Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (15)

XII
В навечерието на Идите през юни

След десет дена, на връщане от вилата си на хълма Яникул, след поредната среща с Корелия, Публий Аврелий продължаваше да обмисля ситуацията.

Издирването на оцелелите, провеждано добросъвестно от Кастор из различните военни щабове, вървеше мудно. Единият от малкото ветерани, за които имаше сведения, се оказа възрастен легионер, оженил се веднага след уволнението си от армията за много по-млада от него лузитанка, освободена робиня, но седемте трескави брачни месеца, в които старият воин бе имал да върши друга работа, а не да си припомня обсади и военни кампании, се бяха оказали достатъчни да изтощят онази енергия в него, която дори трийсетте години военна повинност не бяха успели, и клетникът скоропостижно бе слязъл в царството на Хадес.

Другият войник, който се бе оттеглил, за да стане говедар в местността Понтийски блата, имал спречкване с един особено раздразнителен бивол, който го беше превърнал в човешка останка, и вече не беше в състояние да си спомни дори как се казва. Третият пък бе умрял във Веноза, смачкан от carruca, а от останалите се оказа невъзможно да открият дори следа.

Въпреки че бе изпаднал в тотално бездействие, Аврелий продължаваше да разсъждава като добър епикуреец, опитвайки се да живее възможно най-добре, докато е време, вместо да трови мислите си с бъдещи проблеми.

Сега, на връщане към Виминал, след приятната интерлюдия с Корелия, ситуацията вече не му се струваше толкова драматична. Прекрачвайки прага на своя domus, сенаторът оптимистично си мислеше, че без съмнение Валерий е действал на базата само на някакъв импулс, но веднага щом си дадеше сметка за грешката, щеше да се върне назад, Кастор го спря във fauces.

— Господарю, загубени сме, той е тук! — прошепна освободеният роб.

— Кой? — попита неразбиращо Аврелий.

— Убиецът! — простена секретарят. — Исках да кажа: консулът, съпругът, всъщност Метроний! Чака те от доста време и държи ръката си под тогата, готов съм да се закълна, че там крие къс римски меч. Избърши от себе си поне парфюма на жена му! — каза, прекарвайки по шията му една влажна кърпичка.

— Трябва да намеря някакво извинение… — разтревожи се патрицият, опитвайки се да размърда колко е възможно повече мозъчните си гънки.

— Напразно, domine. Онзи знае много добре къде си бил и с кого. И така, трябва да го посрещнеш, той те чу, че се прибираш. Поздравления!

Публий Аврелий влезе в таблинума, натрапвайки непукисткото си изражение: вероятно посещението на Метроний нямаше нищо общо с Корелия…

Но всъщност грешеше. Консулът дълго се взира в него с изражението на чревоугодник, който наблюдава дълга процесия от хлебарки, преминаващи по безупречната маса в трапезарията му.

— Ave, Павел Метроний. С какво мога да ти бъда полезен? — започна патрицият, опитвайки се да изглежда непринуден.

— Съжалявам, Аврелий. Съжалявам наистина, че убиецът е направил толкова баснословна грешка! — каза хапливо другият. — Но все пак оценявам по достойнство опита му, затова още отсега се наемам да го защитавам в съда, ако някога бъде хванат.

Сенаторът направи недодялан опит да се пошегува, но съвестта му беше твърде нечиста, за да изглежда убедителен.

— Спести си усилията, Аврелий: знам със сигурност, че спиш с жена ми. Не, безсмислено е да отричаш; днес един човек я е проследил чак до вилата ти на хълма Яникул, а след това се погрижи да ми го съобщи.

Сенаторът започна да разсъждава, че това е някой, който е достатъчно хитър да разкрие любовната им авантюра, но и достатъчно коварен, за да разкаже за нея на Метроний. Но кой?

— Онази пачавра ми каза, че ще отиде да види майка си — възкликна консулът с отпаднал глас. — С часове се въртях из стаята като звяр в клетка, очаквайки я да се върне. Казвах си, че сигурно е имала сносен мотив, за да го направи, но веднага щом се върне, тя самата ще ми го обясни. Междувременно обаче си я представях в леглото ти и кръвта се качваше в главата ми, мислех си, че ще я убия; кълнях се, че ако е вярно, ще ви очистя и двамата! Излишно е да ти казвам, че вече бях изпратил един от робите при тъщата, която беше в пълно неведение!

