Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (7)

Пета глава

Вечерното заседание не се състоя. Официално ни беше съобщено, че Лавър Федотович и другарите Головодов и Избегало се отровили с гъби по време на обяда и лекарят препоръчал на всички да полежат до утре. Обаче педантичният комендант не повярва на официалната версия. Пред нас той позвъни в хотела и говори със своя кръстник, салонен управител в ресторанта. И какво излезе? Оказа се, че по време на обяда Лавър Федотович се изправил срещу другаря Головодов в практическа дискусия относно гастрономичните предимства на добре изпържения бифтек пред кървавия бифтек. И в стремежа си да изяснят на практика кое от тези състояния на бифтека е най-любимо на народа, и следователно — най-перспективно, с конячето и няколкото халби златно пилзенско похапнали по четири експериментални порции от фонда на шеф-готвача. Сега били много зле, охкали и пъшкали в леглата и поне до утре изобщо не бивало да се показват пред хора.

Комендантът сияеше от радост като ученик, чийто любим учител внезапно и тежко се е разболял. Аз — също. Само Едик беше недоволен. Той тъкмо се канеше да организира на вечерното заседание поредния сеанс по позитивна реморализация на цялата компания.

Ние си купихме по чашка сладолед, сбогувахме се с коменданта и поехме към хотела. По пътя, иззад ъгъла, върху мен връхлетя старецът Еделвайс. Пъхнах му в ръката една рубла, но този път тя нямаше обичайното въздействие върху него. Дадох му и сладоледа си, но пак не можах да го отпратя. Материалните облаги вече не го интересуваха. Той жадуваше за духовни блага. Държеше да се включа като ръководител в работата по усъвършенстването и модернизацията на неговия евристичен агрегат, като на първо време съставя разгърнат план за сътрудничеството ни за три години напред (докато той завърши своята редовна аспирантура). След пет минути задушевен разговор с него съвсем ми притъмня пред очите, вече се канех да изрека тежки думи и почти бях готов да осъществя страшните си намерения. Спаси го Едик. „Такъв род занятие — вежливо, но твърдо му обясни той — би следвало да започне с грижливо изучаване на литературата по този въпрос. Вие чели ли сте книгата «Азбука на радиотехниката»?“ Книга? На стареца изобщо не му се беше случвало да чете книга и той нямаше никакво намерение да крие това. „Прекрасно! — казах аз, връщайки се към живот. — Незабавно си извадете читателска карта в библиотеката, вземете оттам «Азбуката», «Геометрията» на Кисельов^[1] и нещо по алгебра за осми клас. Прочетете ги и ги конспектирайте! И докато не свършите тази работа, бъдете така добър да не ме безпокоите.“ Старчето тъкмо ме попита какво е това алгебра и му се наложи да се отдалечи, защото тежкият му агрегат го увлече настрани — явно на евристичната машина й беше омръзнало да стои мирна.

Горе в хотелската ни стая заварихме следното: Витка Корнеев, видимо доволен, се беше изтегнал с обувките на моето легло и философстваше на тема „свободната воля“. Роман, гол до кръста, стоеше прав до прозореца и Федя внимателно мажеше зачервения му, изгорял от слънцето гръб с някаква жълта гадост, воняща силно на аптека. Дървеницата Бърборан се катереше по стената със запушен нос, като ги гледаше с видимо неодобрение, изчаквайки по-благоприятен случай да им каже някои тежки думи.

— А, работохолиците! — провикна се Витка, щом ни видя, и си свали краката от леглото. — Назаседавахте ли се? Как е със здравето многоуважаемият другар Вуня-ков? Успяхте ли да утилизирате дело номер шестдесет и четвърто? Наляхте ли на всекиго по чашка, или просто го изсипахте в мивката?

— Аха, значи все пак ти си надробил тази попара? — каза Едик.

— Граби и бягай — отвърна му Витка. — Сто пъти съм ви го казвал.

— Разкарай се от леглото ми! — сръгах го аз.

— Хиляда пъти съм ви го казвал, хапльовци такива — скара ни се Витка, докато се местеше от моето на своето легло. — Никога не очаквайте милост от природата и от бюрокрацията! Аз например никога не чакам. Избирам подходящия момент, захапвам и късам със зъби и нокти. Ама знам, че вие сте прекалено порядъчни и морални хора. Без мен вие тука отдавна да сте загинали. Добре че съм аз! И аз днес ще уредя всичко. Ще удавя дядката Еделвайс в канала и ще отворя шлюза. Какво друго ти трябва, Саша? Черната кутия, нали? Ще имаш твоята Черна кутия, знам къде я държат… Сега да видим Амперян. На тебе какво ти трябва, Амперян? А на тебе, Бърборане? Я ми дайте някаква кутийка…

С тези думи той сграбчи Дървеницата за крака и се опита да я отскубне от стената, но Бърборан се разпищя с такъв ужасен глас, че от съседната стая взеха да тропат по стената и с груби ругатни ни приканиха да прекратим това безобразие. Витка пусна Дървеницата и Бърборан, обиден, се отдръпна, като се захвана да масажира травмирания си крак.

Витка изостави назидателния тон и взе по-спокойно да разказва как снощи проникнал по водосточната тръба в павилиона, където отлежавал, затворен в своя керамичен снаряд, Течният пришълец; как дълго време се мъчил да отвори контейнера, как накрая, въпреки непрогледната тъмнина, успял да го разбие с поглед над бидона, който взел „назаем“ от килера на коменданта („той е организирал там истинска мандра, и сепаратор има даже, кулакът му с кулак!“); как после дълго търсил какво да налее в изпразнения контейнер, докато не попаднал в мазата на каца с някаква помия… В института той се телепортирал в два часа през нощта, работил като луд до обяд, изпитал огромно удоволствие и постигнал засега доста скромни резултати; и ето че отново е тук, свеж и изпълнен със сили като д’Артанян, чиято шпага винаги е в услуга на приятелите. Пришълецът изпраща на всички поздрави. Той твърди, че само в лабораторията на Витка за първи път се почувствал като у дома си на Земята. А бидона той, Витка, честно е домъкнал обратно, защото той, Витка, е учен, а не някакъв домашен крадец-кокошкар, и сега има намерение при първа възможност да върне бидона на неговия собственик. Така че, ако някой си е набелязал нещо за крадене на територията на Колонията, то, за бога, не се стеснявайте, Витка винаги е насреща.

Роман се отнесе, общо взето, с разбиране към разказа на Витка, макар да го слушаше за втори път и този втори път, по неговите думи, с нищо не се отличаваше от първия: и самохвалството беше същото, и съмнителните признания за честността му си бяха същите.

Аз с неприкрито възхищение обявих Витка за хулиган и престъпник. Едик явно беше съкрушен и каза, че това е нечестно, че това си е свинщина, откъдето и да го погледнеш, че заради Витка комендантът днес едва не получи инфаркт, че това не е правилният подход, че Витка преиграва, че порядъчните хора не постъпват по този начин и така нататък.

Витка се изкиска иронично и попита как постъпват порядъчните хора. Той, Витка, е много любопитен да узнае как обикновено постъпват порядъчните хора в такава ситуация. Той, Витка, вече половин месец очаква някакви порядъчни резултати от действията на порядъчните хора. Може би порядъчните хора все пак ще благоволят да му отворят очите — на него, на заклетия престъпник Витка — как биха постъпили те, порядъчните хора. И може би, най-накрая, те ще вземат все пак да сторят нещо, било то и порядъчно?

