Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (24)

XXI
Петият ден преди Ноните на юли

Беше шестият час, когато облеченият в сенаторската си тога, с всички отличителни атрибути по нея, Публий Аврелий Стаций, следван от мнозина роби с ветрила, накара носачите да спрат носилката му на Есквилин, предизвиквайки любопитството на малцината минувачи, които бяха останали под знойния пек на улицата.

Откъм дърветата в горичката единият от vigiles, който охраняваше къщата на Глафира, даде знак на патриция за присъствието на подозрителен клиент при нея. Мъжът, пристигнал с обществен паланкин, преди да влезе, се бе оглеждал дълго наоколо, сякаш за да се увери, че никой не го следва, но нито за миг не бе показал лицето си, скрито под качулката на черното му наметало.

Аврелий усети как по дължината на гърба му полази тръпка.

— Стигнахме, обградете къщата! — заповяда на стражите и след това с решително изражение се изкачи по стълбите и сграбчи чукчето на входната врата. От отвора в нея се показаха едно черно лице и една бяла космата топчица.

— Отваряй! — заповяда Аврелий.

— Не мога, в този момент kyria е с клиент! — започна да протестира негърката.

— След двайсет дни един от моите кораби ще отплава за Александрия — прошепна й набързо сенаторът — Ако искаш, ще ти запазя място!

— Свещена Афродито! — простена момичето, отмествайки се настрана, докато Аврелий нахлуваше в атриума, затичвайки се към стаята на Глафира.

— В името на сената и на римския народ, излезте оттам — извика, обсипвайки с юмруци тънката дървена преградна стена.

Няколко мига по-късно куртизанката се показа на прага в красноречив безпорядък.

Аврелий нахълта в елегантната й стая, белосана в турскосиньо, с отворено квадратно прозорче, през което мистериозният клиент с подритващи крака и гол задник, като магаре на панаир, се опитваше да избяга.

Патрицият го хвана за пешовете на туниката точно когато се приготвяше да изскочи навън, и силно го дръпна надолу. След това, докато го теглеше за косите без никакво уважение, повдигна лицето му към светлината, съобщавайки му:

— В името на сената…

— … и на римския народ! — завърши разярено Апий Остилий, деканът на Курията.

На Аврелий му увисна ченето от изумление, но затвори веднага уста, за да не се захили в очите на своя началник.

— Какво правиш тук, Остилий? — зададе въпроса си към автора на петицията срещу публичната аморалност.

— Върви в Тартар, Публий Аврелий! — изпухтя другият, докато набързо се обличаше. — И прави му сметката, ако започнеш да разправяш наляво-надясно какво си видял тук!

— Защо е целият този маскарад? Да не би да е престъпление да се срещаш с хетера!

— Новата ми жена е плебейка от съсловието на конниците, богаташка от класа, която си придава голяма важност. Наследила е от първия си съпруг цялото имане на Попилиите: една четвърт от Пиценум, не знам дали ме разбираш… семейството й не може да ме понася, а ако се стигне до развод…

— Разбирам. Ще бъда ням като риба — обеща патрицият, който вече планираше как най-добре да използва тайната, за да държи в ръцете си най-възрастния член на сената по време на заседанията в Курията.

В този момент Леонтий, началникът на vigiles, се появи на прага на стаята.

— Какво става тук? Имаш ли нужда от подкрепления, сенаторе? — попита, докато сгушеният на леглото Остилий междувременно се опитваше да скрие лицето си.

Зениците на началника станаха мънички като карфици, а устните му се изкривиха в злостна гримаса.

— Ave, благородни ми зетко! Мислех, че си зает с важни политически дела!

От устата на Остилий излезе нещо като ридание, след това хвърли на Аврелий изпепеляващ поглед и изтича навън, последван от началника на vigiles, нетърпелив да съобщи на сестра си пикантната случка.

— Позабавлява ли се, сенаторе Стаций? — попита Глафира, видимо раздразнена.

— Признай си, че представлението на декана с голия гъз върху перваза беше достойно за най-добрия пантомимен театър! — засмя се Аврелий. — Сега обаче слагаме край на празните приказки, искам да ми предадеш кутията за скъпоценности на Антоний!

Куртизанката го погледна, сякаш не знаеше за какво става дума.

— Опитай се по-бързо да ме разбереш, миличка, защото там отвън е пълно с vigiles и ако те предам на тях, може да излезеш малко по-разчорлена, отколкото от прегръдките на Остилий! — заповяда й набързо патрицият, който открай време не се славеше с голямо търпение.

— Ах, да, ковчежето, което ми подари Антоний, за да си слагам в него лекарствата… — престори се, че си е спомнила куртизанката, докато по челото й започнаха да избиват капчици пот.

— Няма да се разберем така, Глафира, нямам време за губене. Два дена в подземията на казармата, в килия с пияници, недъгави и низвергнати, ще ти бъдат от полза, за да ти се опресни паметта! — възкликна Аврелий, сграбчвайки я за китката.

— Хей, стига! — спря го тя, измъквайки ръката си. — Мислех, че това сандъче от скъпоценно дърво съдържа кой знае какво, но всъщност открих в него само някакви вонящи стъкленици… Оттатък е, отивам да го взема.

