Кон Игълдън
Кръвна връзка (21)

19.

Снегът продължаваше да вали, а поривите на вятъра блъскаха в лицата биещите се мъже, тъй че те трябваше да присвиват очи срещу ледените частици. Снежинките се бяха впили в кожата и косата им, в гънките на дрехите им, хрущяха и се изсипваха при всяка стъпка или замах с меча. Денят напредваше, а двете огромни армии се бяха приклещили и никоя не отстъпваше, освен ако това не станеше върху собствените им мъртви тела. Пиките пробождаха напред, щом някой от капитаните съзреше пролука и се втурваше да я запълни, като разкъсваше празнини из редиците. През цялото време секирите и брадвите не спираха да се надигат.

Зад фронтовата линия редиците се сгъстяваха, за да се стоплят и да се прикрият от вятъра, който свиреше и ги пронизваше, като отнемаше от силата им. Те потропваха с крака и духаха в дланите си, но неизменно биваха привличани напред. Не можеха да се оттеглят, едва можеха да маневрират дори когато бледата светлина започна да изчезва и над десетките хиляди, застанали върху замръзналата земя, стиснали дърво или желязо в ръцете, започнаха да падат сенки.

Имаше моменти, когато вятърът издухваше снега и бойното поле се откриваше. Гледката не беше особено вдъхновяваща за онези лордове и наемници, които бяха дошли на север с Едуард. Армията на Ланкастър продължаваше да е огромна — тъмна маса, струпана като ята скорци върху побелялата земя. Изтощените мъже от юг се споглеждаха и клатеха глави. В избледняващата светлина беше трудно да видиш подобна гледка и да не се разколебаеш, да не почувстваш отчаяние, когато тялото те боли и е сковано от студ.

Момчета не спираха да кръстосват редиците, понесли вода в кожени мехове с тръба, от която хората можеха да смучат като от майчина гърда. Хлапаците даваха на прежаднелите бойци да се освежат с някоя глътка, но ги смушваха, ако пиеха твърде много или разливаха ценната течност по брадите си. И през цялото време боят продължаваше, редиците сякаш дишаха заедно и тук-там се чуваше как някой вика заради приятел или близък, щом разбереше, че той ще умре в тъмното, викайки за последно или пък смъквайки се на земята между краката на оцелелите, които продължаваха да се влачат напред.

Когато слънцето залезе, с него си тръгна и нещо жизненоважно. Ветераните прегърбиха рамене и сведоха глави, нагласяйки се с мрачно търпение да изтраят тъмнината. Никой не спря редиците, нито лордовете, нито техните капитани. Те, изглежда, разбираха, че са дошли на това място в служба на двама крале; а ще го напуснат, когато остане само един от тях. Рогове и барабани се смълчаха, вече не заглушаваха рева на мъжете, който се надигаше и стенеше все едно вълни се разбиваха във вълнолом, нито пък гласовете на умиращите, които звучаха като крясъка на гларуси.

Наемни войници, воювали с часове, бяха покосени от тежка като олово умора и объркване, което само се засилваше в тъмнината. Те преплитаха крака редом с другарите си и ако ги застигнеха по-бодри врагове, биваха покосявани като житни снопове. Броят на загиналите растеше все повече и повече, по-силните се нахвърляха дивашки върху по-слабите, после на свой ред отслабваха, за да бъдат повалени.

Сред редовете на Йорк настъпи мрачно отчаяние. Дори в центъра, където се биеше самият Едуард, който сякаш не страдаше от умора, мъжете най-сетне бяха осъзнали с каква огромна армия разполага Ланкастър. Младият крал отправи поздрав към Фокънбърг и след това се насочи към Уорик, като приемаше приветствията на центъра, с които хората там го посрещнаха. След като на бойното поле нямаше оръдие, Едуард бе недосегаем, стига силите да не му изневеряха. Рицарите, налегнати от тотална умора, можеха да бъдат повалени или намушкани между плочките на бронята, шлемът им можеше да се смачка навътре. Но ако мъж с размерите на Едуард успееше да продължи да се бие, трудно е да намериш начин да го спреш. Искаше се едва ли не идеален удар, за да пробиеш доспехите му — и както някой се прицелваше, въоръжен, той гледаше нападателя си с безумна усмивка и отвръщаше на удара преди още другият да го е застигнал. Накрая вече не помнеше броя на жертвите, които паднаха под меча му.

