Метаданни
Данни
- Серия
- Войните на Розите (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bloodline, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Данилова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Рицарски приключенски роман
- Роман за съзряването
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кон Игълдън
Заглавие: Кръвна връзка
Преводач: Анелия Данилова
Издание: първо
Издател: Издателство Алма
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Фолиарт“ АД
Излязла от печат: 13.02.2019
Редактор: Саша Александрова
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Саша Александрова
ISBN: 978-619-214-015-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9055
История
- — Добавяне
18.
Едуард Йорк изръмжа доволно, щом видя, че към него приближава армия, строена в боен ред. Едва се различаваше в снега от това разстояние, беше като размазано тъмно петно с вдигнати пики. Роговете засвириха и от двете страни, докато силите на крал Хенри се отправиха надолу по склона, за да ги посрещнат. Когато погледна към бледото небе, му се стори, че видимостта се подобрява. Сега виждаше малко по-надалеч, макар че във въздуха продължаваха да танцуват едри снежинки и всяка стъпка издаваше хрущящ звук по блестящата снежна повърхност, която зад тях оставаше разровена и кафеникава. Все пак не беше довел двайсет хиляди мъже на разстояние над триста километра, за да играят ролята на срамежливия ухажор. Целта му беше да доведе всичко докрай.
— Изповядах си греховете и предложих душата си на Бог. Смятам, че съм готов, милорд Уорик — извика той. — Сега ще застанеш ли до мен?
— Да, да, разбира се — отвърна другарят му.
Едуард се захили и двамата слязоха от конете. Пред себе си виждаха знамената на Съмърсет и Пърси, а тежко стъпващите им редици приближаваха все повече, съпроводени от барабанен ритъм, гайди и виещи рогове, които раздвижваха кръвта.
Щом те стъпиха на земята, главнокомандващите наблизо спряха централното каре с впечатляваща дисциплина. Хиляди очи се прехвърляха от младия крал към приближаващите редици на врага, решени да ги погубят. Те сякаш нямаха край.
Уорик потупа коня си по шията, после грабна брадвата от ръцете на един изненадан войник, завъртя във въздуха онзи край, който завършваше с чук, и с ужасяващ трясък го стовари върху широкото чело на животното. То се срути на мига, умря моментално. Околните мъже наддадоха ликуващи възгласи, а Едуард изруга от изненада, после се засмя.
— Прекрасен жест, Ричард — извика той, за да го чуят всички. — В такъв случай не възнамеряваш да бягаш. Но ако аз сторя същото, рискувам повече да не намеря друг кон, достатъчно голям, за да ме носи.
Със задоволство забеляза, че мъжете около него се разсмяха, повтаряйки думите му пред онези, които не бяха го чули. Няколко горди момчета отведоха масивния жребец на Едуард обратно през редиците. Други притичаха до фронта, за да раздадат вода на всички, които пожелаят. И през цялото време тъмните войски приближаваха, като все повече и повече мъже в крилата се появяваха иззад вихрушката от снежинки.
Пеша, Едуард и Уорик заеха позиция в третия ред. Около тях знамената бяха издигнати високо, обявяваха присъствието им на бойното поле както за съюзници, така и за врагове. И двамата прикриваха нервността си, като разкършваха рамене и подсвиркваха на капитаните си. Цялото централно каре отново се раздвижи напред, този път с краля в центъра му. Мъртвият кон изчезна между маршируващите редици.
Шлемът на Едуард оставяше очите и носа му непокрити, макар че брадичката и челюстта бяха обгърнати с метал. Той отказваше онзи вид шлем, който свеждаше света до процеп, въпреки опасността от стрелите, които можеха да пронижат лицето му. По-добре да виждам, казваше. Светлите му очи блестяха с жесток пламък, докато се вглеждаше в редиците отсреща. В тях не се четеше никакво съмнение.
— Да им видим сметката на тези слабаци! — извика той. — Няма мир! Няма „предавам се“! Няма откупи! — гласът му шибаше като камшик тези около него.
— За крал Едуард! — изрева Уорик.
