Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (9)

Седма глава

Докато се връщах от гаража на изпълнителния комитет в хотела, се разсеях и отново бях спипан от бдителния дядка Еделвайс. Нямаше къде да се дяна и студено се осведомих изпълнил ли е той поръчението. За моя огромна изненада се оказа, че той е готов с отчета. Беше прочел от кора до кора всички препоръчани книжки, на брой пет, и ги беше научил наизуст — има такива достойни старци, прилежни до побъркване. Не повярвах, но той взе да цитира по памет цели страници от произволни места, от ляво надясно, от дясно наляво и даже отзад напред. При това веднага се виждаше, че той не беше разбрал абсолютно нищо от прочетеното и никога нямаше да го разбере. Като се възползва от моето естествено объркване, заяви, че вече е овладял теорията напълно и няма намерение повече да се връща към нея, а смята да се върне към практиката.

Налегнат от тежко отчаяние и меланхолия взех да дрънкам някаква глупост за самообучаващите се машини. Старецът ме слушаше, зяпнал, и буквално попиваше всеки звук — помоему той запомни тази глупост дословно. Тогава ме осени прозрение. Попитах го достатъчно сложна машина ли е неговият агрегат? Той тутакси страстно взе да ме убеждава, че агрегатът му е невъобразимо сложен, толкова сложен, че понякога той, Еделвайс, даже сам не разбира кое какво е и за какво служи. Чудесно, казах аз. Добре известно е, че всяка сложна електронна машина притежава способността да се самообучава и самовъзпроизвежда. Засега самовъзпроизводството не ни е нужно, но виж, да обучим евристичната машина на Бабкин… пфу… на Машкин сама да печата текстове, без намесата на човек — посредник, сме длъжни в най-кратки срокове. Как ще постигнем това? Ще приложим добре известния и многократно изпитван метод на продължителните тренировки.

Преимуществото на този метод е в неговата простота. Вземаме един достатъчно обширен текст, да речем, „Животът на животните“ на Брем^[1] в пет тома. Машкин сяда зад своя агрегат и започва да го препечатва дума по дума, ред по ред, страница по страница. В това време анализаторът на агрегата ще анализира, мислителят… — там вътре, струва ми се, имаше мислител, нали? — мислителят ще мисли и по този начин агрегатът ще започне да се самообучава. Даже няма да разберете кога е започнал сам да печата. Ето Ви една рубла добавка за повишаване на квалификацията и вървете в библиотеката за томовете на Врем…

След като се разделих с Еделвайс, се качих в нашата стая. Там цареше униние. На моето легло седеше, подпрял брадичката си с юмруци, разрешеният и небръснат Витка. Лицето му излъчваше неимоверно недоволство от света като цяло и от неговото положение в този свят в частност. Обгърнал с ръце коляното си, Едик седеше на перваза на прозореца и тъжно гледаше към улицата. Роман — в кремави панталони и също толкова кремави полуботи и тениска — се разхождаше из стаята и с конфузно огорчение обясняваше, че е хубаво човек да е морален и нравствен, а да е аморален и безнравствен, напротив, е много лошо; че в нашето общество, оказва се, е узаконена строгата моногамия и всички опити да се върви срещу течението безпощадно се наказват с презрение от обществото, та дори се обявяват за престъпление; че любовта по никакъв начин не се изразява във въздишки по пейките, камо ли пък — в разходки на лунна светлина…

Аз седнах на масата, отворих бутилка минерална вода и попитах за какво е тая пледоария? Стана ясно, че другарят Голтак, опитен администратор, изповядващ принципа „доверявай се, но проверявай“, поискал да направят справка за гражданина Р. П. Ойра-Ойра и сведенията за семейното положение на този гражданин се оказали толкова неблагоприятни, че другарят Голтак наредил: гражданинът Р. П. Ойра-Ойра занапред да не се допуска и до прага на дома му, да бъде лишен от правото на ухажване и всякакви други предбрачни и околобрачни отношения с другарката Ирина, а на другарката Ирина да бъде наложено наказанието порицание и да й бъде предложено в дисциплинарен порядък да забрави за въпросния гражданин Р. П. Ойра-Ойра и повече изобщо да не мисли за него. Стана ясно също така, че най-старшият от магистрите приел с лекота, да не кажем направо лекомислено, лишаването му от предбрачни отношения, но сега го измъчва напълно обоснованият страх, че организационните изводи от отстраняването му не се изчерпват с това и е напълно възможен неофициален задкулисен сговор на местната администрация — в лицето на другаря Голтак — и Тройката — в лицето на другаря Вуняков — в резултат на който другарят Р. П. Ойра-Ойра ще получи главоногото Спиридон, когато си види ушите без огледало. Накратко казано, най-старшият от магистрите беше претърпял съкрушителен провал и го бяха сритали на изходни позиции.

