Кон Игълдън
Кръвна връзка (23)

21.

Маргарет прикриваше горчивината си, като държеше главата си изправена и едва-едва се усмихваше. Вече бе разбрала какво означава да видиш как един ценен съюз се разкъсва и е захвърлен в пламъците. Останала й бе едната гордост и това й беше утехата.

В началото преходът до Шотландия сякаш премахна товара от раменете й. Тежката езда на север изведе семейството й извън обсега на крал Едуард и това й донесе такъв прилив на облекчение, че се почувства зашеметена, едва не падна от седлото. Но още в първата им среща кралица Мери Гелдерс не скри гнева и разочарованието си. Беше видно и от намръщените и укорителни погледи на шотландските лордове, в самия тон на гласа им, ако изобщо благоволяха да й проговорят.

Преди тя беше обект на ласкателства. След кървавата баня при Тоутън не й остана нищо за предлагане. Още по-лошо, чувстваше се преследвана и преуморена, държаха я единствено последните зрънца гордост, които й бяха останали, нищо друго. Тя премина през портата в полунощ и се мъчеше да не показва колко лошо са я уязвили.

Изруга, когато усети как кракът й се изкриви върху калдъръма, сякаш дори камъните я отпращаха. Прехапа устни и протегна ръка към Съмърсет, който я подкрепи, докато възвърне равновесието си. Имаше още часове до изгрев-слънце и лорд Дъглас реши да използва тъмнината, за да качи малката групичка на кораба, който ги очакваше.

В центъра й вървяха крал Хенри и синът му; момчето като никога бе замлъкнало насред дружината от бойци, готови да защитават или нападат. Маргарет не виждаше лицето на съпруга си, но стискаше зъби, като го слушаше как си тананика, в абсолютно неведение за опасностите. Не беше изключено да срещнат въоръжени мъже по доковете или преследвачи, изпратени от Едуард, или просто местни побойници, на които не са платили достатъчно.

Маргарет чу какви заповеди даде Мери Гелдерс на лорд Андрю Дъглас и войниците му. Ако бъдат спрени или провокирани, те трябваше да пролеят кръв. По един или друг начин корабът щеше да отплава преди зазоряване. Тя подозираше, че шотландската кралица-майка искаше час по-скоро да се отърве от малобройното й семейство. Не беше казано гласно, но бе пределно ясно, че няма как Беруик да бъде прехвърлен на шотландския двор заради армията, с която тя тръгна на юг. Нито пък се очакваше синът й да се ожени за шотландска принцеса. Маргарет бе загубила всичко, което бе в нейна власт да обещае, а Мери Гелдерс трябваше да сключи мир с новия крал на Англия.

В тъмното Маргарет се молеше да не я предадат. Знаеше, че зависи от съжалението на една жена — и тази мисъл не й беше приятна. Много лесно бе да си представи как отплават по крайбрежието и нагоре по Темза само за да бъдат посрещнати от радостните лица на всички лордове на Едуард. Потрепери при тази мисъл.

Различаваше в тъмното силуета на търговското корабче. Съдът се клатеше край каменния док, опъвайки въжетата, които го привързваха към брега. По такелажа и рейките пробягваха тъмни фигури, охлабваха въжетата на платната, тъй че те плющяха и се белееха в тъмното.

Щом пристигнаха до самия край на кея, Маргарет видя, че мостикът води до по-тясната средна част на кораба, широк колкото за един кон. Лорд Дъглас прочисти гърлото си и спря малката им група, докато шестима от неговите хора се качиха на борда и претърсиха каютите и трюма. Успокои се чак след като те се върнаха и изсвириха тихичко. Гърдите му хриптяха, задъхваше се и Маргарет осъзна, че човекът не е добре, въпреки че бе изпълнил задължението, което му бяха възложили. Той не беше сред тия, които й се мръщеха демонстративно заради всичко, което бе загубила, и тя бе благодарна. Всичко представляваше част от света, който тя оставяше зад себе си — свят, изпълнен с почтени мъже. Със себе си водеше петима слуги, двама пазачи и три прислужнички, които да й помагат със съпруга й. Едната беше силно шотландско момиче, дадено й от Мери Гелдерс. Мишците и краката на Бесами бяха като свински бутове и макар да говореше малко английски, тя й беше полезна да забавлява уелския принц.

