Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (33)

XXX
Четвъртият ден преди Идите на юли

Веднъж освободил се от котките, Кастор се бе прибрал набързо в отлично настроение.

— Май успяхме, domine! Кирия претърси стаята на своята господарка Валерия и под хастара на една зимна palla е открила компрометиращо писмо, подписано лично от Антоний.

— Какво е бил написал в него?

— Нямам представа. Кирия е готова да се спазари с теб, за да ти го преотстъпи, но аз имам по-добра идея, domine: защо не я вземеш за слугиня?

— Дори и през ум не ми минава; би могла да продаде тайните ми, както прави с Валерия!

— Господарю, ама това момиче ми харесва! — каза въздържано освободеният роб.

— Разбира се, че имаш време и начини да се виждаш с нея навън, Касторе! — раздразни се Аврелий.

— Ама как така, това е и моят дом! — започна да протестира гъркът, който, откакто бе узнал за завещанието, не преставаше да си търси правата.

— Все още не, защото съм в отлично здраве и мога да променя последната си воля, когато поискам.

— Щом е така, подготви се да платиш солено, защото момичето има големи изисквания. Претендира за покупка и освобождаване от робство, плюс пет ауреус, за да се премести в някоя много далечна провинция.

— Петстотин сестерции са голяма сума.

— Но не и за теб, domine: виждал съм те да хвърляш дори повече по куртизанката Чинция, и то само за една нощ. Освен това, надявам се, разбираш, че щом една слугиня е откраднала подобен документ, трябва по най-бързия начин да се изпари. В действителност мисли да се премести в Теспротия…

— Добре, приемам — отстъпи Аврелий.

Това писмо можеше да се окаже важно: Валерия нямаше алиби нито за смъртта на Антоний, нито за тази на консула…

— Що се отнася до пожарите, за съжаление, конникът Сервилий ми върна списъка на Мумий, без да е успял да открие каквото и да е.

— Остава обаче Фамул, по-известен като Зъба. Само да знаех обаче какъв начин да намеря, за да се запозная с него…

— Лесно е, господарю, ненапразно го наричат Зъба: изглежда, в миналото си е преживял оживен дебат, завършил в негов ущърб, щом като в устата му е останал само един преден десен зъб — каза Кастор, който го беше видял, докато Парис раздаваше възнагражденията за донесените котки.

— Добре, тогава трябва да поговоря с него колкото е възможно по-скоро. Мумий ми каза, че се намира сред бездомниците в Трастевере.

— Имаш предвид старите складове зад Аврелия ли? Там се събира цялата измет на Рим: крадци, бандити, избягали роби, чужденци, които са си мислили, че ще намерят във Вечния град земния Олимп, а всъщност са се озовали в Тартар… това са хора, привикнали да влизат в разпри, изваждайки нож заради къшей хляб; затова нашия приятел изобщо не го виждам в ролята на човек, който ще отговори възпитано на въпросите на един сенатор!

— Мислех, че ти ще се заемеш, Касторе… — намекна дискретно Аврелий.

— Не бих стъпил там за всичкото злато на света! — изключи освободеният роб.

— Бих могъл да ти заповядам.

— В такъв случай, domine, за голямо мое огорчение ще бъда принуден да не се подчиня: напомням ти, че благодарение на твоята щедрост вече не съм роб — уточни гъркът, докато патрицият за кой ли път съжаляваше, че му е върнал свободата. — Отивай ти сред тези буйни глави, като толкова желаеш!

— И точно това ще направя!

— Да ти приготвя ли дългия до петите светлосин synthesis? Или предпочиташ да облечеш одеждата си от индийска коприна със сребърните бродерии? — присмя му се александриецът.

— Ще си сложа износени дрехи и скъсани калцеи…

— И пак няма да успееш да излъжеш никого, господарю: знаеш ли как да ласкаеш майстор-зидаря, натоварен със задачата да наема работници за деня, или да протягаш ръка, за да изпросиш милостиня с правилната доза смирение? Как се виждаш да живееш под открито небе, без никога да се къпеш и решеш косите си? Не, domine, колкото и да се стараеш, от няколко мили се разбира, че си чистокръвен господин!