Хиляди войници изкрещяха думите още по-силно, раздираха гърлата си и същевременно удряха едни в други брадви и ножове. Едуард се смееше с детинско удовлетворение и издигна меча си за поздрав. Звукът проряза въздуха, тъй че някои от приближаващите се сепнаха или пък объркаха крачка. Войниците на Едуард не оставиха вика да заглъхне, макар че известно време той се долавяше просто като нечленоразделното ръмжене на ядосани мъже, насилени да стоят на това студено място с железа в ръцете.
Уорик усети как мехурът му се свива, а дъхът му олеква в гърдите, сякаш дробовете му не теглеха добре. Върху туниката над доспехите носеше фамилния герб, а мечът и щитът му бяха също в цветовете на Невил. Беше изиграл ролята си, за да стане Едуард крал, бяха посмели да извършат това богохулство в лицето на крал Хенри и трона на Ланкастър.
— Преди малко чичо ти извърши невероятни неща, Ричард — каза Едуард в ухото му и наруши мислите му. — Той разбира снега по-добре от нас, тъй мисля. По-добре от всички.
— Добър човек е той — извика в отговор Уорик и сви рамене.
Шумът край тях беше достигнал нивото на гръмотевична буря, разразяваща се над главите им, или пък на рева на лъвове. Земята сякаш се тресеше и все едно огромна вълна го помете, така го притисна, че не можеше да й устои. Вниманието му бе погълнато от онези, които Едуард се правеше, че не забелязва, яки мъже с пики и брадви, насочени към тях, с лица, изгарящи от удоволствието да влязат в схватка с краля узурпатор. Те виждаха знамената с бялата роза и щяха да се отправят директно към тази точка.
— Имаш ли новини от Норфолк? От изгрев-слънце не съм чул нищо от него — Едуард го сграбчи за рамото и шлемовете им иззвъняха. — Опасявам се от най-лошото там.
Уорик рискува един страничен поглед и осъзна отново колко млад беше всъщност Едуард. Кралят току-що бе предявил претенции към трона, тръгнал бе на поход срещу огромна армия едва три месеца след смъртта на баща си и брат си. Въпреки това му изглеждаше повече от просто нервното желание да говориш. С всяка крачка пред погледа им изникваха все повече и повече от редиците на Ланкастър. Без Норфолк Едуард добре знаеше, че не могат да се сравняват по численост с врага. Погледът му бе изпълнен с безпокойство.
— Можеш да се довериш на Норфолк, Ваше Величество — изкрещя Уорик над страшната какофония от звуци. Нарочно се обърна към него с титлата, за да може той да я чуе и да си я припомни. Армията, която бяха събрали, имаше нужда той да е смел и необуздан, а не да страда от съмнения. — Убеден съм, че е загубил ориентир в снега снощи по тъмно. Но Норфолк е родом от този район. Надали е далеч назад. Ще пристигне бесен, че толкова е изостанал.
Едуард сведе глава, макар Уорик да забеляза, че сенките в очите му потъмняха още, а изражението му стана по-студено. Вече бяха навлезли в обхвата на стрелите и Уорик разбра колко много животи е спасил Фокънбърг, след като бе извадил зъбите на ланкастърските стрелци по-рано същата сутрин. Като човек, който е преживял особения ужас да е обект на стрелбата с лък, Уорик отправяше благодарности към Бога за това. Няма по-страховит звук на света от свистенето на стрели, изпратени към теб в бръснещ полет.
До този момент вече разстоянието между двете армии се беше стеснило до по-малко от стотина метра. В началото мнозина се смееха и се шегуваха, или пък разправяха спомени за стари дългове. Постепенно, глас по глас, гърлата им пресъхнаха. Барабаните продължаваха да бият и капитаните увещаваха своите да ударят първи, да ударят силно, но смехът и лековатите приказки секнаха. Огромните карета се простираха извън полезрението им, а снегът още валеше.
Уорик се приготви за най-тежката физическа задача, пред която се бе изправял досега. През целия си живот се бе обучавал за нея, от детството, когато удряше по колове, до дузината турнири по-късно. Беше във възможно най-добра физическа форма. Дишаше задъхано в шлема си. Как му се искаше вятърът и снегът да престанат. Никой не се биеше през зимата, защото беше цяло нещастие дори само да стигнеш до бойното поле, преди стрелците и армейските редици да се срещнат.