Не по-малко смазващо поражение се оказа, че беше претърпял и грубият тъмен и престъпен субект Виктор Корнеев. Човек трудно можеше да измъкне от устата му нещо различно от мрачни думи и нечленоразделни ругатни, но две неща говореха сами по себе си: първо, познатият бидон с Течния пришълец, стоящ в ъгъла, готов да бъде върнат в разпореждане на коменданта, и второ, безкрайно потиснатото състояние на духа на тъмния престъпен субект Корнеев, което свидетелстваше за преживяната от него ужасна нравствена трагедия. Можехме само да предполагаме какво точно се беше случило, когато в съзнанието му са се явили великите — тъжният Жан Жакомо, гледащият с неодобрение Фьодор Семьонович и безпощадно стриктният Кристобал Хунта — произнасящи пред навелия глава Корнеев някакви надарени с вълшебна сила слова, които на нас не ни се полагаше да чуем (и слава богу!).

За разлика от другите двама свои събратя магистри, Едик Амперян не си признаваше, че е претърпял пълен провал. Обаче всичко това, на което той днес стана свидетел — зверската караница с Дървеницата Бърборан, профанското отношение към делото на прелестната гадинка Лиза и съдбоносната разправа със злощастната Кравешка млака — доста накърниха неговия оптимизъм. Решението пък за Омагьосаното землище, взето незабавно след един от най-хубавите психологически етюди на Едик, го накара да изпадне в паника. Налагаше се сериозно да преосмисли има ли изобщо основание методът на позитивна реморализация да се прилага върху неуязвимата Тройка.

Аз запалих цигара и вече без да се съпротивлявам, се гмурнах с главата напред във вълните от меланхолия, заливащи хотелската ни стая. Пределно ясно осъзнавах, че съдбата ни е обърнала гръб.

— Какво нещастие! — възкликна изведнъж Панург, като подрънкваше тъжно със звънчетата си. — Тук витае печал като в погребално бюро; тук цари униние като в гробище, а вие даже не сте чули историята на блажения Акакий^[2]! Все още не знаете, че Акакий бил послушник на един много злонравен монах. Този калугер всячески изтезавал Акакий със скверни думи и пръчка, за да смири духа му и да умъртви неговата плът. Но понеже Акакий, същество изключително кротко и добродушно, понасяло ругатните и побоя, без да издаде дори един стон и без да се жалва, монахът, както често се случва със садистичните натури, постепенно се настървил и дори не забелязал кога променил целта на своите жестоки упражнения. Той вече тормозел Акакий, като се мъчел с всички сили да предизвика клетника да се разбунтува или поне да моли за пощада. Ала така и не успял! Плътта не издържала и се скършила преди духа и Акакий починал. И ето че като стоял до открития ковчег и се вглеждал в мъртвото лице, разочарованият монах си мислел с яд и злоба: „Отиде си, а… Измъкна се все пак… Не ми провървя… Ама че упорито говедо ми се падна!“. Тогава внезапно Акакий отворил едното си око и тържествено изплезил дългия си език на проклетия монах…

— Какво искаш? — навъсено се озвери на Панург грубиянът Корнеев. — Защо се вреш тука непрекъснато?!

— Витка — казах аз, — та това е Панург…

— И какво от това? Мотаят се тука палячовци разни и слухтят по чуждите врати! — Той грабна забравената от Панург шутовска шапка със звънчетата и я запрати след него през прозореца.

— И другарят Брадваридзе има възрастна дъщеря — замислено рече Роман, но Корнеев го изгледа с такова презрение, че най-старшият от магистрите само махна с ръка, седна и подръпна предбрачните си кремави панталони да не се измачкат.

