Кон Игълдън
Кръвна връзка (12)

10.

В лагера на кралицата нямаше храна, нито хапка месо дори от змиорка или куче, за да се нахранят петнайсетте хиляди войници, само едва процеждаща се, замърсена вода за наквасване на гърлата. Последните запаси от годни провизии бяха изконсумирани или преди сблъсъка при Сейнт Олбънс, или пък с появата на Лондон на хоризонта. Загледани в стените на града с къркорещи от глад стомаси, войниците стенеха при мисълта за гъсти зимни яхнии, супи, пудинги и печени на шиш бутове, които бавно се въртят в хановете, в собствения си прозрачен сос.

Мъжете, които Маргарет бе довела на юг, стояха с часове неподвижни, объркани и шепнещи, занемели от мисълта, че могат да държат краля да чака като някой просяк. Маргарет не им беше дала заповед да почиват или пък да се настаняват, затова от обоза в тила не бяха извадени палатки, нито пък бе позволено на хората да седнат. На онези, които решаваха да го сторят по собствена воля, зачервени сержанти им се развикваха веднага и ги изтегляха насила прави.

Щом слънцето легна на хоризонта и обагри стените в златно, Маргарет удовлетвори молбата на капитаните си да позволи да изпратят ловни дружини или дори да вземат храна от селата край града на разстояние до един ден път с кон. Тя внимаваше да изпраща само малки групички, по пет-шест ездачи наведнъж, но истината беше, че положението бе съвсем отчайващо. Ако вратите останеха затворени, в армията й щеше да настъпи глад и това да я принуди да се придвижи. Не знаеше какво би се случило след това, ако откажеха всичките богатства и власт на Лондон на краля и армията му. Такова нещо не се беше случвало никога дотогава.

Още от пристигането им пред града Дери Бруър действаше тясно в съдружие със Съмърсет, като двамата потушиха взаимната си неприязън, изправени пред по-важните проблеми. Заедно проводиха официални пратеници пред вратите, за да изискат влизането на краля. Не откриха кралския печат, но Съмърсет написа дузина писма, използвайки своя собствен, и отчаянието му бе очевидно. Дери разпращаше съобщения от друг характер, пускаше ги по млади момчета покрай стената, където стражите нямаше да са чак толкова надменни.

Не че Лондон не знаеше за армията, разположена пред стените му. Нито Маргарет, нито пък лордовете й можеха да го разберат. Те бяха победителите срещу Йорк. Те бяха възстановените на власт Ланкастър. Въпреки това не можеха да прекрачат прага на Лондон, следени от нервни стрелци с арбалети на рамото, сякаш бяха някаква чуждоземна сила от нашественици или пък бунтовници от армията на Джак Кейд.

Официалното искане за влизане беше вдигнато с въжета и изчезна навътре в града. Съмърсет се качи отново на коня си, за да чака в първата редица, все още убеден, че портите ще се отворят. Откъм дясното му рамо слънцето започваше да потъва. Конят му стържеше с копита настилката на пътя, но въпреки това остана на едно място. Столичният град на владенията на крал Хенри не можеше просто да остави краля и кралицата да мръзнат на открито. Младият херцог чакаше, знаменосците му стояха ясно видими до него на пътя, готови да навлязат в града като авангард на колоната веднага щом портите се разтворят. Светлината бързо избледня, студът ги захапа с падането на здрача и луната бавно изплува на небето.

Съмърсет осъзна, че трепери в доспехите си. Раздвижи се, разтърси глава със скърцане на метал и едва забележимо се прегърби, отпускайки мускулите си.

— Намерете място да спите — остро подхвърли на хората си. — Няма да отворят вратите нощем. Това значи чакане до утре, мътните да ги вземат.

Обърна коня си и в тръс се запъти обратно към импровизирания лагер, който беше изникнал на самия път. Изобщо не помагаше и фактът, че земята наоколо им беше мека и мокра. Мъж, застанал там прав, щеше само за няколко минути да установи, че ботушите му са залети от зеленикава вода. Със сигурност не можеха да спят върху подобно блато, затова се видяха принудени да се наблъскат върху всяко сухо местенце на пътя, разпростирайки се на километри назад. Беше страшно неудобство и мъчение, но никой не си бе представял, че може да ги държат извън града.

