одобрих миналото лято, от нов зидар-превърнал-се-в-моден-дизайнер автор. Нейната работа е да я продава успешно в чужбина. Когато придобих ръкописа, дълго говорих (но действително главно с недомлъвки) за международното му присъствие в социалните медии, което, както се оказа, било доста по-незначително, отколкото аз го изкарах. Тя постоянно ми праща имейли за „още данни“ и „конкретни разбивки по географски обхват“. Вече сме стигнали до момента, в който повече не мога да я отбягвам. Дори с хитрата си стена от саксии с растения.

— Чудесно! — възкликва Катрин, която се държи подозрително ентусиазирано. — Имам наистина добри новини за теб.

— О, така ли?

Надявам се, че ще предаде ръкописа по-рано от предвиденото или че изведнъж си е променила мнението за главата от книгата, която касае шапки и шалове. Заплашва да я премахне, което би било катастрофално, защото това е единствената част, която прави книгата поне малко продаваема.

— Хората от „Сий Брийз Ауей“ в последния момент пренасрочиха урока ми „Как бързо да изплетете сами дрехите си на една кука“ за круиза си в сряда. Така че все пак ще можеш да ми помогнеш.

Хмм. Този път ще бъде през работно време — и ще отложи онзи разговор с директорката по правата за поне още една седмица. Какво бих предпочела: да ме обличат в ръчно плетени жилетки на круизен кораб с Катрин или директорката по правата да ме мъмри в стая за конференции без прозорци?

— Добре. Ще участвам.

— Честно?

— Честно — отвръщам и приемам чашата чай от Мо. — Обаче няма да говоря. И не ти позволявам да ме стискаш толкова, колкото последния път. Дни наред имах синини.

— Изпитанията и премеждията на живота като модел, а, Тифи — подхвърля Катрин и ме обзема смътно подозрение, че ми се подиграва.

* * *

Всички си отидоха. Останах само аз. В моя апартамент.

Очевидно цял ден се старая да изглеждам в приповдигнато настроение, за да създавам на Мо, Гърти и Кей впечатлението, че нищо от нанасянето в апартамента на Леон не ми се струва странно или емоционално.

Но всъщност е малко странно. И отново искам да заплача. Поглеждам към прекрасната си кувертюра на леглото и всичко, за което мога да мисля, е, че тя наистина не си подхожда със завивката на Леон, която е на мъжествени черни и сиви райета, и че аз не мога да направя нищо по въпроса, защото това легло принадлежи толкова на него, колкото и на мен, който и да е той, и че полуголото или може би дори напълно голото му тяло спи под тази завивка. Не се бях сблъскала напълно с логистиката на спалната ситуация до този момент и сега, когато го правя, не се наслаждавам на преживяването.

Телефонът ми избръмчава. Съобщение от Кей.

Надявам се, че преместването е минало добре. Обслужи се с каквото искаш от хладилника (докато не се установиш напълно и не си напазаруваш сама). Леон помоли да спиш от лявата страна на леглото. Кей хх

Това е. Вече плача. Наистина е адски странно. Кой въобще е този Леон? Защо още не съм се запознала с него? Мисля си дали да не му се обадя — имам номера му от обявата, — но е пределно ясно, че Кей иска да бъде тази, която да ръководи всичко.

Подсмърквам, избърсвам си очите и тръгвам към хладилника. Всъщност е учудващо пълен за някой, който работи през толкова голяма част от времето си. Вземам си малиново сладко и маргарин и намирам хляба над тостера. Добре.

Здрасти, Кей. Настаних се, благодаря — апартаментът е наистина уютен! Благодаря, че потвърди за страната на леглото.

Звучи малко твърде официално като отговор на обсъждане кой да спи от лявата страна на леглото, но усещам, че Кей не желае да си ставаме прекалено близки.

