Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (4)

Втора глава

Точно в пет часа прекрачихме прага на залата за заседания. Както винаги по това време там беше само комендантът на Колонията. Той седеше зад своята масичка, нетърпеливо разтворил папката с поредното дело, и току нервно примигваше от възбуда. Главата му беше с осанка на антична статуя, а устните му непрекъснато се движеха, сякаш си повтаряше наум ярката защитна реч. Той не ни забеляза и ние спокойно се настанихме на столовете до стената под табелата „Представители“. Роман веднага се захвана усърдно да си пили ноктите. Битка пъхна ръце в джобове и протегна дългите си крака към средата на залата. Едик се настани благовъзпитано, елегантно се облегна на стола и внимателно се огледа. Той плъзна равнодушен поглед по масата за представяне на доказателствата по делото пред входа на залата, по малката масичка с табелка „Научен консултант“, с известно безпокойство задържа поглед върху огромната маса за Тройката, покрита със зелено сукно, и с все по-голяма тревога се зае да изучава тръпнещия от нетърпение комендант, полускрит зад планината от канцеларски папки. Видът на чудовищната кафява каса, мрачно извисяваща се в ъгъла зад коменданта, предизвика у него първия пристъп на паника, а когато вдигна глава и съзря на стената огромния ярко червен лозунг „На народа не са нужни фалшиви сензации, на народа са нужни истински сензации!“, физиономията на Едик се издължи и така пребледня, че разбрах: Едик е готов.

Точно в този момент, изглежда, комендантът внезапно усети, че в залата има нещо, което не е преминало през надлежна проверка, на която несъмнено подлежи. Той потръпна, вирна грамадния си нос и откри Едик.

— Външно лице! — рече той със странно изражение.

Едик стана и се поклони. Без да го изпуска от втренчените си очи, комендантът се измъкна иззад масата, приближи се с няколко крадливи крачки до Едик и щом се изправи пред него, протегна ръка. Едик му подаде ръка и се представи: „Амперян“. После отстъпи крачка назад и отново се поклони. Потресеният комендант постоя няколко мига вцепенен, сетне поднесе дланта, с която се бе ръкувал, към лицето си и недоверчиво я огледа. След това, разтревожен, зарови поглед в пода под краката си, сякаш беше загубил нещо.

— Здрасти, Зъбко! — рече Корнеев грубо. — Едик, това е Зъбко. Дай му документите, че току-виж получи удар.

Витка не беше далеч от истината. Болезнено усмихнат, комендантът продължаваше трескаво да се озърта. Едик търпеливо му напъха в ръцете своето удостоверение. Комендантът се оживи. Действията му взеха да стават смислени. Като начало изгълта с очи снимката на документа, а сетне за мезе излапа с очи и самия Едик. Явно приликата на фотографията с оригинала го доведе до възторг.

— Радвам се да се запознаем! — възкликна той. — Моята фамилия е Зъбко! Аз съм комендантът. Представител съм, така да се каже, на градската администрация. Настанете се удобно, другарю Амперян, разполагайте се, предстои ни още дълго да работим и да работим…

Внезапно той млъкна, ослуша се и хукна в тръс към мястото си. От приемната се дочуха крачки, гласове, кашлица; задвижена от властна ръка; вратата се отвори широко и в стаята влезе Тройката. Беше в пълен състав — всичките четирима членове — плюс научния консултант професор Избегало. Лавър Федотович Вуняков, без да поглежда встрани, се отправи към председателското място, седна, положи пред себе си огромна кожена чанта, разтвори я с трясък и се захвана да изважда и да реди на зеленото сукно различни предмети, необходими за успешното осъществяване на председателските функции: номенклатурна папка от крокодилска кожа за попивателна хартия, комплект автоматични писалки в марокенов калъф, кутия цигари „Херцеговина Флор“^[1], запалка във формата на Триумфалната арка и призматичен театрален бинокъл.

Като дрънкаше с медалите си, полковникът от запаса на мотокавалерията се настани вдясно от Лавър Федотович, вирна до небето посивелите си вежди и като си придаде по този начин безкрайно изумен вид на човек, напълно неодобряващ случващото се, кротко заспа.

Рудолф Архипович Головодов, станал още по-жълт и по-сух през последните три часа, седна отляво на Лавър Федотович и тутакси му зашепна нещо на ухото, а възпалените му пожълтели очи безцелно шареха из ъглите на стаята.

Заврънкулкис, както обикновено, не седна зад масата, а демократично се настани на твърдия стол срещу коменданта, измъкна обемист бележник с опърпани корици и веднага си отбеляза нещо в него.

Никой от членовете на Тройката очевидно не ни обръщаше никакво внимание. Затова пък научният консултант, професор Избегало, ни забеляза. Той равнодушно ни огледа, повдигна вежди, впери за миг очи в тавана, сякаш се опитваше да си спомни къде ли ни е виждал, и без да разберем от вида му дали се е досетил, или не се е досетил, седна зад своето бюро и дейно се захвана да се подготвя за изпълнението на отговорните си задължения. Пред него се появи първият том на „Малката съветска енциклопедия“, след това — вторият том, после третият, четвъртият…

— Гррмм — заяви Лавър Федотович и огледа присъстващите с поглед, който проникваше през стените и направо четеше в душите ни. Всички бяха готови: полковникът спеше, Головодов шепнеше в ухото на председателя, Заврънкулкис отново си отбеляза нещо, комендантът — напомнящ ученик, преди да излезе на дъската — трескаво разлистваше папките, а Избегало сложи пред себе си шестия том. Колкото до представителите, с една дума до нас, явно на никого не му пукаше какво търсим тук. Погледнах Едик и припряно извърнах глава. Той беше почти напълно деморализиран — появата на Избегало го беше довършила.