Патрицият вече не знаеше накъде да погледне, въздъхна и си помисли, че съпругата на консула е една от най-наблюдаваните гражданки в Рим и любовната им авантюра се превръща в сочен скандал за юпокарите във Вечния град.

— Изглеждаш твърде спокоен, Публий Аврелий. Не те ли притеснява процесът за прелюбодейство? — заплаши го Метроний. — Според римските закони сексуалната връзка със съпруга на свободен гражданин, дори и споделена, се счита за престъпление, каквото е stuprum, което се наказва с изпращане в изгнание и отнемане на половината от имуществото. Този закон е доста архаичен в днешно време, но нямам никакво съмнение, че съдиите ще го приложат с болезнена педантичност, ако потърпевшата страна е действащият консул.

Аврелий не му отговори: предполагаше, че рано или късно щеше да му се случи нещо подобно, и беше подготвен; а пък и в този момент пред перспективата да бъде обвинен в убийство безобидното даване под съд за stuprum изобщо не успяваше да му вдъхне страх. Какво щеше да стане обаче с клетата Корелия? Само заради един толкова миниатюрен грях щеше да загуби дома, семейството и общественото си положение…

— Знаеш ли какво е ревност, Аврелий? Възел, който е пристегнал вътрешностите ти: съмняваш се във всичко, във всяко движение, във всеки поглед — каза с напрегнат глас консулът. Не, ти не го знаеш… Спомням си, че когато Фламиния изобилно ти слагаше рога, ти се шегуваше по светските сбирки с нейните любовни приключения, подтиквайки приятелите си да се смеят на нея вместо на теб!

Патрицият не го опроверга. Никога никой не успя да разбере какво му костваше да се шегува на публично място с изневерите на съпругата си, демонстрирайки от гордост престорено безразличие, което беше твърде далеч от това, което изпитваше.

— В Рим — продължи Метроний казват, че мъжът се жени на двайсет години, за да има семейство, на трийсет заради кариерата, а на четиридесет по любов. На мен ми се случи доста по-късно и загубих главата си. Преди да ме срещне, Корелия беше само пламенно момиченце, с мило лице и мизерна зестра. Днес е първата дама във Вечния град. И всичко вървеше прекрасно, докато не се появи ти!

Аврелий наведе поглед: беше сигурен, че не е нито първият, нито последният, с когото красивата матрона се беше забавлявала, но щеше да е по-добре, ако Метроний продължаваше да го счита за зловещ съблазнител, способен да направи така, че да не е в състояние да му устои дори най-добродетелната жена. „Онзи, който живее, грабейки с пълни шепи от живота, сякаш всеки ден му е последен, често причинява болка на другите, без дори да си дава сметка за това — помисли си. — А онези, които се опитват да изградят тухла след тухла нещо, което си заслужава да защитават, са много по-крехки, много по-емоционално уязвими…“

— Когато се върна у дома, тя ще ме посрещне с все още топлото си от прегръдките ти тяло: ако в този момент си ми подръка, няма да се поколебая да те удуша — каза консулът, извивайки един от пешовете на тогата, сякаш е гушата на сенатора. Въпреки това нямам намерение да ви долагам: законът, който стои над самата традиция, ще ме застави да се разведа… а аз не искам.

Аврелий се вторачи смаяно в него.

— Тук съм, за да поискам нещо от теб, и само боговете знаят какво ми коства — продължи Метроний. — Не трябва никога повече да се виждаш с нея. Ако те търси, отблъсни я… Оскърби я, ако е необходимо, така ще разбере що за човек си ти.

— Искаш от мен да се държа като развратник без скрупули? — попита го възмутено патрицият.

Няма да ти е трудно; това е роля, което знаеш наизуст! — отговори му консулът с презрителна гримаса.

