Кон Игълдън
Кръвна връзка (15)

13.

Имаше още часове, докато зимното слънце изгрее. Прибягващите насам-натам прислужници бяха запалили свещите, до които достигаха с дълги пръти. Събраните в залата на Уестминстър хора можеха да видят дъха си в мразовития въздух.

Едуард Йорк стоеше, облечен над доспехите си в ливрея с колан в тъмносиньо и златно, дългият меч на бедрото му висеше в канията си, прикачен към отделна широка препаска. Уорик го наблюдаваше как енергично разчесва брадата си, очевидно нещо го хапеше. По ботушите му все още имаше кал. Зачуди се дали Едуард е видял каменния параклис на Хенри Пети в манастира отсреща. Войнственият крал, „Унищожителят на галите“, както бе написано на гробницата му, беше изобразен върху камъка в роба — в образа на светец, а не като предводител на войски.

Едуард се извисяваше значително над Джордж Невил, с щръкнала безразборно коса, без шлем, който да я приглади надолу. Младият херцог на Йорк виждаше чак до дъното на огромната зала, осветена със стотици свещи, тъй че цялото това отекващо пространство блестеше като златно.

Кралската пейка беше обикновена мраморна седалка, изтеглена край високата маса, която на ширина беше колкото две легнали едно до друго тела. Той седеше зад масивната дървена повърхност, леко наклонен напред, тъй че ръкавиците му опираха в черния дъб, а раменете му бяха приведени като крилете на граблива птица.

Новината се разнасяше бързо. Членове на парламента вече бяха заели обичайните си места покрай стените, през големите врати настъпателно прииждаха също представители на закона, шерифи и търговци, и всеки по-авторитетен мъж, който се бе събудил в малките часове на нощта. Зад тях се виждаше тълпа от разтреперани граждани и всички те се боричкаха за по-добра видимост. Залата в Уестминстър можеше да побере хиляди, преди да се напълни, и мъжете и жените на града влизаха с провлачени крачки, търсейки местенце, където да застанат тихо и да наблюдават ставащото. Мълвата плъзна шепнешком из цял Лондон, носеше се на тичащи крака и от гърлата на пекари и деца, монаси и всички други, които бяха будни в този час.

Едуард се отпусна на пейката и подпря ръце на масата. Епископ Джордж Невил му подаде златен скиптър, взет от съкровищницата на Тауър. Въздишка премина през събраната на студа тълпа. Не е било лъжа. Родът Йорк претендираше за короната, докато крал Хенри Ланкастър беше още жив.

Масата бе направена за човек с размерите на Едуард, осъзна Уорик. Това беше високата маса, използвана в продължение на векове, втора по важност единствено след стола за коронации в абатството. Това щеше да дойде по-късно. Уестминстърската зала беше за клетвата. По усмивката на Едуард беше ясно, че е доволен. Уорик не можеше да отрече, че напълно се покрива с ролята, както бе настанен върху подиума над всички тях, целият облян в златна светлина под губещия се във висините купол.

Застанал изцяло пременен отпред и носейки епископския жезъл, Невил постави лявата си ръка върху рамото на Едуард. Посланието му беше ясно: Църквата застава зад Йорк. Младият херцог и наследник сведе глава и той започна благословията си, призовавайки светците да напътстват всички тях в мъдрост. Когато свърши, присъстващите се прекръстиха и вдигнаха поглед.

Предната вечер епископът му беше обяснил клетвата, която трябваше да каже. Едуард прояви нетърпение за подробностите, макар да разбираше добре всичко. Имаше нужда от огромен брой мъже, които да се бият за него. Само един крал на Англия можеше да призове цялата страна. Само кралят можеше да опразни селцата във всяко графство от техните стрелци и млади мъже.

— Милорди, господа — започна Едуард. — Аз съм Едуард Плантагенет, граф на Марч и херцог на Йорк. По божия милост аз съм истинският и справедлив наследник на Англия, Уелс, Франция и Ирландия, на всички тях. Предявявам правото си, тук, на това място, на тази висока маса. Претендирам с кръвта от моя баща, Ричард, херцог на Йорк, който е потомък на крал Едуард Първи и чрез него чак до Вилхелм Нормандски. От страна на майка ми, чийто род произлиза от Лайънъл, херцог на Кларънс, втори син на крал Едуард Трети и по-старши в йерархията от Джон Гонт. Мисля, че тези два рода са златни и заедно от по-висш ранг от всяка друга претенция за това място и този трон, и тази земя. Отказвам правото на Хенри Ланкастър върху моето наследство. Следователно, по божия милост, претендирам за трона. Аз съм крал Едуард, Четвъртият с това име. Няма по-високопоставена родствена връзка и не признавам никой друг преди себе си.