— Обявявам вечерното заседание на Тройката за открито — заяви Лавър Федотович. — Следващото дело! Докладвайте, другарю Зъбко.

Като държеше пред себе си разтворената папка, комендантът скочи и тъкмо започна на висок глас: „Машкин, Еделвайс Захарович…“, когато бдителният Заврънкулкис тутакси го прекъсна:

— Протестирам! — изрева той, обръщайки се към Лавър Федотович. — Къде е класификационният номер на делото?! Защо не се докладват наименованията на опорните точки?!

Лавър Федотович извърна глава и известно време настоятелно разглеждаше коменданта.

— Правилно обобщение, забележката е вярна — дълбокомислено рече той накрая. — Докладвайте по опорните точки, другарю Зъбко.

Сякаш прошумоля хартия, когато комендантът облиза със сухия си език сухите си устни и започна отначало, но вече с по-нисък и отпаднал глас, все едно му бяха изключили захранването:

— Дело номер четиридесет и второ, фамилия: Машкин. Име: Еделвайс. Презиме: Захарович…

— Откога пък взе, че стана Машкин? — гнусливо попита Головодов. — Бабкин е той, а не Машкин! Бабкин, Еделвайс Петрович. Работил съм с него в хилядо деветстотин четирийсет и седма година в Комитета по млекарство. Едик Бабкин, един такъв пълен, набит мъжага, много обича сметана… И между впрочем, никакъв Еделвайс не е, а Едуард. Едуард Петрович Бабкин…

Лавър Федотович бавно извърна към него каменното си лице.

— Бабкин ли? — рече той. — Не го помня… Продължавайте, другарю Зъбко.

— Презиме: Захарович — като подръпна бузата си, повтори той. — Година и място на раждане: хиляда деветстотин и първа, град Смоленск. Националност…

— Е-дъл-вайс или Е-дил-вайс? — попита Заврънкулкис.

— Е-дел-вайс — каза комендантът.

— Високопланинската СС дивизия „Еделвайс“ — промърмори насън полковникът.

— Националност: беларусин. Образование: непълно средно общо, непълно средно техническо. Владеене на чужди езици: руски — свободно, украински и беларуски — с речници. Месторабота…

Головодов внезапно звънко се плесна по челото и възкликна:

— Ама не! Та той умря!

— Кой умря? — с безчувствен глас попита Лавър Федотович.

— Ами този Бабкин! Та аз като сега си спомням — в хилядо деветстотин петдесет и шеста година умря от инфаркт. Беше станал тогава финансов директор на Общоруското дружество на природоизпитателите. Пристигна, значи, той в своя нов кабинет, седна на стола и умря. Така че тука става някаква бъркотия.

Лавър Федотович взе бинокъла и известно време внимателно наблюдава коменданта, който беше загубил ума и дума.

— Фактът, че е умрял, отразен ли е при Вас? — осведоми се той.

— Божичко… Господи помилуй… — прошепна комендантът. — Как да е умрял?… Че защо да е умрял… Жив си е той и чака в приемната…

— Един момент — намеси се Заврънкулкис. — Ще разрешите ли, Лавър Федотович? Другарю Зъбко, кой чака в приемната? Само че точно: фамилия, име и презиме!

— Бабкин! — отчаян, рече комендантът. — Тоест какво говоря? Не Бабкин, а Машкин! Машкин чака. Еделвайс Захарович.

— Ясно — каза Заврънкулкис. — А къде е Бабкин?

— Бабкин умря — авторитетно рече Головодов. — Това мога да ви го кажа със сигурност. В хилядо деветстотин петдесет и шеста. Наистина, той имаше син. Пашка май се казваше. Павел, значи, Едуардович. Наскоро го срещнах. Той сега е отговорник на магазина за текстилни изрезки в Голицино, дето е край Москва. Способен и старателен работник, но май не беше Павел все пак, не Пашка, ами…

Аз налях чаша вода и я подадох на коменданта. Във възцарилата се тишина се чуваше как комендантът шумно я поглъща. Лавър Федотович размачка и продуха цигарата си.

— Никой не е забравен и нищо не е забравено — констатира той. — Това е добре. Другарю Заврънкулкис, ще Ви помоля да впишете в протокола, в констативната му част, че Тройката счита за полезно да се вземат мерки за издирването на сина на Едуард Петрович Бабкин с цел да се изясни неговото име. Безименни герои на народа не са нужни. У нас безименни герои няма.

Заврънкулкис взе да кима и се захвана бързо да пише в бележника си.

— Напихте ли се, другарю Зъбко? — осведоми се Лавър Федотович, като разглеждаше коменданта с бинокъла. — Тогава продължавайте да докладвате.