Аврелий изпухтя, защото му беше писнало да слуша как се отнасят с него като с недостоен човек. Първо Валерий, сега Метроний, който поне имаше подходящ мотив за това. А ако се съгласеше с искането на консула, следващата щеше да бъде Корелия…

— Ти си строг съдия на чуждите слабости. Но доколкото ми е известно, не се въздържаш и продължаваш да посещаваш Глафира — отбеляза, като междувременно продължи да размишлява, че има мъже, които считат всички жени за частна собственост, и никой друг не можеше да припари до тях, без значение дали се касае за съпруги, робини или куртизанки. Ако Метроний бе един от тях, може би е искал да накаже Антоний Фелиций за това, че му е отнел любовницата. Но как е възможно мъж, който е способен да преглътне изневярата на законната си жена, да стигне дотам, че да убие заради предателството на една най-обикновена куртизанка?

— Не е случайно, че са се опитали да те намушкат, Стадий. В този град срещу всеки един човек, който умира за теб, ще се изправят поне двама, които ще те пратят с удоволствие в Тартар, за да правиш компания на Харон. В деня, в който някой от тях осъществи намерението си, аз лично ще направя жертвоприношение в знак на признателност към боговете от подземния свят, но не само, а и защото ще бъдат принудени да те понасят вечно! — продължаваше Метроний със злъч.

— Така да бъде, ще направя, каквото искаш — обеща вече изтощеният до крайност патриций.

— Благодаря ти, Публий Аврелий — отговори саркастично консулът, давайки му да разбере, че си тръгва. — Помни обаче, че аз никога не съм бил тук, а от утре пак сме врагове, както сме били и преди това!

— Не те ли утрепа? — попита го Кастор, надзъртайки през вратата.

— Както виждаш, все още съм цял.

— Цял, ама цял? — усъмни се гъркът, хвърляйки удивен поглед към слабините на господаря си. — Да благодариш на божествата, че ти се размина толкова леко, има къде-къде по-отмъстителни съпрузи! И така, кога започва новият съдебен процес срещу теб? Ако нещата продължат така, ще бъдеш принуден да си наемеш цяла базилика за лично ползване!

— Няма да има никакъв процес.

— Изглежда, имаш връзки и на Олимп, господарю, след като винаги успяваш да се измъкнеш безпроблемно!

— Имам връзки с богинята на надеждата и тази на късмета — пошегува се Аврелий.

— Приеми съвета ми, domine, започни да им се молиш продължително. Валерий Цепион ще се окаже много по-остър камък от Павел Метроний. Междувременно пристигнаха новини от Верона: германският роб, който мимоходом е станал освободен роб, вече е отпрашил на галоп към столицата, спестявайки ми неудобството да ходя аз да го вземам — съобщи му Кастор, въздъхвайки с облекчение, който за обида на всички жребци и атове приемаше най-много да възседне някоя кротка кобила, по възможност твърде дърта.

— Добре, уведоми ме веднага щом пристигне. А сега наистина имам нужда да си почина. Готова ли е банята? — попита патрицият, отправяйки се към домашните си терми. Малко след това, чист и освежен, излизаше от басейна и се оглеждаше наоколо, търсейки с поглед своята феноменална египетска масажистка. — Къде е Нефер? — попита.

— На духовно уединение в храма на Изида, както всяка година по това време — сбърчи нос Парис, който беше твърде предан на римските божества и поставяше под съмнение всеки нов култ, а за да поддържа живи обичаите на предците, mos maiorum, се стараеше дори да се обръща за съвет и към оракула на свещените пилета.

— За Херкулес, кой ще ми направи масаж? — започна досадно да мърмори Аврелий.

— Ако искаш, мога да повикам Самсон — каза интендантът, предлагайки му набатейския гигант, понижен в носач заради неделикатните си методи като масажист.

— Афродито, спаси ме! Последния път почти ми изкълчи китката!

— Би могъл да опиташ с Астерия! — подсказа му тогава Парис.

— Коя е пък тази? — попита Аврелий, който се инатеше, че знае имената на всичките сто и кусур роби от своя domus.

— По-младата от епирските цветарки, които ме накара да купя, domine.

— Да видим как се справя — съгласи се патрицият.

