Метаданни
Данни
- Серия
- Разследванията на Публий Аврелий (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Spes ultima dea, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Весела Лулова Цалова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- maskara (2024)
Издание:
Автор: Данила Комастри Монтанари
Заглавие: Надеждата умира последна
Преводач: Весела Лулова Цалова
Година на превод: 2015
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 2015
Редактор: Райчо Радулов
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Мери Великова
ISBN: 978-954-398-429-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11148
История
- — Добавяне
XXVII
Седмият ден преди Идите на юли
Оказа се, че Токул е по работа извън Рим, а Публий Аврелий Стаций, раздразнен заради напразното си разкарване, поне се възползва да мине през златарското ателие, за да види какво става със сервиза му. Не след дълго ювелирът ab auro potorio му показваше един от скъпоценните съдове, който щеше да бъде изложен в деня на благодарността към боговете, ако сенаторът успееше да намери убиеца… или по време на погребалния му банкет, ако убиецът намереше него.
Майсторът занаятчия тъкмо се гласеше да начене дългата си и начетена дискусия относно въпросната двуглава амфора, когато замлъкна ядосано:
— Мело, ела да си вземеш котката, защото притеснява клиента!
Аврелий усети как някой подръпваше каишките на калцеите му, и сведе поглед тъкмо когато бялото космато вързопче отпускаше хватката си, разузнавайки нерешително терена, преди да изчезне с нестабилни стъпки под тезгяха. Чиракът, слаб като клечка блондин, побърза да прибере животинчето, извинявайки се многократно за случилото си.
„Същото коте като това на Ебе“ — помисли си сенаторът и веднага обузда фантазията си, защото белите котки във Вечния град бяха хиляди…
— Къде е стаята на Мело? — попита все пак.
— Под покрива, всички сме минали през нея, когато бяхме току-що назначени, и все още си спомняме страха, с който заспивахме, заради плъховете — уточни занаятчията.
След малко Аврелий се качи в носилката си и обзет от внезапно вдъхновение, заповяда на носачите да се отправят към Есквилин. Животинката на Мело му отвори очите и той си спомни, че котките, които са достатъчно пъргави и дребни и имат много повече възможности от човешките същества, не чакат да станат на пепел в обвитата с пламъци къща, а търсят начини, за да се спасят. Тогава къде ли се е запиляло котето на Ебе? Ако е оцеляло, на Глафира щеше да й е приятно да си го върне…
Разпусна нубийците недалече от пепелището, на мястото, на което преди това се намираше къщата на куртизанката. Аврелий продължи пеша, разпитвайки за котенцето, но в отговор получаваше само мърморене, придружено с удивление и мнителност. Слизайки по хълма, в един определен момент се озова пред обгорелия скелет на постройка, в която няколко работници разчистваха отломките.
— Там живееше ковачът. Наистина беше добър човек — каза една простичка жена. — Кой знае какво ли е станало с него? Загуби всичко в пожара горкичкият човечец, също и първородното си внуче, родено от дъщеря му, ко…
Патрицият нямаше сърце да я попита за котката. Като стигна до кръстопътя, все пак реши да напише обява, в която обещаваше награда за онзи, който му я донесе. След това, без прекомерна увереност, закачи листа върху каменната ръка на Меркурий, който украсяваше градския фонтан, и се отправи надолу към ниската част на града.
Потънал в размисли, твърде късно се усети, че вместо да продължи към Виминал, е навлязъл в Clivus Suburranus; така и така беше на няколко крачки от Викус Лакус Фунданус и нямаше какво друго да прави, продължи към мястото, където беше извършено престъплението.
Площадчето беше толкова пренаселено, че не можеше да се върви по тротоара, покрит изцяло с табуретки, които жителите на квартала доближаваха до тезгяха на thermopolium, за да се наслаждават на прохладата, но без да консумират нищо.
Аврелий седна и сладките приказки моментално секнаха, а през това време десетки погледи се впиваха в него.
Дори и леко суетен, патрицият нито за миг не се заблуди, че привлекателността му е предизвикала засиления им интерес, напротив, любопитните зеници на присъстващите бяха привлечени от елегантната му туника, украсена с много фини бродерии, както и от фибулите, задържащи я върху раменете му, но най-вече от велурената кесия, която повдигаше гънките на одеждата му.
Наскачаха шестима души, всичките мъже, млади и добре сложени.
Без да губят нито миг, жените отдръпнаха на няколко стъпки тръстиковите си табуретки; старците затвориха набързо сгъваемите си столчета, а майките извикаха на висок глас децата си с тревожната възбуда на квачки, които събират пиленцата си, за да ги отведат на сигурно място в курника.
Когато и дребничката слугиня от кръчмата се прилепи предпазливо към задната част на тезгяха, Аврелий разбра, че лошо му се пише. Помисли си, че часовете, прекарани на гимнастическата площадка, тренирайки борба, щяха да са му полезни, но само донякъде, защото онези бяха половин дузина и със силно очертани мускули…
В този момент от thermopolium изникна кръчмарят и веднага щом го видя, се затича да го поздрави, парадирайки с това, колко е близък с него.
