Кон Игълдън
Кръвна връзка (6)

4.

Нощта донесе леден вятър, по-студен, отколкото беше през деня. Присвити срещу мразовития напор, хората на кралицата свърнаха настрани от пътя за Лондон. По заповед на Съмърсет те оставиха широките плоски каменни плочи и завиха на запад, а снегът под ботушите им хрущеше на студа. Съгледвачите ги чакаха на коне, размахваха факли, за да им помогнат да не се отклоняват от пътеката, която минаваше край град Дънстъбъл. Такова беше и предложението на Дери — петнайсет хиляди войници да изчезнат през нощта, докато шпионите на Уорик напразно чакат да ги зърнат по пътя в посока на юг.

В дните след като лорд Клифорд бе принизен с пламнало от разочарование лице никой не беше приближавал до главния шпионин, нито пък го беше заплашвал. Той не бе отслабил бдителността си, тъй като добре познаваше хората като Клифорд и тяхната злоба. От Съмърсет също не бе получил знак, сякаш младият херцог предпочиташе да пренебрегне и да забрави обидата, на която беше станал свидетел. Дери знаеше, че ако Съмърсет промени мнението си, резултатът щеше да е нещо като публично бичуване — осъществено без неудобство, пред погледа на всички наоколо. Клифорд не притежаваше нито властта, нито пък мъжеството да приложи подобно нещо. От него Дери очакваше подмолно нападение, когато е разсеян. Все пак дори за главния шпионин на краля не беше лека задача да отстрани един барон.

Редиците на войската в поход събудиха ужасеното население на Дънстъбъл с процесията си от факли и вече умореното настояване да „изнесат провизии и добитък“. Макар че хората от града нямаха много останало в края на зимата. По-голямата част от запасите им беше изконсумирана през тежките месеци.

За първи път кралица Маргарет и синът й се появиха на кон и предвождаха преминаващите през града войски. В нейно присъствие нямаше да има разрушения, поне не под светлината на факлите. Дери не се съмняваше, че придобивките щяха да са много по-оскъдни в резултат на това. Дочу как някой започва да пищи в съседната уличка и щеше да изпрати няколко момчета с тояги, но Съмърсет реагира първи и издаде същата заповед. Доведоха обратно на главния път десетина скимтящи мъже, налагани и бичувани. Неколцина надигнаха глас да се оплачат, но капитанът ядно ги скастри, че ако пожелае, може да ги сметне за дезертьори. И това им затвори устата, все едно бяха нахокани млади булки. Наказанията за дезертьорство целяха да разубедят онези, които имаха подобни намерения — може би ги осеняваха, докато са на пост в студените и тъмни зимни часове. По повод на тази традиция често се говореше за желязо и огън — бе наизустена и цитирана от мъже, които не можеха да четат и пишат.

Нощите през февруари бяха достатъчно дълги, за да скрият доста грехове. Докато армията залее улиците на Дънстъбъл, всички сергии и къщи по главната улица вече бяха изпразнени от храна. Хленчещи гласове изпълваха въздуха и последните войници трамбоваха с приведени глави срещу вятъра, стиснали в изтръпналите си ръце оръжието.

Извън града тъмнината се просветли. Там се простираше древна и гъста дъбова гора, примесена с бяла бреза и бодлива зеленика, която можеше да погълне дори подобна маса от хора. В сумрака под клоните й на армията бе позволено да почине и да хапне, а тя добре знаеше, че просто събира сили да се бие. Точеха се остриета, кожата се омасляваше. Ковачите вадеха изгнилите зъби с машите си от черно желязо. Войници и лагерни слуги варяха котли с лук и твърди ивици еленско месо. За мнозинството от тях порцията не бе повече от водниста супа. Въпреки това те пълнеха канчетата си внимателно, да не би да изпуснат и капка, и примлясваха с устни.

