Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (3)

Първа глава

В ранния следобед седяхме на тревата в прашната градинка под прозорците на заводското управление и предъвквахме обяда си — всеки, както беше свикнал, Федя четеше „Китежградски новини“^[1], като прокарваше бавно по редовете черен възлест показалец; мрачният Витка Корнеев си дундуркаше връхлетелите го черни мисли; Едик Амперян питаше, а Роман Ойра-Ойра отговаряше; а аз, без да губя ценно време, се препичах на слънце гол до кръста. Комари и конски мухи не се мяркаха наоколо, навярно и те поглъщаха някъде обяда си.

Долу под ската, величествено се носеха кристалните бързеи на отровнооранжевите отпадъчни води на прохладната Китежа. На другия бряг се мержелееха на воля ширнали се тучни ливади, залети от придошлата река. По равния жълт насип, бълвайки бели кълба, досущ като детска играчка пълзеше влак. На хоризонта, забулени в мъглата от пара, синееха назъбените очертания на далечна гора. Малка летяща чиния завършваше своята еволюция над мрачните сиви кули на Старата крепост, отразявайки слънчевите зайчета.

Прозорците на заводското управление бяха отворени и се чуваше как пишещите машини вяло и неубедително отговарят на настойчивите откоси на сметачните калкулатори „Рейнметал“ в счетоводството. Ако си затвореше очите, човек лесно можеше да си представи, че е в района на тежки боеве с местно значение. В сутерена на управата, подвластен на сложния ритъм, отчетливо се открояваше гръмогласният тътен на печатащите механизми на табулаторите. Като пикиращи бомбардировачи виеха и трещяха в склада циркулярните триони. Скорострелни пневматични чукове изстрелваха пълнител след пълнител по бомбардировачите. В ремонтните работилници застрашително дрънчаха и свистяха гъсеничните вериги на танковете, а някъде в цеховете далекобойно ехтеше парен чук. В добавка край вратите на склада разтоварваха камион с поцинкована ламарина — звуците бяха сочни и доста военни, но ми беше трудно да намеря подходяща аналогия за тях.

— А това що за руини са? — попита Едик.

— На Стария Китежград — отвърна Роман.

— На същия този Китежград?

— Да. На същия. Ама от XII век.

— А защо кулите са само две? — попита Едик.

Роман му обясни, че преди обсадата били четири: Кикимора, Йокотевица, Отровна плюнка и Злодейница. Годзилата прегорила стената между Йокотевица и Злодейница, вмъкнала се в двора и се появила в тила на защитниците. Ама била много тъпа, според слуховете — най-грамадната и най-глупавата сред четириглавите лами. И хабер си нямала от тактика, пък и изобщо не се интересувала от такива работи, така че вместо да срине със съсредоточени удари кулите една след друга, се нахвърлила срещу четирите едновременно — нали си имала достатъчно глави. Обсадената крепост била пълна с видяла и патила самоотвержена сган^[2]: там били братята Разбойници — Соловей Одихмантиевич и Лягва Одихмантиевич, с тях било и Злото Еднооко, а също и съюзният зъл дух Кончар, по прякор Цирея. И Годзилата, естествено, си изпатила заради тъпотията и лакомията си. Наистина отначало й провървяло и надвила Кончар, страдащ този ден от вирусен грип, и тозчас в Отровна плюнка нахълтал, пламнал от алчност, лакеят на Годзилата — Вампира Беоулф — който впрочем тутакси прекратил военните действия и се отдал на пиянство и грабежи. Но това бил първият и единствен успех на Годзилата по време на цялата кампания; Соловей Одихмантиевич се биел необуздано весело на прага на Йокотевица. Като по-малък Лягва Одихмантиевич отстъпил първия етаж от Кикимора, но се закрепил на втория, разклатил силно кулата и се срутил заедно с нея върху атакуващата го глава в същия миг, когато хитрото и хладнокръвно Зло Еднооко подмамило дяснофланговата глава в пълните със селитра мази на Злодейница и вдигнало във въздуха кулата заедно с всичко, което било вътре в нея. Лишена от половината си глави, и без това гламавата Годзила съвсем оглупяла, взела да се мята насам-натам из крепостта, като правела на пихтия и свои, й чужди, и ритайки на всички страни, хукнала да бяга. Това бил краят на битката. Соловей Одихмантиевич пречукал пияния Беоулф с акустичен удар, след което той самият издъхнал от множеството изгаряния; Оцелелите вещици, таласъми, водни духове, самовили, кикимори и домашни призраци избили деморализираните върколаци, троли, гномове, сатири, наяди и дриади; но останали без предводители, стремглаво се разбягали из околните гори. Що се отнася до глупавата Годзила, вятърът я завял в голямото блато, дето сега се нарича Кравешката млака, и там тя бързо-бързо издъхнала от газова гангрена.