— Ще видим! — отговори му патрицият, отправяйки се към вратата.

— Забрави петстотинте сестерции за Чирия, domine!

— Ето! — каза бързо Аврелий.

— Ха-ха… първата грешка! — захили се гъркът. — Никой бездомник, който уважава себе си, не ходи с препълнена кесия!

— Съгласен съм, ще взема със себе си само няколко монети.

— Не забравяй пръстена! — припомни му секретарят, посочвайки пръстена печат, който сенаторът носеше на показалеца си.

Аврелий понечи да му го даде, но после размисли и предпочете да го остави на интенданта. Кастор, който вече бе протегнал ръка, избухна обидено:

— Какво става, не можеш да ми се довериш ли?

— Изобщо. А що се отнася до недопустимото ти неподчинение, веднага щом тази история приключи, ще си разчистим сметките! — заплаши го господарят му.

Очите на освободеният роб се присвиха и заприличаха на две резки.

— От доста време очаквах тази възможност, domine! — отговори му с всичко друго, но не и с окуражителен тон.

 

 

Сенаторът измина една част от Виа Аврелия и зави наляво, в посока Навмахията на Август.

Докато soleae му затъваха по някаква уличка, която приличаше на отходен канал под открито небе, Аврелий вдигна погледа си към Яникул и огледа обнадеждено непристъпните стени на своята елегантна извънградска резиденция, която се виждаше в далечината. Контрастът между гниещата дървения в този квартал на отритнати люде и богаташките домове по хълмовете беше твърде рязък: в Рим свръхбогатството живееше врата до врата с мизерията, разкошът със сиромашията, изискаността с разрухата.

— Знаете ли къде мога да открия пострадалите от пожара на хълма Есквилин? — попита една преждевременно повехнала жена, която се бе прегърбила под тежестта на купчина сухи съчки за огрев, следвана от групичка пикльовци.

Тя обаче обърна главата си на другата страна, докато едно момиченце, което нямаше повече от седем години и вече носеше на гръб братчето си, му посочи постройката по средата на кръстопътя. Върху полуразрушената й страна все още се виждаше прекрасно голям, умилостивяващ боговете пенис, който е трябвало да носи добър късмет на сградата. Докато наблюдаваше някакъв младеж с парцалива червена препаска на челото, погълнат да оправя чувала с торф върху гърба на една слабичка слугиня, сенаторът си помисли, че бог Приап, изглежда, не се е ползвал с голямо уважение в кръга на безсмъртните, след като неговите протежета бяха изпаднали до такава степен.

Едва когато момичето се опита да се изправи заедно с тежкия си товар, сенаторът забеляза ръцете му, твърде черни, за да са изцапани с пръст. Извика, затича се към нея и я сграбчи за ръката. Чувалът падна и се разсипа на земята, а през това време непознатата робиня го кълнеше на воля. Аврелий се почувства изпразнен от съдържание заради разочарованието, което изпита: как можа да си помисли, че се касае за дъщерята на Глафира? Чернокожите жени в града бяха твърде много…

Докато й помагаше да събере торфените блокчета, видя как момчето с червената превръзка на челото избяга в склада, хилейки се неудържимо с беззъбата си уста, в която се мъдреше само един много голям зъб. Аврелий бързешком качи чувала на гърба си и го последва по дървената стълба.

Горе нямаше нищо друго, освен едно-единствено голямо помещение без никакъв коридор: в него се помещаваха десетки семейства, разположени криво-ляво някак си. За да имат поне малко уединение, бяха закачили тук-там завеси, през чиито широки дупки би могла да премине безпроблемно дори каляската на богинята Кибела.

— Зъб! — извика Аврелий, опитвайки се да бъде чут сред цялата тази оглушителна врява.

