Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (35)

XXXII
В навечерието на Идите през юли

На следващата сутрин патрицият се събуди рано, обзет от предпазлив, но ободряващ оптимизъм: благодарение на информацията, с която го снабди секретарят, най-накрая щеше да е в състояние да сложи край на омразното изнудване, а навярно да арестува и убиеца пироман…

Когато повика прислужничките, момичетата влязоха с наведени очи: Иберина държеше легена с вода, Филиде — препаската за слабините, а Гая — чиста туника.

Както всяка сутрин, Публий Аврелий разпери ръце и изчака робините да го облекат. Стоеше със затворени очи, все още твърде сънен, когато струята студена вода от легена се изсипа с всичка сила върху голите му стъпала.

— Извини ме много, господарю, изпуснах го! — каза неучтиво Иберина.

Патрицият изръмжа, беше повече от ясно, че домашните прислужнички му бяха обявили война заради суровото наказание, на което си мислеха, че е бил подложен техният любимец Кастор…

— Не се сърдиш, че е малко измачкана, нали? Пресата за гладене не работеше добре — оправда се Гая, подавайки му неугледната дреха.

Аврелий присви устни, решен да не се ядосва на тези техни неоснователни упорства. Но въпреки огромното си желание не успя да удържи ругатнята си, когато Филиде нагласи subligaculum около слабините му, но толкова силно го пристегна, че почти щеше да извърши покушение върху мъжествеността му.

— Махайте се! — изкрещя ожесточено.

Парис внезапно изникна на прага с тревожното изражение на най-малкото все още бозаещо прасенце в свинарника, което е видяло, че към вратата на дома се приближава групичка изгладнели гости.

— Кажи им да ми донесат прилична туника и изпрати Зенобия да ме облече, ако не искаш да ме видиш раздърпан като клошар! — изропта сенаторът.

След малко, пременен прилично от сръчната епирска робиня, сенаторът свика своите верни носачи.

 

 

Като стигнаха на Викус Тускус, Аврелий нареди на нубийците да спрат носилката, и ги освободи, давайки им достатъчен бакшиш, за да си купят цял когний вино и услугите на някоя дашна слугиня. След това продължи пеша по пътеката на хълма Целий, задръстена от дюкянчета и сергии.

Сянката на твърде високата insula, в която беше потънал и старият domus на Валериите, предлагаше лек отдих от зноя на улицата. От високите й етажи и tabernae с изглед към входа се чуваха на около десетина различни езика виковете на търговците, детски глъч и дребнавите разправии на свадливите съпритежатели на апартаменти. В тъмния атриум на domus, обратно на тях, слугите се движеха безшумно и мълчаливо, сякаш с това издигаха невидимата бариера на римската gravitas между тези стени, които олицетворяваха престижа и cenacula на шумното простолюдие, обградило ги от всички страни.

— Domina не е вкъщи — съобщи му тромавата прислужница, която бе заела мястото на Кирия, парадирайки с изражението си, което беше не по-малко високомерно от това на господарката й.

— Покажи й това, и ще ме приеме! — заяви Аврелий, слагайки в ръката й писмо.

— Не мисля, че… — подхвана слугинята с доста недружелюбен тон.

— Изпълнявай, за Херкулес, нямам време за губене! — изгърмя гласът на патриция.

— Свободна си, Бурба, и не се страхувай: на сенатор Стаций му харесва да плаши робините, това го кара да се чувства стойностен! — каза Валерия, появявайки се на прага на таблинума. След това издърпа рязко листа от ръцете на Аврелий и го прочете веднъж, след това още веднъж, а лицето й започна да променя цвета си. — Значи моята робиня ме е предала! Така и предположих, че нумидийският търговец, който я купи тази сутрин, е изпратен от теб!

Патрицият се съгласи: Кастор се беше оказал толкова убедителен в тази роля, че дори бе склонил един свой колега пуниец да му даде значителна сума и за някакъв несъществуващ землячески collegium. Що се отнася до Кирия, освободеният роб я бе отвел директно в стаята си въпреки забраната, възползвайки се от солидарността на цялата прислуга.

Валерия му върна с треперещи ръце папируса.

— Е? — попита я без заобикалки сенаторът.

— Ела оттатък. Никой да не ни безпокои! — заповяда на слугите, преди да го съпроводи в таблинума и да дръпне резето.