— Интересна история — рече Едик; вперил поглед в тъмните, обрасли с мъх скални отломки на Йокотевица и Отровна плюнка. — А входът там свободен ли е?

— Свободен е — каза Ромай. — Срещу петаче.

— Жалко — каза Едик. — Няма да имам време да се отбия. — Роман замълча, а Витка Корнеев се откъсна от черните си мисли и погледна Едик състрадателно. — А тази летяща чинийка? — попита Едик. — Тя наша ли е?

— Сигурно — каза Роман. — Някой колонист тренира. Да не си губи навиците.

— А къде е самата Колония?

— В градския парк. В оня край на града.

— Защо не наминем, а? — предложи Едик.

— Ако успеем — каза Роман.

Едик погледна часовника си.

— Четири часа е вече — загрижено каза той. — До заседанието остава един час, но може би ще успеем? Докато разговаряме, докато подпишат документите…

— Докато ти подпишат тук документите, смотаняк нещастен — грубо каза Корнеев, — и докато приключат всички разговори с тия, вярвай ми, ще имаш време да се къпеш до втръсване, да се печеш на слънце до насита, на ски да се пързаляш колкото си щеш и даже да се ожениш и да се разведеш (Едик го погледна втрещен), от Колонията ще те втриса, а от тия глупави развалини ще ти се повдига…

— Какво му става? — обърна се Едик към Роман.

Без да му отговори. Роман се излегна по гръб и кръстоса крак върху крак. Тогава Едик извърна очи към мен. А очите му бяха едни такива чисти, наивни, и целият той беше някак различен от нас, един такъв уверен в могъществото на разума, свежо творение на неговия отдел „Линейно щастие“, още дъхащо на ябълки и детски смях; един такъв облагороден — облагороден от приятелството с умни и добри хора, облагороден от рационални и справедливи помисли, облагороден от свежия планински въздух на чистото знание… Преди две седмици Витка и Роман също бяха такива.

— Едик — ласкаво му рекох аз, — виждам, че се каниш тази вечер да се върнеш в института^[3]?

— Да — отвърна Едик. — Защо?

— И нямаш време, нали? Цялата апаратура е готова и утре искаш да започнеш още от сутринта?

— Естествено…

— И ти толкова нямаш търпение да започнеш, че просто не можеш да си позволиш да останеш тук още един ден, за да разгледаш Колонията.

— Да. Така е… Макар че с удоволствие бих останал, ама… Защо питаш?

— А не ти ли се иска внимателно да разгледаш крепостта? — попитах го аз.

— Или да потърсиш зъбите на Годзилата, избити от Соловей Одихмантиевич? — предложи му Роман.

— И да се позабавляваш с момичетата — тъжно рече Витка. — Ех, какви момичета има в Китежград!

— Не разбирам, момчета! — каза Едик, толкова обиден, та чак долната му устна се поду. — Никак не е смешно!

— Представа нямаш колко не е смешно всичко това! — каза Роман. — Дори през ум не ти мина да попиташ защо висим тук толкова дълго. Саша — вече втори месец, а ние с Витка — от три седмици. Възможно ли е, не дай боже, да си станал егоист?

— Как… защо? Саша има работа в завода…

— Ами ние с Витка?

— Не знам… И откъде да знам… Трябва ли да мисля за това?!