Едик отбеляза, че наистина е много по-трудно човек да е порядъчен, отколкото заклет престъпник. Действията на порядъчните хора винаги са насочени към облагородяване на обкръжаващия ни свят. Порядъчните хора не могат да изпитват удовлетворение, ако успеят да постигнат дори най-благородната цел с неблагородни средства. Затова положението на порядъчния човек е много по-трудно в сравнение с положението на заклетия престъпник, защото порядъчният човек е принуден грижливо и взискателно да подбира средствата за постигане на целите си във всеки конкретен случай.

Витка отвърна, че отдавна е забелязал колко силни на теория са така наречените порядъчни хора по всяко време. Ала него, Витка, сега ни най малко не го интересува теорията, в този момент най-вече го интересува практическата дейност на порядъчните хора. Не го ли принуждават — него. Витка, да възприеме за образец на тази дейност жалкия благотворителен спектакъл, разигран от другаря Амперян на вчерашното вечерно заседание? („… Като си се хванал веднъж, докарай нещата докрай, чистоплътен хапльо; да беше довършил насила облагородените лешояди и насила облагородения глупак Еделвайс — това щеше да бъде добре свършена работа, а то какво се получи — нищо, гарнирано с розови сополи…“).

Едик почервеня като домат, заяви, че Витка абсолютно нищо не разбира от методиката на позитивната реморализация, поради което той, Едик, изобщо не се чувства засегнат от тези плоски и невежи нападки. Той, Едик, и по-нататък ще продължава да опитва да издигне Тройката до най-високото човешко равнище, макар че той, Едик, изобщо не може да гарантира стопроцентов успех, но той, Едик, засега не вижда друг път съществено да се усъвършенства този участък от заобикалящия ни свят. Той, Едик, обаче предполага, че по-нататъшната дискусия в такъв тон неизбежно ще се изроди във вулгарна препирня, каноните на която Корнеев владее до съвършенство, затова той, Едик, моли да се изкажат по съществото на спора както тук присъстващият Александър Привалов, известен със своята доброта и обективност, така и тук присъстващият Роман Ойра-Ойра, най-старшият сред магистрите.

Известният със своята доброта и обективност Александър Привалов, в мое лице, честно и откровено заяви, че целият този проблем му се струва изсмукан от пръстите, макар че би могъл да бъде оценен и като непредставляващ особен интерес, като изключим изказаната мимоходом идея за давещия се в канала дядка Еделвайс. Той, добрият и обективен Привалов, ще стиска зъби до събота, когато Тройката ще разглежда дело номер деветдесет и седмо; той се надява да спечели това дело и после завинаги да напусне Китежград, отнасяйки в клюна си Черната кутия. А дотогава смята с всички разумни средства да изразява своята гореща заинтересованост от дейността на Тройката и да присъства на всички заседания без изключение, за да може да използва всеки предоставен му от съдбата шанс.

В момента, когато започваше своето изказване, най-старшият от магистрите тъкмо се беше погрижил за безукорния овал на ноктите си, беше намазал обилно с крем възпалените си от честото бръснене скули и беше разгърнал въртящата се поставка с всичките си осемнадесет вратовръзки от тринадесет държави, като решаваше сложната задача за оптималния избор. Той започна своето официално изявление с констатацията, че тук всички са прави, всеки по своему, и следователно никой не е прав. Той, най-старшият от магистрите, от все сърце приветства благородното намерение на Е. Амперян да разобличи членовете на Тройката в техните собствени очи и да им покаже какви биха могли да бъдат, ако не бяха такива, каквито са. Той, Роман, винаги е смятал, че позитивната деморализация е висша форма на въздействие на човека върху човека, но той. Роман, намира за нужно да напомни, че не винаги висшата форма на въздействие в същото време е и най-ефективна. Той, Роман, от всяка гледна точка приветства положителния фатализъм на А. Привалов, неговото, на А. Привалов, безпределно упование в щастливата случайност, защото, каквото и да разправят хората, късметът е неотменна съставна част на всяко начинание. Но все пак той, Роман (най-старшият магистър), напомня, че в нашия реален свят вероятността човек да има късмет винаги е била и си остава значително по-малка, отколкото вероятността да няма късмет. Накрая деянията на В. Корнеев предизвикват у него, у Роман, чувството на неволно възхищение, което чувство впрочем до голяма степен се помрачава от осъзнаването на факта, че въпросните деяния се простират отвъд границите на морала. Не, той, най-старшият от магистрите, не може да посочи универсалното решение на повдигнатите тук въпроси. На него му се струва напълно естествено, че всеки от присъстващите има свое собствено решение в съзвучие със своята духовна нагласа. Например той. Роман, гледа сега в това огледало и вижда в него едно мургаво, изпито лице, две блестящи, страстни черни очи и един изключително рядък за тези географски ширини, и затова много дефицитен, гърбав гасконски нос. В същото време другарят Голтак, изключително авторитетен администратор и едновременно с това много близък приятел на небезизвестния другар Вуняков, има сред многото си деца и една любима дъщеря, на възраст за женене, на име Ирина. Изричайки това име, той, Роман, се надява, че е казал вече повече от достатъчно и трябва само да добави, че другарят Голтак, доколкото му е известно, никога и нищо не е отказал на другарката Ирина; че другарят Вуняков, както се говори, с голямо желание изпълнява практически всички молби на другаря Голтак и задачата 8 такъв случай се свежда просто до създаването на подходящи условия другарката Ирина да изгаря от желание да изпълнява всички по-съществени молби на другаря Роман, най-старшия от магистрите. Досега в своя актив той може да причисли: трите безсънни нощи, запълнени с изразително четене и наизустяване на стиховете от едно томче на поета Гумильов^[2]; две кошмарни вечери, прекарани у другаря Голтак в обсъждане на специфичното гукане (хор-хор и цик-цик) на горските бекаси и гръмките призиви за бой (чуу-ишш) на тетревите в размножителния период; ежедневното мъчително бръснене с класическа самобръсначка; изгорелия на плажа гръб, продължително излаган на жаркото слънце, и хроничната болка в лицевите мускули заради неслизащата от лицето му мъжествена усмивка.

— Затова победата ми е гарантирана! — заключи Роман, обличайки сакото си. — И тогава няма да ви забравя, драги мои фаталисти, моралисти и заклети престъпници!

Той ни махна за сбогом, закачи мъжествената усмивка на лицето си и излезе, като си подсвиркваше. Загубил всякаква надежда, че някой ще се заинтересува от неговото мнение, Дървеницата с независим вид се измъкна след него. Чак сега забелязах, че и Федя вече не е в стаята. Той вземаше много присърце всяко напрежение в нашите отношения и вероятно бе сметнал, че е по-благоразумно да се оттегли, когато Битка се развика на Едик.

— Стига сме си чесали езиците, а? — рекох аз, уморен. — Какво ще кажете да се поразходим малко?

