Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (51)

Глава 51
Тифи

Мо и Гърти идват следобед, след като Леон е излязъл, за да отиде при майка си, и аз ги осведомявам за снощните драми над бутилка много необходимо вино. Мо кима по най-съчувствения си маниер; Гърти, от друга страна, не спира да псува. Има репертоар от някои наистина изобретателни гнусни нарицателни за Джъстин. Мисля, че ги е събирала от доста време.

— Искаш ли да спиш у дома довечера? — пита Мо. — Мога да ти отстъпя леглото си.

— Благодаря, но не, добре съм — отвръщам. — Не желая да бягам. Знам, че не иска да ме нарани или нещо такова.

Мо не изглежда напълно убеден в това.

— Щом си сигурна — казва.

— Можеш да се обадиш по всяко време и ще повикаме такси, което да те вземе — добавя Гърти, като довършва виното си. — И ми звънни сутринта. Трябва да ми разкажеш за секса с Леон.

Зяпвам я.

— Моля!

— Знаех си! Просто си знаех — клати глава приятелката ми със самодоволен вид.

— Ами всъщност не сме го направили — заявявам и й се изплезвам. — Така че не позна… отново.

Гърти присвива очи.

— Обаче е имало голота. И… докосване.

— На същия този диван.

Тя подскача, сякаш са я ужилили. Двамата с Мо започваме да се кикотим.

— Е — казва ми Гърти, като приглажда скини дънките си с отвращение, — ще се срещнем с Леон във вторник. Така че ще се постараем да го попечем на бавен огън и да проверим дали намеренията му към теб са такива, каквито трябва да бъдат.

— Чакай, вие какво?

— Ще му обяснявам докъде сме стигнали по случая.

— А Мо ще присъства, защото… — Поглеждам към него.

— Защото искам да се запозная с Леон — обяснява без грам притеснение. — Какво? Всички други го познават.

— Да, но… но… — Присвивам очи. — Той е мой съквартирант.

— И мой клиент — изтъква Гърти и взема чантата си от плота. — Виж, да се запознаеш с Леон, може да е било много сложно за теб, но за нас не е проблем просто да му пишем и да излезем на обяд като нормални хора.

Дразнещо, но няма много какво да отговоря на това. И не мога точно да ги обвинявам, че се държат като майки орлици при тези обстоятелства — без това, без тях вероятно все още щях да се приспивам с плач в апартамента на Джъстин. И все пак не съм сигурна, че съм готова да бъда във фаза „запознай се с приятелите“ с Леон, а цялото това месене е досадно.

Обаче всичко вече е простено, когато се прибирам от работа във вторник и откривам следната бележка на масичката за кафе.

НАИСТИНА СА СЕ СЛУЧИЛИ ЛОШИ НЕЩА. (Мо ме помоли да ти го напомня.)

Но ти си преминала през въпросните лоши неща и затова сега си по-силна. (Гърти ми каза да ти предам… макар нейната версия да включваше повече псувни.)

Ти си прекрасна и аз никога няма да те нараня, както те е наранил той.

(Тази част беше от мен.)

Леон хх

* * *

— Ще се влюбиш в мен — казва ми Рейчъл, застанала на пръсти, за да говори с мен през стената ми от растения.

Разтривам очи. Току-що говорих по телефона с Мартин, който е решил да ми се обажда, вместо да идва до тук по коридора. Подозирам, че смята, че това го кара да изглежда, сякаш е зает и важен — твърде зает и важен, за да си вдигне задника и да дойде да говори с мен. И все пак сега имам възможност да виждам, че ме търси той, и ако наистина е нужно да говоря с него, мога в същото време да правя физиономии на Рейчъл, така че ситуацията си има и добрите страни.

— Защо? Какво си направила? Да не си ми купила замък?

Тя ме зяпва.

— Толкова е странно, че го казваш.

Аз я зяпвам в отговор.

— Защо? Да не би наистина да си ми купила замък?

— Очевидно не — заявява тя, докато идва на себе си, — защото, ако можех да си позволя замък, първо бих купила един за себе си, без да се обиждаш… но това наистина включва замък.

Пресягам се за чашата си и изваждам крака изпод бюрото. Този разговор заслужава чай. Поемаме по обичайния си маршрут към кухнята: минаваме покрай цветната стая, за да избегнем шефа на Редакторския отдел и бюрата на директорите, като залягаме зад купчината до копирната машина, така че Хана да не ни забележи, и приближаваме кухнята от ъгъл, който ни осигурява възможността да видим, ако някой от старшите служители дебне вътре.