Няколко секунди по-късно Астерия, свръхразвълнувана, влезе в залата с многоцветната мозайка, решена да удовлетвори всячески всемогъщия си dominus, който благосклонните богове й бяха изпратили в живота.

Аврелий я огледа и си помисли, че младото момиче бързо се е пригодило към стила на живот в дома му, тъй като носеше много изящна туника, а косите му, които вече не стърчаха на върха на главата му в старомоден кок, стигаха чак до кръста му, прибрани с шнола от ковано желязо в дълга опашка. Освен това, ако спомените му не го лъжеха, Астерия имаше и много красиви крака…

Сенаторът легна по гръб, за да може да я оглежда по-добре.

— Започни от гръдния кош — заповяда й.

Робинята стисна гъбата, напоена с благоуханно масло, от което се откъснаха няколко капки и паднаха върху раменете на господаря й, но тя с плавни движения на пръстите си деликатно ги размаза по кожата му.

Аврелий започваше да се предава пред удоволствието от нежните докосвания на Астерия, когато тя се протегна напред и се наведе над него. Патрицият скочи на кушетката, захвърляйки на пода чаршафа, пешкирите и препаската, която покриваше слабините му.

— Какво е това? — попита, сочейки връвчицата с миниатюрната златна пчела, която висеше на шията на момичето.

То заекна сконфузено, направи няколко крачки назад и се затича към вратата. С един скок Аврелий го застигна и застана между него и вратата.

— Откъде си я взела? — попита навъсено.

— Не ме бий, господарю, моля те, не ме бий! — извика слугинята, която, изглежда, имаше горчив опит с това.

— Кажи ми, каквото знаеш, и нищо няма да ти се случи — успокои я сенаторът.

— Даде ми я мама, като ме помоли да не я показвам на никого. Но вече сме на сигурно място и си помислих, че мога да си я сложа. Свещена Артемидо, ама че беля си навлякох на главата! — захленчи Астерия.

— Облечи ме и изпрати майка си при мен! — заповяда Аврелий, докато момичето, треперейки, се навеждаше да вземе падналата му на пода препаска за слабините.

 

 

Не след дълго Парис, вглъбен изцяло в ролята си на началник на прислугата, въведе Зенобия при сенатора.

За разлика от дъщеря си, тя изобщо не изглеждаше уплашена и дори видимото негодувание на господаря й не успя да промени бодрото изражение, което се беше изписало върху лицето й в деня, в който влезе в domus на хълма Виминал. Направи поклон и изчака напълно спокойна и накрак пред масата, на която седеше Аврелий.

— Астерия няма никаква вина, domine. Тази висулка е моя — призна си веднага.

— Откъде си я откраднала? — попита я строго сенаторът.

Жената се поколеба за миг, сякаш търсеше по-подходящи думи.

— Преди малко, когато дъщеря ми дотича при мен, обляна в сълзи, през ума ми минаха много отговори, с които да оправдая притежанието на този висулка. Но всичките бяха фалшиви…

— Добре започваме, няма що! — изропта Аврелий.

— Защо се учудваш? Ясно е, че всяка робиня ще каже нещо лъжовно, за да избегне наказанието. Но domine, откакто съм в дома ти, не съм те видяла нито веднъж да тормозиш слугите за едното нищо или да превръщаш в трагедия всяка малка липса, както обикновено правят онези, които са ти равни. Затова си помислих, че след като се гневиш толкова за този накит, трябва да имаш сериозно основание за това, и тогава реших да ти кажа истината: намерих го върху тялото на Антоний Фелиций, непосредствено след престъплението.

Патрицият си спомни, че кръчмарят му беше говорил за насекоми, привлечени от трупа, но нима златната пчела е толкова съвършено изработена, че да бъде объркана с истинска?

— Взех я, когато никой не ме видя, и я скрих в косите си — призна жената, докосвайки странния си кок, който стърчеше на върха на главата й.

— Много удобна прическа за крадците; изглежда, са многобройни в твоята страна!

— Почти колкото и в Рим, domine! — отговори му набързо епирката с полуусмивка, която смекчи нахалството й.

