Кон Игълдън
Кръвна връзка (11)

9.

Армията, която напредваше по издигнатия път към Лондон, почти се превърна в парад, в кралска процесия. Търговци и пътници бяха принудени да отбиват каруците си настрани от пътя из блатистата местност наоколо, докато край тях в редици от по четирима яздеха рицари в доспехи, а над главите им, закачени за пики, се вееха и плющяха знамена. Земеделците и търговците застанаха със сведени глави, с шапки, притиснати към гърдите, когато чуха, че кралят и кралицата най-сетне се завръщат. Някои дори ги приветстваха с викове на силния вятър и студа, като изпиваха с поглед Хенри и Маргарет, сякаш искаха да ги вклинят в паметта си завинаги.

Вярно, че кралските знамена бяха поизносени и окаляни. Бяха ги държали в сандъци през по-голямата част от изминалата година. Самите войници, които ги носеха, бяха достатъчно опърпани след толкова дълъг период на преходи, но вдигнаха гордо глава, щом видяха пред себе си масивните стени на Лондон, а над града засвириха рогове, които предизвестяваха за тяхното приближаване. Лондон бе видял бунтове и нашествия през изминалата година, Лондонската кула бе поломена, а по улиците на града гърмяха топовни изстрели срещу жителите му.

Но всичко това бе останало в миналото. Маргарет го чувстваше в чистия зимен въздух. В топлите месеца градът наистина вонеше на помийни води и гнилоч, но вятърът, който сега духаше в лицето й, дъхаше на дърво и гипс, тухли, дим и осолено месо. Не можеше да не си спомни за първия път, когато видя града, току-що пристигнала от Франция. Тогава я бяха внесли на парадна носилка, която спря на Лондонския мост, а тълпите ликуваха и ревяха, а старейшините в цветни роби й се поклониха. Тогава се чувстваше зашеметена, момиче на петнайсет години, което не знаеше, че на света може да има толкова много хора накуп.

Усети как пулсът й се ускорява, щом конят на Съмърсет приближи до нея, за да яздят заедно. Двамата не бяха разговаряли, откакто Хенри се върна, макар че младият херцог беше винаги наблизо, готов да я съветва или пък да получи заповеди. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, яздеше точно зад кралицата, заедно с Едуард, принц на Уелс. Тя се зачуди дали лорд Пърси си мисли за баща си и брат си, погубени в годините на битки и кръвопролития. Може би това беше шанс за всички тях да оставят зад себе си подобни семейни трагедии. В крайна сметка тя победи. Въпреки всички трудности и премеждия съпругът й все още бе ръкоположеният крал на Англия, истински, жив и отново в преградките й. Маргарет беше научила много от времето, когато за първи път съзря Лондон.

Пътят от Сейнт Олбънс водеше директно при Епископската врата, паралелно на един друг път към Мургейт, само на няколкостотин метра покрай стената. Това се оказа и единственото участие на крал Хенри по време на прехода. Когато Съмърсет попита кралицата от коя порта би желала да влезе в града, някакъв мимолетен спомен просветна в паметта на краля и той вдигна очи, само за миг.

— Бих искал да вляза през портата на баща ми — срамежливо продума той.

Говореше за Мургейт, врязана в масивната римска стена още преди крал Хенри да се роди, тъй като пътищата на север се задръстваха от каруците и тълпите, и ставаше все по-зле с всяка измината година. Без да продума, Съмърсет изпрати напред нова заповед и първите редици се прехвърлиха на пътя към Мургейт, който беше издигнат на почти два метра над земята, толкова мек на места, че можеше да се превърне в капан за някой кон или ездач. Този път бе построен със средства от лондонските данъци и беше добре поддържан и сух дори през зимата. Придвижваха се бързо и портата се виждаше все по-голяма на хоризонта.

Лондонската стена се защитаваше от войници от градския гарнизон. Маргарет долавяше тъмните очертания на фигурите им още от половин километър разстояние. През годините бе напускала и се бе връщала в града много пъти, към и от замъка Кенилуърт, личното й убежище в най-тежки времена. Не можеше да се сети дори за един случай, в който вратите да са били затворени преди залез-слънце, както очевидно бяха днес. Челото й се смръщи и тя погледна настрани към придружаващите я лордове, изчаквайки някой от тях да реагира или да коментира.