Той спря и Уорик видя как по лицето му се стича пот. При неговия ръст и с тази огромна тъмна брада беше наистина съвсем лесно да забравиш, че е загубил баща си едва преди два месеца и че все още е само на осемнайсет. Въпреки това гласът му отекна твърдо и уверено, изумително силен в празното пространство на Уестминстър.

Уорик погледна през рамо, за да види откъде идват шепотът и трополенето, които чуваше и игнорираше през цялото време, докато Едуард говори. Тогава замръзна, усети как цяло море от лица се взираше в тях, хиляди, запълващи всеки ред и ъгъл, застанали в нишите на прозорците, върху всеки перваз. Мъже и жени, които държаха деца нависоко, за да виждаш, или пък придържаха сънени момчета и момичета върху раменете си. Повечето от тях се усмихваха и в очите им се отразяваха пламъците на свещите. Те се напрягаха да чуят всяка дума, да видят всичко.

До него застана с крехката си фигура икономът на Едуард Хю Паучър. Смешно му стана, като видя как устата му увисва от изумление пред онова, което вижда. Приведе съм към него и каза:

— Виждам, че господарят не е споделил плановете си с теб, Паучър.

Мъжът от Линкълншир бавно поклати глава и, съвземайки се, затвори устата си. С изненада Уорик видя как той избърса с ръка една сълза и подсмъркна, заклатил глава.

— Но аз няма да го предам, милорд.

Уорик премига, повече от всякога усетил бремето на отговорността, която беше поел, като помогна на Едуард да се възкачи на престола. Разбира се, трябваше да има и официална коронация в Уестминстърското абатство, твърде важно събитие, за да бъде отхвърлено в малките часове на една зимна нощ. Когато този ден дойде, градът ще замре, а тостове за Едуард ще се вдигат във всяка стая, на всяка улица, на палубата на всеки кораб, преминаващ по Темза на път към морето. Камбаните на всяка църква из страната ще забият.

— Аз съм крал Едуард Плантагенет — чу Уорик отново и рязко забели очи. Изведнъж се побоя, че този снажен глупак, който не можеше да си държи езика зад зъбите, ще развали всичко, което бяха планирали.

— Ще попитате как така Англия може да има двама крале — продължи младежът, а тълпата отново замлъкна и думите му увиснаха. — Отговарям ви — не може. Трябва да е само един. Призовавам всички мъже на честта, като ваш крал, да разкъсат знамената на узурпатора Ланкастър. Да застанат зад мен, докато водя война с врага си.

Очите на Уорик се разшириха, щом Едуард стана и захвърли наметката си. Протегна ръка и един от хората му му подаде звънтящ метален шлем, украсен със забрало с халки за ризница и златно кръгче, изобразено на челото. Уорик вдигна ръка и пое дълбоко въздух. Изведнъж се побоя, че Едуард ще се самокороняса и така ще направи църквата за смях. Подобно нещо можеше да низвергне всички и да предизвика проклятие.

Каквото и да възнамеряваше младежът, епископ Невил реагира по-бързо. Грабна шлема изпод пръстите му и другият едва намери време да го погледне, когато усети как със сила го нахлузват върху главата му.

Публиката наддаде одобрителен рев, а той пак се обърна с лице към хората, разбирайки, че те стават свидетели на събитие, което винаги ще помнят. Те щяха да бъдат с него до момента, когато смъртта го повали, както и при раждането на дете и в деня на сватбата. Бяха станали свидетели как един мъж става крал и как започва война.

Ликуващите викове на тълпата стигнаха чак до подпорните греди на купола и гласовете им отекнаха и се умножиха, като че бяха цял легион. В отговор древната бронзова камбана на Уестминстър заби, а звънът й бе подет от тази на абатството, после и другите църкви, докато целият град заехтя в преливаща се мелодия, отново и отново, хората се събудиха за новия ден и слънцето най-сетне се показа на хоризонта.