— Знам само едно — каза Едик, като с лека ръка пусна покрай ушите си предложението ми. — Всичко, което наговори тук, Викторе, ти никога няма да посмееш да повториш нито пред Жан Жакомо, нито пред Фьодор Семъонович. И във всеки случай ти никога няма да им разкажеш как се докопа до пришълеца.

Това беше жесток и силен удар под кръста. Направо бях поразен как вежливият Едик си го позволи. Жан Жакомо и Фьодор Семьонович, учителят на Витка, принадлежаха към изключително тесния кръг от хора, които Витка уважаваше, обичаше и на които изобщо обръщаше внимание.

Грубиянът Корнеев, който допреди миг нахално се зъбеше в лицето на Едик, изведнъж помръкна като удавник. Той потърси груби, обидни думи, но не ги намираше. Тогава прибягна до груби жестове. Скочи и се затича като паяк по тавана. После се превърна в камък. Повися там замислен и когато реши какво да прави, си върна предишния вид. Измъкна изпод леглото бидона на коменданта, грижливо го намести в средата на стаята, отдръпна се в ъгъла, затича се и го срита с такава сила, че бидонът изчезна. Тогава Витка ни огледа с пожълтелите си очи и изрева: „Е, вървете по дяволите, вегетарианци!“, и самият той изчезна.

Няколко минути ние с Едик седяхме и мълчахме. Нямаше какво да си кажем. После Едик тихичко рече:

— Ще ми се да разгледам Колонията, Саша. Ще ми я покажеш ли?

— Да вървим — казах аз. — Само че няма да те придружа, и сам можеш да разгледаш всичко. Обещах на Спиридон да му почета малко.

Едик не възрази. Аз взех папката с японските материали и двамата излязохме в коридора, по който, сложил ръце на гърба, се разхождаше Дървеницата Бърборан, дълбокомислено вглъбен в някакви свои усещания. Уведомих го, че отивам при Спиридон.

— Да-да — разсеяно отвърна той. — Непременно.

— Идваш ли? — пожелах да се убедя, че ме е разбрал.

— Зает съм! — раздразнено каза Дървеницата. — Не виждате ли, че съм зает? Вървете при вашия Спиридон, аз ще дойда по-късно… Някои хора — обърна се той с любезна усмивка към Едик — понякога са толкова нетактични.

Едик явно си спомни забележката, която беше направил на Витка, и съвсем се разстрои. Ние стигнахме мълчаливо до Колонията и край сградата, която обитаваше Спиридон, се разделихме. Едик каза, че ще пообиколи наоколо, ще разгледа и после ще се върне тук.

За резиденция на Спиридон бяха отредили бившия зимен басейн. Ниското помещение беше ярко осветено и в него гръмко ехтяха водните плисъци. А наоколо се разнасяше умопомрачителна воня — студена, остра, от която кожата настръхва, а в главата на човек възникват ужасни асоциации за кръговете на ада, стаите за разпит на службите и кокошите крака на къщата на Баба Яга. Ала тук нищо не можеше да се направи. Човек трябваше да преодолее първия спазъм и да почака, докато свикне. Седнах на края на басейна, провисих краката си в него и сложих папката до себе си. Спиридон не се виждаше никакъв — водата се диплеше на вълнички, по нея пробягваха бликове и се разстилаха маслени петна.

— Спиридоне! — повиках го аз и затропах с юмрук по стената на басейна.

Ето това най-много ме дразнеше у Спиридон: навярно виждаше, че има гост, че съм му донесъл папката, която сам той бе пожелал да види, и не беше дошъл някой си Избегало, а негов стар приятел, на когото всичките тези номера са му пределно ясни, но не! Той непременно трябва да ми навре в лицето своето могъщество, да изтъкне своето непостижимо величие и за пореден път да демонстрира с каква лекота може да се скрие в прозрачната вода.

Оказа се, разбира се, че е точно пред мен — под краката ми. Видях примигващото му око, голямо колкото чиния.

— Е, добре, добре — казах аз. — Страхотен си! Нищо не виждам освен окото ти. Само него! Много е ефектно. Също като в цирка.

Тогава Спиридон изплува. Всъщност не изплува, защото изобщо не беше се потапял, а през цялото време беше на повърхността, просто си позволи вече да бъде видим. Плоските му, меки клепачи се разтвориха мигновено, сякаш кораб-примамка внезапно свали фалшивите си щитове, огромните му кръгли очи, тъмни и дълбоки, се вторачиха в мен с нечестива духовитост и със слаб, хрипкав глас изрече:

— Е, как изглеждам днес?

— Прекрасно — казах аз.

— Проклятието на моретата?

— Истински пират! Смърт на кашалотите!

— Възпей ме — поиска Спиридон.

— С удоволствие — казах аз. — Но имай предвид, че не съм Алфред Тенисън^[3]. Аз ще разкажа истината за теб и тя е по-страшна от всяка лъжа. Сега ти приличаш на купчина мръсно белъо, която немарлива домакиня е струпала пред пералната машина.

Само с едно плавно неуловимо движение Спиридон сякаш се преля в средата на басейна. Мембраната, скриваща основата на ръцете му, безсрамно се отметна, като разголи бледосиня повърхност, гъсто осеяна с набръчкани брадавици; някъде от недрата на тялото му се показаха месести помръдващи израстъци във формата на венец и зейна, раздразнен, огромен черен клюн. Тогава се чу пронизително скърцане. Спиридон се смееше.

— Завиждаш — каза той. — Виждам, че завиждаш. Ама че сте завистливи всички вие, сухоземните! Не бива. И вие имате някои предимства. Ще се разхождаме ли днес?

— Не знам — казах аз. — Както винаги. Донесох ти папката. Помниш ли, ти ме помоли?

— Помня, помня — отвърна той. — Как да не помня…

Спиридон се изтегна във водата, разпери като ветрило чудовищните си пипала и започна да блещука и да се прелива в седефени отблясъци. Скоро очите ми се премрежиха и ми се доспа. Представих си, че седя с въдица в ясната утрин, слънцето грее, отблясъци пробягват по повърхността на топлата вода, която примамващо привлича цялото ми тяло. Спиридон заля лицето ми със струя студена вода и аз се опомних.

— Пфу — казах аз. — Кална помия… Пфу!

— Защо да е кална? — учуди се Спиридон. — Най-чиста вода е, в мръсната вода бих умрял.

— На Върба в сряда ще умреш ти — въздъхнах аз. — Нали те знам какъв си…

— Безсмъртен, а? — самодоволно каза Спиридон.

— Нещо подобно — съгласих се аз. — И я престани да блещукаш! Приспива ми се, като те гледам. Нарочно ли го правиш?

— Не е нарочно, но мога и да спра — рече той и изведнъж отново се озова току до краката ми. — А къде е нашият бъбрив глупак? — попита той. — Къде е твоят космат приятел?

— Той не е само мой приятел — възразих аз. — Той е и твой приятел. Откъде си прихванал този вреден навик да обиждаш приятелите си?

— Приятели ли? — попита Спиридон. — Аз нямам приятели. Даже не знам какво е това…

— А какво ще кажеш за Генералната общност? — попитах аз. — Чий Пълномощен посланик си тогава?

Спиридон ме изгледа студено.