Изведнъж глъчката стихна, а тълпата се заотдръпва като от прокажен и стотици очи започнаха да се впиват в него с отявлена омраза: всяка педя в сградата бе извоювана с голяма мъка и ако някакъв натрапник си мислеше, че ще се сдобие с постеля, без да се бие с нож за нея, жестоко се лъжеше…

— Говори с мен, аз съм шефът! — изникна пред него един побойник със свирепо изражение.

— Търся Фамул, с прякор Зъба… — започна сенаторът.

— Не знаеше ли, че за да влезеш тук, трябва да платиш билет? — прекъсна го другият, посочвайки туниката на Аврелий, която за него беше само една скъсана дреха, но в тази окаяна обстановка вероятно се считаше за елегантно облекло.

— Може би искаш да ме ограбиш? — попита го надменно патрицият.

— Е, дори и да е така? — отговори му щуракът.

— В такъв случай съм сбъркал мястото — каза Аврелий с арогантен тон, който беше абсолютно неуместен. — Търсех онези добри хорица, изпаднали в беда след пожара, а не банда разбойници!

Сенаторът, едва изрекъл последната дума от изречението си, се озова в лявата ръка на гиганта, който го вдигна във въздуха.

— Тук повече няма добри хорица. Аз самият бях ковач трийсет години, работейки честно ден и нощ, за да издържам семейството си, и всички познаваха Звяра от Есквилин, на когото бяха готови да поверят с най-голямо удоволствие ключовете от дома си. А сега какво, погледни натам: съпругата ми, която е твърде болна, за да може да се движи, лежи в онзи сламеник, а дъщерите ми проституират като курвите по друмищата, за да донесат нещо за ядене!

— Какво общо имам аз? Виновен е подпалвачът…

— Който е някой като теб!

— Какво? — наостри слух сенаторът.

— Мошениците ги подушвам отдалече! Видях онзи нещастник, докато бягаше да се скрие, след като подпали огъня, със сигурност не беше бедняк, въпреки че се опитваше да изглежда такъв! Фамул се кълне, че дори ще е в състояние да го разпознае…

— Щом нещата стоят по този начин, защо не сте се обърнали към vigiles? — попита наивно Аврелий.

— Мислиш ли, че не съм го правил? Загубих първородното си внуче в пожара… ама началникът се постара всячески да не ме приеме, и изпрати един от своите хора, за да ме изпроводи с уверението, че ще бъде направена проверка… И ето го резултата от проверките! — изръмжа, посочвайки мизерното помещение. — Откакто видях Рим как се отнася със своите граждани, минах и аз от другата страна; затова не ми се обяснявай много-много, ами сваляй туниката!

— Ще ви изпратя храна и дрехи, ако ми помогнете — обеща Аврелий.

— Храна ли? — ухили се ехидно мъжището. — Да не би да си Сатурн, богът на реколтата? Пусна ли те да си отидеш оттук, никой повече няма нито да те чуе, нито да те види! А като гледам, май криеш и нещо друго интересно там отдолу!

Патрицият направи крачка назад.

— Да не си се осмелил да ме докоснеш… — озъби му се, но другият го прекъсна със звучно кикотене.

— Какво ще направиш, ще ме изпратиш в изгнание ли? — подигра му се, заразявайки със смеха си и останалите.

„Проклетият ми дълъг език — помисли си Аврелий — и проклети да са всичките ми предци — консули и сенатори, — от които съм наследил патрицианската си арогантност…“

— Казаха ми, че всеки, който иска да бъде приютен тук, трябва да премери силите си с теб — осмели се да каже.

Така или иначе щеше да го надроби на парчета, поне си заслужаваше да го направи като равен с равен…

— Да не би ти да искаш да направиш подобно нещо, самохвалко? — засмя се ковачът.

Аврелий бе принуден да си признае, че е прекалил: макар и мускулест и добре трениран, в сравнение с едрия си противник изглеждаше почти като клечка. Но сега, когато белята вече беше станала, нямаше връщане назад…

Звяра разтърка ръце, докато останалите бездомници се разполагаха в кръг, за да се насладят на неочакваното представление.

