Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (3)

Глава 3
Тифи

Логично ми става любопитно и го проверявам в Гугъл. Леон Туоми е доста необичайно име, така че го откривам във фейсбук, без да е необходимо да прибягвам до плашещите си преследвачески похвати, пазени за нови писатели, които се опитвам да измъкна от други издателства.

Изпитвам облекчение, когато виждам, че той изобщо не е моят тип, което определено ще улесни нещата — ако Джъстин някога се запознае с Леон например, не мисля, че ще гледа на него като на заплаха. Човекът има светлокафеникава кожа и гъста къдрава коса, достатъчно дълга, че да бъде затъквана зад ушите. Твърде е издължен за мен. Целият е лакти и врат, знаете за какво говоря. Иначе има вид на мил човек — на всяка от снимките е с една крива усмивка, с която изобщо няма зловещ или способен на убийство вид, макар че всъщност, когато погледнеш някоя снимка с тази мисъл, всички започват да ти приличат на убийци с брадва, така че се опитвам да избутам тази идея от ума си. Изглежда приятелски настроен и безобиден. Това са хубави неща.

Сега обаче знам без никакво съмнение, че е мъж.

Наистина ли съм готова да деля едно легло с мъж? Дори деленето му с Джъстин беше малко ужасяващо понякога, а ние имахме връзка. Неговата страна на матрака бе провиснала в средата и той невинаги си вземаше душ, след като се прибереше у дома от фитнеса и преди да си легне, така че имаше една… потна миризма по неговата част от завивката. Винаги трябваше внимателно да се уверявам, че юрганът е нагласен правилно, така че да не ми се падне потната страна.

Но все пак. Триста и петдесет паунда на месец. И той всъщност никога няма да бъде там.

— Тифани!

Рязко вдигам глава. Мамка му, това е Рейчъл и знам какво иска. Иска ръкописа на онази проклета книга „Торта направи: сготви и покажи“, която пренебрегвам цял ден.

— Не се опитвай да се измъкнеш в кухнята или да се преструваш, че говориш по телефона — казва тя иззад стената ми от растения.

Това е проблемът с приятелите в работата: когато се напиеш в бара, споделяш с тях триковете си и след това ставаш беззащитен.

— Направила си си косата! — възкликвам аз. Това е отчаян опит да сменя темата на разговор още в началото, но косата й наистина е особено красива днес. Сплетена е на плитки, както винаги, но този път в тях е вплетена ярка тюркоазена панделка като връзки на корсет. — Как успяваш така?

— Не се опитвай да ме разсейваш с гениалното ми изпълнение, Тифани Мур — отвръща Рейчъл, като потропва с идеално лакираните си нокти с маникюр на точки. — Кога ще получа онзи ръкопис?

— Ами трябва ми… още мъничко време…

Слагам ръка върху листовете пред себе си, за да не може да види номерата на страниците, които все още се състоят от едноцифрени числа.

Тя присвива очи.

— Четвъртък?

Кимам ентусиазирано. Да, защо не? Имам предвид, знам, че това е напълно непостижим срок в момента, но петък звучи много по-добре, когато го казваш в четвъртък, затова просто ще й съобщя тогава.

— И да излезем на по питие утре вечер?

Замислям се. Имах намерение да бъда послушна и да не харча никакви пари тази седмица заради надвисналите си дългове, но излизането с Рейчъл винаги е зашеметяващо, а и честно казано, наистина ще ми се отрази добре да се позабавлявам малко. Освен това тя няма да е в състояние да се кара с мен за ръкописа в четвъртък, ако е махмурлия.

— Дадено.

* * *

Пиян мъж номер едно е от експресивния вид. От онези пияници, които обичат широко да разперват ръце, независимо какво може да се намира директно вляво или вдясно от тях (до момента това включваше една голяма изкуствена палма, един поднос с шотове самбука и един относително известен украински модел). Всяко движение е преувеличено, дори нормалното ходене — нали знаете, изнасяне на левия крак напред, после на десния, повтаряне. Пиян мъж номер едно кара вървенето да изглежда като кънтри танц.