Онези, които можеха да ловуват, се разтичаха да намерят диви патици или пък зайци, лисици или все още хиберниращи таралежи, каквото и да е. В началото плащаха на ловците за усилията. Когато монетите свършиха, те продължиха да работят, като взимаха по-големия дял от месото за себе си. Един от тях се опита да задържи всичко, което бе успял да улови, след като вече нямаше пари да му се плаща. Цялата нощ той прекара пред очите на събратята си, като печеше на малък огън и ядеше хубав заек. На другата сутрин откриха тялото му да виси от близкото дърво, без някой наоколо да е чул вик. При дълъг поход умираха мъже — толкова по въпроса. Те падаха или пък се запиляваха някъде, с празни от глад и изтощение физиономии. Някои със сила ги връщаха в редиците. Други ги оставяха там, където са паднали, да предадат сетния си дъх, докато останалите минаваха край тях и най-безсрамно зяпаха интересната гледка край пътя.

След като армията на кралицата напълни стомасите си със супа, тръгна на път на светлината на сивата зора и се отправи към хоризонта, докато слънцето бавно се издигаше. Все още бяха достатъчно силни, достатъчно твърди. През нощта бяха завили точно покрай Сейнт Олбънс, така че сега идваха откъм югозапад. Някои се хилеха зъбато, като си представяха изненадата и страха, които ще изпитат хората на Уорик, щом видят как зад гърба им се разхожда една цяла парцалива армия.

Седнал нависоко върху чудесен черен жребец, Уорик се взираше в пътя, който се простираше на север. Слънцето изгряваше на ясното небе, макар вятърът да беше хладен и да го пронизваше неприятно. Хълмът и градът Сейнт Олбънс се намираха точно зад гърба му, а над тях се извисяваше абатството. Тази мисъл го накара да сгърчи раздразнено лице, спомняйки си как абатът Уедъмстед, целият в елегантни одежди, даваше мъдри съвети, като човек, станал отвисоко свидетел на битката преди шест години. Тъй като самият Уорик беше играл съществена роля за победата на Йорк, трудно му беше да разбере защо старецът смята, че е логично за пореден път да го поучава. През по-голямата част от предната вечер абатът ги занимаваше с отблъскващи описания, разказани с огромно удоволствие, както външно му личеше.

Уорик разклати глава, за да я проясни. Единствената му грижа беше кралицата и армията, която идваше на юг към него. Чудно, че още не бяха пристигнали. Незнайно защо, Маргарет му беше дала време и той го беше използвал, като превърна гнева и скръбта си в укрепления и окопи. Пътят за Лондон вече не съществуваше. Войниците му бяха разкопали земята на дълбоки бразди, за да осуетят всяка кавалерийска атака срещу тях. Въжени мрежи, обсипани с шипове, бяха донесени от лондонските леярни, като всяко острие бе втъкано във възлите им на ръка. Не че никой не можеше да пробие подобна защита, но такова усилие би им взело душата. Планът на Уорик целеше да сече масивната част от армията на кралицата редица по редица, докато останала част се изтощи и облее в кръв. Чак след това щеше да прати в бой десет хиляди мъже, които да пречупят волята и последните надежди на Ланкастър. Той се смръщи при мисълта колко малко му остава на самия крал Хенри.

Хенри бе настанен недалеч от мястото, където Уорик надзираваше огромния разпръснат лагер. Кралят седеше под сянката на едър оголен дъб, загледан нагоре през клоните му, които се пресичаха в най-разнообразни фигури над главата му. Изглеждаше като изпаднал в транс. Вече не беше завързан, но нямаше и нужда.

Когато за пръв път се сблъска с простоватото невежество на краля, Уорик си бе помислил, че го премятат, тъй перфектно се справяше Хенри с ролята си. Преди пет години се носеха слухове, че младият владетел се е отърсил от сънната си забрава и е събрал някакво енергично мъжество. Уорик сви рамене при тази мисъл. Ако преди е било така, вече нямаше и следа от това. Докато той го гледаше, някакъв шум привлече вниманието на Хенри. Той сграбчи шепа пръст и се загледа с интерес в оживлението наоколо. Уорик знаеше, че ако приближи, ще му зададе въпроси, чиито отговори привидно ще разбере, но нямаше проблясък на воля, който би го накарал да стане, след като веднъж се беше настанил на едно място. Прекършен човек беше. Сякаш преди Уорик дори изпитваше съжаление към него, но това дружелюбно дете бе причината за смъртта на баща му, затова бе изпълнен единствено със студена неприязън. Родът Ланкастър не заслужаваше трона, не и ако Хенри бе единственият им кандидат за него.