Уорик гледаше как десетина от най-влиятелните мъже поздравяват крал Едуард; собственият му скъп чичо Фокънбърг бе сред тях. Това го подсети за една история, свързана с коронацията на Вилхелм Завоевателя. Хората му били викинги по родствена линия, затова говорели френски и норвежки и не знаели английски. Англичаните пък не отбирали и дума френски. И двете страни с рев изразили поздравленията си и ставали все по-кресливи и по-яростни, мъчейки се да надминат отсрещната страна. Кралската стража извън абатството помислила, че са се сбили, и подпалила къщите наоколо. Очевидно смятала, че облакът дим ще пресече какъвто и да е замислен план. От ужас и объркване из цял Лондон избухнали бунтове.

Той подуши въздуха. Нямаше следа от дим, но добре знаеше, че скоро ще има кръвопролития. Едуард повече от всеки друг искаше това. Имаше само нужда от достатъчно мъже край себе си.

Уорик видя брат си Джордж, който си пробиваше път през смеещата се, ликуваща тълпа.

— Браво, братко — извика му силно, за да го чуят над шума.

Епископът кимна, аплодирайки заедно с останалите.

— Надявам се, че сме имали добра преценка за това, Ричард. Опасявам се, че наруших клетвата си, като благослових друг човек за крал.

Уорик погледна лицето на по-малкия си брат и видя по него истинска болка. Като епископ на Църквата, за него това не беше малка грижа. И да я изкаже гласно, подсказваше за цял океан от скръб, скрит под насилената усмивка и погледа в далечината.

— Джордж, аз те принудих да го направиш — рече Уорик и се приведе тъй близо до него, че устните му докоснаха ухото на другия мъж. — Отговорността, грешката, е изцяло моя, не е твоя.

Брат му се отдръпна и поклати глава.

— Не можеш да поемеш греховете ми върху плещите си. Аз съм нарушил думата си и ще се изповядам, като изтърпя наказанието си — той забеляза безпокойството у Уорик и се опита да го разсее с насилена усмивка. — Вярно, че съм епископ, но нали знаеш, преди това бях Невил — Уорик се засмя, но лицето на брат му стана сериозно. — И, братко, аз съм син на баща ни, точно като теб. Искам да видя как убийците му се запътват по най-бързия начин към смъртта си и към вечното проклятие.

 

 

Йорк беше вторият град в Англия, с високи стени и процъфтяваща търговия, създал своя търговска класа, която се стремеше да си построи по-големи къщи и да наеме повече въоръжени мъже, за да защитава богатството си. С всеки изминал ден числеността на армията, разположена около града, се увеличаваше, макар че всички се държаха настрана от лечебницата за прокажени извън стените и отвориха широка пътека с колове и въжета, като така държаха на достатъчно разстояние гниещите й жители от здравите войници.

Дери Бруър отпи от останалата пинта ейл, въздъхна и избърса устните си и малката брадичка, която беше пуснал. Космите излизаха сиви и това го притесняваше. От друга страна, признаваше, че е на петдесет и три, или поне някъде там. Боляха го коленете, а ръцете му бяха твърде къси, за да държи четивата си, но все още пазеше доброто си настроение.

Единственият друг човек в помещението бе окован във верига, закачена за стената, макар и не много стегнато. Букаите нямаха шипове, не бяха подплатени с желязо, за да разкъсват кожата му. Като брат на Уорик и благородник по право, лорд Джон Невил Монтагю беше твърде ценен, за да го нараняват. Дери си почистваше ноктите с миниатюрно, много остро ножче. Усещаше погледа на по-малкия брат на Уорик върху себе си всеки път, когато той си мислеше, че вниманието на шпионина е другаде. Не че имаше много за гледане в малката килия, която се намираше под търговската гилдия на Йорк. Единствената светлина идваше от процеп на нивото на улицата, който гледаше към някакъв частен двор, откъдето никой минувач не можеше да надникне. Тихо местенце беше и никой не можеше да ги види или чуе.

Дери се вгледа в халбата ейл и видя, че най-хубавото е на дъното. Устните на Джон Невил бяха напукани и разранени от облизване, цялата му уста беше тъмнорозова. Напитката първоначално беше за него, но Дери почувства жажда, а всеки знаеше, че каквото си изпил, не е загубено напразно.