Тъмнината ги бе погълнала, когато Едуард забеляза раздвижване вдясно. Ако нямаше сняг, не би го видял, но на фона на побелялата земя лесно установи, че някаква тъмна маса напада — беше се появила, докато снегът още се вихреше във въздуха. От височината на коня си той първи получи предупреждение, макар че само се вглеждаше в тях. Съгледвачите вече тичаха към него, момчета, които се състезаваха да поемат неговите нареждания, каквито и да са те. Едуард вдигна ръка с разперени пръсти. Каза им да почакат, докато и той самият чакаше с разтуптяно сърце, чувстваше се замаян, прилошаваше му. Ако към кралската армия идваха нови подкрепления, той гледаше в лицето на смъртта и последното обезчестяване на рода Йорк. Още от самото начало числеността на неговите бойци отстъпваше на тази на врага. Онези, които прииждаха сега, щяха да го разбият.

Ударът повали левия фланг на Ланкастър. Норфолк ги беше открил в снега и тъмнината и сега поведе цялото дясно крило на Едуард срещу най-слабото място на Ланкастър. Хукнаха в атака и наддадоха страховит рев, който отекна по цялото бойно поле. Знамената на Норфолк полетяха напред, за да ги предвождат, и при вида им Едуард и Уорик се спогледаха облекчено и започнаха да вият заедно с останалите. По-точно премерено не можеше и да бъде — и ако по-рано през деня двестате вражески конници почти бяха разсипали крилото на Фокънбърг, девет хиляди свежи бойци сега напълно разбиха фланга на Ланкастър, пометоха армията и оставиха хиляди мъртъвци. Хората на Норфолк със сигурност бяха уморени, цял ден бяха газили в снега, търсейки бойното поле. Въпреки това бяха бодри и енергични в сравнение с нещастните, полумъртви воини, които през цялото това време се бяха сражавали.

Заради тъмнината в редиците на Ланкастър настъпи пълно объркване. Беше дошло голямо нападение и мъжете тръгнаха назад в тих ужас, като се надяваха тъмнината да прикрие безчестието им. И както Норфолк ги притискаше, Едуард, Уорик и Фокънбърг също усетиха, че вражеската линия внезапно поддава пред тях.

Мъже, които на дневна светлина биха удържали наплива до безкрай, се пречупиха в тъмнината. Обръщаха се и бягаха, нападани от всички страни от войници, които ги атакуваха с писъци и трясък на желязо. Те се хлъзгаха и падаха, ставаха пак и разпростираха паниката, като се бутаха сред редиците от бойци, които още не бяха разбрали какво се случва; сграбчваха ги, крещяха въпроси, а те се отскубваха и се препъваха нататък. Стотици бяха разбити, после хиляди, оставяйки страха да свие гърлата им и да ги потопи в дива паника. Носеха се надолу по склоновете към реката, падаха с доспехите си и се блъскаха непрекъснато.

Зад тях редиците на Едуард и Уорик се бяха срещнали с Норфолк и настъпваха по фронта. Заедно те надаваха ревове на дивашка радост, преследваха тичащите мъже. Само мигове преди това пред тях бе стояла армия поне равностойна на тяхната. С тази представа войската на Йорк натискаше по фронтовата линия. Двама или трима ще хванат някой нещастен рицар, ще го повалят, като му подкосят краката, или ще го бутнат с брадвата в гърба, тъй че да падне. Веднъж свален на земята, някой друг ще замахне в кръг с дръжката на брадвата и ще го цапардоса по главата или врата. Но не спираха дори тогава, подивели от собствения си страх. Удар след удар се редяха, докато костите се разтрошаха на парчета, а тялото бе намушкано стотина пъти.