Съмърсет беше онзи, който пое отговорността и изпрати напред мъже, като същевременно забави крачка за останалите. В ушите им още звучеше хапливата му заповед, бесен заради това, че някой глупак е затворил вратите на града за краля. Маргарет източи врат, както яздеше, и наблюдаваше как вестоносците жестикулират в сянката на стената. Мъжете отгоре се наведоха, но огромната маса желязо и дъбово дърво си остана неподвижна и тя запримигва объркано. Кралската армия не можеше да се движи по-бавно. Гледаше как пратениците на Съмърсет се връщат и изразяват припряно изненадата си. Лицата им бяха аленочервени, толкова добре кралицата виждаше. Подобен цвят обагри и лицето на Съмърсет, докато ги слушаше, поел с коня си към нея. Преди да успее да достигне Маргарет, херцогът нареди на цялата армия да спре.

Няма и стотина метра деляха първата им редица от Лондонската стена, но огромните порти останаха затворени.

Едуард Йоркски придърпа по-плътно наметката си, вече раздразнен. Викаха го обратно към задълженията му; усещаше ги като въжена примка около врата си. За първи път това усещане се появи, когато главният иконом на баща му го издири в Уелс и чака търпеливо три дни, докато той му крещеше и го ругаеше, и го пращаше по дяволите. Хю Паучър беше белокос мъж от Линкълншир, сигурно вече преминал шейсетте, макар че бе невъзможно да се каже със сигурност. Върху лицето на стегнатия, жилав иконом беше изписано дълбоко раздразнение, едва ли не болка, сякаш сега прекарваше по венците си оса, но един ден щеше да изплюе гадното нещо. Паучър понесе бурята на неговите бесове с презрително мълчание, докато накрая младият гигант не се съгласи да го изслуша.

Титлата на баща му означаваше, че Едуард е наследил дузина имения с прислуга и васали, които наброяваха стотици, дори хиляди. Баща му внимателно бе надзиравал тези имоти и хората, които ги управляваха, съзнаваха идеално границите на собствената си власт и не биха я прекрачили дори с една стъпка от страх да не загубят препитанието си. За подобен род работа Едуард нито имаше желание, нито го вълнуваше, макар че с удоволствие прие торбата със златни монети, която Паучър бе донесъл.

С човека на баща му идваха и задълженията; те пристегнаха гърдите му, обвиха го в стегнатата прегръдка на многото задушаващи закони и правила, и причини да изтрезнее. Можеше да отпрати Паучър, разбира се. За малко да го стори, щом разбра, че е насъбрал набор от писари от най-близките имения, които да му помагат и да обучават младия си господар. Сега тази котерия от служещи го придружаваше навсякъде, където отидеше, всичките с мастило по пръстите и със свитъци, пристегнати с кожа и восък. Все повече и повече имаше за четене, все едно колко често гневно се впускаше с мастифа и неколцина от по-буйните си рицари да ловува за по няколко дни. Но в случаите, когато се съгласяваше, мислите му неизменно се разсейваха от четенето, най-често към баща му и брат му Едмънд.

Едуард беше виждал многократно глави, набучени на кол. Не се изискваше кой знае какво усилие, за да си представи баща си, спихнал и загнил върху стените на град Йорк. Разполагаше с почти три хиляди мъже, а Йорк не беше далеч. Имаше моменти, докато ловуваше навън, в които осъзнаваше, че е влязъл в периметъра около града, и се чудеше дали просто да не се втурне към стената, или пък дали това не е уловка, за да го хванат. В мислите си понякога му се щеше Ричард Невил да е там. Той също бе загубил баща си заради отмъстителността на кралицата. Уорик щеше да знае какво да направи.

В други сутрини се събуждаше решен да щурмува Йорк и да вземе главата на баща си. Но докато си изпразни мехура, закуси и наругае Паучър, че му е донесъл нови книжа за преглеждане, страхът се връщаше. Ричард Йорк беше и умен, и влиятелен, но не негова беше главата, която висеше зяпнала от каменните стени. Смъртта на баща му му беше отнела голяма част от смелата самоувереност, колкото и да се мъчеше да го прикрие с грубост и избухливост. Знаеше, че хората обикалят предпазливо като на пръсти около него, и собственият му страх му даваше енергия, въпреки че това влошаваше нещата. При всеки опит някой да прояви добронамереност към него риташе и преобръщаше маси или пък в пиянско изстъпление поваляше някого с един-единствен удар.

Пътеката към къщата беше дълга, тъй че рицарите на Едуард направиха плътна колона от по трима в редица. Земите наоколо бяха добре поддържани и всичко беше подрязано за зимата, по всяко дръвче и храст още личаха белите следи от безпощадно кастрене. Тогава той дочу отново гласа на баща си, който му прошепна старата градинарска поговорка: „Растежът идва след ножа“. Зачуди се дали изобщо ще е там, или се е преместила вече в друга къща и е затворила тази тук.