— Егоист! — тъжно закима Роман, убеден в правотата на това ужасно предположение по отношение на Едик. — Федя, полюбувайте му се, моля! Вижте го хубаво! Ето така изглежда един истински егоист!

Федя трепна, погледна към Едик над вестника, мъчително се намръщи и понеже и двете му ръце бяха заети, напълно объркан, вирна десния си крак, свали с него пенснето и взе да трие лещите с крачола на панталона си.

— Според мен… — промълви той смутено — Едик не е… егоист… Не може да бъде… В никакъв случай…

— Благодаря Ви, Федя — вежливо рече Едик. — Това беше шега. — Той ни огледа. — Искате да кажете, че тук цари някаква бюрократична мудност, заради която ще бъда принуден да се забавя, така ли?

— Не — казах аз. — За съжаление, изобщо не става дума за прословутата наша, многократно описана и разобличавана, бюрократична мудност.

— Каква ти мудност! — презрително рече Витка и се изплю през зъби върху глухарчето. Глухарчето увехна.

— Ех, мудност! — замечтано рече Роман. — Мудността, Едик, всъщност е прекрасно нещо! Преди носиш за подпис някое изходящо писмо на счетоводителя, а този нехранимайко те препраща за одобрение от директора… Отиваш при директора, а директорът, естествено, е на съвещание. Трябва да почакаш. Сядаш в кожените кресла, разменяш някоя и друга любезност със секретарката, преглеждаш пресата, а по някое време гледаш — и съвещанието свършило. Връщаш се при счетоводителя, а счетоводителят, този пройдоха неден, отишъл на обяд… Сядаш в кожените кресла, разменяш по някоя любезност с помощничката му…

— Златни хора! — рече Витка. — За два-три дни писмото е готово!

— А тук как е? — с интерес попита Едик.

— А тук, Едик — казах аз, — се среща нещо, което дори и в завода не можеш да го видиш. Тука си имаме ТПРУ на НЯ.

— И какво толкова? Знам я.

— Ти знаеш какво е ТПРУ на НЯ? — осведоми се Роман.

— Знам. Тройка по разпределение и употреба на необяснимите явления.

Витка дрезгаво се изхили.

— Да — рече Роман, като клатеше глава. — Разпределение, значи, и употреба… Как си го представяш това?

Едик повдигна рамене.

— Какво трябва да си представям и защо? Преди два месеца подадох заявка. Преди месец любезно ме уведомиха, че заявката ми е регистрирана. Днес ми потрябва експонат от Колонията за необяснени явления и аз пристигнах за него. Това е всичко.

— Калпазани! — възкликна внезапно появилият се Панург^[4]. — Заклети счетоводители! А между другото, матриархатът има своите предимства. В Централния московски басейн някакъв гражданин се изхитрил да се гмурка под къпещите се жени и да ги бара по краката. Ама ето че една от къпещите се издебнала подходящия момент и ловко сритала нахалника в главата. — Панург се разсмя с цяло гърло. — Тя го уцелила право в челюстта, сетне излязла от басейна и отишла да се облича. Минало доста време, а от нахалния гражданин нямало и помен. Накрая го извадили… — Панург отново взе да се хили неистово. — Измъкнали… го… — Панург едва говореше от смях. — Най-сетне го измъкнали, а той… вече студен! И челюстта му — счупена…

Всички ние освен Едик също се поддадохме на ужасния смях, макар че аз изпитвах някакъв леден трепет. Роман беше побледнял, а по обраслия с козина тил на Федя премина вълна. А пък Витка спря да се смее, изплю се върху трицветната детелина и попита Едик:

— Разбра ли?

— Не съвсем — каза Едик, вперил очи в Панург, който триеше очите си с шутовската си шапка.

— Не ти ли е смешно? — попита Витка.

— Честно казано, не — отвърна Едик.

— Нищо, ще свикнеш — обеща му Витка. — Имаш още време.