Пиян мъж номер две е от измамния вид. Лицето му остава напълно безизразно, докато те слуша, сякаш липсата на изражение ясно ще демонстрира колко е трезвен. Кима от време на време, и то доста убедително, но не примигва достатъчно. Опитите му да ти гледа в пазвата са много по-лесно уловими, отколкото той си въобразява.

Чудя се какво ли мислят за двете ни с Рейчъл. Запътиха се право към нас, но това не е задължително нещо добро. Когато бях все още с Джъстин, ако излизах по клубовете с Рейчъл, той винаги ми напомняше, че много мъже виждат „чудато момиче“ и си мислят „отчаяна и лесна“. Прав е, както обикновено. Всъщност се чудя дали не е по-лесно да си намериш някой за една нощ като чудато момиче, отколкото като надута мажоретка: по-достъпна си, а и никой не предполага, че вече си имаш гадже. Което, сега като се замисля, вероятно е било още една причина Джъстин да не беше особен почитател на излизанията ми с Рейчъл.

— А, значи, книги за правене на торти? — пита Пиян мъж номер две, като по този начин доказва слушателските си умения и гореспоменатата си трезвеност. (Честно. Какъв е смисълът да пиеш шотове със самбука, ако после цяла нощ ще се преструваш, че не си пил?)

— Да! — отвръща Рейчъл. — Или за правене на рафтове, или на дрехи, или… или… А ти какво обичаш да правиш?

Достатъчно пияна е, че да намира Пиян мъж номер две за привлекателен, но подозирам, че просто се опитва да го държи зает, за да ми даде възможност да скоча на Пиян мъж номер едно. От тях двамата Пиян мъж номер едно определено е за предпочитане — като за начало е достатъчно висок. Това е първото изпитание. Аз съм метър и осемдесет и два и макар да нямам проблем да излизам с по-ниски мъже, често изглежда, че те се притесняват, ако съм по-висока от тях с повече от четири-пет сантиметра. Мен ме устройва — не ме интересуват мъже, които се тревожат от подобни неща. Всъщност е удобен филтър.

— Какво обичам да правя аз? — повтаря Пиян мъж номер две. — Обичам да танцувам с красиви жени в барове със съмнителна репутация и надценени питиета.

Изведнъж той се усмихва широко и макар че усмивката явно е малко по-бавна и колеблива, отколкото е възнамерявал, всъщност е доста привлекателна.

Виждам, че Рейчъл си мисли същото. Тя ме стрелва с преценяващ поглед — значи, все пак не е чак толкова пияна — и мога да видя как оценява ситуацията между мен и Пиян мъж номер едно.

Аз също поглеждам към него и си правя свои собствени изводи. Той е висок, с хубави широки рамене и коса, която се прошарва на слепоочията по всъщност доста секси начин. Вероятно е в средата на трийсетте — човек може да го вземе за Джордж Клуни от деветдесетте, ако присвие леко очи или приглуши осветлението.

Харесвам ли го? Ако е така, мога да си легна с него. Можеш да вършиш такива неща, когато не си обвързан.

Странно.

Не съм мислила да си лягам с никого, откакто скъсах с Джъстин. Печелиш толкова много време, когато си необвързан и не правиш секс — не само самото време, в което го правиш, но и времето, в което си бръснеш краката, купуваш си хубаво бельо, чудиш се дали всички останали жени си правят коламаска на бикини зоната и прочее. Истинско преимущество е. Разбира се, има я и съкрушителната липса на един от най-хубавите аспекти на живота ти като възрастен, но пък свършваш толкова повече административна работа.

Очевидно съм наясно, че с Джъстин се разделихме преди три месеца. Знам, че на теория мога да правя секс с други хора. Но… Не мога да спра да си мисля за онова, което би казал той. Колко ядосан би бил. Технически може и да ми е разрешено, но не ми е… нали знаете. Разрешено разрешено. Не и в ума ми, все още не.