Елизабет се бе превърнала в друг постоянен обект на витаещите му мисли, най-често когато беше пил и възприятията му бяха приятно замъглени от алкохола. Тогава се сещаше за онези изразителни, полупремрежени очи, които го гледаха. В спомените си за първата им среща той винаги я улавяше, когато падаше, докато накрая почти си повярва, че е станало така. Изненадваше се колко често мисли за това.

Къщата изглеждаше солидна, с дървени подпорни греди. Домът на рицар с добро семейно име и вероятно неголямо богатство. Беше му отнело доста време да го открие, дори и с претенцията, че връщаше кучето на законния му господар. Едуард слезе от коня. В предния, застлан с камъни двор вятърът въртеше във вихрушка опадалите листа пред портата. Хората му или слязоха от конете си като него, или препуснаха в тръс, за да огледат околността. Не им беше дал нареждания да го правят, но те добре познаваха гневните му изблици и правеха всичко възможно, за да ги избегнат.

Главният вход водеше към вътрешен двор, който се виждаше през решетката. Наложи се Едуард да удря с металната си ръкавица по дървото, за да накара един прислужник тичешком да пристигне да му отвори — първият признак на живот, който се появи на това място. Старецът хвърли един поглед на герба с бялата роза и щитовете на Йорк и се разтопи от любезност. Повика господарката си, като междувременно се бореше с огромните железни резета, за да отвори вратата.

Докато треперещият старец успее да ги освободи всичките, жената пристигна. Косата й вече не беше разрошена и оскубана, в нея нямаше оплетени листа или паяжини. Беше променена и той забеляза, че в тъмнозлатистата й коса наистина проблясват червеникави нюанси. В нея имаше повече цветове, отколкото можеше да изброи; очите й също бяха почти червеникавокафяви. Фигурата й беше налята, талията…

— Доведе ли ми обратно кучето? — попита тя, уморена от този безмълвен оглед. — Което ми открадна?

Вратата се разтвори и между двамата вече нямаше преграда. Едуард пристъпи напред и я прегърна през кръста. Беше си представял този момент в сънищата и фантазиите си. Привлече я към себе си и притисна другата си ръка в гърба й между плешките, като с движението си я изви назад. Тя стоеше застинала, докато я целуваше, зъбите им се пресрещнаха така, че и двамата трепнаха. Зад тях в дворчето заплака дете. Едуард я пусна и Елизабет Грей остана като закована, поруменяла от шока, докосна с пръсти устните си, сякаш очакваше там да има кръв.

— Ти си… най-големият грубиян, когото съм срещала — рече.

Но той видя, че очите й блестят, независимо от изумения тон. Беше усетил мекота в устните й и с голямо задоволство установи, че кожата й се е зачервила. Развеселено си помисли, че това е нещо, което по-слаб мъж, по-нисък, никога не би проумял. Без това познание такъв мъж никога не би разбрал една красива жена. Той ще се жалва и коси или ще го имитира, дори ще го нарече разбойник или дявол, но Едуард ясно забеляза, че тя изпитва интерес към него, и знаеше, че той е неподправен. Стоя така дълго, като я изпиваше с очи.

След като не й отговори, тя погледна зад него, където държаха кучето й на свободна каишка. Изсвири с уста и животното почти повлече пазача си към нея. Човекът определено нямаше избор. Едуард се обърна да наблюдава дърпащия се напред и подскачащ мастиф и присви очи.

— Щом идва при теб с такова желание, защо преди ме остави да си тръгна с него?

— Бях зашеметена от падането. Ако си спомняш, имаше един огромен грубиян, който не ме улови.

— А, надявала си се да ме видиш пак — подметна той със закачлива усмивка.

Елизабет завъртя очи.

— Не е вярно. Уплаших се да не започнеш да буйстваш, какъвто вид имаше, затова не го повиках обратно.

Едуард изсумтя. Не си правеше труда да прикрива емоциите си, остави ги видими по лицето си с обезоръжаващата искреност на дете.

— Да, милейди, аз наистина съм буен мъж. Такъв съм си бил винаги и такъв ще си остана. Но не и с теб. Когато си мисля за теб, съм по-мек и от памук.

— Тогава не ставаш за мен, Едуард от Йорк.