— Буден ли си, милорд? Пазачите казаха, че пак си викал да ти признаят правото и да ти доведат свещеник или някой подобен. Откупът не е платен още, Джон. И докато не го платят, ще те държим жив и ще ти дадем някакви удобства, както може да се очаква за мъж с твоето положение. Или пък бих могъл да дам това ножче на нашата кралица и да я оставя сама да те погъделичка с него в някои части, какво ще кажеш? Тя ще си отреже тази набръчкана малка торбичка, та да си забоде на нея иглите, няма да му мисли много. И не мисля, че ще откаже, а?

Пленникът се изпъна, както бе окован, и се взря в Дери Бруър с цялата увереност на човек, чието тяло никога не му е изневерило. Изправен пред този благороден упрек, Дери едва се въздържаше да не го направи куц за цял живот. Едно сухожилие в глезена — едно-едничко само да пререже — и семейство Невил щеше да запомни името Дери Бруър до деня на Страшния съд.

— Или пък би искал да се закълнеш във вярност към крал Хенри може би? — попита той младия лорд Невил. — Господ е с Ланкастър, синко; толкова поне е очевидно. Та нали си спомням как отсякохме главата на баща ти. Казвам ти…

Той спря, щом Монтагю му се нахвърли. Устните му се разтвориха, когато изръмжа и напъна веригите. Младият мъж дърпаше напред тъй настървено, сякаш мислеше, че може да ги изтръгне от стената, но под хладния поглед на Дери се отказа и отстъпи крачка назад, като заметна оковите все едно змия се навиваше на кълбо.

— Баща ти беше глупак, Джон — рече Дери. — Него толкова го занимаваше фамилната вражда с граф Пърси, че заради това едва не свалиха краля.

— Ако го беше сторил, Йорк щеше да е на трона сега — сряза го Монтагю. — На теб ти плащат, Бруър, все едно каква важност си придаваш. Не можеш истински да разбереш честта, нито пък те е грижа. Чудя се дори дали знаеш какво е лоялност към онези, които ти пъхат монети в реката. Кой си ти, Бруър? Слуга ли?

— Не повече — отвърна Бруър със странно блеснали очи.

— Какво? Нима ми казваш, че си нещо повече от слуга? Или пък… че не си нищо повече от слуга? Или вече не си слуга? Това ли са глупавите игри, които играеш? Ако имах слюнка, бих плюл на тях и на теб.

Лордът се извърна и Дери приближи в обсега на веригите му. Монтагю мигновено се извъртя, но Дери го удари с тояга по главата точно на нужното място, тъй че младият мъж се строполи в смрадливата слама. Дери стоеше загледан в него и се задъхваше, изненадан, че диша толкова трудно след такова минимално усилие. Липсваше му младостта и силата й, и увереността във всичко, което прави.

Проблемът му в тази мразовита утрин беше, че Уорик бе изпратил откупа за брат си без закъснение и без никакъв коментар. Сандъкът със златни монети пристигна в Йорк в каруца, охранявана от дузина въоръжени мъже. При наличието на огромната армия, разположена около града, те едва не подпалиха искрата на локално клане, щом влязоха в обсега им. Тези пазачи нямаха протекциите на лорд Монтагю, затова Дери знаеше, че ги разпитват за господарите им с желязо и огън. При всички случаи това означаваше, че губи Джон Невил. Това беше въпрос на най-обикновена самозащита за лордовете около крал Хенри и кралица Маргарет. Ако не освобождаваха знатните си пленници, не можеха да очакват самите те да бъдат освободени, ако съдбата се обърнеше срещу тях. Още преди залез-слънце на Монтагю щяха да дадат кон и да го пуснат по пътя на юг. По традиция щяха да му предоставят три пълни дни, преди да имат право да го заловят отново.

Както бе забелязал и в предишни случаи, кралският шпионин не можеше да проявява благородство. У него се таеше един извор на омраза, който не можеше да бъде пресушен. В продължение на петнайсет години Йорк, Солсбъри и Невил го бяха принуждавали да бяга, да се крие, да се поти от страх. Вярно, че сега беше от печелившите, но този факт съвсем не можеше да заглуши спотаения му гняв.

— Мастър Бруър?