— Ти имаш ли някаква представа за дипломацията изобщо? — поинтересува се той. — Може да не ми отговаряш. Виждам, че имаш някаква смътна представа. Дипломацията е изкуството да се създават определения на новите явления със стари термини. В дадения случай явлението, което е абсолютно ново за вас, хората, е моята искрена и нерушима дружба на моето днешно аз с моето утрешно аз, която аз определям със стария термин „Генерална общност“.

— Аха — казах аз. — Значи Генералната общност е измишльотина.

— В никакъв случай — възрази Спиридон. — Това, повтарям, е общност на мен с мен. — Нали и аз това казвам: измишльотина. Защото ти с никого, даже с мен, не можеш да бъдеш в една общност, а само със себе си.

— Гигантските древни главоноги — настоятелно рече Спиридон — винаги са били самотни. И винаги са се радвали на това обстоятелство.

— Ясно. А тогава какво сме за теб ние — Федя, Бърборан, аз?

— Вие ли? Събеседници. Развлечение… — Той се замисли за малко и добави: — Храна.

— Голяма гадина си — казах аз обиден. — Я си виж насраните гащи! — Това прозвуча малко в стил Головодов, но аз бях много ядосан. — Е, продължавай да киснеш тук в своята горда самота, аз си отивам.

Престорих се, че се каня да ставам, но той ловко впи смукалата на пипалата си в панталоните ми и не ме пусна.

— Чакай малко — каза той. — Не бива да се обиждаш! Защо вие, сухоземните, до такава степен не обичате истината… Всеки може да ви наговори всичко, което му щукне, освен истината. А ние, гигантските древни главоноги, винаги казваме само истината. Ние сме мъдри, но прями. Когато се каня да нападна кашалота, аз съм абсолютно прям. Не му казвам: „Позволи ми да те прегърна, приятелю! Толкова отдавна не сме се виждали!“. Аз въобще нищо не му казвам, а просто се приближавам с пределно ясно изразени намерения. И знаеш ли — каза той, сякаш тази мисъл за първи път му хрумна, — и кашалотите не обичат това! Да се чудиш колко нерационален е светът. Животът е възможен единствено когато възприемаме реалността такава, каквато е, когато наричаме черното черно, а бялото — бяло. Пък вие, всички, как мразите да наричате черното черно! Аз не мога да проумея как може истината да ви обижда. Всъщност не разбирам как изобщо можете да се обиждате. Когато слушам лъжите ви, когато Дървеницата ме нарича дърт пън, а ти ми викаш: „виж си насраните гащи“, аз само се смея. Това са лъжи и това е много смешно. А когато чувам да се говори истината, изпитвам чувството на благодарност — доколкото гигантските древни главоноги изобщо могат да изпитват това чувство — защото само опознаването на истината ми позволява да съществувам.

— Добре тогава — казах аз. — Ами ако те нарека блестящ диамант и перлата на морето?

— Не бих те разбрал — отвърна Спиридон. — И бих си помислил, че и ти сам себе си не разбираш.

— Ами ако те нарека владетел на света?

— Бих си помислил, че пред мен стои разумно същество, което е свикнало да говори истината право в очите на владетеля на света.

— Ама нали това е лъжа! Ти не си никакъв владетел на света.

— Значи ти не си чак толкова умен, колкото си мислех.

— Ето че се пръкна още един претендент за световно господство! — казах аз.

— Защо още един? — разтревожи се Спиридон. — И други ли има?

— Злите гении с лопата да ги ринеш — казах аз огорчено.

— Това е вярно — замислено рече Спиридон. — Да вземем само един от моите древни лични врагове — кашалотите. Той беше албинос и тази негова уродливост много силно влияеше на умствените му способности. В началото той заяви, че е владетел на всички кашалоти. Това си беше тяхна, вътрешна работа и мен не ме засягаше. После се обяви за владетел на моретата и тръгнаха слухове, че се кани да се провъзгласи за Господар на Вселената… Между другото, някои твои съотечественици — имам предвид хора — му повярваха и даже го признаха за олицетворение на злото^[4]. Из океаните взеха да се разпространяват отвратителни клюки, някои варварски племена, предчувствайки хаос, се отдадоха на дръзки набези, кашалотите взеха да се държат предизвикателно; тогава осъзнах, че трябва да се намеся. И призовах албиноса на дебат. — Главоногото замълча и очите му се притвориха. — Той имаше рядко срещани могъщи челюсти — каза Спиридон накрая. — Но затова пък месото му беше нежно, вкусно и не се нуждаеше от никакви подправки… Хм, да…

— Дебати! — внезапно изрева Панург, като взе да тропа с шутовската си шапка със звънчета по пода. — Има ли нещо по-благородно от дебатите? Свободата на мненията! Свободата на словото! Свободата на самоизразяването! Но що се отнася до Архимед, то историята, както Винаги, срамежливо и безсрамно премълчава един дребен детайл, Когато Архимед, след като открил своя закон, хукнал, гол и мокър, по претъпканата с хора улица с вика: „Еврика!“, всички жители на Сиракуза му ръкопляскали и безумно се радвали на новото постижение на родната наука, за което те още нищо не знаели, а дори и да бяха знаели, пак нищо нямаше да разберат. И само един дързък хлапак посочил с пръст тичащия гений и като се заливал от смях, казал: „Момчета! Абе, пичове! Та Архимед е гол!“. И макар това да била най-чистата истина, той в същия миг бил сграбчен за ухото и жестоко пребит с войнишки колан от баща си, който го недолюбвал.

— Възможно е — каза Спиридон. — Възможно е… Хайде малко да почетем, Саша. Трябва да ти кажа, че ми е много интересно какво знаят и помнят за нас хората.

Аз вдигнах папката, сложих я на коленете си и взех да развързвам връзките. И на мен самия ми беше интересно. Тези материали ми бяха познати още от детството. Чичо ми, малко известен специалист по Япония, се беше захванал някога да пише книга със странното название „Главоногите и хората“. Той беше обладан от идеята, че главоногите от незапомнени времена са поддържали много тесни връзки с хората. За да обоснове тази своя мисъл, той беше преровил купища книги и архиви, беше записал множество японски легенди, всичко най-интересно, от негова гледна точка, беше превел на руски и събрал в тази папка. Той не успя да напише книгата, залисан по дисертацията си на тема: „Предателството на японската либерална буржоазия на интересите на японската работническа класа“. Папката беше захвърлена, по-голямата част от материалите бяха изгубени, все пак оцеля една купчина пожълтяла хартия, изписана с равния почерк на чичо. Всеки лист съдържаше записки от някоя книга или ръкопис с изрично позоваване на използвания източник.

— Поред ли да чета? — попитах аз.

— Поред, поред — каза Спиридон, — но не бързай! Искам да премислям всичко.

— Добре — взех аз първия лист. — „Ика има осем крака и късо туловище, краката са събрани около устата, от корема стърчи къс клюн. Вътре има дъска, която съдържа мастило. Когато срещне голяма риба, ика изстрелва мастилото на залпове, за да скрие своето тяло. Като срещне малки риби и скариди, изплюва мастилена слюнка, за да ги примами. В «Бен Цао Ган Му»^[5] е казано, че ика съдържа в себе си мастило и живее благопристойно.“ (Из „Книга на водите“.)

— Какво е това мастилена слюнка? — попита Спиридон.

