Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (6)

Глава 6
Леон

Кей: Тя е идеална.

Примигвам бавно в автобуса. Прекрасни бавни примигвания, които в действителност са къси придремвания.

Аз: Наистина ли? Не е досадна?

Кей, звучи ядосано: Това има ли значение? Ще бъде чиста и подредена и може да се нанесе на момента. Ако наистина си решен да направиш това, тогава не можеш да се надяваш на нещо по-добро от нея.

Аз: Не я притесни странният мъж от апартамент пет? Нито семейството лисици?

Кратка пауза.

Кей: Не спомена да има проблем с тези неща.

Прекрасно бавно примигване. Наистина дълго. Трябва да внимавам — не мога да рискувам да се събудя в края на маршрута и да се връщам обратно. Винаги има такава опасност след дълга седмица.

Аз: Какъв човек е тя тогава?

Кей: Ами… чудат. Екстравагантна. Носеше едни грамадни тъмни очила с рогови рамки, въпреки че навън на практика е все още зима, и имаше нарисувани цветя по целите обувки. Но важното е, че няма пари и е доволна да си намери жилище на толкова ниска цена!

„Екстравагантен“ е изразът на Кей за човек с наднормено тегло. Иска ми се тя да не говореше подобни неща.

Кей: Виж, ти се прибираш, нали? Можем да поговорим, когато си дойдеш.

Планът ми беше да поздравя Кей с обичайната целувка, да махна работните си дрехи, да пия вода, после в леглото на Кей и да спя цяла вечност.

Аз: Може би довечера? Когато съм спал?

Мълчание. Истински гневно мълчание. (Разбирач съм, що се отнася до мълчанията на Кей.)

Кей: Значи, просто направо ще си легнеш, след като дойдеш.

Прехапвам език. Устоявам на нуждата да обясня детайлно цялата си изминала седмица.

Аз: Мога да стоя буден, ако имаш нужда да поговорим.

Кей: Не, не, трябва да си починеш.

Явно ще стоя буден. Най-добре да се възползвам от тези примиг-спинки, докато автобусът стигне в Айлингтън.

* * *

Ледено посрещане от Кей. Правя грешката да спомена Ричи, което понижава температурата допълнително. Моя грешка вероятно. Просто не мога да говоря с нея за него, без да чуя Спора, сякаш тя натиска копче за превъртане всеки път, когато спомене името му. Когато се захваща с приготвянето на закучеря (комбинация от закуска и вечеря, подходяща както за деня, така и за нощта), си повтарям, че трябва да запомня как завърши Спорът. Че тя каза „съжалявам“.

Кей: Е, ще ме питаш ли за уикендите?

Гледам я, не бързам да отговоря. Понякога ми е трудно да говоря след дълга нощ. Само да си отворя устата, за да оформя свързани мисли, е като вдигане на много тежко нещо или като онези сънища, в които трябва да бягаш, но краката ти сякаш се движат в меласа.

Аз: Да те питам какво?

Кей прави пауза с тигана за омлет в ръка. Тя е много хубава на зимна светлина през кухненски прозорец.

Кей: За уикендите. Къде възнамеряваше да ги прекарваш, при Тифи в апартамента си ли?

О. Разбирам.

Аз: Надявах се, че тук. Тъй като и без това съм тук всеки уикенд, през който не съм на работа?

Кей се усмихва. Изпълвам се с онова доволно чувство, че съм казал правилното нещо, бързо последвано от тревога.

Кей: Знам, че възнамеряваше да бъдеш тук, нали си наясно. Просто исках да го кажеш.

Тя вижда моето зашеметено изражение.

Кей: Обичайно си тук през уикендите по случайност, а не защото си го планирал. Не защото това е планът на живота ни.

Думата „план“ звучи много по-малко приятно с „живот“ след нея. Изведнъж ставам много зает да ям омлет. Кей стисва рамото ми, прокарва пръсти нагоре-надолу по врата ми, подръпва косата ми.

Кей: Благодаря ти.

Чувствам се виновен, макар да не съм я подвел съвсем — наистина предположих, че ще съм тук всеки уикенд, наистина отчетох това в плана за даване на стая под наем. Просто не… мислех за него по този начин — начина „план на живота ни“.

* * *

Два през нощта е. Когато първоначално се присъединих към нощния екип на хосписа, нощите, в които не бях на смяна, ми се струваха безполезни — седях буден и мечтаех за слънчева светлина. Но сега това е моето време, приглушената тишина, а останалите лондончани спят или се напиват много. Приемам всяка извънредна нощна смяна, която ми предлага координаторът — те са най-добре платени, с изключение на нощните през уикендите, които казах на Кей, че няма да приемам. Освен това само така ще се получат нещата със споделения апартамент. Не знам дали сега дори ще си струва да се пренастройвам за уикендите — ще работя пет от седем дни. Може направо да си остана нощна птица.