Рейчъл схваща ситуацията.

— Съжалявам, приятел — извинява се и потупва Пиян мъж номер две по ръката. — Аз обичам да танцувам с приятелката си.

Тя надрасква телефонния си номер на една салфетка — един господ знае откъде е измъкнала химикалката, тази жена е магьосница, — след което ръката ми се озовава в нейната и двете си проправяме път към центъра на дансинга, където музиката блъска черепа ми и от двете страни, а тъпанчетата ми кънтят.

— Какъв вид пияна си? — пита Рейчъл, докато се кълчим неуместно на една стара песен на „Дестинис Чайлд“.

— Малко съм… умислена — крясвам в отговор. — Твърде аналитично настроена, за да спя с онзи мил човек.

Тя се пресяга към подноса на една от онези сервитьорки с шотове, които се разхождат наоколо и те карат да доплащаш разни неща, и й подава някакви пари.

— Значи, „недостатъчно“ пияна — обяснява Рейчъл и ми връчва чашката. — Може и да си редактор, но никоя пияна жена не подхвърля ей така думата „аналитично“.

— Помощник-редактор — напомням й и гаврътвам шота.

Йегербомба. Странно е как нещо толкова изначално отвратително, чийто прост послевкус те кара да ти се повръща на следващия ден, може да бъде вкусно на дансинга.

Рейчъл ме тъпче с питиета цяла вечер и флиртува с всеки неангажиран, който й се изпречи пред погледа, като запраща всички привлекателни мъже към мен. Каквото и да говори, аз съм предостатъчно пияна, за да му мисля много — тя просто се държи като чудесна приятелка. Нощта се превръща в размазана виелица от танцьори и ярко оцветени питиета.

Едва когато пристигат Мо и Гърти, започвам да се чудя каква всъщност е целта на излизането ни тази вечер.

Мо изглежда като някой, който е бил повикан по спешност. Брадата му е леко смачкана, сякаш е спал с ръка под нея, и е облечен с износена тениска, която мисля, че си спомням от университета — макар сега да му е малко по-тясна. Гърти изглежда високомерно красива, както обичайно, без грим, а косата й е вдигната на висок кок; трудно е да се разбере дали е планирала да дойде, защото тя никога не носи грим и винаги е облечена безупречно. Без никакъв проблем може в последния момент просто да е сложила обувки с малко по-високи токчета, които да подхождат на скини дънките й.

Двамата си проправят път през дансинга. Подозрението ми, че Мо не е възнамерявал да бъде тук, се потвърждава — той не танцува. Заведете Мо на клуб и той винаги ще танцува. Тогава защо се появяват на моето случайно излизане с Рейчъл в сряда? Дори не я познават особено добре — само от пийването в заведение по случай рожден ден или събирането за нечий нов дом. Всъщност Гърти и Рейчъл открай време имат лека вражда в стил „Алфа-вълчици“ и когато все пак излезем всички заедно, накрая двете обичайно се скарват.

Да не би да имам рожден ден? — започвам да се чудя пиянски. — Да не би да ме очакват изненадващи новини?

Обръщам се към Рейчъл.

— Какв…?

— Маса — отвръща тя, като сочи към сепаретата в дъното на клуба.

Гърти се справя що-годе добре с прикриването на раздразнението си, че са я пренасочили точно когато си е пробила път до центъра на дансинга.

Имам лошо предчувствие. Обаче тъкмо съм стигнала до най-веселата точка на пиянството, така че съм склонна да отклоня тревожните мисли с надежда, че приятелите ми идват, за да ми кажат, че съм спечелила четириседмична почивка в Нова Зеландия или нещо подобно.

Но не.

— Тифи, не знаех как да ти го кажа — започва Рейчъл, — така че това бе най-добрият план, който измислих. Да те напия до щастие, да ти напомня какво е чувството да флиртуваш, след което да викна най-добрите ти приятели. — Тя се пресяга, за да хване и двете ми ръце. — Тифи, Джъстин е сгоден.