Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (25)

XXII
Четвъртият ден преди Ноните на юли

Хипарх седеше на дългата мраморна маса в таблинума с едно от флакончетата в ръка.

— Какви хубави флакончета за балсами! Квадратни са, за да могат да се подреждат плътно едно до друго по големина, като се започне от най-голямото и се стигне до най-малкото!

— Хубаво де, ама какво съдържат? — попита Публий Аврелий, запазвайки си правото да подари на доктора дървеното ковчеже веднага щом случаят бъде приключен.

— По-спокойно, бързането е враг на наблюдението. Я да видим това… — каза, изсипвайки съдържанието на стъкленичката върху кърпа от снежнобял лен. После, с изключителна предпазливост, взе малко от лепкавата субстанция и дълго я размесва между пръстите си, подушвайки я внимателно. — Масло от мирта — произнесе се, повтаряйки веднага процедурата и с втората бутилчица. — Смола от кедър… това са вещества, използвани за вагинални промивки от жените, които не искат да зачеват.

— Нищо чудно, след като принадлежат на една куртизанка.

— Три от стъкленичките са били измити и напълнени с лечебни балсами, произведени наскоро. По другите, въпреки че са празни, все още има остатъчна прах, защото не е лесно тя да се изчисти по ъглите… — диагностицира Хипарх, вкарвайки една пръчица във флакончето, за да я извади миг по-късно, изцапана с някакво зеленикаво вещество.

— Отрова ли е? — потрепери Аврелий.

— Как не! — отговори му Хипарх. — Бих се заклел, че се касае само за накълцана салвия… но май е твърде стара, защото ароматът й почти е изчезнал.

— Какво е твоето заключение? — попита го нерешително патрицият.

— Изглежда, твоята хетера е изпразнила стъклениците от тяхното първоначално съдържание, за да сложи в тях своите лекове; но тъй като е твърде трудоемко да се почистят, се е ограничила в използването само на три от тях. Що се отнася до съдържателя им, със сигурност това е аптекарска кутия, показва го ето това приспособление… — Хипарх му посочи желязната пръчица, използвана преди малко. — Виждаш ли я? Накрая завършва с миниатюрна лъжица, с която е възможно да се изваждат и твърде малки количества от лекарството.

— Това също ли е медицински инструмент? — попита Аврелий, вземайки в ръка другата пръчица, която лежеше на дъното на сандъчето.

— Не, това е обикновена пръчица от кост. Може би собственикът на стъкленичките я е използвал, за да размесва прахчетата, макар че ми се струва твърде голяма за подобно приложение — отговори Хипарх и се приготви да си ходи, но естествено, не преди да е получил твърде соления си хонорар.

— Твоите тарифи стават все по-високи! — оплака се патрицият.

— В сметката е включена и цената на подсилващата отвара, която интендантът ми поиска за бременната слугиня.

— Сериозно ли говориш? — възкликна смаяният сенатор, който се питаше как е възможно той, стопанинът и господарят на domus на Аврелиите, да научава винаги последен какво се случва в неговата къща?

— Хей, ти нямаш нищо общо, нали? Въпреки че момичето е много красиво с тази черна плитка, влажни очи и толкова дълги крака… — намигна със съучастническо изражение медикът, чиято напреднала възраст не му пречеше да цени женските прелести. Патрицият кимна в знак на съгласие: Астерия беше млада, привлекателна и достатъчно лекомислена, за да се вкара в беда. Освен ако…

— Ама ти преглежда ли я?

— Не. Парис ми каза, че няма нужда.

В душата на Аврелий се прокрадна съмнение, но се изкуши да го игнорира, защото беше твърде невероятно: щеше да е по-добре, ако поговореше надълго и нашироко със своя интендант, на четири очи, рано или късно…

В този момент Кастор пристигна запъхтян и се впи в амфората със сетино с жаждата на камилар, върнал се от дълъг поход в пустинята.

— Намерих старицата, domine, но ми струваше кесийката; празна, разбира се. Наложи се да се оставя да ми я откраднат, за да имам вид на неподготвен човек, който за пръв път рискува да попадне в квартал с лоша слава. Докато една палавница ме разсейваше, питайки ме за някаква улица, съучастникът й ми измъкна кесията изпод туниката, но уви, по доста недодялан начин: древният и благороден занаят като джебчийството е на път да изчезне, а днешните младежи не са способни да откраднат дори бастуна на някой слепец! — изказа съжалението си Кастор.

— Хм, имаш ли адреса?

— Адрес е меко казано! Ако вървиш зад Mons Testaceus и завиеш надясно по първата уличка, пред обществения фонтан ще видиш къщурка на два етажа, заклещена между две insulae. Вещицата, която между другото се казва Пика, живее там. Изглежда, този недвижим имот й го е приписал лично Токул след смъртта на съпругата му.

— Която я сполетява в Бая, където се е била преместила след развода — припомни сенаторът. — Авзония, изглежда е била бъкана със сестерции, тъй като по тия места животът е доста по-скъп, отколкото във Вечния град! Каква ли е била причината онзи скъперник Токул да изпадне в такава щедрост по отношение на съпругата си, първо, а после и към робинята й, освен ако не е с цел да се опита да откупи мълчанието им? — разсъди сенаторът.

— Мълчание за какво? — попита съмняващият се Кастор.

— Именно това искам да разбера и аз, затова утре ще посетя старицата.

— Защо не днес, domine!

— С дни вече се къпя вкъщи и ако кракът ми и днес не стъпи в термите, рискувам да видя как ми отнемат римското гражданство! — пошегува се патрицият, повиквайки balneatores.