Сенаторът си пое въздух. Крепеше го единствено надежда да победи евентуално съперника си още с първите няколко удара, защото само с един удар нямаше да може дори да погъделичка този колос…

— Готов ли си? — попита го ковачът, след това зае защитна позиция и му налетя с наведена глава.

Патрицият избегна атаката, отскачайки пъргаво настрана, докато му нанасяше коси удари по врата с движения, които бе научил преди много години от един стар мъдрец в Страната на коприната.

Замахът му попадна право в целта си и зашемети за миг гиганта, който се наклони назад. Преди още да е успял да се изправи, Аврелий го ритна в бедрото, забивайки му един прав удар под гръдната кост, с който би повалил и кон, но грубиянинът дори не го усети.

Удивен от неочакваната агресивност на противника си, Звяра наведе глава, откривайки врата си. Аврелий съзря спасение в това и докато се устремяваше към него, си помисли, че е достатъчен само един удар там, където вените на шията отвеждаха кръвта към главата на колоса, за да го спре окончателно, но след това се отказа, защото не само щеше да го възпре, но и да го убие, и тогава ръката му увисна във въздуха.

Другият се изправи със свиреп поглед. В този момент патрицият порица сам себе си, защото Звяра със сигурност нямаше да му върне жеста…

— Богове, братле, наистина те бива; почти беше на път да ме унищожиш! Сега ела да пийнем и да ме питаш каквото поискаш: извоюва си това право! — покани го ковачът с приятелско потупване по гърба, което се оказа толкова силно, че за малко да му счупи поне две ребра. Не след дълго, докато двамата седяха с глинените копанки в ръце, Фамул с широка усмивка в беззъбата си уста се появи на рапорт.

 

 

Час по-късно сенаторът вече излизаше напълно удовлетворен от склада. На пръста си носеше недодялан железен пръстен, свидетелство за вечната му дружба със Звяра. Знаеше вече и тайния сигнал, с който престъпниците от града се разпознаваха и щяха да разпознават и него, както и много други интересни детайли, които да са му от полза, за да идентифицира пиромана.

По стълбите на старата постройка се озова отново лице в лице с африканската робиня отпреди малко, която го гледаше само с бялото на воднистите си очи. Сенаторът извади изпод туниката си една от монетите на стойност един ас, които бе взел със себе си, и й я подхвърли. Веднага след това усети, че някой го дърпа за подгъва на туниката. Оказа се, че е момиченцето, което носеше братчето си на гърба, протегнало ръчичката си към него.

Този, който яде всеки ден и спи в чисто легло, често е твърде щедър към бедните: милостинята не е кой знае какво перо за него и след като веднъж я е подхвърлил, може да се върне без никакви скрупули към меките дивани и отрупаните си с ястия трапези, преизпълнен с гордост заради своята добрина. Същото се случи и с патриция, който, тършувайки за другия ас, намери само един сребърен денарий и го даде с усмивка на малката просителка.

Детенцето се затича, за да покаже на всички своето съкровище, посочвайки с пространни жестове непредпазливия си благодетел, благодарение на което Аврелий внезапно се оказа на крачка от ролята на агнето, подушено от глутницата изгладнели вълци. Опита да се отдалечи, подсвирквайки си безразлично, но тълпата от отритнати човешки същества крачеше заедно с него, следвайки го мълчаливо. По някое време едно по-дръзко от тях се откъсна от групата, за да застане изневиделица зад гърба му, а децата подскачаха радостно пред него, всички до едно с протегнати ръце и открити лица с широки, умилостивяващи го усмивки.

Сенаторът се опита да им покаже, че няма повече монети, но просещите бяха далече от мисълта да се оттеглят, доближиха се още повече до него и започнаха да го дърпат за туниката.