Обичайно използвам това време през нощта, за да пиша на Ричи. Телефонните му обаждания са ограничени, но може да получава толкова писма, колкото успея да му изпратя.

Миналия вторник станаха три месеца, откакто го осъдиха. Трудно е да си представя как се отбелязва подобен период от време? Да драсна още една чертичка на стената? Ричи го прие добре, предвид обстоятелствата, но когато влезе в затвора, Сал каза, че ще го измъкне до февруари, затова сега беше особено зле.

Сал. Той дава всичко от себе си вероятно, но Ричи е невинен и в затвора, така че не може да спре чувството на горчивина към адвоката си. Сал не е лош. Използва големи думи, носи куфарче, никога не се съмнява в себе си — всичко това изглежда като успокояващи адвокатски похвати? Но продължават да се случват грешки. Като неочакваната присъда „виновен“.

Какви са ни вариантите обаче? Няма други адвокати, които да са достатъчно заинтересовани да поемат случая на Ричи за по-ниска такса. Няма други адвокати, запознати с неговия случай, няма други адвокати, които вече са подготвени да говорят с Ричи в затвора… няма време да търся някой нов. С всеки изминал ден Ричи се изплъзва все повече.

Освен това винаги аз трябва да се оправям със Сал, никога мама, което значи безкрайни изцеждащи телефонни обаждания, за да го търся. Но мама е креслива и обвиняваща. Сал е чувствителен, лесно отлагащ действителната работа по случая на Ричи и крайно необходим.

Това не ми се отразява добре. Два часът през нощта е ужасно време за обмисляне на законови проблеми. Най-ужасното от всички времена. Ако полунощ е часът на вещиците, два часът е времето на дълбокия размисъл.

Лениво се опитвам да се разсея и осъзнавам, че търся „Джони Уайт“ в Гугъл. Отдавна изгубената любов с изваяна челюст на холивудска звезда на господин Прайър.

Има много Джони Уайтовци. Един е водеща фигура в канадската денс музика. Друг е американски футболист. Тези двамата определено не са били наоколо по време на Втората световна война, влюбващи се в очарователен английски джентълмен.

Все пак. Интернет е създаден за подобни ситуации, не е ли така?

Опитвам с „Джони Уайт военни жертви“, след което се мразя леко. Чувствам се, сякаш предавам господин Прайър, задето предполагам, че Джони е мъртъв. Но си заслужава първо да опитам и да елиминирам подобна възможност.

Намирам уебсайт, наречен „Открийте починали през войните“. Първоначално съм малко ужасен, но решавам, че всъщност е удивително — всеки е запомнен тук. Като дигитални, удобни за претърсване надгробни камъни. Мога да търся по име, полк, коя война, дата на раждане… Пиша „Джони Уайт“ и уточнявам „Втора световна“, но нямам повече информация за даване.

Седемдесет и осем военни Джони Уайтовци са починали по време на Втората световна война.

Облягам се. Гледам списъка с имена. Джон К. Уайт. Джеймс Дъдли Джонатан Уайт. Джон Уайт. Джон Джордж Уайт. Джон Р. Л. Уайт. Джонатан Реджиналд Уайт. Джон…

Добре. Изведнъж се чувствам безкрайно сигурен, че прекрасният Джони Уайт на господин Прайър е мъртъв, и ми се ще да има подобна база данни за онези, които са участвали, но не са умрели по време на войната. Би било хубаво. Списък на оцелелите. Поразен съм, както става с човек в два през нощта, от ужаса на човечеството и неговата склонност към страшни действия, водещи до масови убийства.

Кей: Леон! Пейджърът ти звъни! В ухото ми!

Оставям лаптопа на дивана, след като съм натиснал „Отпечатай“, и отварям вратата на спалнята, за да видя Кей, легнала настрана, с одеяло през глава и една ръка във въздуха, хванала пейджъра ми.

Вземам пейджъра си. Вземам телефон. Не съм на работа, разбира се, но не биха ми звънили, ако не е важно.

Соша, младши лекар: Леон, Холи е.

Нахлузвам си обувките.

Аз: Колко е зле?

Ключове! Ключове! Къде са ключовете?

Соша: Има инфекция, нещата не изглеждат добре. Тя пита за теб. Не знам какво да правя, Леон, доктор Пател не отговаря на пейджъра си, регистраторът е на ски, а Джун не можа да си уреди заместник, така че нямаше на кого друг да се обадя…

Намирам ключовете върху дъното на кош за пране. Невероятно място за съхранението им. Тръгвам към вратата, Соша говори за брой кръвни телца в ухото ми, връзките на обувките ми се мятат…

Кей: Леон! Още си по пижама!

По дяволите. Реших, че съм стигнал до вратата по-бързо от обичайното.