Както и очакваше, Дери беше привикан при краля веднага щом Съмърсет се отказа от гневното си бдение край портите на града. Изобщо не беше сигурен, че кралят знае защо са спрели, но Маргарет трепереше от бяс, крачеше напред-назад между двете каруци, докарани, за да я приютят. Между тях на два пилона бяха разпънали навес, в случай че започне да вали. Довлачиха и факли с мангалите от оръдията, та наоколо мъждукаше златиста светлина. Дери се приведе под чергилото и почака, преди да продължи, докато един пазач го разпозна. Всички бяха нащрек тази вечер и нямаше смисъл да рискува нож между ребрата си само защото се е опитал да подмине стражата. Зърна едно момче, което познаваше, и зацъка с език, за да привлече вниманието му. Един от стражите бе достатъчно бърз, за да сграбчи момчето, докато то се втурваше към Дери. Шпионинът бързо се намеси.

— Мой е — промърмори, — един от моите. Долу ръцете.

— А, значи момчета обичаш, а? — отвърна стражът наперено.

Преди двайсет години Дери щеше да го пребие и да го просне на земята. Беше изтощен и на повече от петдесет години, с дълга служба зад гърба си и насъбран гняв, че е бил възпрепятстван в последния етап, от което направо кипеше вътрешно. И изведнъж му причерня, не се интересуваше от нищо. Сграбчи стража и го запрати с буря от къси юмручни удари пред очите на шокираната публика пред палатката на кралицата. За кратко не осъзнаваше присъствието им, докато обсипваше с удари клюмналата глава на противника си, ту го душеше, ту забиваше юмрук в носа му. Никой не го спря и когато най-сетне го пусна и го остави да се строполи на земята, обърна се и забеляза как Клифорд и Съмърсет го измерват с поглед. Лорд Клифорд определено бе притеснен, докато Съмърсет се кикотеше и клатеше глава, развеселен.

Пратеникът тъкмо си поемаше въздух, за да се сниши, когато видя, че кралица Маргарет го наблюдава безмълвно. Съпругът й седеше в импровизираната палатка между двете каруци с наведена глава — или спеше, или се молеше. Лондончанчето затвори зяпналата си уста, застана занемяло и втренчило очи в камъните в краката си.

— Навън, момчето ми — рече Дери задъхан и побутна подчинения си с пламнала от болка ръка. Кокалчетата му щяха да са подути и посинели на сутринта, сигурен беше. Но, за бога, какво удоволствие бе изпитал! Не погледна стража, само го прескочи, като придърпа момчето на по-тъмно място.

— След този инцидент надявам се, че имаш важни новини — каза му Дери и се наведе по-ниско. — Е, какво научи?

Момчето бе все още под впечатлението на зрелищния побой и се усмихваше с възхищение на кралския шпионин.

— Говорих с Джеми, той ми помогна да вляза.

Дери се пресегна и перна момчето по тила с едно бързо движение. Нямаше настроение за приказки и достатъчно добре знаеше, че има поне стотина места в стената, през които един сръчно провиращ се млад човек може да влезе в града. Едно-две от тези места сам бе използвал, когато беше юноша, и коленете му не се бяха оплаквали особено.

— Защо са затворени портите?

Момчето потри главата си отзад, изведнъж загубило доброто си настроение.

— Всички се страхуват от северни кучета и диваци, които ядат деца.

— Диваци — повтори Дери.

— Туй е то. Кметът и „старите му хора“.

— Старейшините — прошепна Дери, а момчето продължи:

— Тъкмо тия, да. Имаше тълпа там, събиране, пълно беше с търговци и богаташи. Рекоха на кмета, че ще го кастрират, ако само си помисли да отвори портите. Затова той не помръдва, нищо не смее да стори.

— Ти видя ли кмета? — попита Дери. — Мога ли да го ударя по рамото?

Момчето знаеше жаргонния израз за убийство, извършено от наемници, но с рязко движение сви кльощавите си рамене.