— В действителност тези прически ни служат, за да можем да носим товари върху главите си — държеше все пак да уточни.

— Зенобия, даваш ли си сметка, че си присвоила единствената улика за това убийство? — произнесе Аврелий със строг глас.

— Знам, господарю, но не притежавах нищо друго, което да оставя в наследство на моята дъщеря, ако ни бяха разделили. Аз, малко или много, щях да се оправя някак си, но тя е толкова млада и неподготвена… щеше да й дойде добре да разполага поне с нещичко за продаване, в случай че се окажеше сам-сама. По-късно, когато ни купи, не се осмелих повече да ти проговоря за това, защото се боях, че ще се ядосаш и ще ни препродадеш. Затова заповядах на Астерия да къта висулката на скришно място, но тази глупачка се е поддала на желанието да си я сложи на врата…

Всъщност накитът не беше същият, който носеше Глафира, но абсолютно еднакъв с нейния, дори несъвършената му кукичка, която контрастираше с изяществото на цялостната му изработка. Въпреки това…

— Момент! — подскочи изведнъж сенаторът. — Ти ли уви златното телче около връвчицата?

— Астерия… — отговори майка й. — Знаеш ли, за да може да си я окачи на врата. Първо беше свито като кукичка, така че да не може да се откачи от месестата част на ухото.

Ама, разбира се, схвана най-накрая Аврелий: не се касаеше за висулка, а за обеца! Как не беше се сетил преди това?

— Ами сега, domine? Нали няма да ни изхвърлиш от дома си? — поиска да разбере разтревожената Зенобия.

— Без съмнение го заслужавате. Ваше задължение е било веднага да предадете накита на vigiles! — порица я навъсеният патриций.

Робинята, сконфузена, наведе поглед.

— Този път ще се направя, че нищо не се е случило, но мисли му, ако откраднеш още нещо! А като начало смени тази смешна прическа, защото нищо чудно да скриеш и цяла кама в нея! — заплаши я патрицият, надявайки се да внуши поне малко страхопочитание на тази твърде предприемчива слугиня. — Не я изпускай от очи, Парис, и да знаеш, че ще те държа лично отговорен за нея! — добави след това, обръщайки се към администратора.

Зенобия, която очакваше с наведена глава суровото си наказание, беше изтласкана навън без много-много обяснения.

— Хайде, жено! Моя ще е грижата да те вкарам в правия път! — натякна й комендантът с тон, който му се щеше да прозвучи неумолимо.

Единствената реакция на робинята, повече от изненадана, че не се наложи да понесе камшика, бе да го възнагради с широка, изпълнена с благодарност усмивка.

 

 

— Касторе! — занарежда господарят, връхлитайки в таблинума. — Имам задача, която ще ти хареса, трябва да развържеш езика на едно красиво момиче.

— О, не, господарю, вече няма да ме излъжеш! — опъна се драстично освободеният роб. — Последния път, когато ме хвана на въдицата си с подобни приказки, ми се наложи да ухажвам гладиаторка!

— Жалко — въздъхна Аврелий. — Защото нашият Парис не иска и да чуе да прекрачи прага на Глафира…

— А, за куртизанката ли се касае? — наостри слух гъркът, но веднага след това се отдръпна с атавистична недоверчивост. — Нали няма да ме прекарваш отново, а?

— Изобщо — отговори му патрицият, разказвайки на секретаря си историята с обецата. — В къщата на хетерата има една много млада слугиня африканка, от която ти, с твоите убедителни начини, няма да имаш никакви трудности да изкопчиш сведения.

— Колко?

— Да не искаш да ти плащам и за привилегията да се срещнеш с това прелестно момиче, Касторе? Предлагам ти обичайното покриване на разходите, но ако не си съгласен, ще възложа ангажимента на младия Полидор, който няма да чака да му го повтарям два пъти.

— За да направя удар още от първия път, ще ми трябва новата ти туника с извезания подгъв…

— Добре, но открий кога за последен път кракът на Антоний Фелиций е стъпвал в този дом; не мисля, че Глафира беше напълно откровена с мен — каза Аврелий на александриеца, който вече се бе втурнал да опразва гардероба му.