— Давай! Давай! Говори! — подканям Рейчъл, щом пристъпваме в безопасното пространство на кухнята.

— Ами. Нали знаеш онзи илюстратор, когото намерих за втората книга на нашия зидар-понастоящем-дизайнер, който беше лорд-някой си?

— Разбира се. Лорди Лорд Илюстратора — отвръщам.

Така го наричахме двете с Рейчъл.

— Ами Лорди Лорд е измислил буквално най-идеалното решение за фотосесията на Катрин.

От Маркетинговия отдел сега искат да покажат продуктите от книгата на Катрин. Традиционните медии се колебаят дали да участват — все още не разбират как думите на влогъри като Таша Чай-Лате ще се превърнат в продажби, — затова ние ще финансираме фотосесията и „ще я разпратим по социалните мрежи“. Таша е обещала да споделя в блога си и със само една седмица, оставаща до датата на издаването, Маркетинговият и Рекламният отдел периодично изпадат в нервна криза за организацията на снимките.

— Той притежава уелски замък — довършва Рейчъл. — В Уелс. Който можем да използваме.

— Ти сериозно ли? Безплатно?

— Разбира се. Този уикенд. И тъй като е твърде далече за каране, каза, че ни кани и за събота вечерта! В замъка! А най-добрата част е, че Мартин не може да ме разкара, защото аз съм дизайнерът… защото Лорди Лорд Илюстратора настоява аз да доведа Катрин! — Тя плясва с ръце от радост. — И ти ще дойдеш очевидно, защото Катрин няма да направи нищо, освен ако ти не присъстваш, за да я пазиш от ужасите, които са Мартин и Хана. Уикенд в уелски замък! Уикенд в уелски замък!

Изшътквам й. Започнала е да пее наистина шумно и да играе някакъв замъчен танц (който включва доста подрусване на бедрата), и макар да сме се уверили, че няма старши служители в кухнята, човек никога не знае кога могат да се появят. Като онова, което казват хората за плъховете — винаги има плъх на два метра от теб, по всяко време.

— Сега само трябва да намерим модели, които да са склонни да работят безплатно за два дни — допълва Рейчъл. — Направо нямам желание да кажа на Мартин. Не искам да започне да ме харесва или нещо такова. Това ще развали цялото равновесие в офиса.

— Кажи му! — възкликвам. — Това е чудесна идея.

И наистина е така. Но Рейчъл е права. Катрин няма да отиде без мен, а това означава цял уикенд, в който да не съм си у дома. Наистина се надявах да мога да прекарам голяма част от уикенда е Леон. Нали знаете. Гола.

Рейчъл вдига вежда, когато забелязва изражението ми.

— А — казва.

— Не, не, това е чудесно — опитвам се да бъда възторжена. — Уикенд далече от дома, с теб и Катрин, определено ще бъде много забавен. А и… това е безплатно посещение на замък! Ще се преструвам, че оглеждам имоти за бъдещия си дом.

Рейчъл се подпира на хладилника, докато чака чаят ни да се свари, и ме наблюдава внимателно.

— Наистина харесваш това момче, нали?

Намирам си занимание да вадя торбичките с чай. Наистина го харесвам всъщност. Малко е страшно. Хубаво-страшно като цяло, но също така малко страшно-страшно.

— Ами доведи го тогава, така няма да пропуснеш да се видиш с него.

Вдигам поглед.

— Да го доведа? Как ще оправдая това пред Силата, Отговорна За Транспортните Разходи?

— Припомни ми отново как изглеждаше този жребец — казва Рейчъл, като се премества, така че да мога да извадя млякото от хладилника. — Висок, смугъл, красив, с мистериозна сексапилна усмивка?

Само Рейчъл може да използва думата „жребец“ без ирония.

— Мислиш ли, че ще иска да позира безплатно?

Едва не изплювам първата си глътка чай. Рейчъл се ухилва и ми подава хартиена салфетка, за да помогне с щетите по червилото.

— Леон? Да позира?

— Защо не?

— Ами… защото…

Това изобщо не би му допаднало. Със сигурност. Или пък… може би не — той толкова малко се интересува от чуждото мнение, че някой да го снима и да пусне снимките в интернет вероятно няма да му направи впечатление.