— Не-не! По-скоро ти бъди така добър да ми кажеш какво е това мастилена слюнка — възразих аз. — И още нещо: как може дъска да съдържа мастило?

— Забавно. Наистина забавно — замислено рече Спиридон. — Очевидно тук ни се представя старо, наивно описание на не много голяма сепия, от обикновените. Макар, от друга страна, сепиите никога да не са били известни с благопристойното си поведение. По-неприлично същество, Саша, трудно можеш да си представиш. Аз, честно казано, не се наемам. Е, ако изключим Дървеницата, разбира се. Добре. Давай нататък.

— „Според Бедзан — прочетох аз — ика е просто метафора на враната, защото и в наше време от корема на ика стърчи клюн на врана, пък и думата ика се изписва с йероглифите «врана» и «сепия».“ (Из „Сведения за небесното, земното и човешкото“.)

— Какво е врана? — осведоми се Спиридон.

— Птица — отвърнах. — Една такава… черна, със здрав клюн.

— Какво вулгарно въображение — промърмори Спиридон. — Нататък.

— „На север от планината Дотоко има голямо езеро с необятна дълбочина. Хората говорят, че е свързано с морето. В годините на епохата Ъншо в неговите води често ловели ика и го ядели сварен. Ика обичал да изплува и да лежи на повърхността. Виждайки го, враните го възприемали за мъртъв и се спускали да го кълват. Тогава ика се свивал на кълбо и ги улавял. Затова думата ика се изписва с йероглифите «врана» и «сепия». Що се отнася до мастилото, което се съдържа в тялото на ика, то с него може да се пише, но след време написаното изчезва и хартията отново става чиста. Затова го използват, когато пишат лъжливи клетви.“ (Из „Каталог на планините и моретата“.)^[6]

Докато четях това, в резиденцията на Спиридон влезе Федя. Той се поклони на домакина, настани се до мен и се заслуша. Когато свърших да чета, Спиридон промърмори:

— Този разказ повече прилича на истина. Трябва да си призная, че и аз съм ловил така албатроси на млади години. Само не мога да разбера защо всички тези хора чак толкова се интересуват от враните и мастилото? На всяка крачка споменават врани и мастило!

— С мастилото в онези времена са писали — казах аз. — А с враните ви свързват заради клюна. Какво толкова не ти е ясно?

— Да предположим, че е така — студено отвърна Спиридон. — Здравейте, Фьодор. Как сте със здравето?

— Благодаря. Добре съм — тихо рече Федя. — Не ви ли преча?

— В никакъв случай — каза Спиридон. — Продължавай, Саша!

— „Според древните предания ика служели в свитата на княза на Вътрешното море Сето. Щом срещнели голяма риба, те изпускали мастило на няколко крачки наоколо, за да скрият в него своето тяло.“ (Из „Каталог на планините и моретата.“)

— Пак мастило! — възнегодува Спиридон. — По-нататък.

— „В «Ода за столицата У» на древния поет Дзуо Съ^[7] е казано «Ика държи меч». Това е, защото в тялото на ика има лекарствен меч, а самият ика принадлежи към рода на раците.“ (Из „Книга на водите“.)

— Не! Не е заради това — каза Спиридон, — а защото по своята глупост Дзуо Съ превъзхожда даже споменатия по-рано Бедзан. Давай нататък!

— „В морето живее ика, гърбът му прилича на кокален зар, тялото му е късо и има осем крака. На външен вид напомня на едър гол човек с голяма глава.“ (Из „Записки за обитателите на моретата“.)

— Е, това е за октоподите — каза Спиридон. — Техният гръб прилича и на разни други неща. Ако бях октопод, естествено, щях да се обидя, но аз, слава богу, не съм. Продължавай!

„В залива Сугароку са виждали голям тако. Главата му била кръгла, очите — като луни, дължината му достигала трийсет крачки. Цветът му бил перлен, но когато се хранел, ставал виолетов. След съвкупление със самката я изяждал. Привличал с миризмата си множество птици и ги ловял във водата. Затова нарекли залива Такогаура или Залива на тако.“ (Из „Възпоминание за тигровите води“.)

— Хм — каза Спиридон. — Може да съм бил аз. На колко века е този материал?

— Не знам — отвърнах аз. — Тук не е написано.

— Хм. Цветът му е перлен… Къде се намира тази ваша Япония?… Това едни такива острови на края на Тихия океан ли са?… Възможно е. Много е възможно даже… Давай нататък!

— „В древни времена някакъв монах останал да пренощува в едно село край морето. През нощта се дочул силен шум, всички жители запалили факли и се отправили към брега, а жените започнали да удрят със сопи по тенджерите за варене на ориз. На сутринта монахът попитал какво става и му отговорили, че в морето около тези места живее голям ика. Главата му е като на Буда и всички го наричат бодзу, тоест монах. Понякога той излиза на брега и изпочупва лодките им.“ (Из „Предания от юга“.)

— И други работи са се случвали — загадъчно каза Спиридон. — Продължавай!

— „Хората по крайбрежието говорят за ика и тако, но не правят разлика между тях. И двете същества Владеят вълшебството, имат ръце около устата си и мастило в тялото си. А хората, които си вадят прехраната в морето, ги различават лесно, защото коремът на ика е продълговат и е снабден с крила, осемте му ръце са прибрани, а две са протегнати, докато коремът на тако е заоблен и мек, а осемте му ръце са разперени на всички страни. По ръцете на ика понякога израстват железни куки, затова гмурканите се боят от него.“ (Из „Възпоминание за тигровите води“.)

— Има нещо нелогично… — замислено отбеляза Спиридон. — Досега авторите на тези бележки през цялото време бъркаха калмар с октопод. Изобщо всички тези човеци — и крайбрежните, и морските хора — явно изпитват смъртен страх от нас. Винаги съм смятал, че е така. И сега ми стана приятно, че се потвърди. Е, казвай какво има нататък?

— „В село Хокедзука на остров Кусумори живял рибар на име Генгобей. Веднъж той излязъл с лодката си в морето и не се върнал. Жена му напразно изчакала полагащото се според обичаите време и накрая се омъжила за друг човек. Генгобей се появил след десет години в Муроцу и разказал, че лодката му била преобърната от ика, огромен като риба ку, самият той паднал във водата и бил спасен и прибран от пирата Надаемон.“ (Из „Предания от юга“.)

— Чиста лъжа! — каза Спиридон. — Навярно този Генгобей просто е решил да се присъедини към пиратите, за да припечели нещо отгоре. Това е присъщо на хората. Но всъщност е дреболия! Давай напред!

— „Тако е със зъл нрав и великодушието му е чуждо. Ако са много, те се държат агресивно един към друг, нападат се и се разкъсват на парчета. В древността край Цукуши имало едно място, където тако се събирали да разрешават своите междуособици. Гмурканите често намират там големи и малки клюнове и ги продават на любопитните в столицата. Затова и се казва: тако-но томокуи — взаимно поглъщане на тако.“ (Из „Записки за обитателите на моретата“.)

— Взаимно поглъщане! — раздразнено рече Спиридон. — Това е погребение, а не взаимно поглъщане… Глупаци.