Капитаните и от двете страни дишаха дълбоко в ледения въздух и подвикваха на момчетата си да нападат. Рогове свиреха надолу по линията, рязко металическо гракане, което стряскаше воините и ги караше да тичат, залитайки. Редиците се втурнаха едни срещу други с оголени остриета, готови за първия силен сблъсък, с който предател да застанеше насреща им.
Удариха се на недокоснатия, съвършен сняг, който само след миг щеше да бъде стъпкан до кафява каша, а после да се оцвети в тъмночервено, когато първите кървави струи се пръснеха, излееха и процедяха от телата на посечените умиращи мъже.
Дери Бруър излезе от палатката дълбоко замислен. Вятърът бе мразовит и виеше из лагера зад фронтовата линия. Загубата на малката армия на Клифорд не беше нищо особено, но той не можеше да повярва колко много войници загубиха живота си в бурята от стрели, която ги засипа в снега. Английските главнокомандващи знаеха опасностите, които носеше стрелбата с лък още от времето на Креси, т.е. поне от век насам. Армиите просто не можеха да тръгнат в поход без контингент от стрелци, не и ако очакваха да оцелеят. Въпреки това сблъсъкът на Съмърсет с врага беше оставил около шест хиляди мъртъвци или тежко ранени бойци, които не можеха повече да се бият. Не беше виждал толкова повалени хора, всичките само за няколко минути, от стрелковия дуел. Проклетият сняг им беше изиграл ужасна шега. Мнозина от тях щяха да умрат още същия ден, кръвта им щеше да изтече, защото нямаше кой да ги превърже. Лекуващите краля бяха дали напътствия на неколцина момчета и слуги, но те работеха грубо, а и ранените бяха твърде много, при положение че битката сега започваше.
Дери потръпна при мисълта за всичките ридаещи и стенещи мъже, които бе видял в палатката, с присвити от болка лица, до един с ужасни рани. Преди той бе оцелявал в битки — и още същата вечер се бе наслаждавал на обилна вечеря; но сега с безпокойство гледаше как кралският военен лечител събира в шепа нечие извадено око. Точно този отвратителен епизод го накара да излезе на чист въздух.
Трябваше да изпрати вестоносец до кралицата, разбира се. Сигурно отчаяно чака новини. Тя поне беше в безопасност в града със съпруга и сина си. С повече от трийсет хиляди мъже, които се биеха на нейна страна, тя сигурно очакваше огромна победа, която да сложи край на всякакви войни.
Отдалечавайки се от палатката с ужасите, Дери почувства как една ръка го спира в гърдите. Инстинктивно я сграбчи и погледна в суровото, необръснато лице на някакъв мъж, облечен във везана туника с колан, от когото лъхаше животинската миризма на неумита плът. Дери изви ръката, макар че усети как други се втурват зад него. Общо бяха четирима и всеки го наблюдаваше внимателно, докато този отпред го измерваше с поглед и разтриваше китката си.
Дери почувства как го облива вълна от спокойствие, огромна умора и разбиране.
— А, момчета — рече той едва ли не укорително. — Кой е това тогава? Кой даде заповедта?
— Милорд Клифорд — гордо каза единият. — Награда за главата му — щом се разбере, че е умрял. Ще претендираме за тази кесия с пари, господарю Бруър, от ковчежника. Добре ще е да мълчите, но всъщност все тая.
Дери усети, че се напрягат — да не би неочаквано да ги нападнат. Погледна над раменете им за някого, все едно кой, да му се притече на помощ. Проблемът бе, че в лагера бяха останали единствено блудниците и ранените. Би трябвало също да има търговци, слуги, съпруги и шивачки, но те сигурно бяха в края, присвили очи, за да могат да видят нещо от битката. Капитаните и войниците участваха в боя.
Дери беше сам. Затвори очи за миг, изненадан колко лесно приема всичко. Не беше вече млад мъж, това бе истината. Не можеше с бой да се освободи от четирима яки войници, всеки от тях готов да го прободе с нож в ребрата при първия опит да се бори. Не. Свършен беше. Оставаше му само да се оттегли с достойнство.
— Много добре, момчета — прошепна и ги изгледа поред. — Макар че един мъж ще дойде и ще ви намери, след това. Той ще се постарае да ви издири и ще ви покаже защо е трябвало да не се подчините на заповедта на един умрял лорд, защо е трябвало да бягате, докато още сте можели.