Рицари и благородници викаха „Мир! Откуп!“, щом ги поваляха в тъмното, крещяха с пълен глас на хора, които не можеха да ги видят добре в снега. Но за тях нямаше милост и секирите започваха да блъскат.

Касапницата продължи, докато изгряващото слънце хвърли бледите си лъчи от ясното небе върху отъпкания сняг, в който във всички посоки се валяха обезобразени трупове. Стотици мъже в доспехи се бяха изподавили в Кок Бек, едни насила държани под водата, други насечени от преследвачите си, докато са се мъчили да я пресекат. Разпръснатите трупове се простираха на километри във всички посоки, посечени или намушкани от хората, които за определено време се бяха изгубили от поглед. С идването на зората те не искаха да се погледнат в очите. Тъмницата бе скрила ужасите, които щяха да ги стряскат от плувнали в пот сънища с години напред. Хората на Йорк удържаха триумф, но той ги изцеди — изтощени от липсата на сън, оваляни в мръсотия и кръв, с посинели устни и уморени очи.

Под бледото небе те образуваха отново каретата, а Фокънбърг тръгна на кон, за да провери дали племенникът и кралят му са оцелели. Норфолк бе предложил да даде живота си заради провиненията си, но Едуард го отхвърли с махване на ръката. Видимо бе, че човекът е изтощен и болен, на устните му се събираше коричка кръв и кашлицата го раздираше болезнено. Вярно, късното му пристигане едва не им беше коствало битката, но накрая Норфолк бе дошъл точно когато имаха нужда от него. Беше изкупил вината си и както Едуард, така и Уорик разбираха колко е важно това.

Когато слънцето прочисти хоризонта, мъжете облекчаваха мехурите си, трепереха и потропваха с крака. Бяха толкова гладни, че можеха да се нахвърлят дори на труповете, още от предния ден стомасите им стържеха от глад. Лагерът на крал Хенри лежеше само на три километра на север от тях, при Тадкастър. Удоволствие достави на новия крал да съобщи на капитаните си, че ще се нахранят там. Представяше си как тилът очаква своите да се върнат и се изсмя. Вместо това щяха да видят знамената на Йорк да се задават по пътя — високо и гордо вдигнати.

Не беше взел нито един пленник, нито един лорд за откуп. Нямаше да следва волята на тези хора, нито сега, нито по-късно. Както лорд Клифорд, на бойното поле беше убит и Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, а също и някои по-незначителни господари, стотици, ако не и хиляди рицари и богати техни последователи. Това означаваше, че на полето има богата плячка. Капитаните му без затруднение намериха доброволци, които да пазят на място и да съберат всяка ценност. Това беше много важна задача, затова щяха да им изпратят обратно храна. Те щяха и да преброят жертвите. Огромни ями щяха да поемат труповете на незнайните воини, макар че щеше да е трудно заради замръзналата земя. Капитаните щяха да накарат подчинените си да направят списъци с имена, доколкото бе възможно, взети от гербовете по пръстените и от връхните дрехи, от писмата, държани близко до сърцето. Други щяха да пребродят полето със секири, издирвайки хора, които са в безсъзнание или пък са се скрили с надеждата да припълзят към спасението. Група носачи щеше да пренесе собствените им ранени до близките къщи, за да се погрижат за тях или по-вероятно да им изтече кръвта и да умрат там. Щеше да отнеме много дни, макар че Едуард нямаше да види нищо от това. Той имаше други задачи пред себе си и тръгна на север с опръсканите с кръв оцелели войници, чиито лица посрещнаха засиления студен вятър. Крал Хенри и кралица Маргарет щяха да открият, че светът им се е променил за една нощ.

Уорик намери един безстопанствен скопен кон. Беше дивичък и го принуждаваше да се върти в тесен кръг на всеки няколко крачки, преди да го убеди да продължи напред. Разбираше защо са разширени очите на животното. Макар че вятърът прочисти въздуха от смрадта на кръв и изпражнения, около тях все още витаеше усещане за смърт, както когато чувстваш, че под пода, по който стъпваш, лазят насекоми. Снегът прикриваше доста от това, но всеки път, щом очите му се спираха на нещо, то бавно придобиваше очертанията на поредната ужасяваща гледка.