— Сигурно, ама целият град се бои от настървените ти кучета. С месеци не са чули нищо друго освен разкази за убийства и изнасилване. Виж сега… — то знаеше, че Дери няма да иска да чуе онова, което имаше да му каже. Мъжът видя как момчето потрива носа си и подсмърча, събирайки кураж да продължи. — Виж сега, всички се боят. Всеки, който се приближи до някоя порта, за да я отвори, ще получи нож в гърба.

— Кралят на Англия… — рече Дери и вдигна невярващо ръка.

— Няма значение, дори Господ и всичките му светии да са там отпред. Никой няма да влезе. Ни-кой. Не и преди пролетта.

Момчето видя, че шпионинът се взира в празното пространство и протегна ръка. Дери бръкна в джоба си и отброи няколко сребърни фартинга и дребни монети. Прехвърли ги в ръката му, без да забележи как усмивката му цъфва от свръхдоброто заплащане.

— Тази ми е странна на вид — рече вестоносецът и я вдигна. — Има странна картинка на нея.

Дери върна вниманието си върху него, като видя шотландската монета. Добри инстинкти имаше то, след като монетата сдържаше само две трети сребро. Зачуди се кой ли от придружителите на Маргарет я бе пъхнал сред печалбата на някой от войниците.

— Ето ти тази, по-добра е — рече и му подаде английско пени. — Хайде сега, измитай се. Надявам се да можеш да я похарчиш в града.

— Ако искам, ще го сторя. Но не и твоите изискани лордове тук. Те няма да помръднат от това място.

— Хайде, бягай — повтори Дери и се върна в гъстия дим и потта от многото тела, притиснати едно в друго на твърде малко пространство.

Стражът бе заменен с друг, който го гледаше със студен поглед. Шепотът и разговорите стихнаха, щом тези вътре вдигнаха очи и се усетиха, че Дери Бруър може да има важна информация. Съмърсет повдигна вежди и дори Клифорд не се обади за нищо.

— Е, Бруър? — попита херцогът. — Какви са новините? Нима всички там зад портите са изменници? Да накарам ли да докарат оръдието, което взехме от Уорик, за да разрушим стените?

В отговор на киселия му тон Дери му се усмихна също толкова безрадостно и поклати глава. Беше разговарял с пет-шест момчета и бе прочел две писма, прекарани тайно за него. Всички казваха едно и също. Не се радваше, че се е оказал прав, не и ако това означаваше, че Лондон е затворен за тях.

— Ваше Величество, кралице, милорди, смятам, че тук виждаме по-скоро страх, отколкото действията на предатели или пък съюзници на Йорк. Лондончани се боят от тази армия, пусната на свобода по улиците им. Чули са всякакви разкази и са видели columna nubis, стълбовете дим, милорд Съмърсет — Дери направи пауза за ефект и за миг Съмърсет сведе очи. — Кметът вижда в нас просто още една армия, която реве да я пуснат вътре — а е изслушал твърде много одрипавели семейства да разказват за лаещите северняци и босоноги шотландци. Ясно, че не е куражлия, но не мисля, че е предател, който се съюзява с Уорик.

— Този кмет, той може да бъде успокоен тогава — изведнъж се намеси Маргарет. Съмърсет наведе глава, заради онова, което щеше да каже, като предостави на кралицата сцената. — Вие какво предлагате, мастър Бруър?

— Градът се страхува от нашите войници, милейди. Бих отдръпнал армията на няколко километра, като оставя само малка групичка стражи и лордове с крал Хенри. Има шанс кметът да се съгласи да отвори вратите за тях…

— Този дебел бакалин ли? — прекъсна го лорд Клифорд. — Кметът вече е имал наглостта да отхвърли заповедите и властта на крал Хенри. Той е видял кралските знамена! Аз лично бих докарал оръдията на предна линия. Нека да види какви ще са последствията от предателството му.

Сред нагъсто събраните хора се чу одобрително хъмкане. Простият факт, че не допускат краля в града, все още ги изненадваше. Поне имаше нещо удовлетворяващо в идеята да сринат Мургейт със земята. Разполагаха с нужното оръжие, изоставено от Уорик на бойното поле. Би било едва ли не поетично.

