Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (47)

Глава 47
Тифи

Наистина не мислех, че яденето на шоколадов сладкиш може да бъде толкова заредено със сексуална енергия. Седим на дивана пред нашия телевизор (който основно е просто необичаен рафт за украшения) с чаши вино в ръце, а краката ни се допират. Почти все едно съм му седнала в скута всъщност. А там определено е мястото, на което ми се иска да седя.

— Давай — казвам, като го побутвам с коляно. — Кажи ми истината.

Той изглежда несигурен. Присвивам очи и се плъзвам по-близо, погледът ми пада върху устните му. Той прави същото — онова очи-устни-очи нещо, което сякаш те придърпва по-близо, и двамата висим в този момент, сякаш сме в най-високата точка на люлеещо се въже и чакаме гравитацията да се включи, усещаме подръпването, но още не сме полетели. Този път няма съмнение: знам, че мисли дали да ме целуне.

— Кажи ми — повтарям.

Леон накланя глава, но в последния момент аз съвсем лекичко се отдръпвам и той издава тихо изсумтяване, едновременно развеселен и ядосан от това, че го дразня.

— Много по-ниска — отговаря неохотно, като също се отдръпва и се пресяга към още едно парче сладкиш.

Гледам го как облизва шоколад от пръстите си. Удивително — винаги съм намирала за странно как във филмите хората си мислят, че да облизват разни неща е секси, но ето го Леон, който доказва, че съм грешала.

— По-ниска? Това ли е? Вече ми го каза.

— И… трътлеста.

— Трътлеста! — изграчвам. Ето това търсех. — Мислел си, че съм трътлеста?

— Просто… предположих! — отбранява се той, като пак се приближава и отново ме придърпва по-близо, така че се озовавам почти свита на гърдите му.

Аз се облягам на него и се наслаждавам на усещането.

— Ниска и трътлеста. И какво друго?

— Мислех, че се обличаш странно.

— Ами така си е — изтъквам, като посочвам към съхнещото в ъгъла пране, което включва яркочервения ми панталон и плетената блуза в цветовете на дъгата, която Мо ми подари за миналия рожден ден (макар дори аз да тегля чертата на това да облека тези две дрехи едновременно).

— При теб изглежда добре обаче — допълва Леон. — Сякаш го правиш нарочно. Кара те да изглеждаш като себе си.

Засмивам се.

— Е, благодаря.

— Ами ти? — пита той, като се премества, за да отпие отново от виното си.

— Ами аз какво?

— Как си мислеше, че изглеждам?

— Аз играх нечестно и те проверих във фейсбук — признавам си.

Леон изглежда шокиран, с чаша на половината път до устата му.

— Дори през ум не ми мина това!

— Разбира се. Имам предвид, аз бих искала да знам как изглежда някой, който ще се нанася в дома ми и ще спи в леглото ми, но на теб не ти пука много за външния вид на хората, нали?

Той прави пауза, за да обмисли въпроса.

— Пукаше ми за твоя, след като те видях. Но иначе какво значение би имал? Първото правило на споделения апартамент беше да не се срещаме.

Разсмивам се, без да искам.

— Е, определено нарушихме това правило.

— Това правило?

— Не се тревожи.

Махвам с ръка. Не ми се ще да обяснявам за „първото правило“ на Гърти, нито за това колко време съм прекарала в мисли за нарушаването му.

— Ааа — виква Леон изведнъж, когато вижда часовника ми с Питър Пан върху хладилника. Дванайсет и половина е. — Късно е. — Той ме поглежда притеснено. — Загубил съм представа за времето.

Свивам рамене.

— Това проблем ли е?

— Вече не мога да се прибера при майка ми, последният влак беше в дванайсет и десет. — Изглежда измъчен. — Просто ще… спя на дивана? Ако няма да ти преча?

— На дивана? Защо?

— За да ти оставя леглото?

— Този диван е миниатюрен. Ще трябва да спиш в ембрионална поза. — Сърцето ми думка. — Ти си имаш твоята страна, а аз моята. Придържали сме се към правилото за лявото и дясното цяла година. Защо да го променяме сега?

Леон ме наблюдава, очите му се стрелкат напред-назад по лицето ми, сякаш се опитва да прочете мислите ми.

— Това е просто легло — допълвам, като пак се примъквам по-близо. — И преди сме делили легло.

— Не съм сигурен… че това ще бъде толкова порядъчно — казва той със странно измъчен глас.

Импулсивно, аз се навеждам напред и леко опирам устни в бузата му, след това отново и отново, докато не съм направила пътечка от целувки от скулата до самото ъгълче на устните му.

Сядам назад и срещам погледа му. Кожата ми вече е изтръпнала, но погледът, който ми хвърля, изпраща светкавица през цялото ми тяло и сега сякаш осемдесет процента от него са се превърнали в пулс. Преглъщам. Толкова сме близо, колкото е възможно да бъдат двама души, без да се целуват. Този път няма паника, само блажено, огнено желание.

Така че най-после го целувам.

Когато го целунах по бузата, бях планирала първата ни истинска целувка да бъде нежна и бавна, от онзи вид, който усещаш и в пръстите на краката си, но когато в действителност стигам дотам, става ясно, че е имало твърде много чакане и секси ядене на сладкиш за подобни неща. Това е истинска целувка, от онзи вид, който обещава неизбежно събличане, от вида, който като цяло се случва, докато се препъваш към някое легло. Затова не съм изненадана да открия, когато спираме за глътка въздух, че съм го възседнала, косата ми се спуска надолу и около двама ни, дългата ми пола е вдигната до бедрата ми, а ръцете му са на гърба ми и ме придърпват толкова близо, колкото е възможно да бъда.