— Врели-некипели разправяш, нали, синко? — рече един от тях и грубо се изсмя, като го побутна по калната пътека. — Върви сега — мъжът обърна глава към другите трима. — Ще го свършим в гората, на тихо — после пак бутна Дери напред, като го принуди да се подхлъзне на калта. — Ако не вдигаш шум, ще свършим с теб чисто.
Дери заклати глава, докато се отдалечаваше. Снегът продължаваше да вали. На определено разстояние вече лицата не се различаваха. Знаеше, че ако извика за помощ, щяха просто да го прободат на място и да изчезнат. Нямаше кой да дойде. Хората на Клифорд добре бяха обмислили подхода си. Той почти се усмихна при тази мисъл, макар да почувства как се надига кисела злъч, която го накара да се оригне. Не бе вярвал, че Клифорд ще е способен на такова нещо, старият му злостен мръсник.
Най-лошото бе, че имаше недовършена работа, работа, която се нуждаеше от специфичните умения на Дери Бруър. Или поне той така си казваше. Раменете му се отпуснаха и се остави на течението, почувствал се по-лек, след като взе решение. Вдигнал високо глава, Дери Бруър тръгна на запад с мъжете, излезе от очертанията на лагера, докато всички останали гледаха на юг към кървавите ливади в близост до Тоутън.
Уорик се чудеше дали няма да получи разрив на сърцето. Може би ще изпадне в несвяст на самото бойно поле и това ще го лиши от говор и ще остави изражението му като излято от разтопен восък. Въздухът не просто не му достигаше, ами при всяко издишване се чуваше звук, сякаш някаква рана изплюваше пламъци. Болеше го да диша. Болеше го да ходи. Знаеше добре, че няма друга дейност или труд, които тъй да омаломощават човека. Единствено сеченето на дървета можеше да се сравни с воденето на бой, затова всеки рицар прекарваше с часове всеки ден с брадва и меч в ръка, ако таеше надежди да се бие на бойното поле. Вродените умения за нищо не помагаха, когато ръцете ти са обезсилени от умора. Един боец трябваше да извае ръцете си яки, с мускули като дъбови дъски, за да защитават костите му. По този начин можеше да оцелее.
Едуард беше като дебнещ лъв. Не ставаше въпрос за височината му, а за факта, че бе роден за тази работа. Движеше се грациозно и премерено, затова се уморяваше по-бавно от мъжете около себе си. Нито един удар не отиваше нахалост, нито един замах не бе твърде широк. Беше убил поне дузина мъже и доспехите му вече бяха очукани и тук-там вдлъбнати и разпорени. Секирите в ръцете на онези, пред които се изправяше, представляваха двайсетина сантиметра твърдо желязо с такава конструкция, че да може да разреже доспехи, поне когато е в ръцете на мъж с достатъчно силен удар. Нагръдникът му разкриваше три триъгълни разреза, като от единия прокапваше кръв. Тримата бойци, които бяха преодолели защитата му, бяха останали далеч назад, стъпкани и вече изстинали.
Уорик можеше само да наблюдава как кралят пристъпва напред с умерена, неуморна крачка. Вече никой не искаше да се изправи пред него. Той излъчваше нещо дивашко, лъвско или пък вълче. Уорик потръпна, мъчейки се просто да диша и да не изостава. Вече нямаше съмнения, че Едуард е подходящ да бъде крал. Притежаваше родствена връзка и беше истински Голиат на бойното поле. Цели империи бяха изградени с по-малко заложби. Дори докато Уорик гледаше и дишаше болезнено, Едуард се промъкваше през разровената земя и издирваше някой да се изправи насреща му. Реакцията им към този огромен боец в бляскави доспехи бе да бягат бързо от пътя му, като че ли можеше да ги изгори. Той им се смееше, когато се подхлъзваха и падаха, удряше с меча си по щита, за да ги накара да се върнат обратно.