— Да — каза Роман. — Сега ще имаш доста време. Ни кога през живота си не си имал толкова много време И сега ще ти обясня защо. ТПРУ на НЯ, Едик, не е Тройка по разпределение и употреба на необяснимите явления. ТПРУ на НЯ, Едик, е Тройка по тяхното рационализиране и утилизиране.

— И какво от това? — попита Едик.

— Той си въобразява, че ТПРУ на НЯ е нещо като началник на склад — със съжаление каза Роман, обръщайки се към мен и Витка. — Той, наивникът, си мисли, че е достатъчно да представи заявката и ще получи всичко, което му се полага. А какво е ТПРУ на НЯ? — зададе той риторично въпроса си в пространството, но аз веднага откликнах:

— ТПРУ на НЯ е авторитетен административен орган, неотклонно и неуморно изпълняващ своите функции, който никога не прехвърля своите компетенции на други административни органи.

— Разбра ли сега? — обърна се Витка към Едик. — Началникът на склада си е началник на склада, а ТПРУ на НЯ…

— … си е ТПРУ на НЯ.

— Извинете… — рече Едик, но Роман продължи:

— Какво означава рационализиране?

— Рационализирането — мрачно отвърна Витка — е такава дяволски гадна манипулация, при която необясненото явление се въздига или принизява от авторитетни глупаци до равнището на баналното всекидневие.

— Чакайте малко… — смутено рече Едик.

— А какво е утилизиране? — попита Роман.

— Утилизирането — казах аз на Едик — е признаването или категоричното непризнаване на правото на съществуване на рационализираното явление в нашия тленен реален свят.

Едик пак се опита да каже нещо, но Роман го изпревари.

— Решенията на Тройката могат ли да се обжалват?

— Да. Могат — казах аз, — но без никакъв резултат.

— Иди се оплаквай на арменския поп — разясни Корнеев.

Едик се умълча. Решителността и благородната готовност да протестира бавно се изпариха и физиономията му посърна.

— Тройката взема ли под внимание — с тон на провинциален адвокат попита Роман — препоръките и пожеланията на заинтересованите лица?

— Не. Не ги взема под внимание — казах аз, — макар че ги разглежда. По реда на постъпването им…

— Заинтересовано лице по смисъла на… — започна Роман, но Едик го прекъсна ужасен:

— Не казвай, че имат и печат?!

— Уви, да — кимна Роман.

— Голям ли е?

— Много голям! — рече Роман.

— Ти такъв не си и помирисвал даже! — добави Витка.

— И е кръгъл?!

— Дяволски кръгъл! — каза Роман. — Никакъв шанс нямаш.

— Но не може ли… — смотолеви Едик, като с видимо усилие се опита да сподави объркването си. — Ако да речем… се опитаме да преобразуваме кръга в квадрат?… Като използваме трансформацията на Киврин-Опенхаймер^[5]?

Роман поклати глава:

— Детерминантата на Жемайтис^[6] е равна на нула.

— Искаш да кажеш, че клони към нула?

Витка неприятно се изхили.

— Добре че беше ти да ни отвориш очите, другарю Амперян! Равна! Равна на нула!

— Детерминантата на Жемайтис е равна на нула — повтори Роман. — Плътността на административното поле във всяка достъпна точка превишава числото на Один^[7], административната устойчивост е абсолютна, така че всички условия на Теоремата за легалното въздействие са изпълнени…

— И ние с теб сме спипани на местопрестъплението без гащи! — завърши Витка.

Едик беше смазан. Той все още размахваше лапички, мърдаше си мустаците и пърхаше с криле, но това бяха чисто рефлекторни действия. Известно време Едик беззвучно отваряше и затваряше уста, сетне от нищото в ръцете му се появи луксозен кожен бележник със златен надпис „Делегат на градската профсъюзна конференция“, той започна бясно да драска с перомолива в него, като постоянно чупеше графита и нетърпеливо изтикваше нов напред, после канцеларските принадлежности отново изчезнаха в нищото и той взе да дъвче без всякакъв апетит палците си, безсмислено вперил ококорените си очи в пасторалния пейзаж зад реката. Всички мълчаха. Роман лежеше по гръб, кръстосал крак върху крак, и май спеше. Витка, който отново беше потънал в океан от черни мисли, шумно сумтеше и оплескваше околната среда с отровната си плюнка. Понеже не можех да понеса това сърцераздирателно зрелище, аз извърнах очи и взех да гледам как Федя чете.