— Какво искаш от мен? — попита, насилвайки се да прикрие яростта си зад достатъчно смирен тон.

— Писмото е красноречиво, че ти си тази, която е снабдявала Антоний с материал за изнудване на хората. Правила си го от любов, както си е мислел той, или само заради пустите пари? — попита патрицият.

— Това е дълга история, но мога да ти я разкажа — каза тя, кършейки ръце. — Аз и Антоний Фелиций се запознахме преди години в Гърция. По онова време бях омъжена, но в чувствата ни, които се породиха между нас, нямаше нищо материално или дребнаво.

— Искаш да кажеш, че не сте спали заедно? — изрази се твърде прозаично Аврелий.

— Разбира се, че не! Да не съм Корелия, никога не съм позволявала на Антоний дори да ме докосне с пръст!

— Не ми е трудно да го повярвам! — отбеляза иронично патрицият.

— Естествено, знаех, че има и други жени; той самият ми разказваше за своите авантюри, но нашата връзка беше различна и бях горда, че нямам нищо общо с неговите въртиопашки.

— И го изслушваше снизходително, щастлива, че се отнася с теб по коренно различен начин… — усмихна се сенаторът.

— За него аз бях пример за подражание, идеал, към който си заслужаваше да се стреми.

— Благородна роля, не я отричам, но жалко, че си се превърнала и в съучастник на неговите измами. От това писмо става ясно, че си очаквала да получиш нещо и ти от печалбите от изнудванията… — даде й да разбере Аврелий.

— Имах нужди от пари: Херений бе умрял и малкото, което ми остави, започваше да се стопява. За да оцелея на остров Крит, бях принудена да ипотекирам именията си в Лукания, включени в моята зестра.

— Идеята за оцеляването е доста относителна, Валерия. В Гортина си притежавала повече от петдесет роби — припомни й патрицият.

— Като вдовица на управник бях длъжна да поддържам определен стандарт — оправда се Валерия.

— Особено ако е трябвало да направиш впечатление на някой нов претендент.

— Знаех, че Антоний не би могъл да ми гарантира бъдеще, докато е женен за Балбина, но за да получи развод, трябваше да й възстанови зестрата, а той, също като мен, нямаше пари. Почти бяхме решили да се откажем от плановете си, когато се видяхме отново в Рим.

— И започнахте заедно да движите сделките. Може би наистина си се надявала да се омъжиш за него, но след извършеното престъпление срещу него похвално си се заела да направиш всичко възможно, за да му намериш заместник, както го показа и сценката, която ми разигра в книжарницата на Созиите…

— Виновен е брат ми, който не се грижи за моите нужди: всичко, което притежава, отива за разноските на армията!

— Дори и да е имал грехове по отношение на теб, с тези заплашителни писма си го накарала да си плати скъпо!

— Взех от него само това, което ми се полагаше. Той не се грижи за мен; счита ме за обикновен елемент от игрите му за власт и не би се поколебал дори да ме омъжи за някой от неговите недодялани центуриони, ако това ще му послужи, за да се задържи като пълководец!

— Значи си обичала Антоний и никога не би могла да го убиеш заключи скептично сенаторът. — Но по начина, по който аз виждам нещата, ти си много, ама много подозрителна: преди всичко, защото си в състояние да си играеш игричките сама, си могла безпроблемно да премахнеш съучастника си, с когото се е налагало да делиш печалбата. Или пък… защото си отмъстителна, Валерия, и със сигурност си се почувствала зле, откривайки истинската причина, заради която твоят любим е бил така преизпълнен с уважение към личността ти!

— Не всички приличат на теб, за щастие има и мъже, способни да оценят почтената жена.

— Странно определение за изнудвачка! — избухна в смях Аврелий.

— Имах предвид жена, която не позволява да бъде използвана от тях за забавление! — извика тя.

— Най-вече, когато са импотентни — заключи херувимски сенаторът. — О, не ми казвай, че не си знаела! Твоят скъп Антоний не е имал друг избор, освен да се показва като непорочен и вежлив!

— Ама той имаше много жени… и ми беше обещал да се разведе с Балбина, за да се ожени за мен!

