Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (4)

I
Рим, 799 г. от основаването на града (46 г. сл, Хр., лятото)

Големият domus бе празнично украсен за банкета в чест на новия консул. В действителност Павел Метроний щеше да изпълнява престижната длъжност само няколко месеца вместо за целия период на определената година, тъй като на император Клавдий, който заемаше постоянно поста втори консул, му се налагаше да удовлетвори желанието на голям брой кандидати за тази длъжност. Това обаче не я правеше по-малко желана или церемонията по встъпването в нея не така пищна: в атриума на Метроний вече бяха разположени ликторските снопове с надвиснала над тях секира, древни символи на власт, която в действителност от доста време принадлежеше вече не на консулите, а на императора.

— Публий Аврелий Стаций, римски сенатор! — обявиха гръмогласно робите nomenclatores и Аврелий, пременен, както е прието, със сенаторските си одежди: тога и туника, украсени с laticlavius, черни calcei с lunula от слонова кост, бе въведен във вестибюла на domus, където се провеждаше банкетът.

Без да се мае, една елегантно облечена матрона се откъсна от групата на гостите, за да го посрещне, а при всяка нейна стъпка грижливо прибраните й в прическа русо-червени къдрици се разлюляваха.

„Достатъчно млада и много привлекателна“ — прецени сенаторът, възхищавайки се на грациозните й движения, игриви очи, лице, толкова фино, че да изглежда почти превзето, и изкусно подчертана с алено червило уста.

— Ave, Публий Аврелий! Аз съм Корелия, съпругата на консула. Чувала съм да се говори за теб и от доста време исках да се запознаем.

— О, богове, голяма отговорност е за мен да не разочаровам първата дама на Рим! — подкачи я патрицият, надявайки се, че никой няма да предаде думите му на императрица Месалина, истинската господарка на Вечния град, която със сигурност щеше да се засегне.

— Честно казано, клюките, които се шушукат по твой адрес, са такива, че нито една свястна жена не би дръзнала да ги съобщи на публично място… — прошепна му лукаво матроната.

— Довод в повече, за да съм на нивото на твоите очаквания, благородна Корелия — отвърна й патрицият с безсрамна усмивка.

— Нахалник! — порица го тя, без да успее да прикрие доволната си усмивчица; след което се оттегли набързо към вестибюла, за да посрещне и другите гости.

Публий Аврелий се забавляваше истински, докато я наблюдаваше как кокетничи с всички, без никакви изключения, показвайки се особено внимателна към онези, които можеха да се окажат полезни за кариерата на съпруга й. Случи се така, че старият Лентул, отдавнашен сенатор от най-консервативната фракция, се сдоби с деликатна милувка по плешивото теме; докато едилът Постум, който обаче беше слабо представен в палатите на властта, трябваше да се задоволи само с очарователната й усмивка. Но за всеки присъстващ мъж тя имаше по нещо: пърхане с мигли, дрезгава въздишка, поглед, изпълнен с толкова намеци, че да го накара да се почувства като единствения ценен мъжкар сред други сто хиляди.

Патрицият я погледна с възхищение: между него и атрактивната съпруга на консула се беше породило някакво незабавно взаимно привличане, от което той искаше на всяка цена да се възползва, още повече че временното отсъствие на неговата не изпускаща нищо приятелка Помпония му оставяше поле за действие…

— Публий Аврелий Стаций, открих те най-накрая! Имам нужда от една услуга, която мога да поискам само от теб! — чу, че някой внезапно го повика.

Мъжът, който дърпаше гънките на тогата му, беше висок и строен, с изключително правилни черти на лицето. Спонтанната усмивка, съблазнителният поглед на сините очи и гъстите му коси с накъдрен от calamistrum бретон привличаха на мига симпатията на събеседниците му, особено тези от женски пол.

— Отдавна не сме се виждали, Антоний Фелиций! — каза сенаторът, поздравявайки стария си приятел.

— Нали знаеш как е, работа… — извини се бегло той, а Аврелий се направи, че е забравил как Фелиций не му се беше обаждал повече от деня, в който трябваше да му върне голям заем.