Глас отгоре прекъсна мислите му и заслиза по стълбите. Беше един от шерифите на град Йорк, с обрасли бузи и скован от новите си отговорности.

— Освободихте ли лорд Монтагю? Тук има кон за него… Аз…

Гласът замря и, без да го поглежда, той се досети, че онзи се взира в пространството и в проснатата фигура на пленника.

— Разболял ли се е? — попита пратеникът.

— Не, сега ще се оправи — отвърна Дери, все още замислен. — Дайте ми няколко минути насаме, без да ми дишате във врата, може ли? Бих искал да говоря с него.

За негова изненада младежът се поколеба.

— Той не изглежда в съзнание, мастър Бруър. Ударихте ли го?

— Това на устата ти мляко ли е, момче? — скастри го Дери. — Дали съм го ударил!? Отивай да чакаш при коня. Лорд Монтагю може да има нужда от помощ, за да го яхне. Исусе Христе!

Лицето на младия мъж стана алено или от гняв, или от унижение, не можеше да прецени. Почти усещаше как горещината от него се оттегля нагоре по стълбите. Въздъхна, защото знаеше, че момчето ще тича да намери някой по-старши. Разполагаше само с мигове и нямаше време да измисля варианти.

Той хвана протегнатата ръка на Монтагю и я обърна с дланта надолу, като стисна пръстите в юмрук. С бързи и дълбоки прорези изписа в плътта му буквата „И“ за „изменник“. Тъмна кръв изпълни прорезите и се разля наоколо. Монтагю отвори очи точно когато приключи и издърпа ръката си. Лордът от семейство Невил беше още твърде изморен и определено не представляваше заплаха, когато Дери отключи оковите. Удари го пак с тоягата и той падна по лице.

— Мастър Бруър? — разнесе се ръмжащ глас откъм стълбите. — Освободете пленника веднага и ми го предайте!

Шерифът на Йорк не беше млад човек. Дери си представяше, че белокосата стара върлина е виждала едва ли не всичко, което един човек можеше да причини на друг. Със сигурност не се изненада при вида на кръвта, която покапваше от юмрука и носа на Монтагю, докато Дери махаше оковите и влачеше младия лорд по сламата. Видя как шерифът разглежда изрязаната буква.

— Добра работа — рече старият мъж и подсмъркна. — Замаяхте ли го първо?

— Вероятно не — отвърна Дери, доволен, че вече се е успокоил.

За негово изумление старият шериф изведнъж скочи към мъжа в ръцете му и му заби юмрук под ребрата. Монтагю простена и главата му се отпусна безжизнено.

— Той се изправи срещу краля, заслужава да му бяха отрязали топките — заяви шерифът.

— Аз съм навит, ако и ти си — веднага додаде Дери.

Старият мъж се замисли, докато Монтагю се мъчеше да се свести, едва осъзнавайки какво обсъждат двамата. Дери отново приготви тоягата, с която да го накара да млъкне.

— Не, по-добре не — с неохота рече шерифът. — Ако го позволя, и моите сигурно ще загубя. Ще го завържа за коня, да не вземе да падне. Ще трябва още малко да го свестиш, за да си подпише името, иначе не мога да го пусна.

Дери тупна шерифа по гърба, усетил братска душа. Заедно двамата вдигнаха Монтагю и го понесоха по стълбите към вече избледняващата светлина на деня и към възвърнатата му свобода. Кръвта от отпуснатата ръка на благородника оставяше следа, така както и раните щяха да оставят белег.

 

 

Маргарет потръпна под погледа на дружината шотландци. Не беше от страх. Тези брадясали момчета й останаха верни — ако не на нея, то на собствената си кралица. Но студът сякаш ставаше по-ужасен с всеки изминал ден, макар тя да носеше по няколко наметки и пластове вълна и лен под тях, които да я пазят от вятъра. Март беше започнал, но още нямаше следа от пролетта. Разораните нивя бяха твърди като камък. Град Йорк се гушеше край огньовете и хапваше яхнии, сготвени от онзи вид варива, които държаха с десетилетия и се вадеха единствено когато всичко друго беше изядено. Зимата означаваше смърт и тя не вярваше на очите си как тези млади мъже щяха да тръгнат пак с боси крака на север. Раменете й се разтресоха при мисълта, че ще загуби четири хиляди от войниците си, но им беше предложила всичко, което имаше. Нямаше вече с какво да ги задържи.