— Колко си заблудена! — поклати глава Аврелий. — Разказал ти е купища врели-некипели. А що се отнася до Балбина, тя е била тази, която отчаяно е искала развод, но Фелиций е упорствал и не се е съгласявал да й го даде заради омразата си към своя полубрат.

— Но му роди дъщеря! — възпротиви се с вече треперещ глас Валерия.

— Mater semper certa, pater semper incertus — обясни спокойно сенаторът.

— Не мога да повярвам! Той беше безкрайно привързан към мен…

— Много е лесно да се разтълкува. Защото си го обожавала и си била единствената такава, иначе пред коя друга е можел да играе ролята на ловък съблазнител? Всяка малко по-прозорлива от теб жена е щяла веднага да се усъмни в това.

— Не! — повтори слисаната Валерия.

Аврелий се запита дали тя все още се преструва, но треперенето на устните, конвулсивното свиване на ръцете и лъщящото й потно чело показваха, че Валерия осъзнава едва в този момент продължителната измама, върху която бе градила своите илюзии.

— Лъжеш, Аврелий. Искаш да ме накараш да страдам… — заекна, пребледняла като изпрано платно.

— Искаш ли името на доктора му? Или искаш да поговориш направо с вдовицата му? — попита сенаторът, докато я наблюдаваше с нечист, а донякъде и безмилостен интерес, защото не на всички им се случва да присъстват на края на една мечта. „Може би дори и пепелянките мечтаят — помисли си той, — а понякога и убиват.“ Валерия беше убила.

— Не мога да разбера — възкликна тя с нервен кикот.

— Имам всички качества, които се изискват за една добра римска съпруга: целомъдрена съм, скромна и свенлива. Това, поне на думи, са добродетелите, които мъжете казват, че желаят от нас, като изключим, че после се женят за Корелии или си загубват ума по Глафири!

Патрицият не го отрече: беше най-неподходящият човек, за да го направи.

— Но стига вече, Публий Аврелий, достатъчно се позабавлява. Ако искаш да кажеш всичко на брат ми, направи го, както искаш, така действай, но бързо се омитай оттук!

— Не съм свършил. Навярно забравяш, че Антоний и Метроний са били убити? Ти нямаш алиби за нито едно от двете престъпления.

— Напротив, имам — възрази тя. — В деня на пожара бях на гости у една приятелка, която беше нетърпелива да узнае докъде са стигнали нещата между нас, но ми се закле да пази тайната ми.

— Приятелка значи? — каза скептично Аврелий: това закъсняло свидетелство идваше тъкмо навреме…

— Касае се за матрона Помпония! — потвърди Валерия с неприкрито удовлетворение.

„Благословена клюкарка!“ — въздъхна патрицият, помисляйки си го.

Само и само за да се рови в личния й живот, матроната се бе ангажирала да запази мълчание, показвайки се дискретна точно в този един-единствен път, в който е трябвало да се затича и да му изпее всичко!

— Ти си тази, която е открила сред документите на Херений кожените лентички, нали? Помниш ли какво беше написано върху тях? — зададе поредния си въпрос патрицият, решен да стигне до самия край.

— Аз не успях да дешифрирам кода…

„Но Антоний — да“ — помисли си сенаторът.

— Разбрах само, че преди много години баща ми и съпругът ми са били замесени и двамата в заговор.

— Имаше ли имена в съобщението? — прекъсна я патрицият.

— Не знам. Предадох го на Антоний, който ми подсказа, че трябва да се възползваме от него, за да събудим чувството за чест и достойнство у Валерий, но умря, преди да осъществи плана си.

Аврелий размисли, че в такъв случай симпатичният Фелиций е действал сам, изхвърляйки съучастницата си от голямата игра.

— Тогава си решила да продължиш сама, без никакви угризения относно брат ти.

— Не повече от тези, които ти си имал заради нашата майка! — отговори му тя, поглеждайки го право в очите.

Аврелий си замълча и се отправи към вратата: Антоний не беше убит заради някакво си дребно жалко изнудване за накърняване репутацията на мъж, умрял преди двайсет години…

— Само момент, искам да ти покажа нещо — каза жената и възвръщайки напълно хладнокръвието си, се наведе над area, за да извади няколко документа. — Това са ипотеките върху поземлените имоти в Лукания: ако не успея да ги откупя навреме, ще загубя зестрата си. А трябва, разбираш ли ме, трябва на всяка цена да се уредя с мъж от моя ранг! Не мога да живея тук, в тази мизерия, сред врявата на пикльовците и дрехи, прострени над главата ми. Затова послушах Антоний; затова се принизих да стана изнудвачка!