— Казаха ми, че и Марк Валерий се е завърнал в Рим след своя победоносен поход на изток. Надявам се да го видя тази вечер, така ще можем да си направим другарска среща и да си припомним добрите стари времена — предложи Аврелий.

Тогава те бяха все още трима младежи, изпълнени с мечти и надежди, а животът — пред тях, и имаха желанието да го изживеят пълноценно: кой знае как ли щеше да е, ако се видеха отново след двайсет години…

— Помниш ли колко се забавлявахме? По цели нощи из кръчмите на лов за жени! Но както ти казвах, утре имам решаващ разговор… — подхвана пак Антоний, изваждайки на показ най-очарователното си изражение.

— Още една златна възможност, нали? — въздъхна патрицият, който определено не пропускаше да изрази смущението си, виждайки как правнукът на великия Марк Антоний се е унижил и стигнал до ранга на измамник в името и за сметка на безскрупулни спекуланти, готови да използват престижното му наследство за своите съмнителни трафици.

— Настъпи моят час, този път чувствам, че ще успея…

Сенаторът кимна нетърпеливо в знак на съгласие. Животът на Антоний беше обсипан с приказни възможности, но всичките пропуснати, и магически моменти, от които единствено злата съдба злощастно му бе попречила да се възползва.

— За съжаление, скъпи Аврелий, паричните ми запаси са замразени в инвестиции в недвижими имоти…

„Обичайното извинение, за да му мине номерът“ — помисли си патрицият, решен да не се остави да бъде умилостивен. Фелиций му дължеше вече планина от пари, които никога нямаше да намерят пътя си за обратно.

— В този момент и аз нямам подръка свободни капитали. Защо не се обърнеш към брат си? Сигурен съм, че няма да ти откаже тази услуга — измъкна се, посочвайки му едно човече на средна възраст, обгърнато в една от онези стари, тесни тоги, на които им бе минала модата поне от две десетилетия. В миналото името Токул е означавало богат, но и скъперник, а презрителният прякор, лепнат му от благородния му полубрат голтак, му пасваше идеално.

— Как не, онази скръндза Токул! — изръмжа Антоний, без да крие досадата си. — Знаеш добре, че той не може да ме понася!

Двамата Антониевци, помисли си Аврелий, не си приличаха по нищо. Колкото Фелиций беше красив, атлетичен и веселяк, толкова Токул — нисък, грозноват, по-стар с цели седемнайсет години от него, и с всички се държеше грубо и отблъскващо. По майчина линия Фелиций беше горд потомък на славните Корнелии, докато Токул — извънбрачен син от младежката забежка на баща им с една освободена робиня. Въпреки това на смъртния си одър аристократът родител не бе се посвенил да припознае сина си от конкубинката като пълноправен свой наследник наравно със законния си наследник, разделяйки поравно оскъдното имане на древния си род, знатен, но не и толкова платежоспособен. И докато частта от наследството, поверена на благородния Фелиций, се разхищавала за безумни покупки, онази за първородния син плебей била инвестирана в търговията със скъпоценни камъни и му носела огромни печалби, превръщайки се в ядрото на едно от най-големите състояния в Рим.

Силен със своето велико име, Антоний навремето сключил брак с дъщерята на един богат конник, но дори и зестрата на съпругата му не се оказала достатъчна, за да запълни недостига. Затова феноменалният младеж стигнал дотам, че да живее в къщата на брат си, лишен дори от необходимия доход, за да може да влезе в сената и да заеме мястото на баща си. Мястото, ама че ирония, било на път да бъде дадено на жалкия, но много богат Токул, на когото много от сенаторите отдавна вече били длъжници…

— Той, внук на роб, ще надене туниката с пурпурната лента, докато аз, човекът, в чиито вени тече кръвта на Корнелиите и Метела, нямам с какво да вляза дори в коническото съсловие! — заоплаквал се Фелиций на ръба на отчаянието. — Макар че с разговора, за който ти говорих, нещата ще се променят, ще видиш! Ако не можеш да ми помогнеш по друг начин, дай ми назаем поне носилката си, за да мога да се представя достойно пред моите съдружници. А в случай че ти се намира някоя от онези широки елегантни тоги, които се използват сега, както и едно хубаво наметало… Впрочем… ние с теб носим един и същ размер!