Дери прочисти гърлото си, за да заговори отново. За миг погледът му се спря на крал Хенри, с цел да се увери, че кралят няма да вземе страна в обсъждането. Но той си оставаше неподвижен и безмълвен, макар че пръстите му нервно играеха върху бедрото.

— Милейди, възможно е лорд Клифорд да не е обмислил по-задълбочено как ще се погледне в страната ни на факта, че използваме оръдия срещу стените на Лондон — рече той с напрегнато лице и вторачен в кралицата поглед. — Ако помисли още малко, милорд Клифорд може би ще осъзнае, че това би отслабило властта на крал Хенри повече от каквото и да е друго. Би могло евентуално да е последната ни възможност, но тези стени са дебели почти четири метра, а самите порти са подсилени с желязо.

Клифорд изсумтя и Дери побърза да продължи, преди другият да го изпревари.

— Не твърдя, че няма да паднат. Само че ще отнеме време. Ако докараме железен топ, дружината му ще е уязвима за стрелците по стената — а и за всеки вид огнестрелно оръжие, което успеят да изтеглят до амбразурите горе. Всичките тези дълги оръжия идват от лондонските леярни в крайна сметка. При тази височина те ще имат не по-лош обхват от нашия, та и доста по-далечен.

Той почака, за да схванат логиката му и околните. Това сякаш отне малко от насъбрания гняв.

— Тъй че, преди да застанем там и да блъскаме по вратите като някой пияница, трябва да се замислим за други начини да влезем. Кметът сигурно се бои, че ще използваме някаква измама — номер или капан, или пък просто някое ужасно наказание, след като веднъж ни отвори вратите и ни позволи да преминем. Той ще бави, ще обсъжда, ще разпраща писма напред-назад — Дери склони глава, загледан в кралицата. — Предполагам, че ще приеме вашите уверения за своята безопасност, милейди. Доколкото си спомням този човек, милорд Клифорд е прав за него. Кметът Ричард Лий не е боец. Със сигурност в момента се поти от ужас. Трябва просто да му покажем пътя, който да го изведе от гората — и той ще поеме по него.

Не беше нужно да им напомня за надвисналите над тях сенки. Бяха победили Уорик в една битка, но армията му не беше разбита, а просто й бяха пуснали малко кръв, та се оттегли на бегом. А Уорик се спотайваше някъде там из горите и долините, ближеше си раните като всяко диво куче. Дери потърка мястото между очите си — мечтаеше си да заспи. Уорик сигурно е очаквал те да идат право в Лондон. Колко време ще му дотрябва да разбере, че още са на пътя и цялото кралско семейство е уязвимо срещу нападение?

А отвъд тази отрезвяваща перспектива имаше още една армия и още един гневен син някъде там в тъмнината. Дери се беше надявал, че ще може да прибере краля и кралицата на безопасно място зад стените на града, преди Едуард Йорк да съедини сили с Уорик. Не си беше позволил да изпита каквото и да е фалшиво чувство за победа, не и докато двама могъщи синове като тях все още бяха на свобода. На стената на град Йорк Микългейт имаше още една-две празни куки. Подозираше, че докато те не се запълнят, няма да изпита истинска почивка.

Слънцето изгря, докато се разменяха още писма и гневни претенции, всичките игнорирани от кмета и хората му. Като главен магистрат на града, кметът познаваше добре закона и традициите. Въпреки това нямаше никакво право да отказва на краля достъп до града и Дери подозираше, че съжалява, че е допуснал да се озове в такава невъзможна позиция. Както стояха нещата, дори нервните тълпи зад стените да отстъпеха, за да се отворят портите, следващото и последно посещение на самия кмет със сигурност щеше да е в кулата, а животът му щеше да се измерва в дни. Населението на Лондон най-вероятно добре се досеща какъв гняв е предизвикало сред армията и лордовете, които чакаха отвън. Всеки следващ час, прекаран в очакване, правеше възмездието още по-страшно в техните очи — и продължаваше да държи вратите затворени.