Написвам й няколко есемеса със запитвания за апартамента — къде е ключът за осветлението във външния коридор, мога ли да включа телевизора и други подобни. След това, с намазана със сладко препечена филийка в ръка, се отправям обратно към спалнята и обмислям дали ще изглежда прекалено пасивно — агресивно да сменя чаршафите на леглото със свои. Леон със сигурност с сложил току-що изпрани, предвид обстоятелствата. Но… ами ако не е? О, боже, сега мисълта е пропълзяла в ума ми — ще трябва да ги сменя. Издърпвам чаршафа със затворени очи, сякаш се страхувам, че ще видя нещо, което не искам.

А така. Вероятно-чистите чаршафи са в пералнята, моите прекрасни определено-чисти са на леглото, а аз почти съм останала без дъх от смяната. Като поглеждам пак, стаята сега определено има повече от мен, отколкото имаше, когато дойдох. Да, завивката все още е неподходяща (имах чувството, че ако сменя нея, това вече ще изглежда малко рязко), а на лавиците има странни книги (Никоя от които не е за това как да си направиш сам дрехите! Скоро ще поправя ситуацията), но с моите вещи тук и там из апартамента, роклите в гардероба и… да, просто ще дръпна кувертюрата нагоре, за да покрие завивката, само за момента. Така е много по-добре.

Докато нагласям кувертюрата, забелязвам, че изпод леглото се подава черна найлонова торба с нещо вълнено, провиснало от нея на пода. Сигурно съм оставила някоя неразопакована; изваждам я, за да проверя съдържанието й.

Пълна е с шалове. Невероятни вълнени шалове. Не са мои, но изработката е превъзходна — изисква се истински талант, за да плетеш така. Би трябвало да са мои. Бих платила пари, с каквито не разполагам, за да притежавам подобни шалове.

Най-сетне осъзнавам, че ровя из неща, които трябва да са на Леон — и то такива, които държи под леглото, така че вероятно не иска всеки да ги гледа. Колебая се още секунда или две по-дълго от необходимото, загледана в плетивата, преди да избутам торбата там, откъдето е излязла, като внимавам да я оставя по същия начин. Чудя се какво ли значат всички тези шалове. Човек не държи толкова много ръчно плетени шалове без причина.

Хрумва ми, че Леон може да се окаже наистина всякакъв особняк. Да притежаваш шалове, само по себе си не е нещо странно, но би могло да се окаже върхът на айсберга. А и там имаше голямо количество — поне десет. Ами ако ги е откраднал? Мамка му. Ами ако са трофеи от жените, които е убил?

Може би е сериен убиец. Зимен убиец, който напада само във време, подходящо за носене на шалове.

Трябва да се обадя на някого. Да стоя сама с шаловете, наистина ме кара да се чувствам леко изплашена и като следствие — малко ядосана.

— Какво става? — пита Рейчъл, когато вдига телефона си.

— Тревожа се, че Леон може да е сериен убиец — обявявам.

— Защо? Да не се е опитал да те убие или нещо такова?

Рейчъл звучи някак разсеяно. Притеснявам се, че не приема ситуацията достатъчно сериозно.

— Не, не, още не съм се запознала с него.

— Обаче с приятелката му си, нали?

— Да, защо?

— Ами мислиш ли, че тя знае?

— Какво?

— За убийствата.

— Хммм. Не? Предполагам, че не?

Кей наистина изглежда доста нормална.

— Значи е доста ненаблюдателна жена. Ти си успяла да забележиш знаците само за една вечер сама в апартамента му. Замисли се колко ли време е прекарала тя там, виждала е същите знаци и не ги е проследила до единственото им логично заключение!

Следва пауза. Доводът на Рейчъл е доста прост, но пък добре обоснован.

— Ти си чудесна приятелка — казвам й накрая.

— Знам. Пак заповядай. Обаче трябва да затварям, на романтична среща съм.

— О, боже, извинявай!

— А, няма проблем, той не възразява, нали, Реджи? Твърди, че не възразява.

Следва приглушен звук от другия край на линията. Изведнъж започвам да се чудя дали пък понастоящем Рейчъл не е завързала Реджи към нещо.

— Оставям те на спокойствие — отвръщам. — Обичам те.

— И аз теб, миличка. Не, не теб, Реджи, по-тихо.