Не правим дълга пауза. Извъртам се, за да оставя безцеремонно чашата си с вино на масичката за кафе, и се премествам малко, за да облекча ъгъла на глезена си, след което пак се целуваме, гладно, а тялото ми отговаря с жега, която наистина не мисля, че съм изпитвала преди. Едната от ръцете му се мести към врата ми, като по пътя докосва гърдата ми отстрани и аз почти извиквам от усещането. Всичко и навсякъде изглежда, сякаш е усилено до максимум.

Нямам представа какво ще стане оттук нататък. Всъщност дори не мога да обмисля въпроса. Невероятно благодарна съм за това — всяка мисъл за спомени и бивши напълно се е изпарила. Тялото на Леон е твърдо и топло и всичко, за което мога да мисля, е как да разкарам всички тези дрехи от пътя си, за да мога да бъда възможно най-близо до него. Този път, когато тръгвам да разкопчавам ризата му, той сваля ръка от кръста ми, за да ми помогне, сваля я и я захвърля зад дивана, където дрехата увисва като знаме на лампата. Прокарвам ръце по гърдите му и се дивя на това колко е странно, че мога да го докосвам така. Откъсвам се от него само за толкова време, колкото ми е нужно да се измъкна от блузата си.

Той вдишва рязко и когато се навеждам обратно, за да го целуна отново, ме спира, хванал ме е за раменете и оглежда тялото ми. Под блузата съм с тънко копринено потниче, чието деколте следва линията на сутиена ми, спускайки се в ниско V.

— Господи — изпъшква Леон, прегракнало. — Виж се само.

— Нищо, което да не си виждал преди — напомням му и пак се навеждам, нетърпелива за нова целувка.

Той ме задържа назад и продължава да ме гледа. Издавам лек раздразнен звук, но след това Леон притиска устни до ключицата ми, после по-ниско, целува горната част на гърдите ми и аз спирам да възразявам.

Започва да става невъзможно да задържам мисли за по-дълго от две секунди. Просто се изпаряват. Мога да усетя как големи части от мозъка ми се отдават на това да мислят за секс. Частта от мозъка ми, която се оправя с болката например, напълно е забравила за глезена ми и сега е много по-заинтригувана от това какво точно правят устните на Леон, докато целувките му слизат все по-надолу и по-надолу по сутиена ми. Частта, която обичайно се занимава с това да се чуди дали изглеждам дебела в разни неща, май напълно е умряла. Прибягнала съм до стенания, защото говорният център в мозъка ми явно също е извън строя.

Ръцете му се пъхат под колана на полата ми и докосват коприненото ми бельо. Сложих си хубаво бельо очевидно. Може и да не съм планирала това, но и не съм го непланирала.

Отдръпвам се и се измъквам от потничето — сега само се пречка. Ще се наложи да сляза от Леон, за да може който и да е от нас да свали още от дрехите си, но наистина не ми се иска. Мозъкът ми полага реални усилия да помисли в дългосрочен план, но е напълно безполезен, така че изоставям проблема и се надявам, че Леон има някакво решение.

— Легло? — пита той, а устните му се връщат обратно на врата ми.

Кимвам, но когато ме премества, измърморвам възражение, като накланям глава, за да го целуна отново. Мога да почувствам усмивката му с устните си.

— Не можем да стигнем до леглото, ако не помръднеш — напомня ми той и отново се опитва да стане.

Измърморвам още едно неразбираемо възражение. Той се кикоти, устните му са все така притиснати до моите.

— Диван? — предлага вместо това.

По-добре. Знаех си, че Леон ще има решение. Неохотно се изплъзвам от скута му, за да може да мърда. Ръцете му подръпват плата на полата ми, пръстите му търсят цип или копче.

— Има скрит цип — обяснявам, като се завъртам, за да открия ципа под страничния шев.

— Дяволски женски дрехи — обявява Леон и ми помага да сваля полата, след като е разкопчана.

Както и преди, се премествам, за да се притисна отново до него, но той ме спира, за да може да ме огледа наистина. От погледа му засиявам. Разкопчавам колана му и той си поема рязко дъх, а очите му се връщат на лицето ми, докато разкопчавам дънките му.

— Малко помощ? — питам с вдигната вежда, докато се суетя с копчетата.

— Оставям тази част на теб — отвръща той. — Не бързай.

Усмихвам се и той сваля дънките си, след което ме придърпва да легна до него на дивана. Представляваме плетеница от крайници, възглавници и кожа. Определено не се побираме. Няма място. Вече се смеем, но само между целувките, и когато тялото му докосне моето, сякаш някой ме е препрограмирал да изпитвам пет пъти по-силни усещания от обичайно.

— Чия идея беше диванът? — пита Леон.

Главата му е на нивото на гърдите ми; сега вече целува долната линия на сутиена ми и аз стена. Невероятно неудобно ми е, но неудобството е малка цена, що се отнася до мен.

Чак когато ме ръгва с лакът в корема в опит да се изправи достатъчно, за да ме целуне, вече ми писва.

— Легло — отсичам твърдо.

— Разумна жена.

Отнема ни още около десет минути, за да се размърдаме наистина. Той се изправя първи, а след това, докато се приготвям да стана, се навежда, за да ме вдигне отново и да ме носи.

— Мога да вървя и сама — възразявам.

— Това си е нашето нещо. А и е по-бързо.

Прав е — положил ме е на леглото след секунди, а след това е вече върху мен, устните му горят върху моите, ръката му е върху гърдите ми. Вече никой не се смее. Едвам дишам, толкова съм възбудена. Нелепо е. Не мога да чакам нито секунда повече.

И тогава на вратата се позвънява.