— Аз какво общо имам? — попита сенаторът.

— Ти си много богат. На теб няма да ти струва нищо да ги погасиш… — промърмори полугласно.

— В замяна на какво? — каза Аврелий, проявявайки слабо любопитство.

Валерия не каза нито дума, но какво високомерие, каква самонадеяност имаше в това смущаващо мълчание! Безкрайна арогантност, която не се пораждаше нито от чара й, нито от несъмнената й красота, а само от силното й убеждение, че важи сто пъти повече от всички Корелии и Глафири на света…

— Преминала си от брачния flammeum към няколко ипотеки, Валерия. Нямам думи, понамалила си доста тарифата — изрази язвителното си мнение сенаторът.

— Какво реши? — попита тя, не смеейки да си поеме въздух.

— Съжалявам, но нямам интерес. Твърде скъпа си като куртизанка и между нас казано, не мисля, че си заслужаваш цената — отговори сенаторът, връщайки й документите.

Лицето на Валерия се обезцвети и цялата й ярост, която се бе мъчила да обуздава до този момент, избухна изведнъж.

Крещейки, се нахвърли върху патриция като пощръклял звяр, започна настървено да го обсипва с юмруци и заби ноктите си в лицето му, докато приличието й и dignitas на достопочтена римска матрона отстъпваха на просташкия гняв на lupa от бордей, която се е усетила, че й е платено с фалшива монета.

— Ха, ама ти си била жива? — възкликна Аврелий, докато се опитваше да се предпази от ударите й. — Мислех те за мраморна статуя!

От устата на Валерия се заизлива поток от обиди, при това толкова вулгарни, че биха скандализирали дори Кастор.

— Теб, Антоний, Валерий, Херений… всичките до един ви мразя! — изкрещя извън себе си, нахвърляйки се върху сенатора.

Двамата паднаха на пода, вкопчени един в друг в люта схватка.

— Ти си жива. И си жена — повтори Аврелий, когато най-накрая успя да я обездвижи и да напъха окървавеното си лице в пазвата й.

— Хей, господарю, да не си изнасилил някоя тигрица? — попита го секретарят, като го видя, че се прибира в доста окаяно състояние.

— Горе-долу — призна си сенаторът.

— Май е вярно, че статуите понякога оживяват, както Галатея пред Пигмалион — беше приятният коментар на гърка.

— За Юпитер Оптимус Максимус, откъде знаеш коя е била? — попита смаяният Аврелий, а Кастор му отговори с бегло и напрегнато кимване, за да му даде да разбере, че не е толкова лесно да го преметне.

Парис, обратно на него, отмести дискретно погледа си, престорвайки се безсрамно, че не е видял драскотините по лицето на господаря си.

— Domine, трябва да поговорим. Касае се за нещо много сериозно… — каза.

Въпреки това патрицият счете за уместно да го накара да изчака за сметка на секретаря.

— Касторе, не беше ли ти този, който ми каза, че Кирия щяла да отпътува за Теспротия?

— Така е — потвърди гъркът. — Вчера взе каруцата за Брундизий, където смята да слезе.

— Обясни ми тогава какво правеше тя преди малко в кръчмата на Церера? Говори се, че я е купила, плащайки за нея в брой, и имала намерението да я върти заедно с един бивш продавач на Созиите…

— Грешиш, господарю; повече от ясно е, че три ауреус не са достатъчни, за да се купи дюкян на Викус Патрициус! — изпусна се освободеният роб.

— В действителност аз й платих пет — припомни му Аврелий. — Значи останалите са потънали в твоя джоб…

— Thermopolium като този струва цяло състояние. Това момиче откъде ли се е сдобило с останалата сума? — питаше се междувременно Кастор. — О, богове, моите спестявания! Криех ги под torus на постелята си и гледай ти, когато я доведох тук… — възкликна с изхвръкнали от орбитите си очи, втурвайки се да провери.

Няколко секунди по-късно профуча през вратата и се затича, проклинайки, надолу по хълма Виминал, в посока кръчмата на Церера.