Аврелий прецени набързо разстоянието до моста на Тибър, зад който се издигаха портиците и колоните на мраморния Рим, но беше по-голямо, отколкото си мислеше. Все така следван от странния си кортеж, прекоси Виа Аврелия и се отправи към своята резиденция на хълма Яникул с намерението да подхвърли някоя и друга пара на улицата веднага щом се окажеше на сигурно място.

Докато се катереше по последния скат, погледна набързо назад и видя, че вече бяха повече от стотина души жени, мъже, деца, старци, сакати, — но за негов късмет почти беше стигнал. Прескочи наведнъж четирите стъпала на входа и сграбчи чукчето на вратата. През изрязания в нея отвор проблесна едно недоверчиво око:

— Махайте се оттук, жалки плебеи!

— Отваряй, аз съм господарят! — заповяда Аврелий с най-авторитетния си тон, но портиерът хлопна гишето под носа му.

Междувременно масата от просяци се бе насъбрала около гърба му и го притискаше към едното крило на вратата до такава степен, че почти щеше да го смачка. Патрицият започна да удря с юмруци, крещейки с пълни гърда.

Най-накрая вратата се открехна толкова, че да може да се провре, изключвайки смущаващата свита след себе си.

— Решихте се най-сетне да ми отворите, а! — изпухтя сенаторът.

В този момент усети ръцете си заключени в желязна хватка и миг след това бе съборен на земята, а един от робите дори стъпи с крак върху шията му, за да не може да надига глава.

Едва тогава патрицият осъзна, че е дрипав, изпотъпкан и изпотен от главата до петите. Старата туника, раздрана от едната страна, висеше покрай тялото му като престилка на тепавичар, а дрипите й се стелеха чак до връзките на окъсаните му сандали. Като добавка върху пръста му вместо печата с рубините се перчеше недодяланият пръстен от Звяра…

— Повикайте vigiles, бързо; хванахме главатаря на тези престъпници! — каза удовлетворено началникът на прислугата.

— Абе, малоумници, аз съм господарят ви! — изкрещя отново Аврелий, докато робите му го хвърляха в една клетка, заключвайки я здраво.

 

 

Час по-късно в подземната тъмница на казармата на седма кохорта Публий Аврелий Стаций, аристократ с изключително благородна кръв, сенатор от Рим, банкер, собственик на кораби и големи имения, любител философ, стоеше подпрян на решетките, проклинайки през зъби всички богове от Олимп, от океана, от пъкъла заедно с техните жени, годеници и наложници.

Нямаше представа колко време ще му се наложи да чака, преди да дойде Кастор, защото началникът Цецилиан, единственият, който беше в състояние да го разпознае, отсъстваше от казармата, а Мумий, след прехвърлянето му във втора кохорта, идваше тук съвсем рядко.

Затова му се наложи доста да настоява и обещава, за да може поне да изпрати съобщение в дома си, като през това време трябваше да се примири и да бъде заключен в тъмницата. Вече три часа тръпнеше в очакване да получи желания отговор сред насмешките на пияниците и опипванията на двамата твърде женствени типове, които се надяваха да се обзаведат с него за през нощта. Най-накрая откъм стълбите на подземието проехтя приятелският глас на секретаря му.

— Касторе! — призова го сенаторът със сърце, изпълнено с благодарност към своя предан слуга, който бе дошъл да го освободи!

— Ето го там! — каза стражарят.

— Искате да кажете, че това е моят господар? — възкликна коварният грък, поглеждайки го едва-едва. — Редно е да се срамувате, че сте объркали благородния Стаций с подобен просяк!

— Касторе! — извика го отново невярващият на ушите си патриций, докато освободеният роб важно му обръщаше гръб.

— Извини ни, че те обезпокоихме, секретарю, но този малоумник настояваше толкова много, че се почувствахме задължени да те повикаме… — заоправдава се сконфузено един от огнеборците.

— Мръсен левантинец, ще ти отпоря кожата по гърба от бой! — крещеше Аврелий, колкото му глас държи. — Ще те нашибам с пръчката до кръв, ще ти избия зъбите, ще те окова в пранги за цял живот!

