Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (22)

Глава 22
Леон

Прекалено е. Треперя. Това е най-голямата надежда, която съм изпитвал от месеци насам, и съм забравил как да се справям с тази емоция — вътрешностите ми са се разкашкали, а кожата ми е едновременно студена и гореща. Пулсът ми е ускорен от поне час вече. Не мога да го успокоя.

Трябва да отида и да благодаря на Тифи лично. Тя се опитва да ме намери, а аз продължавам да се крия, което очевидно е детинско и нелепо. Просто много странно се чувствам за това. Сякаш, ако се срещнем, всичко ще бъде различно и няма да има връщане назад. А на мен ми харесва как беше. Как е.

Аз: Джун, къде е Тифи?

Джун: Прекрасната ти съквартирантка?

Аз, търпеливо: Да. Тифи.

Джун: Леон, почти един през нощта е. Тя си тръгна след представлението.

Аз: О. Тя… остави ли бележка? Или нещо?

Джун: Съжалявам, скъпи. Обаче се опитваше да те открие, ако това е някаква утеха.

Не е. И няма и бележка. Чувствам се като глупак. Пропуснал съм шанса си да кажа благодаря; вероятно и съм я разстроил също. Не харесвам тази мисъл. Но… все още съм екзалтиран от писмото и то ме крепи през остатъка от нощта, като само понякога ме прекъсват мисли за тичане по коридори, за да избегна социално общуване (изключителна антисоциалност дори за мен. Потръпвам при мисълта за това какво ще каже Ричи).

На края на смяната си тръгвам с леко тичане към автобусната спирка. Обаждам се на Кей веднага щом излизам. Не мога да изчакам да й разкажа за писмото, приятелката адвокат по наказателно право, списъка с въпроси.

Кей е необичайно тиха.

Аз: Не е ли невероятно?

Кей: Тази адвокатка в действителност не е направила нищо, Леон. Не е поела случая, нито дори е казала, че вярва, че Ричи е невинен.

Почти се препъвам, сякаш някой физически е протегнал ръка да ме спре.

Аз: Обаче е нещо. Не е имало нещо от много време.

Кей: И си мислех, че никога няма да се срещаш с Тифи. Това беше първото правило, което установихме, когато се съгласих на това съжителство.

Аз: Какво… никога? Не мога да я срещна никога? Тя ми е съквартирантка.

Кей: Не изкарвай нещата така, сякаш аз съм неразумна.

Аз: Не осъзнавах, че имаш предвид… Е, това е глупаво. Не съм я срещнал, така или иначе. Обадих се да ти споделя новините за Ричи.

Още едно дълго мълчание. Намръщвам се, вече вървя по-бавно.

Кей: Иска ми се да се примириш със ситуацията на Ричи, Леон. Изпива толкова много от енергията ти всичко това, променило те е през последните месеци. Мисля, че най-здравословното нещо, ако трябва да съм честна, би било да приемеш нещата. И съм сигурна, че ще го направиш, но просто… мина известно време. И това наистина те товари. Товари нас.

Не разбирам. Тя не ме ли чу? Не повтарям същите стари неща, не се осланям на стари надежди — казвам, че има нова надежда. Има нови неща.

Аз: Какво предлагаш? Просто да се откажем? Но има нови доказателства за намиране сега, като знаем какво да търсим!

Кей: Ти не си адвокат, Леон. А Сал е и сам си казвал, че е дал най-доброто от себе си, и аз лично смятам, че не е редно тази жена да се меси и да подхранва двама ви с Ричи с надежда, когато случаят е толкова ясен. Всички съдебни заседатели го сметнаха за виновен, Леон.

Ниско долу в корема ми пропълзява студ. Пулсът ми пак се ускорява и този път все по лоши причини. Ядосвам се. Пак това чувство, затвореният омразен гняв да слушаш как някой, когото толкова силно се опитваш да обичаш, говори най-ужасните неща.

Аз: Какво става, Кей? Не мога да разбера какво искаш от мен.