Уорик обърна коня си, като леко цъкна с език и раздвижи юздите. Видя три фигури, които яздеха по периферията на лагера, и пришпори в тръс, за да ги спре. Двама от тях бяха брат му Джон и чичо им Фокънбърг, мъже от рода Невил, отдадени на каузата. Третият не беше такъв твърд привърженик, колкото и да би му се искало, макар че Де Моубрей, херцог на Норфолк, не беше сторил нищо, което да повдигне съмнения. Въпреки това той заемаше по-висока позиция и беше с десетина години по-стар от него. Вярно, че майката на Норфолк произхождаше от рода Невил, но същото се отнасяше и за братята Пърси — а те бяха предпочели да поддържат крал Хенри. Уорик въздъхна. Войната правеше странни коалиции. Заради ранга и опита му той бе дал на Норфолк престижното дясно крило, което бе разположено малко по-напред от останалата армия в огромната назъбена линия от карета. Разбира се, съвпадение беше, че Норфолк ще срещне врага първи в авангарда. Ако херцогът планираше някакъв вид предателство, там той би причинил най-малко вреда, като пак позволи на Уорик да води отчаяни защитни битки от по-задна позиция.

Той лекичко поклати глава, щом тримата мъже дръпнаха юздите. Смъртта на баща му му бе отнела радостта от света, омърсила бе някои неща, които преди приемаше за даденост, без да ги поставя под въпрос. Липсата на стареца беше като дупка в живота му, толкова голяма загуба, че бе успял само да надникне през ръба на бездната. Гледаше приятелите и съюзниците си, дори братята и чичовците си — и виждаше единствено възможните начини да го предадат.

Наклони почтително глава към Уилям, лорд Фокънбърг, но онзи приближи коня си още и протегна ръка, като Уорик бе принуден да я стисне и да привлече другия в непохватна прегръдка. Не му стана приятно да види чертите на баща си у чичо си. Трудно му беше да го гледа, пък и винаги го обземаше изгаряща неприязън, щом Фокънбърг започнеше да говори за по-големия си брат съвсем фамилиарно, все едно претендираше да го притежава единствено заради факта, че го познаваше от много по-отдавна. Правейки някакъв опит да утеши синовете му, Фокънбърг бе разказвал редица истории за детството на баща им, но никой от тях не се доверяваше на неговите версии, след като него го нямаше, за да потвърди или отрече истинността им. В очите на Уорик чичо им не беше на нивото му. Пред обществото тримата братя го почитаха, но той си представяше далеч по-голяма любов от страна на племенниците си, отколкото самите те чувстваха.

В този момент Уорик усети тъмния поглед на мъжа върху себе си, все едно нечия ръка го докосна по лицето. Досега не бе имал кой знае какво против Фокънбърг, но откакто умря баща му, със сълзите си чичо му Уилям го докарваше почти до бяс, както и с мекушавото си съжаление и проклетото му вечно докосване.

Като видя, че Уорик е готов да избухне, Джон Невил се пресегна и грубо тупна Фокънбърг по рамото. По взаимно споразумение братята бяха избрали този жест като сигнал за лично раздразнение, до който стигаха, когато някой от тях не можеше да понася повече бледото копие на баща им, което чичото представляваше. Естествено, Фокънбърг прие това за добронамерен мъжки жест, с който го включваха в някакъв вид фамилно съдружие. Тримата неведнъж едва не го бяха сваляли от седлото по този начин.