Усети как усмивката й се напряга и застива при тази мисъл. Синът й щеше да бъде просто Едуард Уестминстър или пък Едуард Ланкастър, когато напуснеха този бряг. Откраднаха му както титлата, така и наследството, макар че той не можеше напълно да разбере загубата си, не и в този момент.

Шотландската стража зае позиции покрай доковете. Слугите се бяха качили на борда с торбите и сандъците, а Бесами улови Едуард за ръката и му каза, че е едно истинско сладкишче. Маргарет остана с лорд Дъглас, Съмърсет и съпруга си, който беше спрял да тананика, за да огледа кораба и морето зад него.

— Лорд Дъглас, имате моята благодарност за всичко, което направихте за нас — рече Маргарет. — Ще ми дадете ли сега минутка, за да разговарям насаме с лорд Съмърсет? Има неща, които трябва да му кажа.

— Разбира се, милейди — отвърна шотландецът и се поклони ниско, макар че така дробовете му пак започнаха да свирят. Той се отдалечи и привлече най-близко стоящите си подчинени със себе си по дока, като истински баща, излязъл на разходка с войнствените си синове.

Маргарет се обърна към Съмърсет, взе ръката му между двете си длани, без да я е грижа кой ги наблюдава. Седмици бяха изминали след Тоутън. Пролетта беше достигнала дори до този отдалечен северен край на източния бряг на Шотландия. Ако не беше дошла, те нямаше да могат да отплават, но дори през пролетта малкото търговско корабче щеше да се движи покрай брега, докато пресече към Франция. Бяха й казали, че с попътен вятър плаването може да отнеме само три или четири дни. Тя беше написала писма до хора и места във Франция с очакване да я предшестват, за които не се беше сещала през половината от живота си.

Насили се да диша бавно, защото осъзна, че съзнанието й се вкопчва в безумни дреболии, само и само да не изрече гласно решението, което бе взела. Не искаше да разочарова Съмърсет.

— Маргарет, какво има? — попита той. — Забравили ли сте нещо? След като веднъж пристигнете във Франция, мога да ви пратя всичко, което поискате.

— Искам да оставя съпруга си при вас — отвърна тя. Гласът й се пречупи от нервното напрежение и побърза да продължи, преди той да отговори. — Все още има приятели и поддръжници, хора, които ще скрият истинския крал на Англия. Аз имам само неколцина слуги и не мога да се грижа за Хенри там, където отивам. Моля ви. Той не би могъл да разбере нищо от Франция в състоянието, в което е сега. Ще страда, ако е далеч от познатото.

Тя хвърли скришом поглед към Хенри, но той все още бе вперил поглед в морето, потънал в блясъка на лунните лъчи върху дълбоките води.

Съмърсет внимателно отдръпна ръката си.

— Маргарет, той със сигурност ще е в по-голяма безопасност във Франция, където може да се укрие. Крал Едуард няма да я нападне, за да го търси, поне аз не мисля така. Но ако го оставите тук, винаги съществува опасността да бъде открит и предаден. Не мисля, че добре сте обмислили всичко това, милейди.

Маргарет стисна челюсти толкова силно, че зъбите й проскърцаха. Беше изтърпяла много през тези петнайсет години. Англия й беше дала много, но й беше отнела повече, отколкото се осмели да си признае. Мислеше си за щастливия брак на сестра си и за не толкова щастливото съжителство на майка си. Баща й беше още жив, знаеше го. Щеше да посети стареца в замъка Сомюр. Тази мисъл й донесе болезнен пристъп на носталгия, нещо, неизпитвано с години. Погледна пак към съпруга си, повече дете, отколкото мъж, по-скоро глупак, отколкото крал. Баща й щеше да му се подиграва и унижава. Ако вземеше Хенри със себе си във Франция, най-вероятно щяха да го използват и да го продадат на френския двор. Щяха да си чистят ножовете в него, да си закачат наметките по раменете му. Съмърсет очевидно бе твърде достоен човек, за да може да си представи колко лошо ще се отнасят с Хенри във Франция. Тя вдигна глава, като излъчваше пълно самообладание.

— Това е моята заповед към вас, милорд Съмърсет. Дръжте съпруга ми в безопасност, в къщи, разположени далеч от пътищата. Нека му дадат всички книги, които поиска. И намерете верен свещеник, който всеки ден да изповядва греховете му. Така той ще бъде щастлив. Това е всичко, което искам.

