Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (5)

Глава 5
Тифи

Обмислям дали да си сложа слънчеви очила, но решавам, че така ще приличам малко на примадона, тъй като е февруари месец. Никой не иска да има примадона за съквартирант.

Въпросът, разбира се, е дали искат примадона повече или по-малко, отколкото искат жена — емоционална развалина, която очевидно е прекарала последните два дни в рев.

Напомням си, че в случая не става дума за съквартирант. Не е необходимо двамата с Леон да си допадаме — няма да живеем заедно, не и в действителност, просто ще заемаме едно и също място в различно време от денонощието. На него няма да му пречи, ако прекарвам цялото си свободно време в плач, нали?

— Яке — командва Рейчъл и ми го подава.

Все още не съм достигнала такива низини, че да се нуждая някой друг да ме облича, но Рейчъл остана тук миналата вечер, а ако тя е тук, най-вероятно е да поеме контрол над ситуацията. Дори ако „ситуацията“ е аз да се облека сутрин.

Твърде сломена съм, за да възразя, затова вземам якето и го обличам. Наистина обичам това яке. Направих си го от огромна бална рокля, която открих в един благотворителен магазин — просто разпарчетосах цялото нещо и използвах плата наново, но оставих декорацията, без да я пипам, затова сега имам лилави пайети и бродерия по дясното рамо, по гърба на якето и под бюста. Прилича малко на сакото на цирков водещ, но ми става идеално и странно, но украсата под гърдите много ласкаво подчертава талията.

— Не ти ли го подарих? — казвам смръщено. — По някое време миналата година?

— Ти да се разделиш с това яке? — Рейчъл прави физиономия на свой ред. — Знам, че ме обичаш, но не мисля, че обичаш когото и да е толкова много.

Права е, разбира се. Такава развалина съм, че не мога да мисля като хората. Поне наистина ме е грижа какво ще облека тази сутрин. Ясно е, че нещата са трагични, когато съм готова да облека първата дреха, която е най-отгоре в чекмеджето. И другите хора няма как да пропуснат този факт — гардеробът ми е такъв, че един недообмислен тоалет веднага ще си проличи. Онзи от четвъртък, който се състоеше от кадифен панталон в цвят горчица, кремава блуза с воали и дълга зелена жилетка, предизвика лека суматоха в работата — Хана от Маркетинговия отдел направо получи пристъп на кашлица, когато влязох в кухнята, докато отпиваше от кафето си. Отгоре на всичко никой не разбира защо изведнъж съм толкова разстроена. Мога да видя какво си мислят: „За какво плаче пък сега? Джъстин не си ли тръгна още преди няколко месеца?“.

Прави са. Нямам представа защо този конкретен етап от новата връзка на Джъстин ме притеснява толкова много. Вече бях решила, че този път ще се изнеса наистина. И не е като да исках да се ожени за мен или нещо подобно. Просто си мислех, че… ще се върне. Така се е случвало винаги преди — тръгва си, затръшва вратата, игнорира ме, не отговаря на обажданията ми, но след това осъзнава грешката си и точно когато си мисля, че съм готова да го преживея, пак се появява, подава ми ръката си и ми казва да тръгна с него на някакво невероятно приключение.

Но сега наистина се случи, нали? Той се жени. Това е… това е…

Рейчъл безмълвно ми подава салфетките.

— Пак ще трябва да си оправям грима — казвам, когато най-лошата част е свършила.

— Наииистина нямаш време — обяснява тя и ми показва екрана на телефона си.

Мамка му. Осем и половина. Трябва да тръгвам веднага или ще закъснея, а това действително ще изглежда зле — ако ще спазваме строги правила кой-кога-е-в-апартамента, Леон ще очаква от мен да познавам часовника.

— Слънчеви очила? — питам.

— Слънчеви очила — казва Рейчъл и ги подава.

Вземам чантата си и се запътвам към вратата.

Докато влакът трополи през тунелите на Северната линия, зървам отражението си в прозореца и изправям гръб. Изглеждам добре. Замъгленото изподраскано стъкло помага — прилича на филтър в Инстаграм. Но това е един от любимите ми тоалети, косата ми е току-що измита и медночервеникава и макар да изплаках цялата си очна линия, червилото ми е все още непокътнато.

Ето ме. Мога да го направя. Мога да се оправям просто чудесно и сама.

Тази нагласа остава горе-долу, докато не стигам до входа на станция „Стокуел“. Тогава някакъв мъж в кола ми извиква: „Покажи си катеричката!“, и шокът е достатъчен, за да ме запрати обратно в скапания живот на Тифи след раздялата. Твърде разстроена съм дори за да му посоча анатомичните проблеми, които бих имала, ако се бях опитала да уважа молбата му.

Стигам до правилния блок след около пет минути — на добро разстояние е от станцията. При възможността в действителност да открия бъдещия си дом, избърсвам страните си и оглеждам хубаво мястото. Блокът е тухлен и нисък, а отпред има малък двор с тъжна на вид лондонска трева, която напомня повече на добре поддържана слама. Има паркоместа за апартамента на всеки наемател и един от тях, изглежда, ползва своето, за да складира главозамайващо количество щайги от банани.

Докато звъня на звънеца на апартамент номер три, едно движение привлича погледа ми — лисица, която се измъква от мястото, на което, изглежда, са разположени кофите за смет. Поглежда ме нагло и спира с една лапа във въздуха. Никога преди всъщност не съм била толкова близо до лисица — изглежда много по-проскубана, отколкото ги рисуват в книжките с картинки. Обаче лисиците са мили, нали? Толкова мили, че вече не е разрешено да ги отстрелваш за забавление, дори и да си аристократ с кон.