Уорик се усмихна на Джон, макар че очите му останаха студени. След смъртта на баща си Джон Невил поне бе придобил титлата Монтагю, за която отдавна си мечтаеше. Графството на Солсбъри беше наследството на Уорик, още няколко десетки имоти, замъци и големи къщи, включително и имението от неговото детство Мидълхам, където все още живееше майка му, цялата облечена в черно. За Уорик те не значеха много, но той знаеше, че Джон му завижда за земите, които го правеха най-богатия човек в Англия. Сега дори родът Йорк не би могъл да му съперничи. Но всичко това не беше важно, поне докато убийците на баща му живееха и пиеха, и се отдаваха на разгул, и се усмихваха. Не беше честно отсечената глава на Солсбъри да е вторачена в теб от защитната стена на град Йорк, докато неговите врагове благоденстват. Уорик не смееше да говори за това, макар да го чувстваше като отворена рана. Всеки опит да свалят главата му оттам щеше да ги убие всичките. Трябваше да си остане на място, изложена на ветровете и дъжда, докато синовете му вървят напред.

Погледът на Уорик отново се отправи към далечната фигура на крал Хенри, седнал и отдаден на мечтания през целия този кратък зимен ден. Джон бе поискал смъртта му, естествено, защото по-младият му брат признаваше единствено правилото око за око, зъб за зъб, баща за баща. Но в случая с Хенри Уорик подозираше, че кралят не е любимец дори сред собствените си поддръжници. Докато беше жив, той си оставаше слабостта на кралицата и верните й лордове. Той беше бучката сланина в капана за вълци и последователите му не биха могли да пренебрегнат една тъй привлекателна, кралска примамка. Уорик знаеше, че смъртта на краля просто ще развърже ръцете на кралица Маргарет да издигне сина му и да направи още един опит.

Вятърът блъсна лицето му с такава сила, че влезлият в устата му въздух го задави. Погледна към бледото лице на херцог Норфолк, усещайки, че човекът се е вторачил в него и го претегля, без да каже и дума. Бяха се сдружили, докато Уорик бе раздиран от скорошната скръб, но не можеше да се каже, че са приятели. Въпреки това Норфолк не му беше сторил нищо — а това все пак значеше много след предателството на редица други.

Херцогът беше набит, с по-скоро квадратна, отколкото кръгла глава и обръсната почти до голо. На четирийсет и пет години той имаше белезите на стари битки по лицето си — без следа от каквато и да е слабост, само студена преценка. Като гледаше якото му телосложение, както бе седнал удобно на седлото, Уорик благодари на Бога, че кръвта на рода Невил у този мъж е заговорила.

— Добра среща, милорд — приветства го той.

По-възрастният мъж склони глава и се усмихна в отговор.

— Помислих си, че нищо няма да ми стане, ако дойда, Ричард — рече Норфолк. — Чичо ти се притеснява за теб.

Като че ли очите му просветнаха, когато Фокънбърг кимна мрачно. Уорик шумно вдиша през носа си. У чичо му нямаше злост, убеден беше. Под достойнството на Уорик беше да приема истинското съжаление за толкова мелодраматично, но точно то бе станало мишена за неговия гняв. Може би Норфолк в крайна сметка не беше толкова безчувствен, след като е забелязал онова, което бе убягнало на Фокънбърг.

— Някакви новини от съгледвачите? — попита Уорик и ъгълчето на устата му се присви, когато издиша.

Норфолк поклати глава, веднага станал сериозен, щом нещо касаеше работата в лагера.

— Никакви. Нито дума, само тук-там колоните от ограбени жители, които се стичат на юг с оплакванията си — той видя, че Уорик отвори уста, за да заговори, и бързо продължи: — Да, и както ти заповяда, Ричард, храним ги и ги стопляме, даваме им по една кесийка и ги пращаме на юг към Лондон. По-силните момчета караме да останат и да се присъединят към редиците ни, естествено, но доста възрастни хора и деца има, които се отправят към Лондон и разказват истории на ужаса. Когато това се разчуе, на юг няма да посрещнат кралицата с отворени обятия.

— Не е малка работа — добави брат му Джон — да я видят такава, каквато е в действителност. Как бих искал цялата страна да я опознае, както ние я познаваме! Безчестна, безверна развратница!

Уорик потрепна леко. Не че не бе съгласен с всяка дума, но по-малкият му брат беше толкова остър и невъздържан в поведението си, че приличаше на Едуард Йорк. Като че ли имаше моменти, в които и двамата не разбираха от дискретно държание, сякаш гръмогласният глас и силната дясна ръка са всичко, от което се нуждае един мъж. Тогава се сети за Дери Бруър и се зачуди дали все още е жив.