Уорик се сепна, щом отляво прозвучаха предупредително рогове. Звукът беше капризно нещо, когато си в доспехи, затова той заобръща глава напред-назад, макар че вървеше редом с Едуард и пазеше страната му от изненадващи нападения. Точно тогава някакъв млад земеделец, облечен в кожа и вълна, пристъпи към тях и замахна със секирата си, опитвайки се да свари Едуард неподготвен. Уорик намушка ръката му със собственото си острие, счупи костта и остави крайника да виси на една тънка жила. Врагът падна и се разкрещя, стиснал раненото място. Следващият удар прекрати виковете му, но роговете продължаваха да звучат.
Огледа се за източника им, присвил очи в далечината. Централното каре на Едуард се беше вдало далеч навътре сред силите на Ланкастър и приличаше на широко и плитко острие на копие. Всяка стъпка бе извоювана трудно, но той смяташе, че са минали поне няколко хиляди метра навътре върху мъртвите тела на враговете си. Нямаше начин да се разбере как се справяше чичо му на лявото крило, но ентусиазмът и неукротимите действия на Едуард движеха центъра напред, осем хиляди мъже споделяха крачката и увереността на краля си в доспехи, който ревеше предизвикателно.
Някъде отляво Уорик дочу коне там, където тези животни нямаше какво да правят. Преглътна с толкова пресъхнало гърло, че едва можа да се обади:
— Ваше Величество… Едуард! Лявото крило!
Чичо му Фокънбърг сигурно бе някъде от тази страна с брат му Джон, макар че не беше видял никого от тях, откакто започна стрелбата с лък и тревогата тази сутрин. Вече бе намразил снега заради слепотата, която им причиняваше, повече дори от студа, който влошаваше болката от раните и правеше ръцете безчувствени и неспособни да държат оръжието.
Видя, че Едуард се обръща и поглежда там, където ръкавицата му сочеше — наляво. Устните му се свиха и той се огледа, преценявайки с хладен поглед с какво разполага и кого може да повика.
— Някакви конници има там, излизат от гората — извика той на Уорик.
Шумотевицата, която последва, беше ужасна, страшен сблъсък на метал и викове на болка, които отекнаха като гръмотевица по бойното поле. Стотици се обърнаха, за да видят какво става, и загубиха живота си заради този момент на невнимание.
— Колко са? — провикна се Уорик. Сега съжаляваше, че е убил коня си, независимо колко сърца му спечели това.
— Твърде много — отвърна Едуард и прикри с ръка устата си. — Конят ми! Тук! Доведете ми го!
Той остави първите две редици да преминат пред него и остана погълнат от масата. Отново се нареди в третия ред и зачака да доведат огромния му жребец, който можеше да носи тежестта му с доспехи. Щом Уорик разбра какво смята да прави Едуард, изпрати съгледвачите си при четирима от най-близките капитани, за да им кажат, че кралят има нужда от бързата им подкрепа и присъствие. Те започнаха да заобикалят Едуард от всички страни.
— Трябва да натискаш с центъра, Уорик — извика Едуард. — Това са най-добрите ми хора. Няма да се огънат.
За негова изненада, кралят се захили, сякаш някакво тъмно удоволствие повдигна духа му. Доспехите му бяха опръскани с кал и кръв, връхната му дреха с кралските лъвове бе цялата червена от кръв. Но в този момент, в своята младост, скръб и гняв, за Уорик бе ясно, че досега той не бе изпитал такава необуздана радост. Насилието го опияняваше. Бойното поле можеше да пречупи човек, Уорик добре знаеше това. Но имаше и такива моменти, в които то правеше хората по-силни, ако откриеха място, където силата и умението им, и бързите им ръце бяха незаменими, там, където нямаше други грижи да ги разсейват.
Радостта на Едуард пролича в погледа му и в дивашката му реакция. Той пъхна коляно в ръцете на рицаря, който му доведе коня, бързо и леко се метна на седлото и след като само за миг се превърна в мощен воин, се сля с животното, и сякаш силата и възможностите му се утроиха. Конят изведнъж захвърля къчове и едва не удари пехотинеца зад тях.
— Натискайте в центъра — извика Едуард, за да го чуят околните, макар че се обръщаше към Уорик. — Тези Ланкастър са просто момченца. Не могат да ни удържат.