Федя беше благо, добро и деликатно същество, но същевременно и много упорит. Четенето му се отдаваше с огромен труд. Всеки от нас отдавна би се отказал от тази работа, изискваща неимоверни усилия, и би признал, че е посредствен и негоден. Но Федя беше същество от друга, по-особена порода. Той гризеше гранита, без да щади нито зъбите си, нито скалата, Федя бавно плъзгаше пръста си по всеки нов ред, като се задържаше повечко на „щ“ и „ъ“, трудолюбиво стенеше, добросъвестно мърдаше големите си сиви джуки, провиснали и гъвкави като на шимпанзе, а щом се натъкнеше на точка и запетая, замираше за дълго, сбръчкал чело като мех на акордеон, като нервно потрепваше с бая отдалечените палци на краката си. Докато го гледах, той се добра до думата „дезоксирибонуклеинова“, два пъти се опита да я превземе на абордаж, не успя, опита се да я погълне на срички, обърка се, преброи буквите, разтрепери се и плахо погледна към мен. Пенснето му косо и странно стърчеше над широките му ноздри.

— Дезоксирибонуклеинова — казах аз. — Това е киселина. Дезоксирибонуклеинова киселина.

Като се усмихваше жално, той оправи пенснето си.

— Киселина — глухо повтори Федя. — А защо е такава?

— По друг начин не можеш да я наречеш — рекох аз със съчувствие. — По-добре използвайте съкращението ДНК, Федя. Така че прескочете това и четете по-нататък!

— Да-да — каза той. — По-добре да го прескоча… Саша, а какво е детска градина?

— Детска градина? Детска градина… — замислих се аз. — Детска градина се нарича организацията, която се грижи за децата в предучилищна възраст, докато родителите им са заети в производството.

— Благодаря, Саша — каза Федя, но по тона му усетих, че не е много доволен от отговора.

— А какво пише там? — попитах аз.

— „Аз ръководя аптека, а не детска градина…“ — прочете бавно, на срички Федя.

— Ясно — казах аз. — Завеждащият китежградската аптека е подложен на принципна критика, че възпрепятства издигането на младите кадри? Така ли е?

— Изглежда… — каза Федя неуверено. — Но все пак не схващам… Нали аптеката е магазин, където продават лекарства?… Знаете ли, Саша, вече разбирам все по-малко и по-малко от преди. Да не би той да не желае да продава лекарства на децата в предучилищна възраст, докато родителите им са заети в производството? Ако е така, той е прав. Децата са още малки и не разбират… А тези млади кадри какви са? Просто млади хора ли?… Да, правилно. Тук има такава дума. Кад-ри… Ето я. Не, не разбирам.

— Завеждащият иска да каже — поясних аз, — че в аптеката са му нужни опитни работници, а не млади хора, които той метафорично сравнява с децата в предучилищна възраст.

— Аха — каза Федя. — Това е друго нещо. Как може да ги сравнява? Тогава той не е прав! Младите хора, да речем, като Вас, Саша, са едно, а малките деца — съвсем друго нещо. Правилно го критикуват. Знаете ли, аз също не обичам, когато човек иска да каже едно, а говори съвсем друго. Помните ли, когато Бърборан нарече Спиридон „дърт пън“? А защо? Дървеницата искаше да каже, че Спиридон не е достатъчно интелигентен, макар това да беше абсолютно неправилно, защото, поне според мен, Спиридон е най-интелигентният сред нас, в което няма нищо чудно, ако имаме предвид колко дълго е живял на този свят, затова изобщо не разбирам как може да се използва подобно сравнение, да се прибягва до употребата на такъв съвършено неприемлив образ, който да свързва едно грубо парче дърво с такова деликатно същество? Или бъркам? — С известна тревога той се наклони напред и ме погледна право в очите.