— Мини през моя интендант и му кажи да ти даде, каквото ти трябва — позволи му патрицият без много-много бавене, тъй като беше нетърпелив да се раздели набързо с приятеля си използвач, за да успее да заеме стратегическо местоположение, от което да държи под око красивата Корелия.

Досадникът едва си бе тръгнал, когато Публий Аврелий чу недоброжелателен смях зад гърба си.

— Този път колко пари успя да ти измъкне брат ми? — подметна му Токул със зла гримаса.

— Грешиш, разказваше ми за една нова комедия — възрази хладнокръвно Аврелий, на когото не му се нравеше да злослови за приятеля си. — При всички положения май ти не си я гледал… с такава цена на билета!

— Напротив, вчера вечерта бях там — засия от радост с тържествен блясък в очите другият, преди да покаже чисто новата си бронзова сенаторска карта, която му даваше право на запазено място в първите редици в Театъра на Марцел.

Всъщност Токул беше приет сред сенаторите наравно с най-известните имена на Рим. Аврелий, докато се настаняваше върху тапицирания триклинум, предположи, че ако не друго, то поне придобивката на laticlavius щеше да го подтикне да си поръча да му направят една по-широка тога.

В този момент стопанинът на къщата разля няколко капки вино по пода, призовавайки боговете, и даде началото на угощението. Веднага след това се появиха чиниите с gustatio: различни видове миди и охлюви, подправени с ароматни подправки, гръцки маслини и хляб от Пичено; цялата тази благодат, придружена със салати в изобилие, овкусени с чесън и рукола.

Публий Аврелий опита предястията с голям апетит, съзерцавайки приветливата Корелия, излегнала се до консула, щедро излагаща прелестите си под погледите на присъстващите.

— Казват, че съпругата на Метроний мърсува с жреца на Юпитер — подхвърли до него възрастната Домицила, съперница на Помпония за титлата „най-добре осведомена матрона в Рим“.

Сенаторът, който от дългогодишната си дружба с твърде любопитната си приятелка се беше научил колко жизненоважни са злословията, не пропусна да наостри слух.

— Видя ли тогата на Токул? — отбеляза един друг сътрапезник. — От демодираната й кройка бих се заклел, че е същата, която е носел баща му преди петдесет години на Комициите^[1]. Само скъперник като него, облечен по този начин, би дръзнал кракът му да стъпи в дома на консула!

Междувременно слугите заприиждаха с печените меса, а в центъра на големия oechus се бяха появили танцьорките от Гадес, които щяха да забавляват пируващите, въртейки тела под звуците на антични чинели и дайрета. Докато правеше разсеян комплимент на Домицила, сенаторът долови как някой леко го докосна по ръката.

— Престани да обсебваш дамите, Аврелий, иначе другите гости няма да ми простят, че съм те поканила — отправи му престорен упрек Корнелия, преди да го хване под ръка, за да го измъкне от ноктите на ужасната сплетница.

Подушвайки сочна клюка, матроната се опита да ги последва, но точно в този момент един непохватен роб сервитьор се спъна тромаво пред масата и съдържанието на пълната с мед амфора, която се готвеше да сервира, се изля като пълноводна река върху копринената palla на госпожата.

— Простете невниманието ми, kyria! — извини се некадърният слуга, а Аврелий се усмихна, разпознавайки александрийския акцент на Кастор, неговия несравним секретар, притекъл му се бързешком на помощ, за да го спаси от нея.

Миг по-късно сенаторът крачеше из перистила рамо до рамо с първата дама на Рим, питайки се наум кой ли е най-добрият начин, за да я покори.

— Хей, ето го най-накрая и нашия Валерий! — възкликна изведнъж Аврелий, защото бе забелязал в атриума пълководеца под ръка с някаква забележителна жена, от която се виждаха само гъстите й черни коси, сплетени на тила. Валерий не се беше променил много през последните две години, установи патрицият, докато го наблюдаваше: все същите хлътнали, неспокойни очи, волева челюст и типичния начин, по който изкривяваше раменете си, сякаш за да поиска извинение за внушителното си телосложение.

Пълководецът веднага тръгна към него.