Но ако се съгласи, това ще значи да го поканя на истинско пътуване за уикенда заедно — дори и леко нетрадиционно такова. А това определено изглежда… сериозно. Типично за връзка. От тази мисъл гърлото ми се стяга, а стомахът ми се обръща. Преглъщам чувството, ядосана на себе си.

— Давай. Попитай го — настоява Рейчъл. — Обзалагам се, че ще каже „да“, ако това ще означава още време с теб. А аз ще се оправя с Мартин. След като му сервирам замъка, ще ми целува задника с дни.

* * *

Много е сложно да се започне такъв разговор. Първоначално си мислех, че темата сама ще изскочи по време на телефонното обаждане, но колкото и да е странно, изобщо не става дума за неща като замъци или работа за модели, а сега е осем без двайсет и знам, че имам само пет минути, преди Леон да трябва да се върне на работа.

Не се отказвам да питам обаче. От нощта, когато Джъстин се появи, нещата с Леон са се променили; сега са нещо повече от сексуално напрежение и закачливи бележки и поради някаква причина намирам това за леко ужасяващо. Когато мисля за него, изпитвам прилив на неспирно щастие, придружено от клаустрофобична паника. Но подозирам, че тя вероятно е остатък от Джъстин и честно казано, ми писна подобни неща да ме спират.

— Е — започвам, като се увивам по-плътно с жилетката си. На балкона съм; превърнал се е в любимото ми място за вечерни обаждания по телефона. — Свободен си този уикенд, нали?

— Ммхммм — отвръща той.

Дояжда закучерята си в хосписа, докато разговаря с мен, така че е дори по-малко приказлив от обичайното, но усещам, че това всъщност може да ми бъде от полза в случая. Мисля си, че подобно предложение първо трябва да бъде изслушано докрай, преди да се обсъжда.

— Ами аз трябва да отида до един замък в Уелс за уикенда, за да снимаме продуктите на Катрин, защото аз отговарям за нея, и въпреки факта, че ми се плащат жълти стотинки, се предполага, че ще работя и през уикенда, когато ми е наредено, и просто така стоят нещата.

Кратко мълчание.

— М-м, добре? — казва Леон.

Не звучи ядосан. Което, сега като се замисля, няма и как да бъде — аз не го отсвирвам, трябва да работя. И ако някой разбира това, то това е Леон.

Отпускам се леко.

— Но наистина искам да те видя — добавям, преди да успея да се разколебая. — И на Рейчъл й хрумна една потенциално ужасна идея, която всъщност може да се окаже много забавна.

— М-м? — измънква Леон, като вече звучи леко нервен.

Чувал е достатъчно за Рейчъл, за да знае, че нейните идеи често включват големи количества алкохол и любовни авантюри.

— Какво ще кажеш за безплатен уикенд в уелски замък с мен… в замяна на това да позираш като модел с някои плетива, докато си там, които да бъдат разпространени в социалните мрежи от „Бътърфингърс“?

От другата страна на линията се чува силен давещ се звук.

— Идеята не ти харесва — обявявам веднага, а страните ми пламват.

Следва дълго мълчание. Изобщо не трябваше да го предлагам. Леон си пада по тихите дълги нощи с вино и приятен разговор, а не да се разхожда пред фотоапарати.

— Не че не ми харесва — обажда се той. — Просто… я осмислям.

Чакам, като му давам още време. Паузата е мъчителна и тогава, точно когато си мисля, че знам идеално как ще приключи целият този неловък разговор:

— Ами добре — решава Леон.

Примигвам. Под балкона лисицата Фабио скита наоколо, а след нея преминава и полицейска кола с пищяща сирена.

— Ами добре? — питам аз, когато е станало достатъчно тихо, за да може той да ме чуе. — Ще дойдеш?

— Звучи като относително малка цена, която да заплатя в замяна на уикенд на почивка с теб. Освен това единственият човек, който е вероятно да ми се присмива за начинанието, е Ричи, а той няма достъп до интернет.

— Сериозно ли говориш?

— И ти ли ще бъдеш модел?

— О, Мартин вероятно ме мисли за много едра — отвръщам, като махвам с ръка. — Ще бъда там само като катружител.

— Ще мога ли да се запозная с този Мартин, когото харесваме толкова? И ти ще бъдеш там като какво?

— Катружител. Извинявай, това е думата на Рейчъл за всичко, което трябва да правя като придружител на Катрин. И да, Мартин ще координира цялото събитие. Ще бъде изключително нетърпим, защото той ще командва.

— Отлично — заявява Леон. — Мога да прекарвам време, докато позирам, в планиране на падението му.