— Професия и месторабота понастоящем: пенсионер-изобретател — плахо зачете комендантът. — Бил ли е в чужбина: не е бил. Кратка същност на необясненото явление: евристична машина, тоест електронно-механично устройство за решаване на инженерни, научни, социологически и всякакви други проблеми. Данни за най-близките роднини: сирак, няма братя и сестри.

— Един момент — каза Заврънкулкис. — А майка, а баща?

— Сирак е — покъртително поясни комендантът.

— И винаги е бил сирак, така ли? С тия неща шега не бива! Протестирам.

— Израснал е в сиропиталище. Там са го възпитавали — каза комендантът.

— И откъде знаете това?

— Той ми го разказа.

— Настоявам да бъде записано в протокола — тържествено заяви Заврънкулкис, — че комендантът борави с недокументирани данни!

— Постоянно местожителство и адрес: Новосибирск, улица „Шчукинска“, двайсет и три, апартамент осемдесет и осем. Това е всичко.

— Всичко? — пожела да се увери Лавър Федотович.

— Всичко ли? — саркастично се осведоми Заврънкулкис.

— Всичко! — решително каза комендантът и избърса челото си с ръкав.

— Какви предложения има? — попита Лавър Федотович, навъсил дебелите си вежди.

— По ко-о-нете! — изрева внезапно полковникът, без да се събужда. — Ди-и-ий! Постави щиковете! Бийте, братя кавалеристи! След мен! На но-о-ож! Ура-а-а!

На всички ни това много се хареса и даже бледният като платно Едик се оживи. Освен нас обаче никой от останалите не обърна внимание на полковника.

— Аз бих предложил да го пуснем да влезе — каза Головодов. — А защо предлагам това? Ами ако излезе, че е Пашка?

— Има ли други предложения? — попита Лавър Федотович. Той опипа масата, търсейки копчето на звънеца, но не го намери и каза на коменданта: — Нека делото да влезе, другарю Зъбко.

Комендантът хукна като опарен към вратата, подаде глава и тутакси се върна, пристъпвайки заднешком, на мястото си. Подире му, превит на една страна под тежестта на огромен черен калъф, се втурна мършав старец в дълга рубашка, препасана с колан, и военен брич с оранжеви кантове. По пътя към масата той се опита да спре и да се поклони с достойнство, но калъфът, явно обладаващ чудовищна инерция, неумолимо го занасяше напред и може би нямаше да се размине без жертви, ако двамата с Роман не бяхме подхванали стареца на половин метър от вече разтреперилия се Заврънкулкис. Аз веднага познах дядката — безброй пъти беше идвал в нашия институт, пък и в много други институти беше ходил, а веднъж го видях в приемната на заместник-министъра на тежкото машиностроене, където седеше първи на опашката, търпелив, чистичък, горящ от ентусиазъм. Не беше лош човек старецът, безвреден беше, но за съжаление, не можеше да си представи живота извън научно-техническия прогрес.

Взех от него тежкия калъф и нагласих изобретението на демонстрационната маса. Освободил се най-сетне, старецът се поклони и каза със звънливо гласче:

— Моите почитания. Машкин, Еделвайс Захарович, изобретател.

— Не е той — полугласно рече Головодов. — Не е той и не прилича на него. Вероятно е съвсем друг Бабкин. Сигурно му е съименник.

— Да-да — съгласи се старчето, усмихвайки се. — Ето на̀, донесох я, за преценка от обществеността. Другарят професор Избегало, Господ здраве да му дава, тъкмо — той ми даде този съвет. Готов съм да я демонстрирам, щом настоявате, че то вече е срамота колко се заседях при вас в Колонията…

Внимателно изучаващият го Лавър Федотович сложи бинокъла настрана и бавно се наведе напред. Старецът се засуети. Свали капака на калъфа, под който се оказа грамадна старинна пишеща машина. Той измъкна от джоба си намотан на топка проводник, тикна единия му край някъде в недрата на машината, после се огледа, търсейки контакт, и щом го откри, размота кабела и го включи.

— Ето, благоволете да видите така наречената евристична машина — каза дядката. — Точен електронно-механичен прибор, който отговаря на каквито щете въпроси, а именно — на научни и на стопански. Как работи тя при мене? Зарад недоимъка на финансии и понеже разните му там бюрократи все ме подритват като топка, тя още не ми е съвсем автоматизирана. Питането става устно, аз печатам въпросите и ги пъхам вътри в нея, довеждам ги, така да се каже, до знанието й. Пък нейния отговор, пак посредством непълната автоматизация, го печатам отново аз. Явявам се, значи, нещо като посредник, хе-хе! Тъй че, ако желаете, моля.

Той застана до машината и с елегантен жест щракна ЦК ключето. В дълбините на машината светна неонова лампа.

— Моля — повтори старецът.

— А каква е тая лампа там, при Вас? — подозрително попита Заврънкулкис.

Дядката тутакси затрака по клавишите, после бързо измъкна листа от машината, в ситен тръс дотича до Заврънкулкис и му го поднесе. Заврънкулкис прочете на глас:

— „Въпрос: каква е таме… хм… тамевътри в нея тази лпч…“ ЛеПеЧе… КаПеДе, сигурно? Това пък ЛеПеЧе какво е?

