Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (54)

Глава 54
Леон

Обичайно не съм гневен човек. Спокоен съм и труден за ядосване. Винаги аз спирам Ричи да се сбие (обикновено заради жена, която може да има, а може и да няма нужда от помощ). Но сега сякаш се случва нещо праисторическо и ми коства големи усилия да задържа тялото си отпуснато и движенията нежни. Враждебната поза и напрежението няма да помогнат на Тифи.

Но искам да го нараня. Наистина. Не знам какво е причинил на Тифи, какво точно я предизвика този път, но каквото и да е било, я е наранило толкова, че сега трепери цялата като котенце, дошло от студа.

Тя надига глава и избърсва лице.

Тифи: Съж… хмм. Искам да кажа. Здрасти.

Аз: Здрасти. Искаш ли чай?

Тя кимва. Не ми се ще да я пускам, но да я държа още, след като тя го очаква от мен, вероятно е лоша идея. Обличам се отново и тръгвам към чайника.

Тифи: Това беше…

Чакам. Чайникът започва да ври, тихичко тътнене.

Тифи: Това беше наистина ужасно. Дори не знам какво стана.

Аз: Нов спомен ли беше? Или нещо, което вече си обсъдила с терапевта?

Тя поклаща глава намръщено.

Тифи: Не беше като спомен, не беше, сякаш се сетих за нещо…

Аз: По-скоро мускулна памет?

Тя вдига поглед.

Тифи: Да. Именно.

Наливам чая. Отварям хладилника за мляко и замръзвам. Пълен е с подноси с малки розови кексчета, глазирани с букви „Ф“ и „Ж“.

Тифи идва при мен и плъзва ръка около кръста ми.

Тифи: Уха. Тези сигурно са за сватбата, която ще се състои, след като си тръгнем.

Аз: Колко точно, мислиш, са изчислили количествата?

Тифи се засмива. Не съвсем искрен смях и малко сълзлив, но пак е добре.

Тифи: Вероятно доста точно. Макар че са толкова много.

Аз: Прекалено много. Бих предположил… триста.

Тифи: Никой не кани триста души на сватбата си. Освен ако не са наистина известни или индийци.

Аз: Да не е сватба на известен индиец?

Тифи: Лорди Лорд Илюстратора не спомена нищо такова конкретно.

Вземам две кексчета и давам едното на Тифи. Очите й все още са леко зачервени от плач, но сега се усмихва и хапва кексчето почти на една хапка. Подозирам, че се нуждае от захар.

Ядем в мълчание известно време, облегнати на печката един до друг.

Тифи: Е… по твое професионално мнение…

Аз: Като медицинска сестра по палиативни грижи?

Тифи: Като човек, далечно запознат с медицината…

О, не. Тези разговори никога не протичат добре. Хората винаги предполагат, че ни преподават цялата медицина на света в училището за медицински сестри и че ние си я спомняме пет години по-късно.

Тифи: Всеки път ли ще откачам така, когато искаме да правим секс? Защото това буквално е най-депресиращата мисъл на света.

Аз, внимателно: Подозирам, че не. Може просто да отнеме малко време да разберем какво го предизвиква и как да го избягваме, докато се почувстваш в безопасност.

Тя ме поглежда остро.

Тифи: Аз не съм… Не искам да мислиш… той никога, нали знаеш. Не ме е наранявал.

Бих искал да оспоря това. Струва ми се, че я е наранил, и то доста. Но определено нямам право да го кажа, затова отивам и й донасям още едно кексче, като го държа пред лицето й, за да си отхапе.

Аз: Не предполагам нищо. Просто искам да се чувстваш по-добре.

Тифи ме гледа и след това изведнъж ме мушка с пръст по бузата.

Аз, с изохкване: Ей!

Мушкането в бузата е много по-стряскащо, отколкото бях осъзнавал, когато аз й го причиних по-рано.

Тифи: Ти не си истински, нали? Неприемливо добър си.

Аз: Не съм. Аз съм сърдито старче, което не харесва повечето хора.

Тифи: Повечето?

Аз: Има много малък брой изключения.

Тифи: Как ги избираш? Изключенията?

Свивам рамене, неловко ми е.

Тифи: Сериозно. Честно. Защо аз?

Аз: Ммм. Ами. Предполагам… Има хора, с които просто се чувствам удобно. Не много. Но ти беше от тях още преди да се запознаем.

Тифи ме гледа, с наклонена глава, очите й са приковани към моите за толкова дълго, че започвам да се въртя на място, умирам да сменим темата. Най-сетне тя се навежда напред и бавно ме целува, с вкус на захарна глазура.

Тифи: Ще си струвам чакането. Ще видиш.

Сякаш някога съм се съмнявал.