Уорик дръпна юздите и сведе глава, когато наближи Едуард и Норфолк, Фокънбърг и брат си Джон. Идваше последен на сбирката, където имаше четирима мъже от рода Невил и един от Плантагенет. Всички бяха съсипани, макар че Едуард още пред очите му сякаш се възстановяваше, със застинало в решителна гримаса лице.

За момент всички останаха безмълвни. Някои от мъжете повръщаха малкото съдържание на стомаха си, докато формираха редиците. Не им се присмиваха, докато те се давеха и плюеха жълтеникава слуз. Поне нямаха храна, която да загубят. Бяха мрачни от всичко, което бяха сторили, всичко което бяха видели. Поздравиха с викове краля, разбира се, щом капитаните им наредиха. Звукът и действието върнаха малко живец в бледите им страни и изцъклени очи.

След като остави около хиляда души да се погрижат и да броят падналите на бойното поле, разкъсаната армия на крал Едуард потегли на север.

Маргарет гледаше как слънцето се издига иззад стъклото на една висока зала от управата на град Йорк, а зад гърба й грееше хубав огън. Можеше да види собствения си дъх по стъклото и го избърса. Ръката й изглеждаше тънка и бледа. Зад тези прозорци се виждаше южната порта на града. Не можеше да си почине, не и когато за нея се сражаваше цяла армия. С всеки изминал момент напрежението й растеше, като си представяше безкрайни ужаси.

В такъв момент би й се искало да попита Дери Бруър за мнението му. Знаеше, че шпионинът й е тръгнал със старата си кранта за лагера. Но вече целия ден го нямаше, а тя седеше и чакаше, кършеше ръце, чупеше пръсти, докато кокалчетата й почервеняха и я заболяха. Трепереше, като гледаше как снегът се сипе — красив, но смъртоносен, затова остана близко до огъня.

Синът й прекара сутринта в игра, тракаше с войниците играчки и с топката, без да съзнава как днес бъдещето е заложено на карта. Накрая Маргарет изгуби търпение и зашлеви седемгодишното дете, оставяйки розово петно по бузата му. То я изгледа гневно и реакцията й бе да го вземе в прегръдките си, от което момчето пък се задърпа и запротестира. Щом го пусна, избяга от залата и тишината се възвърна. Съпругът й клюмаше край огъня, не беше заспал, не четеше, а просто се взираше спокойно в пламъците, които се извиваха и припламваха пред него.

Маргарет изведнъж пое рязко въздух, защото чу тропота на копита на улицата. По външните стъкла имаше сняг и не успя да го премахне, като потри дланта си от вътрешната страна. Едва успяваше да различи очертанията отвън, просто няколко ездачи, които слизат от конете си. Обърна се към вратата, щом дочу силни гласове и слугите, които отговаряха.

Вратата се отвори с трясък и Съмърсет застана пред нея задъхан, а по петите му в топлото помещение връхлетяха студ и сняг, и страх.

— Милейди, съжалявам — рече той, — битката е загубена.

Маргарет тръгна към него с тих стон, взе ръцете му в своите и потрепери, като видя колко е изтощен. Когато той се раздвижи, тя забеляза, че куца, че единият му крак едва се сгъваше. По кожата й пръснаха капчици стопен сняг и я накараха да потръпне.

— Как е възможно? — прошепна.

Очите на Съмърсет като че бяха наранени, с тъмни кръгове около тях и следи от шлема там, където бе притискал плътта му.

— Къде ще се съберат мъжете? — попита тя. — Тук, край този град ли? Затова ли си се върнал на това място?

Съмърсет отпусна рамене, насилвайки се да продължи.

— Мнозина… са мъртви, Маргарет — болеше го, че й причинява това, но усещаше, че времето лети, затова добави с рязък тон: — Всички са мъртви. Армията беше разбита, направо изклана. Това е краят и щом изгрее слънцето, те ще дойдат. Преди да настъпи обед, очаквам крал Едуард да мине с коня си през портата на Микългейт в град Йорк.