— Туй е лампичка, значи — каза старецът, като се хилеше и потриваше ръце. — Кодираме по малко.

Той измъкна листа от Заврънкулкис и притича обратно до своята машина.

— Туй значи беше въпрос — рече дядката, докато наместваше листа под валяка. — А сегичка да видим какво ще отговори тя…

Членовете на Тройката следяха с голям интерес неговите действия. Професор Избегало по бащински благодушно сияеше, ровейки с изискани и плавни движения на пръстите в брадата си, за да отстрани някакъв боклук. Едик беше изпаднал в спокойна, сега вече напълно осъзната, печал. В това време дядката бодро затрака по клавишите и отново издърпа листа.

— Моля, заповядайте отговора.

Заврънкулкис прочете:

— „При мене вътри… хм… има не… неонка.“ Това пък какво е? Неонка?

— Айн секунд! — възкликна изобретателят, грабна листа и отново изтича до машината.

И работата потръгна. Машината даде неграмотно обяснение какво е неонова лампа, после отвърна на Заврънкулкис, че пише вътри съобразно граматическите правила, след това…

Заврънкулкис: Според коя граматика?

Машината: Ами според нашенската си руска грмтк.

Головодов: Известен ли Ви е Бабкин, Едуард Петрович?

Машината: Съвсем не.

Лавър Федотович: Гррмм… Какви предложения има?

Машината: Да ме признайте за научен факт.

Старецът тичаше и печаташе с неимоверна бързина. Комендантът възторжено подскачаше на стола и ни показваше навирения си палец. Витка се превиваше от смях, сякаш беше в цирка.

Головодов (раздразнено): Така не мога да работя. Какво се мотае постоянно назад-напред като муха без глава?

Машината: Понеже съм целеустремена.

Головодов: Абе махнете го от мене този Ваш лист! За нищо не Ви питам, не можете ли да разберете?

Машината: Тъй вярно, мога.

Членовете на Тройката най-сетне проумяха, че ако искат днешното заседание все някога да приключи, трябва да се въздържат да задават въпроси, в това число и риторични. Настъпи тишина. Дядката, който доста се поумори, приседна на страничната облегалка на креслото и дишайки на пресекулки с полуотворена уста, взе да се бърше с носната си кърпа. Избегало гордо се оглеждаше.

— Имам предложение — внимателно подбирайки думите си, каза Заврънкулкис. — Нека научният консултант да направи експертиза и да ни докладва своето мнение.

Лавър Федотович погледна Избегало и величествено сведе глава към него.

Избегало стана.

Избегало любезно се озъби.

Избегало притисна дланта на дясната си ръка до сърцето.

Избегало заговори:

— Такова… — каза той. — Неудобно може да се получи, Лавър Федотович. Все пак нали жьо сюизан рекомендатьор сет нобъл виьо^[2]. Ще тръгнат приказки… такова… шуробаджанащина, ще рекат, протексион… А между другото, случаят е ясен, достойнствата са налице, рационализирането… такова… беше осъществено в хода на експеримента… Не бих искал да се излага на опасност доброто начинание, да се убива инициативата. Как ще бъде по-добре? По-добре ще бъде, ако експертизата я направи незаинтересовано лице… такова, значи… странично. Ето тук, сред представителите отдолу, забелязвам другаря Привалов, Александър Иванович… (Трепнах.) Той е компетентен другар по електронните машини. И не е заинтересован. Нека той да я направи! Предполагам, че така тя ще бъде с по-голяма стойност.

Лавър Федотович взе бинокъла и започна поред да ни оглежда. Аз се обърках. Витка вече се хилеше съвсем неприлично. Роман ме ръгаше с лакът, а живналият Едик умоляващо шепнеше: „Хайде, Саша! Дай им да разберат! Та това е чудесна възможност!“.

— Имам предложение — каза Заврънкулкис — да помолим другаря представител отдолу да окаже съдействие в работата на Тройката.

Лавър Федотович сложи бинокъла настрана и даде съгласието си. Сега всички гледаха мен. Естествено, за нищо на света нямаше да се забъркам в тази история, ако не беше старецът. Сет нобъл виьо толкова жалостиво мигаше на парцали със зачервените си клепачи и целият му вид така явно обещаваше до края на живота си да се моли на господа за мен, че не издържах, станах и се приближих до машината. Дядката радостно ми се усмихваше. Огледах агрегата и казах:

— Е, добре… Налице е пишеща машина „Ремингтън“, произведена през хиляда деветстотин и шеста година, сравнително добре запазена. Шрифтът е отпреди революцията и също е в добро състояние. — Мярнах умоляващия поглед на старчето; въздъхнах и щракнах ЦК ключето. — Накратко казано, за съжаление, в тази печатаща конструкция няма нищо ново. Има само много стари…

— Вътри! — изчурулика дядката. — Погледнете вътри, дето са анализаторът и мислителят…

— Анализатор… — казах аз. — Никакъв анализатор няма. Има токоизправител, серийно производство, също доста стар. Неонова лампа — обикновена. ЦК ключе. Хубаво ЦК ключе, ново. Така-а… Налице е и захранващ кабел. Много хубав захранващ кабел, съвсем нов… И това май е всичко.