— Ама този май доста се е разгорещил, изсипете отгоре му кофа със студена вода — подсказа александриецът с лукава усмивка, докато се отправяше към изхода.

В този момент на върха на стълбите се появи един друг мъж и възкликна изненадано:

— Сенаторе, ти какво правиш тук?

— Мумий! — въздъхна с облекчение патрицият, докато пожарникарят бързаше да отключи килията.

— Защо си в затвора, малтретиран по този начин?

— Изчакай ме първо да строша врата на този злонамерен слуга, и после ще ти обясня всичко! — каза патрицият в плен на гнева, втурвайки се навън.

От Кастор обаче вече нямаше и следа.

— Има един човек, който много добре отговаря на описанието, направено от Зъба; ти също го познаваш… — казваше му малко след това Мумий, докато подкрепяше силите на Публий Аврелий с някаква храна в стаята на охраната.

— Ако човекът, за когото мислиш, е същият, който стои и зад собствениците на опожарените къщи, ще заловиш пиромана и цял Рим ще те приветства с въодушевление! — насърчи го патрицият.

Въпреки това огнеборецът не се решаваше:

— Твърде абсурдно е това подозрение…

— Касае се за убиец, Мумий, ще трябва да го спрем на всяка цена! — настоя сенаторът, разказвайки му историята на малката Ебе.

— Клетото момиченце — промърмори развълнувано пожарникарят, после се огледа наоколо и все още колебаещ се, прошепна едно име в ухото на патриция.

— О, божества от Олимп, никога нямаше да ми мине през ума! — възкликна Аврелий. — Макар че според описанието няма никакво съмнение, че това е той… този път ще трябва да впрегна всичките си ресурси, за да те снабдя с доказателства, Мумий!

Когато патрицият излезе, огнеборецът остана още дълго да седи на масата с поглед, впит в металната чаша, пълна до половината с вино. Беше дошъл от провинцията, изпълнен с неудържим плам, записвайки се за военна служба с твърдото намерение да защитава законите и да закриля съгражданите си от огъня и престъпниците. Десет години честна служба без никаква измяна, без никакъв компромис пред монетите, които мнозина подрънкваха пред очите му, за да ги държи затворени. Десет години, в които опитът му го бе научил, че невинаги виновните плащат, най-вече, когато са богати и могъщи.

Сега обаче зарът беше хвърлен. Ако нещата не се развиеха добре, го очакваше принудително уволнение и безславно завръщане в планинското селце, откъдето бе тръгнал, и в което вече не притежаваше нищо, дори зеленчуковата семейна градинка. Това можеше да стане в най-добрия случай, а за най-лошия дори не искаше да си помисли.

Но ако сенаторът успееше…

 

 

Аврелий влезе вкъщи като буреносен облак.

— Ако онзи гнусен грък има смелостта да се покаже тук, заловете го незабавно, затворете го в стаичката за наказания и изхвърлете ключа! — заповяда на слугите, които го слушаха занемели.

Парис твърдо одобри решението му, без да успее да прикрие изцяло задоволството си. Най-накрая беше на път да се отърве от своя заклет съперник, присмехулника, който от години изпитваше удоволствие безмилостно да му се подиграва и да го представя в най-лошата светлина пред господаря…

Аврелий, все още бесен, се упъти право към банята. Прекара в нея един приятен час, оставяйки се да изтъркат продължително кожата му със стригила, докато Нефер пилеше внимателно ноктите му, а Иберина решеше с гъстия гребен мокрите му коси. Когато Филиде го обгърна в бялото платно, за да го подсуши, ръката му машинално се протегна към бокала с изстудена cervesia, която на излизане от ваната секретарят по традиция му приготвяше.

Нямаше cervesia, както го нямаше и Кастор. Сенаторът прехапа устни, щеше да му се наложи да свикне с идеята, че никога повече нямаше да го има.