— Здрасти, приятели! — разнесе се зад нас познат глас. — Вече четете ли? Естествено, не изчакахте Дървеницата… Че откъде накъде ще се съобразявате с някакво низше същество, насекомо, така да се каже — „за паразити никога…“.

— Затвори си устата, Бърборане! — каза Спиридон. — Седни и слушай! Давай нататък, Саша!

Като мърмореше обиден, Дървеницата се напъха между мен и Фьодор и аз продължих:

— „Край бреговете на Ие морето обитава животно, което прилича на голям тако, голям юрибоси и голям ибо-гами. В ясно време лежи, поклащайки се на вълните, и размишлява за морските дълбини, откъдето е прокудено, и за планините, които ще станат бездни. И неговите мисли са толкова мрачни, че ужасяват хората.“ (Из „Възпоминание за тигровите води“.)

Кой знае защо Спиридон си замълча. Потърсих го с очи, но не го открих. Спиридон не се виждаше, нито се чуваше. Продължих:

— „Разказват, че във владенията на доблестния военачалник Ямаучи Казутоьо^[8] ловяла сюнгер знаменитата в Тоса гмуркачка на име О-Гин. Тя била приятна в лице, със здраво, набито тяло и с весел нрав. По тия места отдавна живеел стар ика, дълъг двайсет крачки. Хората се страхували от него, а тя си играела с ика и го галела нежно, той пък й носел отлични сюнгери, които вървели по сто мона^[9]. Обаче, когато я сватосали, ика изпаднал в униние и я изял. Повече не го видели. Това се случило в годината, когато, по настояване на своята съпруга, доблестният военачалник Ямаучи Казутоьо имал удоволствието да плати десет рьо^[10] злато за един чистокръвен жребец.“ (Из „Предания от юга“.)

Спиридон пак си замълча и аз го повиках.

— Да-да — отзова се той. — Слушам те.

Гласът му ми се стори странен и го попитах защо отдавна не чувам коментарите му.

— Защото няма да има коментари — сурово отвърна Спиридон.

— Съвсем ли няма да има? — попитах аз.

— Не. Защо съвсем? Ще видим.

Продължих да чета:

— „Параграф осемдесет и седми. Освен това господин Цугами твърди следното: В Източните морета се среща катацумуритако^[11], пурпурно обагрен, с множество дълги и тънки ръце; подава се от овална раковина с големина към трийсет крачки, с острила и гребени; очите му са като загнили и целият е обрасъл с полипи. Щом изплува, протяга се над водата плоско, по подобие на остров, като разнася зловония и бълва бели изпражнения, та да примамва рибите и птиците. Щом се струпат, ги сграбчва безразборно и ги поглъща. Ако се приближиш до него, плеснеш с ръце и му креснеш, от страх изпуска отровен сок, потъва на верев в неведомите дълбини и дълго време не излиза оттам. Опитните моряци знаят, че е гнусен и при допир предизвиква гнойни язви по тялото.“ (Из „Свидетелство на господин Цугами Ясумицу за пояса от Източни морета“.)

— Любопитна история — каза Спиридон. — Иска ми се да ви поздравя. Писмеността се оказва полезно изобретение. Разбира се, тя не може да се сравнява с паметта на гигантското древно главоного, но при вас, хората, тя заменя това, от което ви е лишила природата.

— Искаш да кажеш — попитах аз, — че всичко, което прочетох, наистина се е случило?

— Ще поговорим за това, когато свършиш — каза Спиридон.

— По-добре да отидем на кино — предложи Дървеницата. — Читалня! Тук да не е библиотека… Памет, писменост… Другите една дума не могат да кажат…

— Нататък, Саша. Давай нататък — каза Спиридон.

— „Параграф сто и тринадесети. Освен това господин Цугами твърди следното: На остров Йокоме Джима живее старец, който дружи с големите ика. Той отглежда много свине, като ги храни с риба и ферментирали водорасли. Когато при пълнолуние започне да свири на флейта, ика излизат на брега и старецът ги гощава с най-хубавите прасета. В замяна те му носят еликсир на дълголетието от изворите в морските дълбини.“ (Из „Свидетелство на господин Цугами Ясумицу за пояса от Източни морета“.)

— Помня. Помня — каза Спиридон. — По-късно ги съдихме за тази тяхна щедрост… Трябва да подчертая, че господин Цугами Ясумицу е опитен наблюдател. Има ли там още някое негово свидетелство?

Аз прегледах оставащите листове.

— Не. Няма повече. Може да е имало и да са се изгубили.

— Това е добре — каза главоногото.

Започнах да чета нататък.

„Пиратът и злодей Рьодо, подложен на изтезания, си призна следното: През пролетта на седмата година от ерата Кейшьо^[12] край бреговете на Осуми той плячкосал и потопил корабите със злато, принадлежащи на Шимадзу Йошихиро^[13], които идвали от Кагошима. Първият съветник на пирата, на име Дзенти, призовал със заклинания от дълбините стадо огромни ика, които с ужасния си вид и с железните си куки смутили и объркали охраната. Пиратът и злодей Ръодо се приближил незабелязано с кораба си, съсякъл храбрия Мацунага Сюнгаку и погубил всички останали верни хора на владетеля. Подписано от Миногава Соецу. Подписано от Сога Масамаро.“ (Из „Хрониката на Цукуши“.)

— Да — потвърди Спиридон. — Такива съюзи някога бяха допустими. Все пак, съгласете се, тук не става дума за някакви прасета.

— Пардон — каза Бърборан, избутвайки ме с лакти. — А дървеници? Имало ли е на корабите дървеници?

Спиридон повдигна рамене.

— Може и да е имало — каза той. — Но нас това не ни интересуваше.

— Естествено — помръкнал, каза Бърборан. — Както винаги.

Аз взех следващия лист.

— „В село Хигасимихара на остров Цузуки Джима и до ден днешен почитат големия тако, когото наричат нуси — господаря. Съгласно обичая при третото новолуние всички девойки и бездетни жени след залез слънце се събличат, излизат от селото и танцуват със завързани очи в плитчините. Та ко ги гледа отдалеч и щом си избере някоя, я привиква при себе си. Тя отива с нежелание и сълзи в очите и тъжно потъва в тъмната вода. Останалите се връщат по домовете си.“ (Из „Записки на съвестния помощник-съдебен изпълнител Ансино Енко“.)

— Ама че глупост! — каза Дървеницата. — Ако танцуват със завързани очи и при това по време на новолуние, как разбират коя си е избрал?!

Спиридон не обели дума.

— Четете, Саша! — тихо помоли Федя.

— „По време на големия тайфун през втората година от ерата Сьотоку^[14] рибарите от село Гумихара в провинция Изумо, седемнадесет на брой, загубили лодките си и се спасили на една скала насред морето. Те си мислели, че ще преживеят безгрижно, като се препитават с ядливи миди и раци, но се оказало, че под скалата живеят демони, които приемали образа на тако с огромни размери. Денем те жадно ги дебнели от водата, а нощем се явявали в сънищата им, смучели мозъците им и настоявали: «Веднага ни дайте един от вас!». Тъй като нямало къде да избягат, страхът ги пронизвал чак до костите, те теглили жребий и предали на тако рибаря на име Бинске. Зарадвани, демоните буйно се галели с дългите си ръце по голите темета, сякаш казвали: «А така! А така!». Ден след ден това се повтаряло, мъките били толкова непоносими, че понякога без жребий сграбчвали когото сварят и го хвърляли във водата, а някои се хвърляли сами. Когато останали петима, ги прибрал един кораб, който плавал от Ниигата за Сакаи. Демоните последвали кораба, по някое време чародейните им сили отслабнали и те изчезнали.“ (Из „Записки за необичайните деяния във владенията на княз Мацудайра^[15]“.)