— А изводът Ви? — живо се осведоми Заврънкулкис.

Едик ми кимна насърчително, а Витка и Роман едновременно ми показаха как да нанеса ъперкъта право в челюстта на стареца и аз им дадох да разберат, че ще се постарая.

— Изводът е — казах, — че в описаната машина „Ремингтън“, към която са добавени токоизправител, неонова лампа, ЦК ключе и захранващ кабел, няма нищо необяснимо.

— А аз? — изписка старецът.

Роман и Витка ми показаха как трябва да му нанеса ляво кроше, но аз не можех да направя това.

— Ама то се знае… — замънках. — Извършена е огромна работа… (Едик се хвана за главата.) Естествено, разбирам… намеренията са добри… (Роман ме изгледа с презрение.) Ама наистина… — казах аз — човекът се е постарал… наистина не бива така… („Кретен! — отчетливо рече Витка. — По-тъп си от Годзилата!“) Не… Защо пък… Ами нека човекът да си работи, щом му е интересно… Само казвам, че тука няма нищо необяснимо… Пък и общо взето, дори е остроумно…

— Какви въпроси ще има към ВРИД научният консултант? — осведоми се Лавър Федотович.

Доловил въпросителната интонация, дядката се изправи и понечи да се понесе в галоп към машината си, но аз го задържах, като го улових за кръста.

— Да-да — каза Заврънкулкис. — Дръжте го така, че то инак наистина не може да се работи. В края на краищата не сме на вечеринка с въпроси и отговори.

— Правилно — каза Головодов, а старецът ме блъскаше и се дърпаше от ръцете ми като луд, та се чувствах като жандарин, спипал крадец. — И изобщо засега я изключете, няма какво да ни подслушва.

Освободих едната си ръка, щракнах ЦК ключето, лампата угасна и старецът се усмири.

— При все това обаче аз имам въпрос — дълбокомислено продължи Головодов. — Ама как става така, че все пак тя отговаря?

Зяпнах го като побъркан. Роман и Витка мрачно се забавляваха. Едик дойде на себе си и сурово присвил очи, заразглежда членовете на Тройката. Избегало беше доволен. Той измъкна от брадата си дълга треска и я натика между зъбите си.

— Разните му там токоизправители, ЦК ключета — говореше Головодов, — всичко това другарят ВРИД доста добре ни го обясни. Само едно нещо не обясни той: фактите не ни обясни. А имаме безспорен факт — щом зададеш въпрос, тутакси получаваш отговор. В писмен вид. И даже когато не на нея, а на някой друг зададеш въпрос, и в този случай пак получаваш отговор. Пък Вие, другарю ВРИД, казвате, че нямало нищо необяснимо. Тука, значи, нещата никак не се връзват. Не можем да разберем какво все пак казва науката по този повод.

Науката, в мое лице, си глътна езика. Головодов ме смаза, закла ме, направо ме уби и ме закопа. Затова пък Избегало реагира мигновено.

— Такова… — рече той. — Нали това казвам: с голяма стойност е начинанието. Има необясним елемент в него, порив отдолу… Затова и му дадох рекомендация. Такова… — каза той на стареца. — Обясни, мон шер, на другарите, кое как става там.

Старецът сякаш се взриви.

— Пред вас е най-великото достижение на неутронната мегалоплазма! — обяви той. — Роторът на полето, по подобие на дивергенцията, се самоградуира по обиколката на спина и там, вътри, трансформира материята на въпроса в спиритуални електрически вихри, от които именно възниква синекдохата на отговора…

Притъмня ми пред очите, загорча ми в устата, чак зъбите ме заболяха, а проклетият нобъл говореше ли, говореше, и речта му беше гладка и плавна: беше добре подредена, грижливо репетирана и многократно произнасяна реч, в която всеки епитет и дори най-малкият интонационен нюанс бяха пренаситени с емоционално съдържание; това беше истинско произведение на изкуството, и като всяко истинско произведение на изкуството тази реч облагородяваше слушателя, правеше го по-мъдър и по-значителен, направо го преобразяваше и го извисяваше с няколко степени. Старецът не беше никакъв изобретател, той беше художник, гениален оратор, най-достойният от последователите на Демостен, Цицерон, Йоан Златоуст… Олюлявайки се, отстъпих в ъгъла и опрях чело в студената стена…

… Те слушаха внимателно. Слушаше го посивелият полковник, втренчил в него изпитателния си поглед изпод рошавите вежди, а в полумрака тържествено и заплашително блестяха златните еполети, вензели и акселбанти на мундира му и смътно блещукаше като коледна елха грамадата от ордени. Слушаше го Лавър Федотович, обронил в длани мощния си череп и извил широките си рамене, обгърнати от черна кадифена тога. Головодов слушаше с хищническо изражение, приведен напред като граблива птица, впил големите си бели ръце в гравираните подлакътници и притиснал гърди, окичени с масивно платинено синджирче, към ръба на заседателната маса. А Заврънкулкис слушаше замислено, отпуснал се назад в креслото и вперил застиналия си поглед в ниския сводест таван.

Изобретателят отдавна беше млъкнал, но всички стояха като вцепенени, сякаш продължаваха да се вслушват в дълбоката средновековна тишина, провиснала като тежка плюшена завеса под влажните арки. После Лавър Федотович повдигна глава и стана.