Тогава Едик решително заяви, че не ни остава нищо друго, освен да се обърнем към по-висшите инстанции. Той, Едик, не мисли наистина, че Тройката е абсолютно безнадеждна и ще продължава със своите опити за нейната реморализация и по-нататък, но една мъдро формулирана и разумно обоснована докладна записка, която делово и конструктивно критикува дейността на Тройката, изпратена на верния адрес, може да предизвика желаните последствия. На Едик възрази Роман, който прекрасно беше изучил всички входящо-изходящи трикове от този род. Той каза, че никаква жалба не би могла да предизвика желаните последствия, защото тя ще попадне или при другаря Голтак, чиято духовна близост с другаря Вуняков е очевидна, или при другаря Брадваридзе, за когото авторитетът на професор Избегало далеч не е по-малък от авторитета на магистър Амперян и който като добросъвестен ръководител няма да приеме да стане арбитър в научен спор. Така в най-добрия случай жалбата нищо няма да промени, а по-скоро ще настърви Тройката да мисли още по-отмъстително.

Това май беше самата истина и Корнеев предложи да неутрализираме Избегало с надеждата, че новият научен консултант може да се окаже по-порядъчен човек. Предложението на Витка ни се стори малко мъгляво. Не беше ясно какво разбира той под „неутрализация“ и защо тази неутрализация ще доведе до появата на нов консултант. Корнеев веднага с възмущение и достатъчно грубо отхвърли нашите подозрения и каза, че имал предвид само кампания по системно напиване на професора, с което ще се заеме някой от нас. Един-два пъти да се яви на заседанията мъртвопиян, каза Витка, и ще го изхвърлят. Ние бяхме разочаровани. Твърде съмнително ни се струваше, че някой от нас сам (а дори и всички заедно) е способен да тласне професор Избегало да се напие като смок на служебен банкет. Не ни стискаше, коленете ни бяха меки, не достигаше барут за такава кампания.

Предложих да направим дубликати на всички експонати, от които се интересуваме, и да ги пробутаме на Тройката вместо оригиналите. Струваше ми се, че този подход ще ни позволи да спечелим време, а дотогава току-виж сме измислили нещо. Предложението ми беше отхвърлено като палиативно, опортюнистично, миришещо на гнило, без изобщо да помръдва работата от мъртвата точка, в която се намира. Тогава, изпаднал в амок, предложих да създадем дубликати на членовете на Тройката. Магистрите зяпнаха от изненада. Бяха ми зададени въпроси. Аз не знаех защо предложих това. Нямах никакви основания да предполагам, че Шесторката ще бъде по-добра от Тройката. Казах, че всичко това ми е хрумнало от отчаяние и Корнеев ме застави да си призная, че макар понякога да демонстрирам случайни прозрения, по своята същност съм глупак и такъв ще си остана.

Тогава в разговора отново се намеси Панург и внесе своето предложение, формулирано във вид на притча за това как някой си Таврий Юбелий спрял на улицата убиеца на 225 сенатори — консула Фулвий^[3], порицал го и в знак на протест срещу позорната касапница се самоубил с кинжала си. Някои смятат, че Таврий Юбелий е герой, завърши Панург, но всъщност и той е глупак: защо трябва да убиваш себе си, честния човек, когато имаш реалната възможност да заколиш убиеца на двеста твои приятели и познати? Ние обмислихме идеята, залегнала в тази притча, и се отказахме от нея, като Корнеев лично заяви, че вече трябва да престанем с тия престъпления.

И така всички източници на идеи пресъхнаха пред очите ни. Последният опит направи Едик, като предложи в знак на протест да залеем с бензин и да запалим пред очите на Тройката своите дубликати. Роман се усъмни в ефективността на този жест и ние бързо проиграхме идеята с помощта на модели. Естествено, Роман се оказа прав. Когато моделът на един от нашите дубликати избухна в пламъци, моделът на Лавър Федотович реагира на произшествието със стандартното възклицание: „Затруднение? Отстранете го, другарю Головодов!“. И моделът на Головодов повали на пода горящия модел на дубликата и взе да го тъпче с крака, за да загаси огъня. Повече идеи нямахме, но тогава звънна телефонът и аз вдигнах слушалката.

