Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (2)

Бележка на преводача

Перипетиите, през които премина първият български превод на „Приказка за Тройката“, доста напомнят на злощастната съдба на оригинала. Навярно никога нямаше да се добера до сакралните инкриминирани броеве на списание „Ангара“, които бяха иззети от всички публични библиотеки в СССР още през 1969 г., ако с тази непосилна задача не се беше заела директорката на библиотеката във Варна Людмила Стоянова. Активен участник в създаването на Библиотека „Галактика“, за която написа много предговори, и голяма ценителка и познавачка на творчеството на братя Стругацки, тя положи неимоверни усилия да достави по линия на междубиблиотечната заемна служба инкриминираните екземпляри на списанието. Накрая опасната работа свърши нейна приятелка от секретния отдел на една от „побратимените“ библиотеки. През 80-те години на миналия век копирните машини у нас бяха голяма рядкост и само за формат А4, така че се наложи да копирам всяка страница на голямоформатното списание на четири части, които после да изрязвам и монтирам. Навярно се досещате колко скъпо ми беше единственото копие, с което се сдобих!

Изпитах невъобразимо удоволствие да преведа блестящия, остроумен и язвителен текст на братя Стругацки. Почти бях приключил, когато в няколко броя на списание „Смена“ започна да излиза първоначалният вариант на повестта. Дали защото го четях „на час по лъжичка“, или защото бях влюбен в толкова скъпата ми „кратка“ версия от „Ангара“, но събрах кураж и написах писмо на Аркадий Натанович с молба да ми разрешат да продължа работата по „Приказка за Тройката — 2“ и да издадем на български този вариант на повестта. По-големият от братята великодушно се съгласи и само риторично попита: „Така и не разбрах кога успяхте да се сдушите с по-малкото ми братче по въпроса?“.

Окрилен, завърших превода и гордо го предадох на колегите от пловдивското издателство „Христо Г. Данов“. И настана… мълчание. После тръгнаха странни слухове: Всесъюзната агенция за авторско право категорично отказала да сключи договор за издаването на „Приказка за Тройката“ на български… В Съветския съюз се водело разследване как инкриминираните броеве на списание „Ангара“ са попаднали в България… Някой откраднал от директора на пловдивското издателство ксерокопието на повестта, докато той пътувал с влака за София… Неизвестността продължи повече от година. После дойде 1989 г. и тоталитарната система, която ми изглеждаше вечна, изведнъж рухна. Увлечен от събитията, за известно време забравих за „превода в чекмеджето ми“. Провалът на преврата срещу Горбачов, ранната смърт на Аркадий Стругацки и поемането на властта от Елцин ми създадоха илюзията, че „времето на Тройките“ безвъзвратно е отминало.

През 1993 г. младият ентусиазиран колега Константин Щерев^[1] от варненската издателска къща „Дизайн“ извади от чекмеджето ми и отпечата отдавна готовия превод на „Приказка за Тройката“, но дали заради скромния тираж, или защото „времената вече бяха други“, у нас тази повест на братя Стругацки не придоби огромната популярност, която и до днес има в Русия.

Трийсет години след превода на съкратената версия, вече „с други очи“, отново прочетох нецензурирания вариант на „Приказка за Тройката“. И плеядата от непознати досега на българския читател герои — петият член на Тройката (вечно спящият по време на заседанията полковник от мотокавалерията); безименният течен пришълец, кротко обитаващ десетлитров буркан от кисели краставички; колосалният мъдър калмар Спиридон (Пълномощен посланик на Генералната общност на Гигантските древни главоноги, състояща се само от него) и внезапно появяващият се от романа „Гаргантюа и Пантагрюел“ и изчезващ Панург — този път ме накараха да се влюбя в него. Днес, когато сме свидетели на „носталгични“ опити да съзрем някаква романтика в тоталитарната система и да забравим за мракобесието на сталинските Тройки, мисля, че е време да прочетем и нецензурираната версия на „Приказка за Тройката“.