— По закон и по всички правила би трябвало да говоря последен — започна той. — Но има случаи, когато законите и правилата се обръщат срещу своите адепти, и тогава се налага да бъдат отхвърлени. Започвам да говоря пръв, защото тъкмо сега сме изправени пред такъв случай. Започвам да говоря пръв, защото не мога да чакам и да мълча. Започвам да говоря пръв, защото не очаквам и няма да търпя никакви възражения.

Сега слушаше изобретателят — застинал като статуя редом със своя Голем^[3], редом със своя чудовищен железен Оракул, в утробата на който тягостно просветваха и угасваха зловещи светлини.

— Ние сме блюстители на науката — продължи Лавър Федотович. — Ние сме порталът към нейния храм, ние сме безпристрастните филтри, които я предпазват от фалша, лекомислието и заблудите. Ние охраняваме посевите на знанието от плевелите на невежеството и лъжливата мъдрост. И докато вършим това, ние не сме хора, не знаем що е снизхождение, жалост и лицемерие. За нас има само едно мерило: истината. Истината — извън доброто и злото, истината — независимо от човека и човечеството, но само дотогава, докато съществуват доброто и злото, докато съществуват човекът и човечеството. Няма ли го човечеството, за какво ни е истината? Ако никой не се стреми към знания, значи човечеството го няма, и за какво ни е истината? Има ли отговори на всички въпроси, значи не е нужно да се стремим към знанието, значи човечеството го няма, и за какво ни е тогава истината? Когато поетът е казал: „И на отговорите няма въпроси“, той е описал най-страшното състояние на човешкото общество, крайното му състояние… Да, човекът, който стои пред нас, е гений. В него е въплътено и чрез него е изразено крайното състояние на човечеството. Но той е убиец, защото убива духа. Нещо повече, той е по-страшен от убиец, защото убива духа на цялото човечество. И затова повече не можем да останем безпристрастни филтри, а сме длъжни да си спомним, че сме хора, и като хора сме длъжни да се защитим от убиеца. И сега трябва не да обсъждаме, а да съдим! Но няма закони за такъв съд и затова сме длъжни не да съдим, а безпощадно да наказваме, както наказват хората, обзети от ужас. И аз, най-старшият по ранг тук, нарушавайки законите и правилата, пръв изричам: смърт!

— Смърт за човека и дезинтегриране на машината — дрезгаво отсече полковникът.

— Смърт за човека… — бавно и сякаш с известно съжаление промълви Головодов. — Дезинтегриране на машината… И бързо да забравим целия този казус. — Той закри очите си с длани.

Заврънкулкис се изправи в креслото, очите му бяха плътно затворени, а дебелите му джуки потръпваха. Той безмълвно отвори уста и вдигна свития си юмрук, но в следващия миг поклати глава и капризно промълви:

— Ама, другари… Виждате ли докъде я докарахме в края на краищата? Не бива така…

— Гррмм — като изпъна енергично шия, рече Лавър Федотович.

Смътно видим в сгъстилия се полумрак, Головодов напъха носа си в огромна носна кърпа на квадрати и промърмори неразбираемо:

— Не е ли време да запалим лампата, а? Нещо се заседяхме тука днеска.

Комендантът тутакси скочи от мястото си и включи осветлението. Всички присвиха очи, а мотокавалерийският полковник изсумтя и се събуди:

— Какво става? — с дрезгав глас попита той. — Време ли е вече? Аз съм за… да го допуснем. Мотокавалерията решава всичко. Щикове… ножове… подходящ клиренс… Лявата задна гума е спаднала, но може да се смени… тя може да се смени… Така че моето мнение е да го допуснем.

— Гррмм — каза Лавър Федотович и втренчи мъртвия си поглед в злополучния „Ремингтън“. — Изразявайки общото мнение, постановявам: даденото дело номер четиридесет и две да се счита за рационализирано. Преминавайки към въпроса за утилизирането му, предлагам другарят Зъбко да обяви заявката.

Комендантът се захвана припряно да прелиства делото, а в това време професор Избегало се измъкна иззад своето бюро, гальовно стисна първо ръката на старчето, а после, преди да успея да се отскубна, и моята. Той сияеше. А пък аз не знаех къде да се дяна. Не смеех да погледна момчетата. И докато в главата ми се въртеше тъпата мисъл дали да не запратя тежкия „Ремингтън“ по Лавър Федотович, ме спипа старецът. Той се впи във врата ми като кърлеж и три пъти ме разцелува, одирайки ме с наболата си брада. Не помня как се добрах до стола си. Помня само, че Витка ми каза: „Състрадателен дръвник!“.

Роман ми избърса носа с кърпата си, а Едик прошепна: „Ех, Саша!… Карай да върви, с всеки може да се случи…“.

В това време комендантът успя да прелисти цялата папка и с печален глас съобщи, че за даденото дело не е постъпвала никаква заявка. Заврънкулкис тутакси заяви, че протестира, и цитира онзи параграф от инструкцията, от който следваше, че всяко рационализиране без утилизиране е нонсенс и може да бъде признато за действително само условно. Головодов започна да крещи, че тия номера няма да минат, че той не желае да получава парите си за тоя, дето духа, и не ще позволи на коменданта да захвърли на кучетата четири часа от работното време. Лавър Федотович одобрително продуха цигарата си и Головодов се развилия като хала.