— Джон — рече Уорик, после се сети да добави за по-официално и титлата. — Лорд Монтагю, може би трябва да нагледаш обучението на хората с огнестрелно оръжие. Осемдесетина новаци пристигнаха и нямам опитни, които да обучават останалите. Още са доста бавни при зареждането след стрелба.

Той видя как брат му заинтересуван повдигна вежди — младият мъж изпитваше любопитство към новите необикновени оръжия, които излизаха от града. Уорик бе похарчил купища сребро и половината леярни и ковачници в Лондон работеха денонощно, за да снабдят хората му. Резултатите все още предизвикваха страхопочитание, когато всяка сутрин каруците пристигаха с дузини, често с по някое ново приспособление с остриета или черен прах. Всеки ден преди изгрев-слънце цели редици от наскоро обучени „стрелци“ излизаха на открито, преметнали през рамо дългото оръжие, изработено от желязо и дърво. Подредени в прави редици, те насипваха вътре едрозърнест прах, набиваха със сила топчето или пък оловните пелети, а после запушваха цевта със запушалка от вълна, за да не позволят всичко да се изсипе обратно. Учеха се в движение, макар че и сам Господ знаеше, че това оръжие съвсем нямаше обхвата на стрелите на дългия лък. Пременените в червено бойци на Уорик бяха сред първите, които пожелаха доброволно да опитат пушките, но още в края на първия ден всички ги предадоха обратно и се върнаха към старите си лъкове. Най-много ги притесняваше времето между изстрелите в сравнение с бързината, с която пускаха стрелите, с всеки дъх. Въпреки това Уорик смяташе, че пушките са надеждни като защитни средства, да разбият масирана атака например или пък да свалят от конете им група офицери. Той виждаше в тях потенциал, ако се използват в точно определен момент. Гръмовният шум, който произвеждаха, беше направо стряскащ от близко разстояние. Тестовата му редица от стрелци бе изпуснала пушките и бе хукнала да се скрие някъде от гърма и облака дим. Дори само заради това той мислеше, че ще имат своето приложение на бойното поле.

Джон, лорд Монтагю, опря пръсти в челото си. В отговор Уорик наведе глава. Щеше му се да може и той да изпита подобно вълнение. С Джон имаха по-силна връзка, откакто баща им умря, това не можеше да се отрече. Тъй както привързаността им към чичото отслабваше, другарското чувство между Ричард, Джон и епископ Джордж Невил се засилваше и затвърждаваше. В крайна сметка тримата имаха обща кауза.

Уорик и Норфолк се обърнаха почти едновременно, когато зад тях се разнесе звук от рог, високо на хълма на Сейнт Олбънс. Норфолк извърна глава, за да се ослуша по-добре, после застина, щом камбаната на катедралата „Св. Петър“ започна да бие и звукът се разнесе из града.

— Какво означава това? — Джон Невил попита чичо си, все още недостатъчно опитен, за да схване шока на останалите. Фокънбърг поклати глава безмълвен. Отговори му Уорик, потискайки собствената си паника, за да говори спокойно.

— Това е нападение. Камбаната няма да бие за нещо друго. Джон, твоите хора са най-близо. Изпрати дузина рицари и стотина от момчетата си да проверят града. Горе при абатството имам само неколцина стрелци — ранени мъже, които се възстановяват от изкълчване или счупване на кости. Върви, Джон! Камбаната няма да бие за нищо. Те идват. Докато не разберем числеността и позицията им, тук долу съм като сляп.

В миг лицето на Уорик посърна, докато Джон се отдалечаваше на бегом. Беше употребил целия месец, за да гради огромна палисада от шипове, пушки и хора по северния път — а копелетата бяха дошли откъм гърба му. Усети как лицето му гори, докато Норфолк и чичо му чакаха нареждания.

— Господа, върнете се на позициите си — каза той, — ще ви пратя съобщение, щом чуя новини.

За негово раздразнение чичо му сбута коня си да приближи и го потупа по рамото. В очите на стария човек проблясваха сълзи.

— Заради баща ти, Ричард — каза Фокънбърг, — няма да се провалим.