— Може ли да говоря с професор Привалов, Александър Иванович? — осведоми се един до болка познат дрезгав глас.

— Да — казах аз. — Слушам Ви, другарю Машкин.

— Разрешете, значи, да доложа — рапортува Еделвайс. — Аз изпълнявам Вашите указания абсолютно точно. Две страници вече напечатах. Но възникна затруднение… Появиха се някои работи, които не са на руски… А пък в моя агрегат такива букви няма. Чуждестранни трябва да са… Тях задължително ли е да ги печатам или да ги прескачам?

— А! — казах аз, като се досетих, че става дума за латинските наименования на различните животни. — Непременно трябва да ги напечатате!

— Ами ако в ем тези букви ги няма? — пак взе „да кодира по малко“ Еделвайс.

— Тогава ще ги изрисувате на ръка!… Прекрасна възможност! Така агрегатът едновременно ще се научи и да пише, и да рисува… Действайте! Действайте, другарю Машкин!

Върнах слушалката обратно и даже почувствах, че ми олеква на сърцето, когато си представих как, вместо да ми се пречка в краката, да проси нареждания и инструкции и да ме тормози със своята глупост, напористият Еделвайс ще седи кротко зад своя „Ремингтън“, ще чука по клавишите и прехапал език, ще изографисва латинските букви. И дълго така ще си трака и ще изписва буквички, а когато свършим с Брем, ще започнем отначало трийсетте тома на Чарлз Дикенс, а сетне, дай боже, ще се захванем с деветдесеттомните събрани съчинения на Лев Николаевич^[4], с всичките писма, статии, бележки и коментари… Не-не, Витка не е съвсем прав, аз не съм чак такъв глупак, трябва само сериозно да се заема с нещо и тогава да видиш…

Ликуващо огледах киселите физиономии на моите приятели и тъкмо се наканих да им повдигна духа, като им разкажа как умните хора преодоляват изпречилите — се на пътя им препятствия, издигнати от глупостта и невежеството, когато неочакваното решение на нашия проблем изведнъж изскочи пред мен някъде от дълбините на малкия мозък и веднага завладя сивото ми вещество. Няколко секунди трескаво търсех практическо решение на осенилата ме блестяща идея, не го намерих и понеже не желаех повече да го търся сам, бързо и доста несвързано започнах да разказвам как обуздах Еделвайс.

Те ме разбраха още щом споменах за Брем. Казаха ми да млъкна. Наредиха ми да си затворя устата и да не им преча. Обявиха ме за герой, за свеж, бистър ум, и тутакси решиха, че най-добре ще бъде да изляза да се поразходя, та да престана като последното магаре да се мотам в краката им.

— За Вечния двигател! — тържествено рече Роман. — Ще подадем десет заявки. Не, двайсет.

— Двайсет за двигателя от първи род — подхвана Едик. — И още толкова за двигателя от втори род…

— За разумния селенит! — каза Витка. — Ще поискаме и електронно оборудване за спиритически сеанси…

— И за духа на Наполеон! — възторжено викна Едик. — Знам, че в Колонията има два броя.

— По пет заявки за всеки…

— Духовете са великолепна находка! Първо, духът на Александър Македонски! Духът на Бисмарк, духът на Чингисхан…

— Духът на Амперян!

— Него пък откъде ще го вземеш?

— Ще го създадем!

— Правилно, ще го създадем! Какво друго да си направим?

— Почакайте — каза Роман. — Всичко можем да си направим, нищо няма да отиде на вятъра. Но ни трябват минимум десет хиляди заявки, а това означава десет хиляди авторитетни податели на заявките, десет хиляди бланки, десет хиляди плика… Освен това пощата ни не може да поеме такова натоварване, ще трябва някак да й помогнем…

— Ясно — каза Витка. — Аз поемам заявките с всичките им атрибути. Роман, ти си стар филателист, така че ти се захващаш с пощата. Едик, ти си най-ерудираният между нас, сядай и се залавяй да правиш списък с глупостите. Саша… По дяволите, той няма никакви дарби, нищо не умее… Добре, аз ще поема и бланките. А ти вземай палатката и отпрашвай към Речния залив, защото тази вечер в нашата стая няма да може да се спи. И към десет часа трапезата да е сложена — с уха^[5], раци, огън и всичко останало, както му е редът. Тръгвай!