При тази реплика той премигна, устата му зяпна от объркване, а лицето му потъмня.

— Не ставам… извинявай, ти… какво?

Бебето отново проплака и устата й се сви след ироничната крива усмивка, в която се бе разтеглила преди малко.

— Викат ме, Едуард.

— Името ми е видно от знамената ми — рече той, — аз също знам твоето, Елизабет Грей.

— Да, това е името ми сега — Грей, съпруга и майка.

Тя го гледаше настойчиво, очите й останаха спокойни, докато взимаше съвсем обмислено решение. Съпругът й беше свестен човек, но никога не я беше карал цялата да се тресе от желание, както успя този як като вол мъж да се почувства само с една нескопосана прегръдка. Червенина заля лицето й, щом започна да флиртува с него.

— Ела ми пак на гости, Едуард. Може би без компанията ти.

И преди да бе успял да стори друго, освен да я изгледа изненадано, тя завъртя полите си и изчезна. Старецът, който отвори вратата, го погледна с почитание и възхищение в очите, после сякаш същия огромен интерес у него предизвикаха ботушите му.

— Да вкарам ли, ъъ, кучето вътре, милорд? В крайна сметка господарката не каза какво да сторя.

— Какво? О!

Той обърна очи към черно-белия мастиф, който сега лежеше по гръб и риташе с единия крак във въздуха, без да показва каквито и да е признаци на безпокойство. Усети, че кучето го наблюдава.

Въздъхна. След като вратата се затвори зад Елизабет, той усети, че нещо вътре в него се променя, нещо се стегна, за което не знаеше, че е било разхлабено. В началото отговорностите на баща му бяха голямо тегло за него. Сега нещо дълбоко в него се запечата и нещата се промениха. Имаше дела, които трябваше да свърши, а никой друг освен него не можеше да стори. Те бяха негова отговорност и той осъзна, че не му тежат, ами му дават сила, а силата идва от тежестта. Това беше проникновение за него.

За първи път, откакто се помнеше, го прониза вина за нещо, което бе направил. И нямаше значение, че Елизабет му бе подала всички сигнали, че го харесва. Да се натрапва на омъжена жена беше като да се напие до козирката или пък да се бие в юмручен бой с яки ковачи, докато ги наложеше така, че да не могат да стоят на краката си. Той простена едва чуто, вдигна глава и пое дълбоко въздух. Видя се като дете да бяга от задълженията си и се засрами.

Погледна на юг, покрай къщата и дърветата, и си представи как кралица Маргарет и благородните й лордове надигат чаши с вино и се поздравяват с победата. Все още се чувстваше раздвоен — югът го зовеше, за да иска разплата, а северът го държеше с мисълта за бащиното му унижение. Пролетта идваше. Как да напусне севера, като знаеше къде е главата на баща му? А и как да не го напусне, след като враговете му са още живи?

— Да, вземи го — каза той на стареца, който стоеше ококорен и изнервен от безмълвието на този гигант. — Няма да ме има известно време, затова то трябва да остане при господарката си. Дай му кокал от овнешко месо. Обича го.

— Надявам се, че ще ви видим отново, милорд?

Едуард сведе поглед и му се усмихна. Не че скръбта му бе отминала. Просто тя вече не можеше да го съсипва и потиска с всяка глътка въздух. Знаеше, че баща му го наблюдава и че има дълг за изплащане. Мислите му бяха бистри, дишаше бавно и спокойно.

— Може би, ако доживея. И ако ти също доживееш. За човек като теб, който е видял толкова много зими, сигурно всеки ден е благословен от Бога.

Старецът премигна, без да знае как да реагира. През това време Едуард се обърна и приближи до мястото, където държаха коня му. Капитаните му бяха наблюдавали и слушали всичко и сякаш усетиха някаква промяна, а и конете се движеха неспокойно, искаха да тръгват.

— Милорд? — извика един от тях.

— Нека нашите да приберат лагера — отвърна Едуард. — Вече съм готов. — Ще говоря от името на Йорк. И хората ще ме чуят.

Един мъж, който стоеше близо до него, се прекръсти неволно, а друг потръпна, кожата по гръбнака му настръхна. За пореден път отиваха на война. Всички те бяха свидетели на битката при Мортимърс Крос, където слънцето бе изгряло от три места, хвърляйки невъзможни сенки. Бяха видели как Едуард ходи с изваден меч по полето с мъртъвците, гологлав и в червени доспехи, полудял от скръб. Всичките му капитани и рицари знаеха какво може той и го гледаха със страхопочитание.