— Ами ако излезе, че старецът е роднина на моя Бабкин? — изрева той. — Как така няма заявки? Трябва да има заявки! Я го вижте само колко е напет старецът! Каква самобитна и интересна фигура! Можем ли да подмятаме такива старци?

— Народът няма да ни позволи да подмятаме старците — подхвърли Лавър Федотович. — И народът ще бъде прав.

— Именно! — внезапно изкряска Избегало. — Именно народът! И именно той няма да позволи! Че как така няма да има заявки, другарю Зъбко? А това какво е? Черна кутия! Има, значи, заявчица за Черна кутия, а Вие ни разправяте, че нямало!

Вцепених се.

— Чакайте малко! — казах, но никой не ме слушаше.

— Та това не е Черната кутия! — крещеше комендантът, притиснал ръка до сърцето си. — Черната кутия се води по дело със съвсем друг номер!

— Как така да не е черна? — изрева в отговор Избегало, като сграбчи изтъркания черен капак на полувековния „Ремингтън“. — Че каква е тогава тази кутия според вас? Да не е зелена, а? Или бяла? Дезинформация ще ни подхвърляте, народните старци ще подмятате!

Оправдавайки се, комендантът изкряка, че разбира се, това също е черна кутия, не е нито зелена, нито бяла, а явно е черна, ама не е онази кутия; онази черна кутия се води по дело номер деветдесет и седмо и за нея има заявка, ето на̀ — от другаря Привалов, Александър Иванович, а тази черна кутия не е никаква кутия, ами е евристична машина, и тя се води по дело номер четиридесет и второ и заявка за нея няма. Избегало ревна, че нямало какво тука… такова… да се жонглира с цифри и да се подмятат старците; черното си е черно, то не може да бъде нито бяло, нито зелено, и няма какво тука, значи, да се насажда махизъм и всякакъв там емпириокритицизъм^[4], а нека другарите членове на авторитетната Тройка лично да видят и да кажат черна ли е тази кутия, или, да речем, зелена.

Шумотевицата разсъни полковника, той се опули, нареди да грабваме юздите, да сменим партенките и да преминем на трета скорост. Витка оглушително свиреше с два пръста, Роман и Едик крещяха: „Долу!“, а аз само повтарях като развалена грамофонна плоча: „Моята Черна кутия всъщност не е кутия… Моята Черна кутия всъщност не е кутия…“.

Най-сетне Лавър Федотович почувства, че е започнало да цари някакво безредие.

— Гррмм! — заяви той и всички притихнаха. — Затруднение? Отстранете го, другарю Головодов!

С твърди крачки Головодов се приближи до Избегало, взе от ръцете му капака и внимателно го огледа.

— Другарю Зъбко! — каза той. — За какво имате заявка?

— За Черна кутия — умърлушено отвърна комендантът. — Води се по дело деветдесет и седмо.

— Не те питам кой номер е делото — възрази Головодов. — Питам те имаш ли заявка за черна кутия?

— Имам — призна си комендантът.

— Кой е дал заявката?

— Другарят Привалов от НИЧУВЪ. Ей го на̀ къде седи.

— Да — разпалено казах аз. — Ама моята Черна кутия всъщност не е кутия или, по-точно, не е съвсем кутия…

Обаче Головодов не ми обърна никакво внимание. Той огледа още веднъж капака на светло, после се приближи до коменданта и зловещо просъска:

— Виж какво бе, що за бюрократичен произвол си позволявате? Ти какво бе, не виждате ли какъв цвят е кутията? Че нали в твое присъствие беше рационализирана, ето, другарят представител на науката седи пред очите ти и чака, ясно ли Ви е, да бъде изпълнена заявката му, отдавна стана време за вечеря, навънка вече е тъмно, а ти какво бе, с номерата тука ще ми жонглирате, а?

Усетих, че ме обзема някаква печал, че идните ми дни ще бъдат изпълнени с някакъв мъчителен кошмар, безвъзвратен и абсолютно ирационален. Но не разбирах откъде се появи това чувство и продължавах само да мърморя, че моята кутия не е съвсем кутия, а по-точно — изобщо не е кутия. Искаше ми се да обясня на всички, да разсея недоразумението. Комендантът също гъгнеше нещо убеждаващо, но заплашвайки го с юмрук, Головодов вече се връщаше на мястото си.

— Кутията, Лавър Федотович, е черна — тържествено доложи той. — За никаква грешка не може да става дума, видях я с очите си. И заявка има, и представителят е тука.

— Това не е същата кутия! — в един глас проплакахме двамата с коменданта, но като ни проучи внимателно с бинокъла, Лавър Федотович явно реши, че няма никакъв смисъл да се занимава с нас, и като се позова на мнението на народа, предложи да се пристъпи към незабавно утилизиране. Не последваха никакви възражения, всички отговорни другари закимаха, даже и спящият полковник.

— Заявката! — възвести Лавър Федотович.

Моята заявка изникна на зеленото сукно пред него.

— Резолюция!

На заявката се появи резолюция.