— Много добре, милейди — отвърна Съмърсет.

Изглеждаше скован и наранен, но тя знаеше, че ще изпълни желанието й. Младият мъж придоби същото страдалческо изражение, както когато му съобщи, че няма да я придружава. Макар че херцогът със сигурност щеше да е преследван и задържан, той имаше добра репутация и високо обществено положение. Може би щеше да има хора, които ще застанат зад него. При всички положения нямаше да е подходящ за новия й живот във Франция.

Една по една тя извади монетите, които тежаха в подгъва на наметката й. Вземаше сина си със себе си и ако беше загубила останалото, поне то бе загубено за добро. Беше отдала половината си живот на Англия. Достатъчно.

— Новости тук! Новости! — дочу се глас откъм сградите на кея, където търговците складираха стоките си.

Лордът и хората му моментално настръхнаха, изтеглиха мечове и кинжали и тръгнаха назад по каменната настилка, за да застанат между Маргарет и някоя възможна заплаха. Докато корабът не отплава, тя беше тяхна отговорност.

Вестоносецът беше млад мъж с хубава наметка над дрехи, които на по-добра светлина сигурно щяха да минат за ярки. Дъглас накара да донесат маслени лампи от кораба, докато непознатият остана безмълвен и под стража. На блясъка им Маргарет видя, че той свива рамене и се подчинява на грубо подвикнатата заповед да се съблече до кръста. Разкри се силно мускулеста физика, която би била гордост за всеки борец от армията на Лондон. Макар че войниците отстраниха една-единствена и поставена на видно място кама в кания, неговият вид и множеството белези по тялото му разтревожиха еднакво и Дъглас, и Съмърсет.

— Не ми харесва това, милейди — прошепна Съмърсет. — Облечен е като вестоносец, но не бих му се доверил да приближи на една ръка разстояние.

Маргарет кимна. Добре знаеше, че крал Едуард може да е пратил дузина убийци след нея. Такива мъже се срещаха по-често във Франция и Италия, но съществуваха и тук в Шотландия и прекарваха целия си живот да се обучават в убийства. Тя потръпна.

— Изкажете посланието си на глас, сър — извика му тя. — Тук около мен са само доверени хора и те ще ви убият, ако сте решили да ми навредите.

Младият мъж направи сложен поклон, макар че лицето му остана строго.

— Милейди, наредено ми е да ви кажа следното: „Аз съм усмихнатият мъж с нож под наметката.“ Макар че нямам бира, ще ви служа с чест. Името ми е Гарик Дайър.

Маргарет усети как пребледнява, докато Съмърсет и Дъглас избухнаха, гневни и объркани.

— Мисля, че наистина познавам мастър Дайър, господа — отрони тя. — Просто съжалявам, че не… го разпознах преди това.

Моментът за нея бе изпълнен с горчива сладост и идеално съответстваше на настроението й при напускане на страната, която беше заобичала, но и намразила. Маргарет се извърна, събра полите и наметката си, за да се качи на чакащия кораб. Всякакво движение там беше замряло и моряците стояха на такелажа.

Тя чу как зад нея издрънча лък, но не видя, че стрелата улучва Дерек Дайър, който вдигна изумен ръката си към парчето метал, показващо се измежду ребрата му. Падна върху калдъръма. Тя все още се обръщаше, когато Дъглас изрева заповед и Съмърсет я сграбчи и я бутна към мостика.

— Качи се на кораба, Маргарет! — изкрещя младият херцог в ухото й.

Лампите се разхвърчаха наоколо, мъжете ги пуснаха, за да извадят мечовете. Но и лунните лъчи бяха достатъчни. На бледата белезникава светлина иззад хамбарите излезе една приведена куцукаща фигура със странно изкривена походка. Съмърсет сигурно би я накарал бързо да пресече палубата и да се скрие в трюма, но Маргарет се дърпаше в ръцете му, чакаше да види.

— Само един мъж е — рече задъхано. — Един убиец, който изстреля стрелата си и няма да остане жив, за да ме достигне.