— Милейди, чест беше за тези момчета тук — каза водачът им Андрю Дъглас през гората от гъста черна брада — да видят как се държи една друга велика дама. Ще отнеса новината обратно на нашата кралица — за разгрома на най-силните ви врагове и за това как спасихте съпруга си крал Хенри от хватката на онези, които можеха да го наранят.

Дъглас кимна, сякаш доволен от себе си, и мнозина от младите мъже, качени на кон или пък пешаци, изкопираха движението и се усмихнаха, горди от онова, което бяха постигнали.

— Никой не би могъл да каже, че не сме изпълнили своята страна от сделката, милейди. Моите момчета оставиха кръвта си по тази земя — а в замяна ни обещахте Беруик и малкото ви момче Едуард за зет.

— Не ме поучавай, Андрю — изведнъж се обади Маргарет. — Знам какво съм направила — тя изчака за миг, за да види как шотландският водач се изчервява от неудобство, после продължи: — И ще спазя всичките си уговорки. Бих обещала и повече, милорд, ако смятах, че ще останете. Твоите хора показаха сила и вярност.

Тогава й се прииска да си прехапе езика — лоялността беше изцяло към собствената им кралица, но истината беше, че спазиха своята страна от споразумението помежду им — и й помогнаха да спечели обратно всичко, което бе загубила.

— Мъжете ми имат стопанства, които трябва да засеят през пролетта, милейди, макар че е хубаво да знаем, че тъй високо ни оценяват тук на юг.

Маргарет премигна при мисълта, че шотландците може да приемат Йорк за южен град.

— Въпреки това не бихме си тръгнали, ако почти половин Англия не бе дошла да се бие за вас.

Дъглас показа с жест наоколо си към огромния лагер край града, лордове и воини, които се бяха стекли от север, запад, юг, та дори от крайбрежните селца, където кораби акостираха и бълваха още мъже. Малко признаци за такава подкрепа бе имало преди, когато Хенри беше пленник, а Маргарет я бяха подгонили като пролетен заек. Сега всичко се беше променило. Тя сведе глава, за да прояви уважението си към водача, който се изчерви още по-силно. Маргарет се пресегна и хвана ръката му.

— Дадох ти писмата си до кралица Мери. В тях изказвам благодарността си — и няма да забравя каква роля изигра ти, Андрю Дъглас. Ти дойде, когато бях загубена, потънала в тъмнина, без светлинка, която да освети пътя ми. Господ да те благославя и да те пази по пътя ти.

Водачът им вдигна ръка и капитаните му я поздравиха, размахваха шапки и копия. Маргарет се извърна леко, щом усети Дери Бруър до рамото си, дошъл да гледа отпътуването им.

— Иде ми да заплача, като гледам това… — рече той. Маргарет го изгледа изненадана, а Дери вдигна въпросително вежди. — Като си помисля за всички неща, които са откраднали, милейди, и сега просто си тръгват с тях, напъхани в препаските.

Маргарет, стресната, прикри уста с дланта си, а Дери продължи с усмивка, като видя как тя ококори очи.

— Не чувате ли как тракат, като вървят, милейди? Мисля, че онзи техен водач е взел кинжала на Съмърсет и ботушите на лорд Клифорд, макар че последните с удоволствие му ги подарявам.

— Ти си лош човек, Дери Бруър. Те ми дойдоха на помощ, когато имах нужда.

— Да, така е, но погледнете ни сега — отвърна той и вдигна глава.

Около тях първоначалните петнайсетина хиляди се бяха удвоили и прииждаха още. Тя най-сетне можеше да си позволи да освободи шотландците — а дори и да не го беше сторила, те щяха така или иначе да си тръгнат, нали служеха на друга кралица.

В дружелюбно мълчание Дери и Маргарет гледаха как редиците им изчезват в далечината, докато избледняващата светлина и усилващият се студ не ги накара да треперят и да побързат да се приберат.