Понечих да му отвърна, но веднага си представих в какви дебри ни предстоеше да се набутаме и как трябваше да обяснявам каква е разликата между метафора, алегория, хипербола и проста ругатня, защо е нужно човек да знае всичко това и каква е тук ролята на възпитанието, навиците, богатството на речника, емоциите, вкуса към словото, начетеността, равнището на общата култура, чувството за хумор и чувството за такт, какво е това хумор и какво е такт: и като си представих всичко това, аз се ужасих и възкликнах:

— Вие сте абсолютно прав, Федя!

Той отново се захвана да чете, а аз го гледах и си мислех какво чудовищно могъщество обладава Големият кръгъл печат, щом само един-единствен негов досег до хартията се е оказал достатъчен навеки да зароби този свободолюбив снежен човек, този добродушен и деликатен властелин на непристъпните висини, и да го превърне във вулгарен експонат, в нагледно пособие на популярните лекции по основи на дарвинизма. После дочух дискретно крякане и се обърнах. Кътинчо, естествено, се беше появил тъкмо навреме. Той беше кацнал на покрива на заводското управление и срамежливо гледаше към нас. Махнах му с ръка и го подмамих с пръсти. Той, както винаги, страшно се притесни и запристъпва назад. Подканих го отново, потупвайки с длан тревата до себе си. Кътинчо съвсем се смути и се скри зад комина. Аз се натъжих, подпрях с длан брадата си и се загледах в купчината бракувани магически пръчки сред останалия боклук край оградата.

От заводския стол излезе шумна компания млади работнички. Щом съзряха Федя, те взеха да подръпват забрадките си, да пооправят прическите си, да премигват на парцали, да се подхилкват и изобщо да се кипрят и фръцкат по всякакъв, присъщ на възрастта им, начин, Федя се дръпна и понечи да избяга, но устоя на порива, сведе глава и взе да чеше до болка рижата козина на лявата си ръка под лакътя. Девойките веднага забелязаха смущението му и подеха частушка, възпяваща щастливото брачно съжителство, Федя тъжно се усмихваше. Момичетата взеха да му подвикват и да го канят довечера на танцова забава, Федя се изпоти. Когато групичката отмина, той въздъхна тежко и престана да се усмихва.

— Вие се ползвате с голям успех, Федя — с неприкрита завист рекох аз.

— Да. Това ме измъчва много — промълви Федя. — Вие не ме разбирате, защото тук, при вас, редът е съвсем друг. А там горе, при нас в планините, е матриархат… И аз не съм свикнал… Абсолютно нетърпимо е, когато толкова много девойки ти обръщат внимание едновременно. У нас такова поведение би предизвикало огромни беди… Впрочем в планината това просто е невъзможно.

— Истината е, че и у нас твърде рядко се случват такива неща — възразих аз. — Пък и момичетата по-скоро се шегуваха, отколкото имаха сериозни намерения…

Витка внезапно изрева:

— Грабй и дим да те няма! Плюя аз на тия гадове! Помисли си само! Печат… Като че ли за първи път…

— Най-важното в нашето положение е спокойствието — каза Роман, без да отваря очи. — Трябва да проявим търпение и ледено хладнокръвие. Трябва да намерим верния подход.

— Най-важното в нашето положение е навреме да се изтръгнем от ноктите им — възрази Корнеев. — Като същевременно гледаме да не си тръгнем с празни ръце, а да отнесем нещо в клюновете си — добави той.

— Не-не — дойде на себе си Едик. — Най-важното в нашето положение е да не сторим нещо, от което после ще се срамуваме.

Аз погледнах часовника си.

— Най-важното в нашето положение е да не закъснеем за началото на заседанието. Лавър Федотович никак не одобрява закъсненията.

Ние станахме. Вежливият Федя също се изправи. Когато излязохме от градинката, се обърнах, Федя отново четеше, а Кътинчо седеше до него и пробваше със зъби стават ли за ядене звънчетата от шутовската шапка на Панург, която той постоянно забравяше.