Той грабна вълшебната пръчка, а аз побързах да се измъкна от стаята. Вече затварях вратата, когато зад гърба ми първата мълния изтрещя върху масата. Подскочих. Гласът на Витка гръмко изрече някаква халдейска^[6] дума и вратата изчезна. Пред мен се ширна само глуха стена.

Завистливо въздъхнах и като промърморих: „Мавърът извърши своето дело, мавърът може да се оттегли“^[7], се отправих към Колонията при Спиридон. В резиденцията на Спиридон държахме туристическата екипировка. Изпратих Бърборан и Федя за хляб и подправки, а аз се заех да прегледам риболовните принадлежности. След час всичко беше готово и тръгнахме на път.

Аз мъкнех палатката, тенджерата, въдиците и всичко, което беше нужно за една вкусна рибена чорба. Федя, нарамил завивките, буташе ръчната количка със Спиридон и носеше завивките. Дървеницата нищо не носеше. Той крачеше настрани от нас с ръце в джобовете и дрънкаше язвително за така наречените разумни същества, които, въпреки целия свой прехвален ум, крачка не можели да направят, без да влачат подире си храна. „А аз нося всичко, което ми е нужно, със себе си!“, хвалеше се той. Спиридон си мълчеше под мокрите кърпи и само въртеше очи.

Предстоеше ни да изминем около десет километра до Речния залив, прелестно кътче на брега на Китежа, където обикновено опъвахме палатката, палехме огън, варяхме уха и играехме бадминтон. Слънцето щеше да залезе след около два часа и се налагаше да побързаме, но се забавихме още малко в Колонията, за да побъбрим с пришълеца Константин.

На Константин никак не му беше провървяло. Преди около година се наложило летящата му чиния принудително да се приземи. По време на кацането корабът се повредил окончателно и Константин така и не успял да изключи защитното силово поле, което се създавало автоматично в момента на приземяването. Това поле било настроено така, че не пропускало нищо земно. Самият Константин, заедно с дрехите си и детайлите от двигателя, можел съвсем безпрепятствено да преминава в двете посоки през бледолилавата ципа. Но семейството полски мишки, което случайно се оказало на мястото на кацането, така и си останало там и Константин бил принуден да го изхранва от своите доста намалели хранителни запаси, тъй като не можел да пренесе под защитния похлупак земна храна дори в стомаха си. Под похлупака се озовали и чифт пантофи, забравени от някого на алеята в парка, и това било единственото земно благо, от което Константин имал поне някаква полза. Освен пантофите и мишките в защитното поле бяха затворени: два храста свински ягоди, част от кошмарна градинска пейка, изпъстрена с всевъзможни дълбоко издълбани надписи, и четвърт акър влажна, неизсъхваща почва.

Положението на Константин не беше никак добра Звездолетът не искаше да се оправи. В Китежградския завод за маготехника, естествено, нямаше нито подходящи резервни части, нито специална апаратура. Някои неща можеха да се доставят от научните центрове по света, но се изискваше препоръката на Тройката и вече месеци наред той с нетърпение очакваше да го повикат. Константин възлагаше известни надежди за помощ от страна на земляните, разчиташе поне да успее да изключи проклетото защитно поле и най-после да доведе на кораба някой голям учен, но общо взето, беше настроен по-скоро песимистично и беше подготвен, че земната наука ще бъде в състояние да му помогне едва след двеста години.

Константиновата летяща чиния стоеше недалеч от пътя. Под нея стърчаха краката на Константин, обути в пантофите-бързоходки, номер четиридесет и четвърти. Краката току подритваха мишето семейство, което упорито искаше да вечеря, Федя почука по защитното поле и щом ни видя, Константин се измъкна изпод чинията, подвикна на мишките и дойде при нас. Прословутите пантофи, разбира се, останаха вътре и мишките тутакси се настаниха във временната си обител.