 

 

Блъскан от звъна на камбани и кресливи гласове, Едуард сияеше. Навън лондончани настъпваха като рояк пчели в пространството между абатството и двореца Уестминстър, запълвайки всеки сантиметър от откритото място, като накрая се качиха и по постаментите на колоните, за да зърнат новия крал. Той знаеше, че те са отказали на крал Хенри и съпругата му французойка. Може би са се бояли, че ще разграбят града, но резултатът бе, че се обявиха на страната на Йорк. Не беше съвсем сигурен, че хората в Лондон напълно разбират новата реалност. Но ликуването им го успокои.

Едуард вървеше по централната пътека, а рехава редичка от придружители удържаха насъбраното множество. Зад него тълпата се затваряше и войниците бяха изтиквани навътре. Всеки, който можеше да се протегне, се мъчеше да докосне дрехата или оръжието му.

Уорик и брат му епископът бяха изблъскани настрани от масата мъже и жени, които напираха да видят Едуард и да го последват навън. Над главите им звъняха камбани и ехото изпълваше свободните пространства, блъскаше се и създаваше какофония от звуци. Уорик изруга, когато един огромен розовобузест търговец го ритна с ботуша си в крака и стъпи върху стъпалото му в стремежа си да види над главите на останалите. Уорик го бутна, поваляйки го тежко на земята, после го стъпка и изрева на всички да направят място, да прочистят пътя. Норфолк и пазачите му съвсем не бяха ласкави с тълпата и придвижването й към откритото пространство бе съпътствано от викове на болка.

Виждаха се главата и раменете на Едуард, тъй като беше по-висок от всички останали. Слънцето бе изгряло и за миг Уорик остана неподвижен. В същия момент Едуард излезе навън на студа и слънцето проблесна по златото в пръстена, вграден в по-твърд метал. Дори сега, когато се чувстваше неудобно притиснат от огромната тълпа около себе си и когато имаше още хиляди неща за вършене, Уорик застина, после примигна, щом отвън се надигна още по-силен приветствен рев. Започна да бута по-грубо, като си пробиваше път и не обръщаше внимание нито на извиненията, нито на гневните викове от страна на тези, които бяха пострадали от действията му.

Докато успее да излезе на чист въздух, вече се задъхваше, почервенял от усилието, а потта веднага засъхваше по кожата му. Едуард забеляза приближаването му и се изсмя на раздърпания му вид.

— Виж ги, Ричард! — провикна се през шумотевицата. — Като че ли са чакали този момент не по-малко от мен.

С театрален жест Едуард изтегли меча си и го издигна. Уорик отбеляза с иронична усмивка, че по острието му не личат вдлъбнатини.

Масите вдигнаха ръце и зашумяха по-силно, като видяха пред себе си краля на Англия — при това не крехка и богобоязлива фигура, а воин с такава физическа сила и височина, че изглеждаше величествен. Някои коленичиха върху камъните — толкова ледени, че за секунди плътта им изтръпна от студ. Започна се само с неколцина монаси, но останалите ги последваха и движението се разпростря из целия площад, оставяйки прави единствено членовете на парламента, които наблюдаваха.

Едуард срещна погледа им, без да почувства неудобство, и остана така спокойно, докато не коленичиха пред него. Те бяха произнесли баща му за наследник на трона и разполагаха с някакъв вид власт, но наоколо нямаше ни един, който да не разбира какво се случва в действителност. В този момент Едуард трябваше само да ги посочи с меча си и тълпата щеше да ги разкъса в готовността си да се докаже пред новия крал.

— Лондон е велика крепост на велика река — изведнъж каза Едуард. Гласът му прозвуча рязко и ясно и отекна от стените наоколо. Говореше като Цезар. Докато го гледаше, Уорик усети как сърцето му подскача обнадеждено за първи път, откакто бе чул вестта за смъртта на баща си.

— На днешния ден аз станах крал Едуард Четвърти на Англия, Уелс и Франция, лорд на Ирландия по Божията воля, в присъствието на неговата Света църква и в името на Исус Христос, амин.

Тълпата от коленичили хора повтори думите му и се прекръсти. Нито един не стана, макар че мръзнеха на вледеняващия вятър. Едуард ги гледаше отвисоко.

— Призовавам ви сега като ваш законен владетел! Благородници и обикновени граждани, приканвам ви на своя страна. Донесете мечове и брадви, ками и тояги или лъкове! Аз съм Едуард Плантагенет, кралят на Англия! Разнесете новината. Призовавам ви, вървете с мен!