Аврелий беше влязъл току-що във вестибюла на Термите на Агрипа, когато съзря в далечината Корелия, съпругата на консула, която се бе застояла на сладки приказки с Валерия пред дамската съблекалня. До двете жени един роб камериер ги шпионираше, наострил слух, преструвайки се на твърде зает със смяната на пешкирите.

Корелия, грациозна повече от всякога в туниката си с къси ръкави, под които се показваха ръцете й, целите в синини заради някакво лошо падане. Патрицият, спомнящ си добре обещанието, което даде на Метроний, се бори храбро и решително срещу желанието си да я доближи, но естествено, загуби битката.

В момента, в който Валерия си тръгваше, сенаторът направи знак на Кастор и той, без да изпуска удобния случай, сграбчи незабавно роба за туниката.

— Хей, ти, долу ръцете от нещата ми! — изкрещя, извиквайки на помощ двама от охраната: обирите в баните бяха станали ежедневие, затова към всяка къпалня бяха зачислени надзиратели, готови да се намесят и при най-малката аларма.

— Какво ти става? Нищо не съм направил? — запротестира робът камериер, докато усърдните охранители обездвижваха ръцете му, отвеждайки го, за да го обискират.

След като теренът вече беше чист, Аврелий се приближи към Корелия. Беше му достатъчен само един поглед, за да разбере, че жената изобщо не е благоразположена към него.

— Валерия ми разказа как си й досадил в Созиите, принуждавайки я да избяга презглава навън. Стой далече от мен, не искам да имам нищо общо с теб! — заяви ядосано матроната, надявайки се, че сенаторът бързо ще започне да й се моли.

Патрицият обаче, обезсърчен, не направи опит дори да се оправдава; щом иска Корелия, нека да вярва на думите на онази змия…

— Както желаеш. И да не забравиш да поздравиш пълководеца, когато го видиш — кимна й набързо с глава за довиждане, докато се отдалечаваше с настроението на кандидат за длъжността претор, когото всички смятат вече за победител, но при последвалото преброяване на гласовете вижда как победата му се е изплъзнала на косъм.

— Ave, Стаций — поздрави го кисело Глафира, изниквайки изневиделица зад гърба на патриция. — Толкова ли съм опасна, че да мобилизираш цяла кохорта от vigiles, за да ме държат под око? Докога ще трябва да се събличам пред десетина сатири в ризници, които надзъртат през прозореца ми?

— Защо Антоний Фелиций ти е поверил това сандъче? Какво е имало в стъкленичките? Къде си намерила тази обеца? — нападна я сенаторът, повишавайки тон.

— Престани да правиш циркове, намираме се на обществено място! — затвори му устата хетерата, винаги твърде предана на благоприличието. — И не си мисли, че ще ме уплашиш, имам приятели по върховете!

— Заблуждаваш се, като си мислиш, че клиентите ти ще си направят труда да те покровителстват, скъпа моя! По-скоро започни да говориш и се моли на боговете да ми помогнат да намеря по-бързо убиеца, защото, ако аптекарската кутия има нещо общо със смъртта на Фелиций, следващата жертва може да си ти!

Хетерата пребледня, прехапвайки устни. Изправен пред упоритото й мълчание, на Аврелий не му оставаше друго, освен да се насочи към басейна.

— Разследваш ли, или се подкачаш с куртизанките? — попита го с провокативен тон Апий Остилий, деканът на Курията, който беше наблюдавал отдалече срещата им.

— Кой го казва… — промърмори патрицият с половин уста, за да не могат да го чуят слугите, натоварени да надзирават най-възрастния член на сената и да съобщават за всяка негова крачка на богатата му съпруга плебейка, която не му беше простила обидата.

— Чуй ме добре, Публий Аврелий. С кашата, която ми забърка, имай грижата да стигнеш по-бързо до някакъв резултат, или няма да ти се размине: достатъчно ще е само да се поразровя в личния ти живот, за да намеря в него толкова много доказателства за извършени от теб низости, които да ти попречат да си в сената поне едно десетилетие!

„Да заповяда следващият!“ — помисли си Аврелий, тъй като създаването на нови врагове се беше превърнало в негов специалитет…

— В случай че те интересува, Токул току-що отиде в laconicum за парна баня — съобщи му в този момент секретарят.

Докато влизаше в същото помещение, сенаторът прецени, че лесният достъп до термите на Агрипа, в които басейнът е безплатен за всички, явно бе подтикнал пестеливия Токул да изневери на кварталната къпалня, за да дойде чак в центъра.

Златарят, който се беше изтегнал със затворени очи върху дървената пейка, изглежда, не усети присъствието на Аврелий и той се възползва от това, за да го огледа по-задълбочено: беше доста силен въпреки невнушителното си телосложение, достатъчно обаче да забие камата в гърба на брат си. Жалко, че погребалната клада отдавна беше погълнала тленните останки на Антоний Фелиций, иначе компетентен медик като Хипарх със сигурност щеше да съумее да пресметне приблизителната височина на нападателя предвид мястото, където е проникнало оръжието. Патрицият, изправяйки се, си помисли, че Токул идеално би могъл да е неговият човек само ако се откриеше добра подбуда за това…

Ювелирът не се бе помръднал дори на йота. Аврелий се запита: да не би да е умрял и той? В този момент златарят повдигна ръка, за да обърше потта от челото си, и Аврелий, успокоен, излезе бързо от laconicum, за да се потопи в студения басейн.