Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (12)

IX
Календите на юни

На следващата сутрин сенаторът се беше изтегнал в лежанката си за размисъл, която се намираше в библиотеката, вглъбен в писанията на жената философ Темиста от Лампсак, когато Парис почука на вратата с напрегнато изражение.

— Пристигна пълководецът, domine. Лицето му е мрачно като колесницата на Плутон — съобщи интендантът, притеснен, че цялата тази върволица от vigiles и военни може да стане повод за коментари от страна на съседите им клюкари.

— Веднага ще го приема… — помисли си успокоен, че Валерий най-накрая бе решил да си изплаче душата, а след като веднъж се разберат причините за озлоблението му, недоразумението между тях щеше да се разреши по-бързо.

— Най-сетне! Сега ще ми разкажеш… — започна сенаторът, виждайки го, че влиза.

Генералът обаче го прекъсна грубо.

— Публий Аврелий Стаций — начена той със строго формален тон, — имам намерението да те дам под съд заради убийството на баща ми Квинт Валерий Цепион, пълководец на XI легион!

— Шегуваш ли се? — отговори му ужасеният Аврелий.

— Изобщо! Винаги съм изпитвал недоумение за този негов толкова внезапен край, но нямах доказателства, за да се съмнявам, че се касае за престъпление: войниците благоговееха пред баща ми и бях убеден, че никой от тях няма дори минимален мотив, за да поиска смъртта му. След това Реций, центурионът, за когото ти говорих, ми отвори очите, докато ми разказваше случката, която обяснява всичко. Ако си я забравил, ще се погрижа да ти я припомня аз, Аврелий!

Вместо да отговори, патрицият му подаде бокал с вино, който Валерий отказа с презрителен жест.

— Лагерът на XI легион е бил обкръжен от варварите. Легионът е бил разбит и само няколкостотин воини все още удържали врага в малкото странично укрепление, в очакване на подкрепленията, които така и не идвали. При главнокомандващия Цепион пристигнал специалният пратеник на император Тиберий. Странно как обаче, защото се касаело за почти невъзможно начинание, а именно да премине през загражденията на германите, без да бъде заловен. Въпреки това младият военен трибун Публий Аврелий Стаций успял да го направи… — уточни със злобен поглед почти за да се подразбере, че зад това необикновено преминаване на вражеската линия се криело нещо съмнително.

Аврелий затвори очи и се пренесе в леса, как тогава превеждаше, стъпка по стъпка, през големите пукнатини своя кон с покрити очи, за да не се плаши, очаквайки във всеки един миг изсвистяването на някое вражеско копие, което да сложи край на похода му.

— Трибунът е бил приет веднага от Квинт Цепион и е разговарял с него в присъствието на съпругата си Вера Клавдиана, както и на двамата центуриони Реций и Азелий. Когато прочел заповедта на сената, че трябва да издържи на всяка цена, пълководецът изпаднал в неописуема ярост.

— Да, сега си спомних за Реций… — промърмори замаяно Аврелий. — Беше центурионът, който поддържаше горещо идеята за отстъплението!

— Не е имало никакво отстъпление. В онази нощ баща ми умира, убит от стрела, която го застига, прониквайки чак вътре в палатката, в която е спял — каза Валерий.

— Тогава какъв ти е проблемът? Това е абсолютно същата информация, която ти дадох и аз веднага щом се върнах в Рим! — възкликна патрицият.

— Разбира се — отвърна събеседникът му. — Но си пропуснал един малък детайл: убийството на баща ми!

— Да не би наистина да вярваш, че имам пръст в неговата смърт?

— Почакай, Публий Аврелий Стаций, все още не съм ти съобщил най-интересната подробност! — изръмжа Валерий. — Били минали два дни от смъртта на генерала и тялото му вече било положено с всички почести, за да изгори върху погребалната клада. Вдовицата му Вера Клавдиана се била затворила в неговата палатка и излязла оттам само за погребалния ритуал, когато една нощ…

Сенаторът усети, че пребледнява.

— Една нощ, на връщане от наряд, Реций минал покрай карето, в което бил разквартируван командният състав, и в тъмното съзрял вдовицата на Цепион да се измъква скришом от своята палатка, за да влезе в тази на трибуна — каза генералът на един дъх. — На Реций това обстоятелство му се сторило неправилно, затова се приближил. Дотолкова, че да може да чуе това, което се случвало.

Генералът направи крачка напред и сграбчи Публий Аврелий Стаций за туниката, придърпвайки го към себе си, сякаш искаше да го повдигне от пода.