Кралят премина в тръс през редовете на карето, те спираха и го поздравяваха с ликуващи викове. Рицарите му образуваха фаланга около него, високо издигнали знамената му. Заедно с четиримата капитани стотици тръгнаха с него напред, хилеха се като полудели и тичаха по петите на краля и бойния му кон. Насочиха се към мястото, където битката бе най-шумна, в лявото крило, за да посрещнат онази военна сила, която беше наизлязла от гората.
Фокънбърг изруга, отблъсквайки едно копие с дръжката на меча си. Горичката отляво изглеждаше твърде малка, за да прикрие всичките тези конници, които наизскачаха от нея. Най-левите редици бяха уловени, като вниманието им бе погълнато от схватката пред тях. Само на около четирийсет метра от мястото, където беше застанал, най-предните му войници все още поддържаха ръкопашен бой, тяло до тяло, метал до метал, и проливаха кръв, докато капитаните и сержантите ревяха при всеки нов напън, при всяка извоювана стъпка напред. Линията се местеше ту напред, ту назад, все едно мърдаха кървави устни. Внезапен напор и постоянен натиск бяха спечелили на Фокънбърг малко терен, но цената беше твърде голяма. Обикновено лявото крило беше най-слабото — последно влизаше в бой. Но при наличието на сняг самият мащаб на битката пренаписваше правилата. Ако дясното крило на Норфолк останеше на място, то трябваше първо да навлезе в боя, поддържано от Едуард и Уорик в центъра, а накрая, дори може би никога — лявото крило на Фокънбърг. Обаче бойният фронт сега бе толкова широк, че центърът и лявото крило влязоха в сблъсък едновременно — а Норфолк бе изчезнал някъде в снега.
Към фронта се насочваха нови и нови сили, биеха се до пълно изтощение, а после падаха, за да ги заменят други. Фокънбърг заемаше позиция във втория или третия ред, като с помощта на двама войници издърпваше напред и назад мъжете и така се мъчеше да позволи на смъртно уморените да си отдъхнат, преди да им отнемат живота. Беше изправен пред най-силното крило на Ланкастър, със знамената на Съмърсет, които се виждаха само на стотина метра от тях.
И в тази патова ситуация дойде засадата от горичката, двеста тежко въоръжени конници, останали скрити, за да атакуват фланга му. Носеха дълги копия и вече препускаха в галоп, когато той ги видя да се появяват от снега, размазано кълбо от приближаващ гръмовен трясък, докато цели редици започнаха да се отдръпват, все едно уплашено момче скача рязко настрана от пътя на някое подивяло куче.
Те пробиха директно през плътните редици на бойците, които чакаха да се включат в самия фронт на битката търпеливо и безстрашно. Вместо това ги покосиха, разбити за миг от тежкото снаряжение, което се стовари върху им или ги изплю на парчета през желязо и разцепено дърво. Част и от лявото крило поддаде и се огъна, сви се при тази неочаквана атака. Цялото ляво каре се залюля, сбута редиците, мъчейки се да спре, докато други се опитваха да пробият в периферията, загубили представа за реалността. Някои надигнаха в редица пиките, както ги бяха обучавали да правят срещу конна атака. Бяха малцина и Фокънбърг едва успя да преглътне, преди да даде рязка заповед, за да подреди линията и да изтегли мъжете да се пренаредят. Оставяха зад себе си писъците на ранените и изстиващите тела на умрелите.
Фокънбърг изхлузи ръкавицата, за да обърше потта от лицето си. Истинският им враг беше паниката, както винаги. Двеста конници не можеха да разгромят армия, дори и едно крило от нея, не и когато то наброява осем хиляди войници. Но докато конниците напираха безпрепятствено и убиваха без да получат отпор, редиците се отдръпваха и чакаха някой друг да отвърне на заплахата. Той видя как един от хората му хвърля пиката си като копие и поваля от коня някакъв ездач. После се нахвърли върху проснатата фигура, но другарите на поваления, които моментално пристигнаха в галоп, го накараха да притича обратно в редиците. Бяха извадили мечове и се задоволяваха с това да посичат идващите. Побеснял и отчаян, Фокънбърг изпрати едно момче на бегом към тила, където се бавеха стрелците му. Само няколко хиляди стрели щяха да ликвидират заплахата. Обаче и последните бяха използвани още преди часове, макар че се надяваше някъде да има малко останали. Надеждата беше напразна, знаеше го.