— Печат!!!

Вратата на металната каса се разтвори с трясък, отвътре лъхна на тежък канцеларски въздух и пред Лавър Федотович засвяткаха медните отблясъци на Големия кръгъл печат. Чак тогава разбрах какво ще се случи в следващия миг. И кръвта ми се смрази.

— Недейте! — извиках прегракнало. — Помощ!

Лавър Федотович пое печата с двете си ръце и го вдигна високо над заявката. Окопитих се и скочих на крака.

— Това не е същата кутия! — изревах с пълен глас. — Какво става тук… Момчета!

— Един момент — каза Едик. — Спрете, моля Ви, и ме изслушайте.

Лавър Федотович задържа неумолимия удар.

— Външен човек? — осведоми се той.

— Съвсем не — дишайки тежко, рече комендантът. — Представител. Отдолу.

— Тогава може да не го отстранявате — рече Лавър Федотович и щеше да възобнови процеса на официалното поставяне на Големия кръгъл печат, но в този миг се оказа, че е възникнало затруднение. Нещо пречеше на печата да бъде ударен. Отначало Лавър Федотович просто силно го натискаше, после стана и го налегна с цялото си тяло, но печатът така и не можеше да бъде положен — между него и листа оставаше широка пролука и големината й явно не зависеше от усилията на другаря Вуняков. Човек можеше да си помисли, че междината е запълнена с някакво невидимо, но изключително еластично вещество, което възпрепятства удара. Лавър Федотович видимо осъзна, че старанията му ще останат безплодни, защото седна, облегна се с лакти на масата и строго, макар и без всякаква почуда, се загледа в печата. А печатът висеше неподвижно на двайсетина сантиметра над заявката ми.

Екзекуцията се отлагаше и аз отново взех да възприемам заобикалящия ме свят. Едик разпалено и красиво говореше нещо за разума, за икономическата реформа, за добрината, за ролята на интелигенцията и за държавническата мъдрост на присъстващите… Присъстващите го слушаха внимателно, но с явно недоволство, а Головодов се въртеше и току поглеждаше часовника си. Роман и Витка застиваха в някакви нелепи и даже зловещи пози и отначало си помислих, че двамата имат едновременно остри пристъпи на радикулит — и двамата бяха плувнали в пот; над Витка се издигаше облак от пара, а по-слабият в коленете Роман тихичко охкаше и пъшкаше от напрежение. Те, моите скъпи приятели, задържаха печата, спасяваха ме — мен, глупака и лигльото — от бедата, която сам си бях докарал на главата… Трябваше нещо да направя… Незабавно трябваше да предприема нещо.

— … и накрая, седмо — разсъдливо говореше Едик, — на всеки специалист, а още повече на такава авторитетна организация, би трябвало да е ясно, другари, че така наречената Черна кутия е само термин от теорията на информацията, който няма нищо общо нито с определен цвят, нито с определена форма на какъвто и да било реален предмет. И последното нещо на този свят, което може да се нарече Черна кутия, е тази пишеща машина „Ремингтън“, окичена с възможно най-простите електрически приспособления, с които човек може да се снабди във всеки електротехнически магазин; и на мен ми се струва странно, че професор Избегало натрапва на авторитетната организация изобретение, което всъщност не е никакво изобретение, и решение, което може само да подкопае нейния авторитет.

— Протестирам — каза Заврънкулкис. — Първо, другарят представител отдолу наруши тук всички правила за водене на заседанията; взе думата, която никой не му е давал, а отгоре на това превиши и регламента. Това — първо. (С ужас видях, че печатът се залюля и слезе с няколко сантиметра надолу.) По-нататък — ние не можем да позволим на другаря представител да опозорява нашите най-способни хора, да очерня заслужилия професор и официален научен консултант, другаря Избегало, и да избелва стоящата тук пред нас и вече получила заслуженото одобрение на Тройката черна кутия. Това — второ. (Печатът се смъкна с още няколко сантиметра, а прешлените на Витка шумно изпукаха в залата.) Накрая, другарю представител, би трябвало да знаете, че Тройката не се интересува от никакви изобретения. Обект на разследване от Тройката е необясненото явление, в качеството на каквото в дадения случай се представя пред нас вече разгледаната и рационализирана черна кутия, наричана още евристична машина.

— Че то така, ако вземем да даваме думата на всеки представител, може да седим тука цяла нощ — обидено добави Головодов.

Печатът слезе още малко. Пролуката беше вече не повече от десет сантиметра.

— Това не е същата черна кутия — казах аз и проиграх два сантиметра. — Тази кутия не ми е нужна. (Още един сантиметър.) Протестирам! За какъв дявол ми е това старо кошче за боклук, в което има „Ремингтън“? Ще се оплача.

— Това си е Ваше право — великодушно рече Заврънкулкис и спечели още един сантиметър.

Едик отново заговори. Той повика на помощ духовете на Ломоносов и Айнщайн, цитира най-прогресивните централни вестници, възпя науката и нашите мъдри организатори, но всичко беше напразно. Накрая Лавър Федотович взе да се уморява от това затруднение и прекъсвайки оратора, произнесе само една дума:

— Неубедително.

Чу се тежък удар. Големият кръгъл печат се впи в заявката ми.