— Майка ми и младият Публий Аврелий Стаций се въргаляли на походното легло като животни, докато тялото на баща ми все още догаряло върху кладата! — завърши Валерий, позеленял от яд. — О, разбира се, изглежда, че за благородната Вера Клавдиана, неподкупната матрона univira, наследница на консули и цензори, е било забавно да преспи с момче на същата възраст като сина й! Наистина сте били хубава двойка вие двамата… но преди да се отдадете един на друг, е трябвало да премахнете баща ми!

Аврелий не сведе поглед.

— Не съм го убил аз, давам ти думата си на римски гражданин — каза му просто.

Валерий му се нахвърли с думи:

— Двайсет години ми беше приятел и се радваше на пълното ми доверие!

— Бях ти приятел и все още съм ти. Как е възможно да си помислиш, че мога да извърша такова мерзко престъпление!

— След това, което научих от Реций, смята, че си способен на всичко!

— Ще ти покажа, че грешиш. Моля те, дай ми време, за да се сдобия с доказателствата за моята невинност, преди да опозориш заедно с мен и паметта на майка си.

— Как си позволяваш да я споменаваш! Не стига, че си я прелъстил, но и си я изоставил да умре в битката, та един ден, в плен на угризенията си, да не може да разкрие истината за това, което се е случило. Бил си предпазлив, не мога да го отрека, тъй като дори и курвите понякога изпитват скрупули!

Шамарът на Аврелий го сполетя внезапно и неочаквано.

— Няма да ти позволя да говориш по този начин за жена, която е дала живота си за Рим! — заяви сенаторът в плен на яростта си.

Валерий му отвърна с презрителна гримаса:

— Голяма смелост е това да ме удариш в собствения си дом, сред десетки слуги, готови да те защитят! Но един ден ще се срещнем насаме, очи в очи, и ще ми платиш и за тази обида!

— Добре де, ще си платя! — изкрещя патрицият ожесточено. — Ще ме изправиш пред съда и ще постигнеш целта си да ме видиш осъден. Освен ако не предпочетеш да изчакаш, за да изляза невъоръжен от някоя носилка…

— Престани с тези клевети. Не е трудно да бъде премахнат някой в този град; достатъчно е да се скриеш в сянката и да го поразиш, или още по-добре, да платиш на наемен убиец! При всички положения, убивайки те по този начин, не значи раздаване на правосъдие: това, което искам, е да те видя как те влачат по улиците на града като последния отритнат човек, и да хвана главата ти, когато се търкулне от ешафода!

— Правиш грешка, Валерий. Дай ми само един месец, за да ти докажа, че съм невинен… Чакал си двайсет години, можеш да изчакаш още няколко дни.

— Един месец и нито ден повече! На юлските Календи ще внеса обвинението в съда! — съгласи се генералът, отправяйки се към вратата.

Аврелий се хвана за главата и се строполи върху масата, повлечен от вълната от спомени…

 

 

Военният трибун Публий Аврелий Стаций се бе отправил към палатката на пълководеца, обзет от дълбоко униние: след като измина толкова мили сред засадите на неприятеля и опасностите на тъмната дивашка територия, се изненада горчиво, заварвайки в челните позиции вече не XI легион, а само това, което бе останало от него: общо четири центурии, съсипани от глада и вражеските нападения.

Когато се представи пред главнокомандващия, удари с юмрук гърдите си и му подаде посланието от сената, оставайки на крак, за да изчака отговора.

— Това е абсурдно — извика извън себе си Квинт Валерий Цепион. — Подкрепленията ще се забавят, но въпреки това ми се заповядва да защитя позицията. Моите хора са изтощени, няма да могат да устоят отново!

Центурионите Реций и Азелий се съгласиха навъсено. Цепион хвърли върху масата навития папирус, ругаейки през зъби.

— Прости изблика ми, трибуне. Сигурно си уморен, сядай да пийнеш нещо заедно с нас — каза след това, смекчавайки тона.

Аурелий, омаломощен, се строполи върху пейката.

Тогава я видя. Вървеше безшумно в сумрака на палатката, с амфора в ръка като слугиня. Без да каже дума, наля на четиримата войници да пият.

Не беше елегантна, нито впечатляваща: с тази туника от груба вълна, навуща на краката и прибрани назад коси, превързани само с един възел, можеше да бъде объркана с някоя робиня, ако в очите й не проблясваше онази патрицианска гордост, която не се нуждаеше от никакъв външен белег, за да бъде забелязана, и твърде голямата й самоувереност, доближаваща се до самонадеяност.

— Съпругата ми Вера Клавдиана — представи я генералът. — Винаги ме е следвала във военните кампании.

— Моето място е до теб, Цепионе: ubi tu Gaius, ego Gaia — беше лаконичният отговор на жената.