От вратата се чува бръмчене и ключалката щраква; влизам в сградата. Много е… кафяво. Кафяв мокет, стени в бисквитен цвят. Но това няма особено значение — от значение е как изглежда вътрешността на апартамента.

Когато почуквам на вратата на номер три, откривам, че се чувствам истински нервна. Не — на ръба на паниката. Фактически правя това, нали? Обмислям да спя в леглото на някакъв непознат? Действително да напусна апартамента на Джъстин?

О, боже. Може би Гърти беше права и всичко това е просто малко прекалено. За един главозамайващ момент си представям как се връщам при Джъстин, обратно в удобството на апартамента, аранжиран в бяло и хром, към възможността да си го върна. Но чувството от тази мисъл не е толкова добро, колкото си бях представяла. Някак — може би около единайсет часа миналия четвъртък — онзи апартамент започна да изглежда малко по-различно, както и аз самата.

Осъзнавам бегло, по един без-да-се-замислям-много начин, че това тук е нещо хубаво. Стигнах дотук, не мога да си позволя да се върна сега.

Трябва да харесам това място. Това е единственият ми вариант. Така че, когато някой, който очевидно не е Леон, отваря вратата, аз съм толкова настроена да бъда мила, че просто подминавам този факт. Дори не се държа, сякаш съм изненадана.

— Здрасти!

— Здравей — отвръща жената на прага.

Тя е миньонче с маслинена кожа и една от онези пикси прически, които те правят да изглеждаш като французойка, ако главата ти е достатъчно малка. Моментално започвам да се чувствам огромна.

Тя не прави нищо, за да разпръсне това усещане. Докато пристъпвам в апартамента, мога да усетя как ме оглежда от горе до долу. Опитвам се да разгледам декора — ооо, тъмнозелени тапети, изглеждат като истински от седемдесетте години, — но след известно време погледът й започва да ме човърка. Обръщам се, за да я погледна право в очите.

О. Това е приятелката. И изражението й не може да бъде по-очевидно. То казва: Тревожех се, че може да си готина и да се опиташ да ми откраднеш гаджето, докато се разполагаш като у дома си в леглото му, но сега, след като те видях, знам, че той никога няма да те хареса, така че, да! Влизай!

Усмивката й направо грее. Добре, все тая — ако това е нужно, за да взема стаята, няма проблем. Няма да ме накара да се махна, защото ме омаловажава. Представа си няма колко съм отчаяна.

— Аз съм Кей — казва и ми подава ръка. Ръкостискането й е твърдо. — Приятелката на Леон.

— Досетих се — усмихвам се, за да не прозвучи грубо. — Много се радвам да се запознаем. Леон в… — Накланям глава към спалнята. Или е спалнята, или е всекидневната, в която се намира кухненският бокс. В апартамента всъщност няма нищо повече. — В банята ли е? — пробвам се, като оглеждам празната спалня.

— Леон не можа да се измъкне от работа — отвръща Кей и ме подканя към всекидневната.

Доста е минималистично и малко поизносено, но е чисто и наистина ми харесват тези тапети от седемдесетте навсякъде. Обзалагам се, че някой би платил по осемдесет паунда на ролка за тях, ако „Фароу и Бол“ започнат да ги продават. В кухнята има ниско висяща лампа, която не си пасва особено с обзавеждането, но е някак прекрасна; диванът е с протрита кожа, телевизорът всъщност не е включен, но изглежда сносен, а мокетът скоро е минаван с прахосмукачка. Всичко това изглежда обещаващо.

Може би тук нещата ще се подредят добре. Може би чудесно. В ума ми бързо преминава кратък монтаж на моя милост в този апартамент — излежавам се на дивана, готвя нещо в кухнята… И изведнъж идеята да разполагам с цялото това място само за себе си ме кара да заподскачам на място от щастие. Обуздавам се тъкмо навреме. Кей не ми прави впечатление на спонтанно избухващия в танци тип.

— Значи, няма… да се срещна с Леон? — питам, като си спомням с трепване първото правило на Мо за споделяне на апартамент.

— Е, предполагам, че някога може и да се срещнете — отвръща Кей. — Но ще разговаряш с мен. Аз поех ангажимента с отдаването под наем вместо него. Никога няма да сте тук по едно и също време. Апартаментът ще бъде твой от шест вечерта до осем сутринта през седмицата и през целия уикенд. Засега говорим за шестмесечна уговорка. Устройва ли те?

— Да, точно от това се нуждая. — Правя пауза. — А… Леон нали няма да се появи неочаквано някой път? Извън часовете си, имам предвид?

— Определено не — обяснява тя с вида на жена, която изглежда решена да се увери лично в това. — От шест вечерта до осем сутринта апартаментът е твой и единствено твой.

— Чудесно. — Издишвам бавно, за да успокоя трепкането в стомаха си, и оглеждам банята. Винаги можеш да познаеш какво е едно място по банята. Всички уреди са чисти и бели; има тъмносиня завеса на душа, няколко подредени бутилки с мистериозни мъжествени на вид кремове и течности и издраскано, но вършещо работа огледало. Отлично. — Ще го взема. Ако ме приемаш.

Убедена съм, че ще каже „да“, ако решението наистина зависи от нея. Знаех го в момента, в който ме погледна по онзи начин в коридора: какъвто и да е критерият на Леон за съквартирант, Кей определено си има свой, а аз явно попадам в категорията „доволно непривлекателна“.

— Прекрасно — казва Кей. — Ще се обадя на Леон и ще му предам.