Попитахме Константин докъде е стигнал. Константин бодро ни съобщи, че изглежда, нещата са потръгнали и ни изброи двайсетина непознати прибора, които му били нужни. Казахме му, че е вредно да работи толкова и го поканихме да дойде с нас — малко да си почине, да се позабавлява, да хапне уха. Десетина минути му обяснявахме що за рибена чорба е тая уха, след което той си призна, че никак не му е интересно и по-добре ще бъде да отиде да поработи. Пък и наближавало времето да храни мишките. Той ни стисна ръцете и отново се пъхна под чинията. Ние продължихме към Речния залив.

Шосето се виеше покрай река Китежа, приятен междуградски път, покрит с мек нежен прах, гладък, без никакви дупки. Вдясно се точеше оградата на градското опитно поле, отляво, под ниския склон, течеше тъмната прохладна река, която тук, далеч от заустените отпадъчни води на Китежградския завод, изглеждаше очарователна. Вървяхме бързо. Натоварен, аз се поизпотих, Федя също много се стараеше и затова избягвахме да разговаряме, за да си пазим дъха. А Спиридон и Дървеницата бяха захванали разговор на тема морал. Беше много поучително да ги слуша човек, защото никой от тях двамата нямаше представа що е това хуманизъм и какво значи любов към ближния.

Спиридон твърдеше, че съвестта е понятие, лишено от всякакъв смисъл и измислено единствено да олицетворява вътрешните преживявания на човека, вършещ това, което не трябва да върши. „Да — съгласи се с него Дървеницата, — угризенията на съвестта са последствия от направените грешки. Пред тези топлокръвни човечета винаги се разкриват купища възможности да правят грешки, за разлика от нас, дървениците. Измежду нас оцеляват само ония, които не правят грешки и следователно не изпитват никакви угризения на съвестта. И затова дървениците нямат съвест.“ Това си беше самата истина, ако Дървеницата имаше поне капчица съвест, щеше да вземе да носи най-малко една връзка лук.

Като приключи със съвестта, Спиридон премина към проблема за доброто и злото и те бързо ликвидираха този проблем, като се съгласиха, че двамата са на една и съща страна. Сетне последваха: въпросът за така наречената подлост, въпросът за правото на убийство и въпросът за любовта. Подлостта те обявиха за понятие, което произтича от съвестта и затова е несъществено. Във възгледите си за правото на убийство обаче категорично се разминаха. Спиридон изповядваше принципа: живея, защото убивам, и не мога иначе. По този въпрос Дървеницата проповядваше християнския принцип: смучи кръв, но си знай мярката. Те се разгорещиха и пак едва не се сбиха, защото Дървеницата обяви Спиридон за фашист. Ние с Федя ги разтървахме, Федя заплаши Спиридон, че ще го изсипе на пътя, а аз обещах на Дървеницата, че ще го отнеса в станцията за дезинсекция.

Те отново заговориха за любовта. Спиридон се оказа поддръжник на платоническата любов, а Дървеницата — на плътската. Спиридон въздъхна тежко, затвори очи и с дълбок и мрачен глас запя балада — в превод на руски — за кораловия цвят на свойта нежност, плуваща в океана бурен срещу предмета на своята любов, онзи предмет, дето той, нещастният влюбен никога не е виждал и никога няма да види. Той стенеше и цитираше Блок: „Пратих ти черна роза в бокал, златен като небето, о, вино от Ай…^[8] — Колко изтънчено! — въздъхна той. — Колко точно го е казал поетът! Съвсем по нашему. Съвсем!“. В началото Дървеницата само се подхилкваше и гладеше мустаците си с обратната страна на дланта си, обаче после и той се развълнува. Бърборан взе да ни чете собствени стихове, като ги представи като епиграф на знаменития стих: „Искам да бъда дързък, искам да бъда смел…“^[9], който той смяташе за върха на човешката поезия. Но ние с Федя намерихме съчинените от него стихове за непристойни и му казахме да млъкне. Особено негодуваше Федя. Той заяви, че такова нещо не бил чувал даже от маймуните в зоопарка, където беше Прекарал по недоразумение няколко месеца.