Дузина конници за пореден път се врязаха във фланга му. Някои войници извикаха да вдигнат пиките и редиците настръхнаха, но не и преди конниците да се оттеглят с нова кръв по мечовете. Ревяха и им се присмиваха, докато яздеха напред-назад, доволни от преимуществото си над нещастните редици, които минаваха пред очите им.
Фокънбърг хвърли поглед надясно, търсейки помощ. Сърцето му преля от радост, щом видя, че знамената на Едуард приближават.
— Да! — прошепна той. — Добро момче! Добър крал!
Засмя се на собствените си думи. Едуард приближаваше бързо и огромните карета забавяха хода си, когато ги пресичаше. Някои просто спряха, за да го погледат, докато офицерите им крещяха побеснели да се придвижват напред. За един миг в дългите часове на битката войниците и от двата лагера наблюдаваха как Едуард се притичва на помощ, за да заздрави разкъсаното крило.
— Отворете път там! — извика Фокънбърг на тези около него. — Пропуснете краля! — беше се захилил като глупак, знаеше го, но знамената повдигнаха духа му — бялата роза, ястребът на Йорк, пламналото слънце, кралските лъвове.
Ездачите, които бяха атакували крилото, също виждаха ясно как Едуард приближава. Неколцина се обърнаха обратно към гората зад себе си, очевидно избирайки да останат живи. Други сочеха краля, който разбутваше собствените си редица, за да ги достигне. Не беше трудно да се досети какъв бе спорът между тях. Ако успееха да повалят Едуард, с лекота биха обърнали деня в полза на крал Хенри.
Фокънбърг усети как гърдите му се стягат, кожата му сякаш стана „тясна“ за костите. Крал Едуард мина край него само на двайсетина метра, огромният му боен кон тичаше в лек, грациозен тръс. С него се движеше и ядрото със знамената, а около тях мъже с брадви и секири, набити и яки, които тичаха покрай краля.
Едуард и рицарите му изскочиха от фланга срещу очакващите ги конници. Само за миг кралят вече бе повалил първите двама, които се изпречиха пред него. На два пъти го удряха копия, отблъснати от доспехите му. Мъж, който му преграждаше пътя, хвърли с все сила трето копие. То не го уцели, а Едуард се вряза в него и с жесток удар по рамото го свали от далеч по-дребния му кон. Лицето на Фокънбърг се сгърчи при този сблъсък. Все едно гледаше как сокол удря гълъб и го оставя смазан след себе си. Скоростта и тежестта имаха значение, но можеше само да гадае колко трябва да е трудно да запазиш самообладание, когато Едуард ти се нахвърля. Кралят нито отби встрани, нито намали. Той просто връхлиташе всеки, който се появеше на пътя му, и го поваляше, посичаше го с меча си или с удар го запращаше на земята. Кралят беше много по-сръчен и значително по-бърз от по-възрастните мъже, финтираше и ги пращаше встрани, а после ги блъскаше от седлото. Бе в разцвета на младостта си и пред него мнозина изглеждаха като нескопосани дечица.
Около краля войниците със секири се бяха развихрили. Вражеските конници прииждаха на тълпи, не поддаваха, но тук-там някой смелчага пробиваше и посичаше крака на най-близкия кон или пробождаше изотдолу някой конник, тъй че да падне, облят в кръв. Най-умело боравеха със сатърите касапите и ковачите, също кожарите и тухларите, които бяха свикнали с такава работа.
Това не продължи дълго. Едуард се огледа наоколо — трупове на хора и цвилещи коне, които умираха пред него. Беше жестока битка, но той се чувстваше дотолкова превъзбуден, че дори се зачуди дали не трябва да го прикрива, за да не изглежда неприлично. Не можеше. Вместо това вдигна меча си и изрева победоносно. Около него стотици се усмихнаха и ликуваха, като звукът се разнесе из цялото ляво крило и отвъд, до центъра, където Уорик се биеше с усмивка на уста. Това беше само схватка, но с нея Едуард се доказа. Преминаването му на кон през фронта бе видяно от почти всички. Ако преди се прокрадваха съмнения, сега те изчезнаха напълно. Бойците знаеха, че наистина се бият за краля на Англия и, съзнавайки това, намериха нови сили.