— Откога не сме се виждали, Аврелий! — каза развълнувано.

— Връщаш се обгърнат в слава; говори се, че са ти организирали тържествено посрещане с овация… тъй като триумфът се полага вече само и единствено на императора! — поздрави го патрицият.

— Ако знаеш колко имам да ти разказвам… Но не и тук сред тази навалица. Нека да се видим насаме в някой от следващите дни!

В този момент жената, която го придружаваше, се обърна и се разкри изключително правилният й профил с гъста вежда с решителна извивка и високо гордо чело, което Публий Аврелий би разпознал сред хиляди такива. Патрицият почувства тръпка, която полази по протежението на гърба му, и прехапа устни, сякаш е видял призрак. Преди още да успее да отвори уста, двамата вече бяха изчезнали сред тълпата от гости.

Корелия подръпна нетърпеливо гънките на тогата му.

— Искам да ти покажа нещо, Аврелий. Съпругът ми, който е наясно със славата ти на експерт по изкуствата, ме помоли да те накарам да направиш оценка на етруската бронзова статуетка, която му е предложил някакъв антиквар от фамилията Саепта Юлия — каза непринудено, повеждайки все още слисания сенатор към вътрешните стаи в домуса, до които музиката на флейтите и шумотевицата от празненството достигаха в по-тиха и смекчена форма.

Корелия притвори дърворезбованата врата на таблинума и поведе госта си в полумрака, осветяван само от отблясъците на факлите, проникващи през прорезите в дървото. Едва направила няколко крачки, падна лошо, потискайки вика си. Аврелий се затича да й помогне.

— Лошо ли се удари? — попита загрижено и не без да забележи, че матроната, докато се изправяше, остана в прегръдката му миг по-дълго от необходимото за това време.

„Ars amandi, трета част“ — припомни си сенаторът, който познаваше отлично известния наръчник за съблазняване на Овидий, praeceptor lascivi amoris, превърнал се вече в най-четения автор в Рим.

— Утре — прошепна на матроната, без да се колебае, — в петия час, пред храма на Асклепий на остров Тиберина ще те чака носилка без никакви отличителни знаци по нея. Моите носачи знаят накъде да поемат.

— Не те разбирам — каза Корелия.

— Разбра ме много добре — отвърна й патрицият, сигурен в действията си.

— Ама че невероятен грубиян! — възкликна жената, отдръпвайки се рязко от него.

Точно в този момент из коридора се разнесе раздразненият глас на Павел Метроний:

— Корелия, тук ли си?

Аврелий се скри чевръсто зад една завеса, докато госпожата пресрещаше съпруга си.

— Дай ми малко време, за да си сменя вечерната одежда, Павле, тази, с която съм облечена, е подгизнала вече от пот…

— Не бързай, скъпа моя… Между другото случайно да знаеш къде изчезна сенатор Стадий? Искам да говоря с него.

— Видях го в лятната трапезария сред група матрони.

— Отнасяй се добре с него, моля те, той е човек с власт. Но не му се доверявай напълно; носи му се славата на съблазнител и би могъл да изтълкува неправилно твоята любезност.

— Бъди спокоен, моя е грижата да го сложа на мястото му — увери го съпругата, докато междувременно сочеше на патриция един второстепенен коридор, през който да се измъкне скришом.

Миг по-късно Публий Аврелий влизаше отново в главната зала точно навреме, за да го забележи Метроний в компанията на групичката от накичени със скъпоценности госпожи.

— Бих искал да разменя няколко думи с теб, Аврелий. Би ли ме последвал? — каза консулът, отмъквайки го нанякъде.

Не след дълго двамата вече седяха на дълга маса от черен мрамор, отрупана с навити на руло папируси.

— Ако сметките ми са верни, Публий Аврелий, трябва да си на четиридесет и три години — започна Павел Метроний, подхващайки темата, която сенаторът предпочиташе да не засяга.

— Все още ненавършени — уточни обаче патрицият.

— Женил си се само веднъж, малко след като си навършил двайсет години, за една по-възрастна от теб жена, за която това е бил трети брак…

— Започнахме да се счепкваме, когато тя все още не беше свалила сватбения си flammeum — обясни Аврелий с леко раздразнено изражение, тъй като не желаеше за нищо на света да си припомня своя краткотраен брак с Фламиния.