— Идвам и аз — каза недоверчиво патрицият и я последва в синята спалня. — Златната пчела, която носеше на врата си… и тя ли ти е подарък от Антоний?

— Беше луд по мен, казах ти го вече! — потвърди Глафира, изваждайки изпод леглото старо дървено ковчеже.

— Мъж като Фелиций, който не удостояваше дори с поглед доста красиви матрони, е бил загубил главата си по една куртизанка? — попита сенаторът, изпълнен със съмнение, докато вземаше ковчежето.

— Не си убеден, че може да е вярно, ли? — отговори му тя, взирайки се в него със сивите си като на вещица очи.

Аврелий наблюдаваше куртизанката как типично по женски, с грациозно движение, отместваше назад един кичур от косата си, и вече не беше толкова сигурен.

— А Метроний? А Валерий?

— Консулът идва при мен само за да си отмъсти на Корнелия със същото. Що се отнася до Валерий, остава, колкото е необходимо…

— Колкото е необходимо? — притисна я Аврелий.

— Да прави това, което сега ти имаш желание да правиш, сенаторе! — каза жената, приближавайки се към него с лукава усмивка, разпилени по раменете коси, задъхана гръд, демонстрирайки му безочливата раздърпаност на дрехите си, както легионът издига гордо своето знаме преди битката, която вече е сигурен, че ще спечели.

Докато патрицият оставяше ковчежето, се опитваше да оправдае постъпката си, мислейки си дано клетият Фелиций, там долу в Ереб, да не му се разсърди много. А пък и беше негов дълг да проучи всичко, дори и най-интимните моменти от живота на покойния си приятел, за да доведе до успешен край разследването…

През сивите очи на Глафира премина сияен лъч, когато Аврелий я придърпа към себе си върху разхвърляното легло.

Точно в този момент някой започна да блъска по вратата.

— Какво става там вътре? Имаш ли нужда от подкрепления, сенаторе? — изгърмя зад дървената преграда силният глас на Леонтий.

Примирен, Публий Аврелий разпери ръце в красноречив жест и отиде да му отвори.

Един час по-късно, със скъпоценното сандъче под мишница, сенаторът пристигна на вечеря в дома на Помпония.

— Домицила казва, че втората братовчедка на лелята на шурея на нейния зет… — разказваше матроната, сервирайки си трета обилна порция от ястието с печени сънливци.

— Говори по същество, Помпония — помоли я съпругът й Сервилий.

В действителност никой не можеше да предвиди накъде щеше да тръгне добрата госпожа, след като веднъж вече бе навлязла в подобно задръстване от роднински връзки.

— Всички свидетелски показания, които събрах, изглеждат като съгласувани. Въпреки демонстрациите на Антоний, че се вижда със страшно много жени, той старателно е избягвал да стига до крайности с тях. Познавате ли Курция, дъщерята на сестрата на тъщата на моя племенник? Хм, хващайки съпруга си с едно сирийско робче, изпитала нужда да му отмъсти по същия начин, затова се нагледала на нашия приятел, завличайки го в стаята си.

— И какво? — попитаха Аврелий и Сервилий в един глас.

— Нищо, престорил се, че има проблеми със стомаха!

— Може да му се случи на човек — възрази Сервилий с великодушното намерение да защити достойнството на силния пол.

— А, така ли? Чуй тогава още и още! — отговори съпругата му. — С Вибония се касаело за главоболие, а с Юлила за внезапно прилошаване!

— Помпония, ти си изключителна — направи й комплимент Аврелий. — Значи клетият Фелиций изобщо не е бил толкова голям покорител на женски сърца. Как тогава се е вкарал в тази игра да посегне на съпругата на брат си точно под неговия покрив? Между другото изпратих Кастор да потърси слугинята на Авзония; това прословуто прелюбодеяние възбужда силно любопитството ми…

— Антоний Фелиций беше убеден, че всичко му е позволено само защото произхождаше от Корнелиите и Метелиите — прецени Помпония. — Но нека да бъдем откровени, въпреки всичките си предци воини той притежаваше смелостта на заек: аз самата съм го виждала как тича при доктора само заради някаква си банална колика, изпълнен с ужас, че някой го е отровил!

— Съпругата на Токул също е умряла от проблеми с храносмилането… — отбеляза Аврелий, изостряйки вниманието си. — Помпония, кога се случва тази история?

— Няколко месеца преди престъплението, ако не се лъжа.

— Може би се е касаело за умишлено убийство…

— В такъв случай виновникът е трябвало да има достъп до Антоний, за да може да му сервира храна или вино — допусна Сервилий.

— Братът Токул! — каза матроната.

— Съпругата Балбина! — отговори Сервилий.

— Тогава защо не и Глафира? — добави патрицият. — Антоний се е хранел често при нея, а съдържанието на дървеното ковчеже, което току-що тя ми предаде, изглежда твърде подозрително. Утре сутринта ще го предам на медика Хипарх, за да го обследва. Що се отнася до теб, Помпония, заслужаваш да бъдеш назначена за началник на vigiles!.

Матроната подскочи като легионер, похвален от своя центурион, и така се развълнува, че цял час и две чинии с раци не бяха достатъчни, за да я усмирят.