Гледаше как шотландците наобикалят фигурата в сянка. Той им говореше нещо, виждаше го, и махаше с ръце. Беше готова да се извърне в момента, в който понечат да го убият. Беше видяла толкова много смърт за своите трийсет и една години живот. Но те се бавеха. Един от тях се провикна към лорд Дъглас и лицето на Маргарет се смръщи, когато той тръгна, гневно трополейки с крака, за да чуе какво има да му каже онзи. За нейна изненада старият шотландец хвана другия здраво за ръката и го поведе по кея в нейна посока. Някои от хората му събраха разпръснатите лампи, запалиха ги една от друга и така имаше достатъчно светлина, с която да осветят убиеца.

Маргарет занемя, вдигнала длан към устата си. Лицето на Дери Бруър беше покрито с мръсни платнени ленти, тъй напоени със засъхнала кръв, че променяха изцяло формата на главата му. Той я изгледа с едно блеснало око, макар тя да забеляза, че се е привел заради някаква по-дълбока рана, не можеше да стои изправен. Куцаше при всяка крачка. Въпреки това Маргарет знаеше, че го е оставила в лагера Тадкастър, на около триста километра на юг оттук. В този момент усети неговата решителност и се почувства засрамена за това, че тя бе получила толкова гостоприемен прием и помощ, докато през цялото време този ранен мъж я е следвал.

— Добър вечер, милейди — рече Дери Бруър. — Аз съм усмихнатият мъж с ножа под наметалото. Не знам кое беше това копеле.

— Дери! — извика тя, шокирана както от появата, така и от думите му.

— Съжалявам, милейди — Дери се взря в тялото върху камъните и поклати глава. — Беше един от моите хора, ще го припозная в смъртта му, милейди. Толкова мога да сторя за него.

— Щом е бил от твоите, защо го…? — тя спря, щом вестоносецът надигна глава и я изгледа изпод кафеникавия плат, притиснал с ръка стомаха си. Всеки сантиметър от тялото му беше зацапан с мръсотия или кръв.

— Да, точно така, той щеше да е доволен от завръщането ми. Щеше да ме довърши — дали с отрова, или с нож, или пък с бутване в морето. Иначе не съм го преценил правилно. Все едно, научих се да не съжалявам за онова, което не мога да променя вече. Върнах се при вас, милейди.

Дери се залюля леко и щеше да се свлече на едно коляно, ако Дъглас не го беше издърпал нагоре.

— И вие ще позволите на този да се качи на борда, така ли, милейди? — попита я шотландецът със скептично изражение.

— Разбира се, милорд Дъглас. Каквото и друго да е сторил, Дери Бруър продължава да е мой верен слуга. Наредете да го отведат долу, моля, за да го изкъпят и нахранят, и да го превържат на топло — тя виждаше, че главата на Дери клюма и той е на края на силите си заради изтощението и неизлекуваните рани.

Маргарет изчака, докато шотландците предадат Дери на грижите на слугите й, и слезе на кея. Застана с лице към Дъглас и Съмърсет и прие поклона им, преди да се обърне към съпруга си. Застана между него и морето.

— Лорд Съмърсет ще те пази в безопасност, Хенри — рече му.

Кралят я погледна и се усмихна кротко.

— Както кажеш, Маргарет — прошепна той.

В очите на Хенри не се четеше нищо освен абсолютно спокойствие. Маргарет се беше чудила дали ще усети сълзи в своите, но това не се случи. Всички битки бяха загубени. Ръката бе написала Mene, Mene, Tekel, Upharsin на стената, тези думи на древен език, който никой не знаеше. Ни буква не можеше да се премахне и тя бе взела всичките си решения.

Без да продума повече, се качи на кораба, стиснала перилата, докато моряците захвърлиха въжетата и скочиха след нея, подвижни като маймуни. Вятърът и течението отнесоха Маргарет към Франция, към замъка Сомюр от детството й, към баща й. Не се съмняваше, че старият негодник ще я разкритикува за несполуките, но все пак толкова близо беше стигнала до целта. Стана кралица на Англия и десетки хиляди се биха и умряха в нейна чест. Тя вдигна гордо глава при тази мисъл и прогони отчаянието.

Щом почувства, че се движат, синът й Едуард затрополи нагоре към палубата и се наведе над водата, за да наблюдава как корабът я пори и вдига пяна. После извика майка си развълнувано да дойде и тя да гледа. Пролетта се задаваше и Маргарет черпеше надежда от това. Не се обърна назад към мъжете, застанали на брега и изостанали в далечината.