— Сенаторът ми е приятел и иска да ви почерпи — заяви за голяма изненада на Аврелий, който беше внимавал много, за да не му разкрие своята самоличност.
— Сенатор значи! Никак не е зле като прякор! На мен пък ми викат Острието — възкликна шефът на побойниците, показвайки с гордост бузата си, набраздена от удар с нож. — Кажи ми колко asinellae пращаш да бачкат за теб, за да можеш да си позволиш туника като тази? Аз контролирам четири и въпреки това дреха от този тип не бих могъл дори да я сънувам! Но винаги е хубаво да се запознаеш с човек, който е успял да си прокара път в живота — добави възхитен и не след дълго скамейките вече гъмжаха от яки момчета, щастливи да вдигат безплатни наздравици за благото на този твърде успял сводник. Кръчмарят доста се озори, преди да успее да изтръгне патриция от компанията им и да го отведе настрани.
— Разбрах кой си, Стаций, и тъкмо се гласях да дойда да те потърся — заяви, оглеждайки се предпазливо наоколо, преди да свърне по пряката покрай таверната.
— Не ми казвай, че си намерил изстудена cervesia! — поиска да узнае Аврелий, който от напрежението силно бе ожаднял.
— Ще ти предложа нещо по-добро — отговори другият, правейки му знак да го последва. — Но имай предвид, че страшно рискувам, ако онези разберат, че си магистрат… — каза, спирайки изведнъж, сякаш бе променил намерението си.
— Знам, никой няма да те спаси от цопването ти в Тибър — довърши съдбовното изречение патрицият, давайки му един сребърен денарий.
— Дължиш ми още един за виното — поиска това, което му се полагаше, кръчмарят.
— Хей, кого си мислиш, че ще преметнеш? Сметката не надвишаваше повече от пет сестерции! — възпротиви се Аврелий.
— Това е тарифата само за крадци и сводници; стоенето в Курията си има своята цена — обясни винопродавецът, побързвайки да сложи в джоба си и втората монета, докато му показваше входа на едно скромно дюкянче.
Патрицият се спря за миг пред табелата му, която подканяше минувачите да си изгладят дрехите в него; след това заслиза по стълбите, надявайки се да не го объркат с някой истински сенатор и всичките произтичащи от това обстоятелства.
Във вътрешността млада хубавица минаваше намачканите платове през една преса, натискайки я с всички сили. Резултатът, дори и по-лош от този, който успяваха да постигнат прислужничките му от Виминал, беше всичко друго, но не и достоен за презрение.
— Съблечи се там вътре и ми подай дрехите си! — нареди жената, посочвайки му килерчето, без да вдига очи от работата си.
Аврелий разгледа завесата от тънък вълнен плат, която запердваше стаичката, в кафеникав цвят, преминаващ към червено, макар че отдалече спокойно можеше да бъде объркан с черен. Забеляза също така, че тази тъкан беше твърде изискана за място с толкова лоша слава, припомняйки си, че простолюдието често приспособяваше наметалата с правоъгълна форма за одеяла или пердета…
— Откъде си я взела? — попита, докато внимателно опипваше драперията.
— Теб какво те засяга! — отговори му невъзпитано момичето.
— Внимавай, красавице, ей там в кръчмата има един младеж, който пие за мое здраве, ако предпочиташ, мога да го накарам той да те разпита; наричат го Острието, сигурен съм, че го познаваш! — заплаши я патрицият, възползвайки се от скорошните си запознанства.
— Разбира се, че го познавам, това е брат ми! — засмя се момичето и сенаторът си прехапа езика, надявайки се неуместната му постъпка да не обърка по-нататъшното му разследване.
Междувременно обаче гладачката го бе огледала по-обстойно и това, което видя в него, никак не й направи лошо впечатление.
— Острието значи! — каза тя със съучастническа усмивка. — Мислиш ли, че изобщо дава някоя пара вкъщи въпреки цялата печалба, която вади от своите lupae! Как не, на моя гръб лежи издръжката на нашата майка!
— Продай ми наметалото, готов съм да ти платя добре за него — предложи й Аврелий и реши да улесни сделката, като отвърне на поздрава на сводника, който стоеше на крак пред thermopolium, вдигнал чашата за поредната наздравица.
— Намерих го под един малък портик, по улицата, която отива към Форума, точно в деня, в който наръгаха онзи тип — разказа момичето. — Избързах да го взема, преди още да са пристигнали vigiles, после го минах веднъж през пресата и го окачих пред входа на съблекалнята.
„Значи убиецът се е освободил от него веднага след престъпното си деяние“ — размисли трескаво Аврелий.
— Близо до него нямаше ли и нещо друго? Като кама например…
— Не, иначе щях да я дам на брат ми…
— Добре, ето ти парите — каза патрицият, изтръгвайки завесата от корниза.
— Кажи ми поне как се казваш! — опита се да го задържи тя.
— Сенатор — отговори набързо Аврелий.
— Върни се скоро, Сенатор, но гледай да не те види Острието, завари ли ме в компанията на мъж, веднага го смачква от бой, така никой не смее да припари до мен… — потвърди момичето с видимо огорчение.
— Ще бъда много внимателен — обеща Аврелий, изпращайки й бърза целувка, докато излизаше с вързопа под мишница.