— Крал Едуард ли? Как можеш да ми кажеш това? — извика тя скръбно.

Съмърсет поклати глава.

— Сега просто това е самата истина. Наблюдавах го на бойното поле, милейди. Отдавам му тази чест, макар да ме боли.

Лицето на Маргарет се вкамени. Мъжете си падаха твърде много по грандиозните жестове. Вярно, понякога това водеше до мечти и герои, и кръгли маси. Но означаваше също, че щом открият вълк, когото да следват, можеше да се главозамаят като младо момиче. Тя се пресегна и докосна с ръка бузата му, и пак потрепери, като усети дълбоката студенина у този млад мъж.

— Нима си дошъл да ме убиеш тогава?

Животът се върна в очите му, макар че се олюля. Той вдигна ръка и стисна китката й.

— Какво? Не, разбира се, милейди. Дойдох да ви отведа от това място със съпруга ви и сина ви. Ще ви спестя края, който сигурно ви е приготвил Йорк. За бога, трябва сега да помислите за някое безопасно място, ако все още има такова.

Маргарет бързо впрегна мисълта си, помъчи се да се концентрира, докато отвътре й напираха страх и гняв. Само преди ден огромна армия стоеше зад нея, армия, пред която силите от Аженкур и Хейстингс, или която и да е друга битка на англичаните, изглеждаха като джуджета. Въпреки това те бяха разбити напълно, а тя… беше загубена.

— Маргарет? Милейди? — рече той, притеснен, че тя твърде дълго се взира в нищото.

— Да. Шотландия — отвърна тя. — Щом в Англия няма нищо останало, трябва да тръгна към границата. Мери Гелдерс пази трона за сина си и мисля, че ще ме укрие. Смятам, че ще ми осигури безопасност.

Съмърсет се обърна, за да изкрещи заповедите си по стълбите, там, където мъжете му чакаха. Спря, когато тя докосна рамото му.

— Къде е Дери Бруър? — попита Маргарет. — Виждал ли си го, чувал ли си вест от него? Имам нужда той да дойде с мен.

Младият херцог поклати глава и издаде малко от раздразнението си.

— Не знам, милейди — каза укорително. — Лорд Пърси и барон Клифорд са мъртви. Ако вашият Дери Бруър е жив, убеден съм, че ще ни намери навреме. Сега трябва да накарате слугите си да ви приготвят всичко, от което ще имате нужда — той прехапа устни и изведнъж очите му заблестяха от скръб. — Милейди, не бива да очаквате да се завърнете. Вземете злато и… дрехи, онова, което не бихте изоставили. Аз имам резервни коне. Всичко можем да пренесем.

Маргарет го погледна строго.

— Много добре. Сега се стегни, милорд Съмърсет. Трябваш ми бодър, а се съмнявам изобщо да си спал.

Той се усмихна тъжно и премигна.

— Просто прах, милейди, трябва да ви се извиня.

— Тъй си и мислех. Сега доведи хората си тук да помогнат да съберем нещата, които ще ми трябват за пътуването. Искам да останеш до мен, милорд. Да ми помагаш за съпруга ми и да ми разкажеш всичко, което се случи — тя спря за миг, вдигна гордо глава, за да потисне отчаянието. — Не мога да повярвам. Как е възможно?

Съмърсет извърна поглед и подвикна на хората си навън. Когато се върна, тя все още чакаше отговор. Той можеше само да свие рамене.

— Снегът, милейди. Снегът и лошият късмет — това бе достатъчно. Не знам дали Господ, или пък Дяволът е бил на тяхна страна, но… но със сигурност е бил един от тях. Крал Едуард воюваше в центъра, водеше мъже, които се биеха като обезумели, за да го впечатлят. Дори и така не би трябвало да спечелят, не можеха да спечелят срещу толкова многочислена армия като нашата. Или Господ, или Дяволът, или пък и двамата. Не знам.