Кей: Искам те обратно.

Аз: Какво?

Кей: Искам те обратно, Леон. Да присъстваш. В живота си. С мен. Сякаш… си спрял да ме виждаш. Влизаш и излизаш и прекарваш тук свободното си време, но не си с мен наистина. Винаги си с Ричи. Винаги се интересуваш от Ричи повече, отколкото се интересуваш от мен.

Аз: Естествено, че се интересувам повече от Ричи.

Пауза като мълчание след изстрел. Плясвам ръка на устата си. Не исках да кажа това; не знам откъде дойде.

Аз: Нямам предвид по този начин. Нямам това предвид. Просто… Ричи има… повече нужда от грижите ми сега. Няма си никого.

Кей: Останала ли ти е грижа за някой друг? За теб?

Тя има предвид „за мен“?

Кей: Моля те. Помисли си наистина. Помисли си наистина за нас двамата.

Вече плаче. Чувствам се ужасно, но онова горещо — ледено усещане дълбоко в корема ми още ме изгаря.

Аз: Продължаваш да мислиш, че той е виновен, нали?

Кей: По дяволите, Леон. Опитвам се да говоря за нас, не за брат ти.

Аз: Трябва да знам.

Кей: Не можеш ли просто да ме чуеш? Казвам, че това е единственият начин да се излекуваш. Можеш да продължаваш да вярваш, че той не го е извършил, щом искаш, но трябва да приемеш, че е в затвора и ще продължава да бъде там за още няколко години. Не бива вечно да се съпротивляваш. Това разбива живота ти. Всичко, което правиш, е да работиш, да пишеш на Ричи и да се фиксираш в разни работи, независимо дали това ще бъде гаджето на някакъв възрастен мъж, или последните подробности в обжалването на Ричи. Преди правеше разни неща. Излизаше. Прекарваше време с мен.

Аз: Никога не съм имал много свободно време, Кей. Колкото имам, винаги е било за теб.

Кей: Напоследък го посещаваш през седмица.

Наистина ли ми се сърди за това, че посещавам брат си в затвора?

Кей: Знам, че не мога да ти се сърдя за това. Знам го. Но просто… Искам да кажа, че имаш толкова малко време и сега имам чувството, че аз получавам още по-малка частичка от него и…

Аз: Още ли мислиш, че Ричи е виновен?

Мълчание. Мисля, че вече и аз плача; усещам топла влага по бузите си, докато преминава още един автобус, а аз не мога да се накарам да се кача на него.

Кей: Защо винаги стигаме дотук? Защо има значение? Брат ти не бива да присъства до такава степен във връзката ни.

Аз: Ричи е част от мен. Ние сме семейство.

Кей: А пък ние с теб сме партньори. Това нищо ли не означава?

Аз: Знаеш, че те обичам.

Кей: Чудно. Не съм сигурна, че наистина го знам.

Мълчанието се проточва. Движението профучава. Тътря крака, загледан в избелелия от слънцето тротоар, чувствам се недействителен.

Аз: Просто го кажи.

Тя чака. Аз чакам. Още един автобус чака, след което потегля.

Кей: Мисля, че Ричи го е направил, Леон. Така решиха съдебните заседатели, а те разполагаха с цялата информация. В негов стил е да направи нещо такова.

Затварям бавно очи. Усещането не е каквото очаквах — странно е, но е почти облекчение. Чувал съм я да го мисли безмълвно от месеци насам, още от Спора. Това е край на безкрайното присвиване под лъжичката, безкрайното чакане на края на разговори, безкрайното знаене, докато се опитваш да не знаеш.

Кей хлипа. Аз слушам, очите ми още са затворени и сякаш се нося във въздуха.

Кей: Това беше, нали?

Изведнъж всичко е очевидно. Това беше. Не мога да го правя повече. Не мога да оставя това да гризе любовта ми към Ричи, не мога да бъда с човек, който не го обича също.

Аз: Да. Това беше.