— Значи доста петилетки живееш вече при тъжни и тежки условия…

Сенаторът, който обаче беше много щастлив от приятното си съществувание, което водеше като богат епикуреец, чието битие бе изпълнено с радостта от книгите, слугите, приятелите и голям брой красиви дами, погледна глупаво консула.

— Много добре знаеш, че в императорския дворец не гледат с добро око на онези аристократи, които отказват да се оженят… — притисна го Павел Метроний.

— Плащам висок ергенски данък точно за да се възползвам от тази привилегия — уточни Публий Аврелий.

— Защо ти е цялото това разхищение, когато би могъл да се радваш на приятна компания?

— Не се чувствам самотен, Метроний; под моя покрив живеят почти сто и петдесет роби.

— Дори и така да е… но кой ще те подкрепя в беда, кой ще те утешава в трудните моменти?

Патрицият усети как една студена тръпка премина през гърба му. Всъщност започваше да разбира накъде бие събеседникът му.

— Нека веднага уточним едно нещо — презастрахова се незабавно той. — Изобщо не се нуждая от съпруга.

— Искаш да кажеш, че са ти достатъчни тези на другите? — възкликна Метроний с ехидна усмивка в знак на мъжка солидарност, която никак не се хареса на сенатора. — Съпругата на твоя колега Лентул, благородната Лолия Антонина… ах, бях на път да забравя и младата булка на банкера Корвин… — продължи Павел, потупвайки го поверително с едната ръка по рамото.

„Е, скоро и тази на току-що встъпилия в длъжност консул“ — каза си наум Аврелий, който продължаваше да се забавлява.

— Каквото и да ми кажеш, Павел Метроний, ще ти отговоря отрицателно. Няма да ти мине номерът.

— Дори и ако се касае за елегантна и образована жена, сродена по майчина линия с императорското семейство?

Говоря ти за племенницата ми Гая Валерия, която, както знаеш, остана наскоро вдовица.

— Искаш да кажеш, сестрата на генерал Марк Валерий Цепион ли? — възкликна обнадежденият Аврелий: ето значи кого е зърнал, когато му се стори, че му се привижда призрак! — Тя в течение ли е на тази история?

— Не виждам причина да се противопостави; ти си отлична партия… И така, какво да предам на пълководеца?

— Измисли някакво извинение, кажи му, че съм влюбен в друга жена — каза с досада патрицият.

Консулът поклати глава.

— Гая Валерия е от онзи тип старовремски жени, които са готови да не обръщат внимание на чара на слугините, да понасят присъствието на куртизанки под своя покрив и да се направят, че не забелязват, ако на публично място съпругът им тича след дамите… Помисли, Стаций, жена с нейния стил, възпитана по стар тертип, ще те остави да имаш максимална свобода. Гая Валерия е олицетворение на дискретността, говори перфектно гръцки и латински, познава класиците и е считана за изкусна поетеса. Освен всичко това е и много красива.

— Добре, напомни й обаче колко аз, обратно на нея, съм арогантен, антипатичен и отблъскващ — избухна Аврелий, раздразнен още повече. — Кажи й, че пия като смок, срещам се с отрепките на обществото, досаждам на всяка жена, която ми е подръка, и живея с множество нахални робини, които ще имат грижата да я тормозят от сутрин до вечер.

— О, небесни божества, но защо? — настоя консулът, без да направи нищо, с което да прикрие своето разочарование.

— Защото не искам… „Не искам и не мога“ — помисли си патрицият. — Аз лично ще обясня на Валерий: ние сме близки приятели; дори се учудвам, че след като ме познава толкова добре, ми отправя такова предложение.

— Правиш грешка, Публий Аврелий. Аз също бях отявлен враг на брака, преди да се запозная с Корелия. Сега обаче съм щастлив мъж, въпреки че се налага да съм праволинеен: жена ми робува на доста строги принципи относно съпружеската вярност!

С цялото си сърце Аврелий си пожела консулът да греши. Впрочем, за да разбере дали греши, не му оставаше друго, освен да изчака до утре.