Веднага щом изчезна от погледа на Публий Аврелий, той се обърна към интенданта.

— И така?

Парис стоеше изправен пред масата, с наведени очи, увиснали рамене и унило както никога досега изражение.

— Хайде! — подтикна го патрицият, приготвяйки се да се наслади на изповедта му.

Интендантът изплю камъчето, но разбира се, не беше това, което Аврелий очакваше.

— Сериозно ли говориш, Парис? — попита с помръкнало лице. — Наистина ли искаш да напуснеш работата си при мен?

— Да, domine! — изфъфли той със сълзи на очи.

— Баща ти Диомед беше администратор на Аврелиите, а преди него и твоят дядо. Кажи поне какво сгреших, че така изведнъж ми обръщаш гръб. Направих те богат и ти имам доверие до такава степен, че ти поверявам area, където държа моя печат.

Парис простена, чувствайки се като насекомо, което каца по екскрементите: никога никой друг интендант не е имал привилегията да съхранява ключовете от area, сандъчето, до което само paterfamilias или най-много съпругата му са имали достъп и ревниво са пазели. Господарят винаги му е имал абсолютно доверие, а той, вместо да е признателен, му отвръщаше с подла неблагодарност…

— Отрупа ме с благодеяния, domine; беше добър, справедлив, честен с мен… — промърмори, задавен от стенание.

— И въпреки това искаш да си подадеш оставката — установи сурово Аврелий.

— Domine, domine! — избухна в хълцащ плач администраторът. — Сърцето ми се къса, но не мога да не го направя!

— Тогава нека стане твоята — отвърна му ледено Аврелий.

— А за онова другото питане…? — запелтечи Парис със землист цвят на лицето.

— Съжалявам, но не мога да го удовлетворя.

— Умолявам те, domine, склонен съм да ти дам всичко, което притежавам! — извика интендантът превъзбудено.

— Не мога да ти отстъпя Зенобия, дори и да исках: вече не ми принадлежи.

— О, божества, продаде ли я вече? — Парис се олюля. Усещайки, че губи съзнание, попита на един дъх: — Сега кой я притежава?

— Никой — отговори троснато Аврелий. — Тя все още не знае, но я освободих от робството веднага щом разбрах, че е бременна.

Лицето на администратора, което по време на целия разговор се бе задържало в наситено ален цвят, пребледня изведнъж, сякаш някой мина през бузите му с гъба, напоена в луга.

— Помислих си, че е уместно да попреча синът на моя интендант да се роди роб — уточни Аврелий, потискайки с усилие усмивката си.

Когато обаче вдигна поглед, за да се наслади на ефекта от думите си, Парис вече се бе свлякъл на земята, покосен от вълнението. За да успее да го свести, се наложи да му плесне доста шамари, влагайки малко повече сила, отколкото бе необходимо, в ударите си.

— Господарю, господарю, ще ти служа цял живот, а също и моите деца, и децата на моите деца… — закле се администраторът сред смях и сълзи.

Аврелий изръмжа навъсено и издърпа набързо ръката си още преди слугата му да започне да я целува.

— Прости ми, domine, срамувах се много, затова не ми стигна кураж да ти го кажа. Кой знае сега какво си мислиш за мен!

— Наистина ли искаш да го разбереш, Парис? Когато те видях да излизаш скришом от стаята на Зенобия, изпитах голямо облекчение, защото да се съжителства с неподкупен мъж като теб, бе твърде мъчително изпитание за моите вкусове. Питам се по-скоро какво ли ще каже Кастор…

— О, божества, секретарят! — потрепери Парис в плен на ужаса.

— Рано или късно ще узнае и ще трябва сам да се оправяш!

Администраторът стисна зъби, решен заради любовта си към Зенобия да преодолее дори ударите на жестокия противник.

— Нека боговете винаги те закрилят, domine. За мен ти си като любящ баща!

— Как си позволяваш? Аз съм само четири години по-голям от теб! — обиди се Аврелий, твърде раздразнен да чуе, че му присъжда ролята на стария мъдрец, когато би желал да изпълнява все още тази на разюздания младеж.

— Исках да кажа, че за мен си като по-голям брат! — по-прави се веднага Парис, след това набързо се поклони и изтича навън, нетърпелив да съобщи на Зенобия прекрасната новина.