Така, увлечени в разговори, още по светло се добрахме до Речния залив, Федя избута количката до самата вода и с удоволствие изсипа Спиридон в тъмния, осеян с водни лилии, вир. Всеки си пое задачата. Спиридон изчезна под надиплената повърхност, след минута се появи и ни уведоми, че днес тук е пълно с раци, има костури и две големи платики. Наредих му да лови раци, но в никакъв случай да не подплашва, а не дай си боже, да докосва бъдещата рибена чорба, Федя се захвана да разпъва палатката, а аз запалих огън. Бърборан, както винаги, лентяйстваше. Като се позова на внезапен пристъп на депресия и на слабост в мускулите, той се мушна в храстите, където живееха няколко негови познати лястовичи дървеници, и оттам тутакси изригна взрив от смях и гръмки, арогантни подмятания и цинични коментари на вицове от съмнително естество.

Когато слънцето се скри, лагерът беше готов. Във великолепно опънатата, без нито една гънка, палатка уморените гости можеха да се отпуснат в обятията на разгънатите одеяла. Огънят весело пращеше, а раците във врящата вода ставаха все по-червени и по-червени. Метнал три въдици, Федя с хазартен плам следеше поплавъците, макар че вече беше твърде тъмно и нямаше никаква надежда рибата да кълве. Откъм вира страховито проблясваха очите на удобно настанилия се там Спиридон. Ако се съдеше по редките плясъци, въпреки най-строгата забрана, той ловеше на сляпо и излапваше на място най-отбраните риби, но нямаше никаква възможност да бъде уличен в това провинение.

Аз взех едно колче от палатката, отидох в храстите и разгоних веселящата се там компания, която беше преминала всички граници. Бърборан се направи на обиден, но му показах с палец какво го чака и той седна да бели лук. Залезът се изниза, звездите се изсипаха на небосвода, раците се свариха и първата тенджера рибена чорба — също. Аз се намазах с диметилфталат^[10] и поканих всички на масата. Двамата с Федя с удоволствие хапнахме рибена чорба и смукахме раци. Бърборан приседна по-далеч от нас на задните си крака, зяпна ни и взе да се вайка на всеослушание, че наблизо няма никаква свястна гостилница или поне Дом на колхозника. Спиридон се плискаше и нещо хрускаше в своя вир.

После, когато рибената чорба беше изсърбана, а раците — изсмукани до последната щипка, Федя отиде в тъмното да измие чиниите и да провери как се чувства живата риба в кепа. Всичко беше готово за втората тенджера рибена чорба, оставаше само да дочакаме момчетата. Аз полегнах край огъня и усетих как приятна нега обзема цялото ми тяло, предчувствайки ласката на одеялото в палатката и утрешното къпане в ранната утрин с активното участие на Спиридон, и как всички ще хванем Бърборан за ръцете и за краката и ще го завлечем да го изкъпем, а той ще реве, като че ли го колят, и ще сипе на всички страни ужасни заплахи с мирис на скъп коняк… Като се сетих за Дървеницата, се замислих къде да го дяна през нощта, за да не изпада в изкушение: дали да го затворя в кибритена кутийка, или да го завържа на някое дърво, а в тъмнината край ушите ми злобно и разочаровано бръмчаха комари, оскърбени от диметилфталата. Бърборан седеше кротко, прибрал под себе си всичките си крака, и току поглеждаше към мен със странно изражение, Федя разказваше на Спиридон колко прекрасни са отрупаните със сняг планини, как може оттук да се стигне до тях и какви военни части са дислоцирани в околностите на Китежград. Аз тъкмо бях разрешил проблема с Дървеницата, като съобразих, че просто трябва да го пренеса на другия бряг на реката, където да прекара нощта, и си мислех как по-деликатно да му съобщя своето намерение, когато изведнъж се разнесе пукане на съчки, дочуха се приглушени гласове и от гората един след друг заизлизаха в осветеното пространство добре познати, но съвсем неочаквани посетители.

Лавър Федотович, воден под ръка от дремещия в движение полковник, първи се приближи до огъня и се срути на земята, сякаш му се подкосиха краката. Полковникът като че ли се накани да рухне в огъня, но явно в последния момент се опомни и се строполи в храстите право върху пискащите от възмущение лястовичи дървеници. Головодов избута с лакти Федя и седна на неговото място. Заврънкулкис първоначално много внимателно се погрижи да настани на подходящо място огромната кожена чанта на Лавър Федотович и едва тогава се отпусна на земята до мен, като протегна към огъня подутите си меки ръце.