— Знаете ли — каза Федя, — че и ние си имаме подобна легенда. Уж в някои затънтени клисури по-рано се срещал звярът фрух…

— Как се казва? — попита Дървеницата.

— Фрух. Това име на нашия език означава „няма да го видиш“ — с извинителен тон обясни Федя. — Тях никой никога не ги е виждал, но са ги чували как пълзят по дъното на пропастите. И нощем хората започвали да изпитват страшни мъки, и някои хуквали като луди и сами се хвърляли в бездната. Тогава мъчението свършвало. — Федя направи кратка пауза, после каза стеснително: — Ясно ми е, разбира се, че това е приказка, но ако беше истина, може би щеше да бъде по-лесно да си обясним защо сме изостанали в развитието си. Та нали винаги загиват най-интелигентните… певците или хората, познаващи корените, или художниците… или онези, които не могат да гледат как другите се мъчат.

Забелязах, че Спиридон отново не се обади. Беше направо смешно да се предполага, че този заклет егоцентрик изпитва срам заради постъпките на своите съплеменници, и неговото мълчание по някакъв странен начин взе да ми действа на нервите.

— Спиридоне — казах аз, — къде са коментарите ти?

— После, после — неразбираемо промърмори той. — Продължавай!

— Остана само един лист — предупредих го аз.

— Чудесно — каза Спиридон. — Прочети го!

Прочетох последния лист.

— „Тогава бунтовниците с викове се устремили напред. Но Негова светлост благоволил да нареди да дадат знак, конницата препуснала, от хълмовете налетели отряди ашигару^[16]. Стъписани, бунтовниците се объркали и замръзнали на място. Ашигару изстреляли залп с мускетите си. И тогава, като захвърлили оръжието си — копията и щитовете — бунтовниците се юрнали обратно към корабите. Верният Набешима Тошикаге^[17], въпреки неговото мъжество и самоотверженост, не успял да ги догони и да ги залови. Тогава Негова светлост благоволил да нареди да дадат знак и командирът на флотата пуснал бойните тако. Икусатако^[18] досущ като буря налетели на вражеските кораби, друсали ги, блъскали ги, клатели ги, разбивали ги. Като видели това, бунтовниците се изплашили и се покорили. Завързали ги всички един за друг като наниз от сушени райски ябълки, след което Негова светлост благоволил да нареди веднага да издирят и да разпънат на кръст предводителите им. На място били разпънати общо осемдесет злодеи, а командирът на флота Юсо бил удостоен с похвала от Негова светлост.“ (Из „Хрониката на Цукуши“.)

Подредих обратно листовете и завързах папката. Всички чакахме какво ще каже Спиридон. А Спиридон успокои водата в басейна, обагри тялото си в тъмночервено и се разля на повърхността като маслена локва.

— Повечето от тези документи — заяви той, — доколкото мога да преценя, се отнасят до средата на второто хилядолетие, когато много от нас, оцелели след мора, бяха още твърде млади и не разбираха колко сложни са сложните неща. Така възникнаха опитите за съюзяване, оттук и зависимото положение на някои… По дяволите, всички ние обичахме вкусното месо!… Трябва да си призная, че ми беше неприятно да слушам тези хроники, както всяко разумно същество не изпитва удоволствие да слуша спомените на странични индивиди за неговото детство. Неколцина от нашите наистина заслужават да чуят написаното — за назидание. И аз ще им го прочета… Но вас, разбира се, ви интересува има ли някаква истина във всичко това, ако има, колко е тя, и всичко ли е истина? Истината в тези записки е следната: ние винаги сме се стремили да унищожим всичко, което плува в морето; някои от нас продаваха първородните си права за крехко свинско месо; и на някои от нас, на най-младите, им харесваше неуките рибари да ги обожествяват. Ето това е истината. Останалото са празни приказки и очерняне. Цялата истина за гигантските главоноги не може да се побере в никакви записки.

— На мен ми хареса изразът „смучели мозъците им“ — замислено ни осведоми Дървеницата. — Интересно какво ли би могъл да означава?

— Това е просто метафора — студено му отвърна Спиридон. — Защо не питаш какво означава изразът „очите му са като загнили“?

— Защото изобщо не ми пука какви са му очите — арогантно отвърна Дървеницата.

Забелязах, че Федя недоверчиво клати глава.

— Не, тук има нещо друго — промълви той. — И това друго никак не е добро. Ама Спиридон просто не иска да ни го каже.

Аз имах същото усещане, но не исках да го обсъждам. Това беше нещо противно, но в края на краищата не чак толкова съществено. Не исках да се ровя в калта заради празното любопитство. Пък и в този момент задушевният ни разговор внезапно беше прекъснат от фотографа Смрък-Смрък.

Превит надве, той се промъкна през вратата, огледа ни с дивашки пламък в очите и дрезгаво се осведоми кой тук е Спиридон, октопод, древен и главоног. Без да дочака отговор, закрачи около басейна, като се оглеждаше и си мърмореше, че светлината тук е хубава, умен бил онзи, който е уредил осветлението, бил е наясно с нещата, само дето вони като в помийна яма и човек може да си помисли, че е попаднал… в кухнята на заводския стол. Когато разбра кой тук е Спиридон, Смрък-Смрък изпадна в професионален възторг. Той се пляскаше по бедрата, поглеждаше във визьора, възкликваше от удоволствие и отново започваше да се тупа по бедрата и да наднича във визьора. Въодушевлението му бе предизвикано от фаса на Спиридон — ето това се казва фас; откъдето да го погледнеш, все е фас; фас на фасовете; само веднъж в живота си е виждал такъв фас у онзи… как му беше името… дето делегацията му идва миналата година.

Той изщрака за фаса на Спиридон половината лента. Но когато дойде ред на профила, Смрък-Смрък се разочарова. Той тъжно съобщи, че профилът го няма никакъв, тоест, естествено, нещо се вижда, ама то е потресаващо малко, сигурно всичко беше отишло във фаса, съгласно закона за съхраняване сумата на изображението. Като фокусира това, което се налагаше да приеме за профил на Спиридон, той помоли Спиридон да остане сериозен, да се успокои и да не се усмихва, направи две снимки, взе от мен една цигара и изчезна така внезапно, както се появи.

— Наскоро снима и мен — ревниво рече Дървеницата. — С помощта на специална макроприставка между впрочем. Мисля, че беше във връзка с моето заявление.

— Едва ли — каза Федя. — Причината е, че над коменданта са надвиснали такива черни облаци, че той поиска Смрък-Смрък още веднъж да заснеме цялата Колония. За всеки случай.

— Долни клюки! — каза Дървеницата. — Просто аз подадох заявление Тройката да ме приеме утре извънредно, за да обсъди едно мое предложение.

— Какво? — попитах аз.