„Където си ти, о, Гайо, там аз, Гая, ще бъда“: брачната формула от античността, когато жената се е обричала само на един-единствен мъж за цял живот. Трибунът си помисли, че сега в Рим нещата стояха по съвсем различен начин и отдавна вече нямаше матрони univirae. Всяка дама от аристокрацията беше сменила най-малко трима-четирима съпрузи, а плебейките се опитваха да ги имитират по най-добрия начин. Що се отнасяше до съпружеската вярност, макар и Аврелий да бе вярвал в нея, бяха му достатъчни първите месеци от брака с Фламиния, за да избие от съзнанието си всякакви илюзии. Но изглежда, Вера Клавдиана не се интересуваше много от това, което правеха останалите жени…

— Вера произхожда от Клавдиевата gens, въпреки че баща й е бил осиновен от един от тази на Вера — обясни с гордост Цепион. — Женени сме повече от двайсет години и имаме две деца, родени и двете във военните палатки: момче, което служи в Галия, но в този момент се намира в Рим, и деветгодишно момиче, което сме оставили на сигурно място в едно село…

Аврелий си помисли, че Клавдиевата gens е една от най-старите и благородни в Рим, същата, от която произхожда и Тиберий Цезар… ето защо тази жена, дори облечена в дрипи, изглеждаше като царица!

Генералът май прочете в мислите му спомените за отдавнашния и недостижим император.

— Тиберий, изглежда, е бил пиян, както обикновено, когато е писал този декрет — потвърди Цепион, удряйки с юмрук върху посланието.

— Одобрен е и от сената — отговори му Аврелий.

— Да не мислиш, че сенаторите си дават зор да четат заповедите на императора, преди да ги приемат? Знаеш много добре, че сега Сеян е този, който коли и беси: онзи стар балама Тиберий остави Рим в неговите ръце!

— Все пак преторианският префект… — започна трибунът.

— Е, кучи син, кръвопиец и жаден за власт. В Рим всичко върви наопаки, откакто умря Германик! — беше драстичният отговор на пълководеца.

Аврелий наведе очи, неспособен да му отвърне: познаваше малко Елий Сеян, чиято звезда бе изгряла едва от няколко месеца, но и малкото, което знаеше за него, беше достатъчно да засили подозренията му, че Валерий Цепион има своите доводи, за да говори по този начин. Във Вечния град се носеха мълви, че в смъртта на генерал Германик, споминал се в разцвета на живота и на върха на славата си, са били забъркани Тиберий и майка му Ливия…

— Дори през ум не ми минава да се подчиня! — възкликна решително пълководецът. — Ще се оттеглим на малки групи към старата граница. Ще видите, че германите няма да ни досаждат.

— Не, генерале! Не след дълго XII легион ще пристигне и ако изоставим лагера, няма да има никаква база, на която да стъпи! — възпротиви се трибунът.

— Така или иначе няма да я има! Ако не се оттеглим набързо, ще ни унищожат!

— В такъв случай трябва да се върна незабавно назад, за да ги предупредя! — уведоми го Аврелий.

— Ще тръгнеш утре. Няма да успееш, ако не поспиш няколко часа каза главнокомандващият.

В действителност обаче Публий Аврелий изобщо не потегли: в онази нощ една вражеска стрела, изстреляна със свръхчовешка сила, пробива палатката на Цепион, забивайки се право в кръста му. Няколко часа по-късно пълководецът умира.

След като отдават необходимите почести пред тленните му останки, четирите центурии остават по местата си, за да изчакат подкрепленията, подвластни на получената заповед. Всеки ден очакват със страх нападението на варварите, всяка вечер настъпва с удивлението, че все още са живи.

Минават два дни, но атаката все не идва.

В онази нощ трибунът се въртеше в своето походно легло, без да може да заспи. Питаше се как е възможно да желае по такъв начин тази жена, съкрушена от скръбта и вдовството, жена, която можеше да му е майка? Въпреки това от онази първа вечер не бе правил друго, освен да я сънува, развълнуван от тялото й, което току-що бе видял под грубите й вълнени дрехи: собствено не можеше да повярва, че след почти двете бурни брачни години с Фламиния ще е отново в състояние да изпитва подобна страст…

Трябваше да успее да се измъкне от примката на тази своя толкова силна емоционалност; ако оцелееше, веднъж вече в Рим, щеше да се посвети на философията, за да се научи да държи под контрол инстинктите и чувствата си, болката, гнева, страха, желанието, в чиято лесна плячка се превръщаше…

В настоящия момент обаче Рим беше далече и той не успяваше да изпъди от съзнанието си Вера Клавдиана. Така неистово мислеше за нея, че почти му се струваше, че я вижда пред себе си… Разтърка очи и си даде сметка, че не сънува, защото тя беше там наистина, в неговата палатка!

Протегна ръцете си към жената и падна с нея в походното легло.