Случващото се беше абсолютно неочаквано и необяснимо. Объркан, погледнах часовника си. Беше точно десет. Тройката седеше неподвижно и изведнъж ми се стори, че тези хора, ако не броим спящия полковник, са учудени не по-малко от мен и също като мен не разбират какво става.

— Гррмм — нададе глас Лавър Федотович с някаква нова интонация. — Изглежда възникна затруднение. Другарю Заврънкулкис, отстранете го.

Беше съвсем ясно, че наистина има затруднение и засега Заврънкулкис изобщо няма и най-малка представа как да го отстрани.

— Ъъъ… — каза той. — Ъъъ… Природа… Ъъъ… Гора… Ъъъ… Река… Ъъъ… Почивка… — Той изведнъж се оживи. — Струва ми се, Лавър Федотович, че през последните дни Тройката беше достатъчно натоварена, та сега може да си позволи малко почивка…

— Сред природата… — подхвана идеята съобразителният Головодов.

— Да-да, сред природата. С Ваше разрешение, тука е направо прелестно. Палатка, огън…

— Огън… Жарава… Топлина — прозвуча известно съмнение в гласа на Лавър Федотович.

— Напълно сте прав — без колебание се съгласи Заврънкулкис. — Чудесен свеж въздух, течаща вода… Тук можем прекрасно да си отдъхнем. Несъмнено, прекрасно ще си отдъхнем тук, Лавър Федотович.

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Другарю Головодов, уредете въпроса.

Головодов скочи и като се спъна в едно от въжетата на разпънатата палатка, както беше с ботушите, се напъха в нея.

— Всичко е готово, Лавър Федотович — бодро съобщи той отвътре. — Уредих въпроса! Доставени са пет одеяла от камилска вълна и три възглавници, походни, надуваеми. Сега ще ги надуя и можем да почиваме.

— Народът… — каза Лавър Федотович, като се изправи величествено. — Народът има право на почивка… Другарю Заврънкулкис, назначавам Ви за отговорник на нашата почивка. Осигурете я! Лека нощ, другари! Можете да почивате.

С тези думи той повдигна в знак на прощално приветствие меката си бяла ръка, вмъкна се в палатката и тутакси взе да се върти вътре подобно на бронтозавър, като от време на време, ако се съди по тихите вопли, се облягаше с цялата си тежест на Головодов.

— Другарю ВРИД научен консултант — обърна се Заврънкулкис към мен. — Оставям Ви дежурен по лагер. Първо, огънят. Огънят не трябва да угасва цяла нощ. Второ, за закуска Лавър Федотович предпочита прясна риба, мляко и… горски плодове. Да кажем, ягоди, малини… По Ваше усмотрение. В случай на тревога ме събудете!

Той застана на четири крака и ловко се мушна в палатката, като примъкна след себе си председателската чанта. И само след секунда тишината експлодира от дивия хор на техните носоглътки: Лавър Федотович хъркаше басово, Головодов му пригласяше в звучен тенор, а Заврънкулкис, изчаквайки паузите, се вмъкваше в тях с поривист дискант.

— Е, и? Ягоди или малини? — попита безропотният Федя.

— Кукиш с масло! — казах аз. — За какъв дявол? Нищо не разбирам. Откъде се появиха? Къде са момчетата?

Федя стеснително се усмихна и повдигна рамене.

— Не знам — промърмори той. — Чудна работа… — Той замълча. — Все пак ще отида да набера малини — рече Федя накрая и се отдалечи в тъмнината.

— Може би някой ще ми обясни какво става? — провикнах се аз.

Но и Бърборан, дето седеше на задните си крака, беше изчезнал. Сред многогласния хор дочух как той внимателно броди в палатката, като тъпче по хъркащите и тихичко мърка: „Искам да бъда дързък, искам да бъда смел…“.

Никой не отговори на моя въпрос. Само откъм вира до мен достигна зъзнещият смях на Спиридон.