— А, виж това вече не ви касае — високомерно рече Дървеницата. — Утре ще чуете. Предполагам, че утре другарят Амперян ще присъства на сутрешното заседание на Тройката.

— Ще бъде — казах аз.

— Отлично — каза Дървеницата. — Аз много уважавам другаря Амперян, а утрешното заседание обещава да стане историческо.

— Съмнявам се — лениво рече Спиридон. — Съмнявам се много, че с Бърборан може да бъде свързано каквото и да е историческо нещо. Веднъж вече те изправяха пред Тройката миналата година, нищо историческо не откриха, и доколкото си спомням, записаха в решението: „Говореща Дървеница, не представлява необяснено явление сама по себе си, не влиза в компетенциите на Тройката, да се лиши от правото на купони за храна и от легло в общежитието…“.

— Долна лъжа! — изрева Дървеницата. — Онзи глупак Головодов предлагаше това. Но Лавър Федотович не утвърди решението! Аз бях и си оставам необяснено явление! Какво разбираш ти въобще? Или може би си способен да обясниш извисяването на моята мисъл, моите пориви, скръбта ми при изгрева на ненавистното слънце? Ако искаш да знаеш, ако аз бях обикновена дървеница…

— Ако ти беше обикновена дървеница — с насмешка каза Спиридон, — отдавна щяха да те размажат с пръст.

— Млъкни, човекоядецо неден! — изкрещя Дървеницата, като се хвана за сърцето. — Пепел ти на устата, блатен червей ретрограден. Хиляда години уж си живял, а акълът ти — като на папагал! Мръсник! Май отдавна не са те бо̀ли по мутрата!

— Другари, другари — каза Федя, като се мъчеше да удържи Бърборан за кръста, докато, размахвайки ръце, Дървеницата напираше към басейна. — Бърборане, ще потънете там… Драги Спиридоне, умолявам Ви, извинете се. Вие наистина бяхте нетактичен! Нали знаете колко е чувствителен Бърборан към такива намеци…

Спиридон възрази, че той само е констатирал очевидния факт и е готов да се изправи в честен двубой до смърт срещу всеки, който твърди, че това, което е казал, не е истина. Бърборан приритваше, крещеше и от устата му хвърчаха слюнки. Тогава се ядосах и поисках незабавно да прекратят свадата; в противен случай ще затворя Бърборан за две денонощия в кибритената кутия, а в басейна ще сипя калиев перманганат. Заплахите ми подействаха. Скандалджиите, разбира се, не се усмириха веднага и известно време продължаваха да се обиждат един друг, но в края на краищата Спиридон процеди през зъби нещо от рода на: „Май прекалих. Съжалявам!“, а Бърборан проплака, че в последно време нещо съвсем се е изнервил, и си подадоха ръце в знак на примирие.

— Прекрасно! — каза сияещият Федя. — А сега мисля, че вече можем да се разходим. Всички заедно. Какво ще кажете?

Стана ясно, че всички са „за“, Федя тутакси изтича за ръчна количка и я постла с мокро сено. Двамата с Бърборан се напънахме, измъкнахме Спиридон от басейна, настанихме го в сеното и го покрихме с влажни кърпи. Спиридон смутено пъшкаше и търпеливо се извиняваше, когато настъпвахме някое от пипалата му. Намести се по-удобно в количката, така че спокойно да наблюдава околността, и съобщи, че е напълно готов за път.

Пред вратата на сградата ни посрещна пазачът, баджанак на коменданта другаря Зъбко. Той беше тръгнал към басейна, като влачеше по земята след себе си мъртво куче. Лицето му беше моравочервено, олюляваше се и от него миришеше на водка и лук.

— Спиридон Спиридонович! — изскърца гласът му. — Ама къде сте се юрнали, без да сте яли? Комендантът бая ще ме ругае!

Спиридон му пъхна в ръката блестяща перла.

— Това е малка компенсация, дето те безпокоим, приятелю — каза той. — А вечерята занеси и остави там някъде, като се върна, ще хапна.

— Така може — дрезгаво рече пазачът. Докато разглеждаше перлата, той се поклащаше и току неволно приклякаше, за да запази равновесие. — Такова, да ме извините… Ние, значи, сме Ви мно-о-ого благодарни, Спиридон Спиридонович…

По пътя към речния бряг срещнахме Едик и аз го запознах със Спиридон. Вежливият Едик направи няколко комплимента на главоногото и те се разприказваха за необичайните размери на колосалните mesonychoteuthis и за вродената властност на техния поглед, но ревнивият Бърборан побърза да се намеси, хвана Едик под ръка и с гръмки викове: „Пардон, другарю Амперян. Само за минутка. Малка консултация!…“ го издърпа напред. Въпреки това Спиридон се развесели, прикова вниманието на всички и сподели разни забавни истории от живота на главоногите. Голям смях падна, когато разказа как няколко млади, неопитни колосални калмара проследили една подводница и се уговорили да я нападнат, защото мислели, че е голям кашалот; как дълго време лазели по желязната палуба, като непрекъснато взаимно се окуражавали с мъжествени подвиквания: „Не може да си поеме дъх, братче! Не може да си поеме дъх!“. Много се смяхме на тази майсторски разказана история, докато не стана ясно, че всеки от нас се смее по различни причини. Аз се присмивах на глупавите mesonychoteuthis. Едик — също. Спиридон се тресеше от смях, като си представяше какъв ужас е изпитвал екипажът на подводницата, Федя се смееше от радост, че на всички им е весело и никой на никого не се сърди. (Той изобщо не схвана какво се е случило, защото мислеше, че подводницата е потънала рибарска лодка.) Бърборан се смееше, защото го беше осенила гениална идея, която нямаше нищо общо с историята за подводницата. Той отказа да ни каже за какво става дума, но аз се досетих след половин час, когато стигнахме до хотела и се спряхме да се сбогуваме с уморения Едик и същевременно да полеем с маркуча Спиридон. Тогава Бърборан мимоходом, с подчертано безразличен тон, попита кой е номерът на стаята на онзи глупак Головодов. Припомних му номера и Дървеницата тозчас се сбогува, като заяви, че за съжаление, има неотложна среща.

Ние тримата се разходихме още малко из Колонията, докато аз подробно описвах на Федя и Спиридон устройството на Вселената. Пътьом стана ясно, че Спиридон вижда с просто око Голямото червено петно на Юпитер и пръстените на Сатурн. Срамежливият Кътинчо през цялото време крачеше в храстите ту вляво, ту вдясно от нас, като напомняше за себе си със слаби крякания; канехме го да се присъедини, обещавахме му лакомства и приятелство, но той така и не посмя да се приближи.

Край склада за счупени летящи съдове неочаквано се натъкнахме на Роман и другарката Ирина. С лявата си ръка Роман бе обгърнал пищните рамене на любимата дъщеря на другаря Голтак, а с дясната вдъхновено сочеше звездната бездна — изглежда, и той обясняваше устройството на Вселената. Ние спешно свърнахме в страничната алея и отведохме Спиридон в басейна. Вече беше късно, градът заспиваше и само някъде в далечината свиреше хармоника и чисти момински гласове ни уведомяваха:

Триокия си почитател

със думите отпратих:

Целувки са ненужни,

по разум щом сме братя!