Следобед кралски вестоносци отидоха чак до масивните порти и заудряха с тояги по желязото, но трябваше да отстъпят, защото отговор не последва. Бяха изстискали малко храна от околните селца като Челси — твърде далеч от столицата, за да се е чуло за армията, преди войниците да се появят и да оберат зимните му запаси. Но тези мижави количества стигнаха да се нахранят само няколкостотин от тях. По-голямата част от петнайсетте хиляди гладуваха втори ден. Докато слънцето отново залезе, ситуацията беше станала наистина нетърпима. Всички умираха от глад.

През втората нощ обкръжението на кралицата не беше тъй изпълнено с енергия и живец както преди. Гладът се отразяваше на всички, макар че Клифорд изглеждаше да е ял предостатъчно от някакъв свой таен източник, без да е пожелал да сподели с другите. Дери беше сигурен, че вижда по брадичката му мазни следи, и му се искаше да го удуши. Нервите на всички бяха опънати.

Маргарет сновеше напред-назад с по три-четири стъпки, докато претегляше възможностите. Косата й се търкаше по платното на навеса отгоре и звучеше като шепот. Поне беше сухо. Това се оказа единствената им благословия, макар че в Англия през зимата нямаше начин пак да не завали скоро.

— Господа, милорди. Който е налегнат от глад, няма много избор — рече тя.

Дери забеляза, че е стиснала юмрук в дългия ръкав на дрехата си. Платът беше не по-малко изцапан и омазан от коя да е войнишка униформа, а самата кралица трепереше дали от студ, или от липсата на храна, не беше ясно.

Изведнъж се обърна към всички тях. Съпругът й присъстваше като видимия символ на властта, но истината беше, че Хенри нямаше никакъв дял във влиянието, което тя упражняваше върху околните. От брадатия шотландски вожд със свиреп поглед Андрю Дъглас, загърнат с риза и наметка от грубо платно, до Съмърсет, граф Пърси, Клифорд, Дери Бруър и всички, скупчени наоколо й в тъмнината — тя ги беше довела на това поле, на този тесен път. Решението беше на Маргарет и на Дери му беше интересно да наблюдава как те я гледаха с погледа на мъже, които топлят ръцете си на огъня. Разбира се, красотата й също имаше дял в това. Мъжете винаги са изглупявали при вида на красиво лице. Въпреки това някои тук познаваха Маргарет почти от дете — и нито една година от това време не беше прекарана в мир. Все едно беше завързана за въртящо се воденично колело — и бе оставила кръвта си по него. Борбата със сигурност я бе калила, но това се отнасяше и до всички тях през годините на война.

— Онези, които се спотайват зад градските стени, са или изменници, или страхливци — рече тя. Гласът й звучеше тихо, приглушено в тясното пространство. Лордовете проточиха вратове, за да я чуят. — Което и да е от двете, ние не можем да останем тук. Мъжете се разболяват, станали са кожа и кости от изпитанията, няма храна, която да крепи здравето им. Съвсем скоро ще ги гледаме как започват да умират около нас. Ако не това, то другото — Уорик и Йорк ще ни открият така, блокирани пред вратите, и ще дойдат с огън и желязо. Така. Нарежданията на моя съпруг са да се оттеглим на север към Кенилуърт и към по-добри земи, но първо към градовете, в които можем да намерим храна и да възстановим силите си.

Никой не оспори волята на краля, предадена им от кралицата. Очите на Маргарет бяха неестествено ярки, сякаш изгаряше от треска или ронеше сълзи. Сърцето на Дери се сви, като гледаше отчаянието й, макар самият той да изпитваше същото. Бяха победили! Бяха стигнали толкова близо до безопасното убежище само за да ги оставят навън на студа и тъмнината.

Дните през февруари бяха все още къси. Над главите им навесът изплющя и те чуха как по него затрополи дъжд. Всички очи се обърнаха нагоре. Дери видя как светлината в тях угасва. Това беше в синхрон с унижението, изтощението и отчаянието им. Заповедта да се разтури лагерът и да се приготвят за поход на зазоряване се разнесе. Започваше още един ден без храна.