Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (6)

Четвърта глава

Тази нощ Витка не спа в хотела, а Роман очевидно се беше прибрал много късно, защото на сутринта се наложи с Едик да го изритаме от леглото с помощта на кофа студена вода. После закусихме с кефир и краставички. Аз много бързах, понеже нямах търпение да се срещна с коменданта и да изясня сегашното си положение. Комендантът беше благоразположен към мен, защото от време на време му помагах да се оправя в лабиринта от витиевати заключения на професор Избегало и изобщо искрено му съчувствах. Пък и как да не му съчувства човек! Живеел си той мирно и тихо, никому лошо не правел, на никого не се пречкал особено, работел като комендант на общежитие, постигал успехи, но внезапно го извикал другарят Голтак, скастрил го за благосклонното му отношение към религията и го предложил за повишение — направил го комендант на Колонията за необяснени явления. Ако беше по-млад и по-начетен, може би щеше да се разгърне на новата длъжност, но другарят Зъбко не беше такъв. Беше опитен и усърден служител и отгоре на всичко беше изключително гнуслив човек. „Загивам аз там — оплакваше ми се той понякога. — Загивам аз там, Александър Иванович, сред тия вонящи брадати змейове, сред всичките тези сепии, октоподи и пришълци. Съвсем загубих апетит вече, слабея, жена ми постоянно ми стеснява панталоните и най-лошото е, че изобщо не се вижда краят на тая мъка… Ето на, днес още един паразит долетя, плещи ги някакви не на руски, каша не яде, месо не яде, а употребява — представете си! — паста за зъби… Не издържам вече! Искам да се оплача. Това не е редно по никакви правила и закони. Чак до другаря Голтак ще стигна…“ Много му съчувствах.

Плачевното положение на коменданта допълнително се усложняваше от историята с разумния делфин Айзък. Самият делфин отдавна беше умрял по неясни и до днес причини, но неговото дело живееше и продължаваше да причинява неприятности. А причините това дело още да живее бяха следните: Първо, Айзък беше предал богу дух, преди да успее напълно да оползотвори двата тона треска, които му бяха отпуснали. Тази някога прясна атлантическа треска висеше като воденичен камък на шията на нещастния комендант и пред него не се откриваше никаква възможност да се отърве от нея. Комендантът ядеше треската на корем, гощаваше с нея цялото семейство, канеше гости, хрантутеше половината китежградски кучета; няколко пъти се натравя с развалена риба, успя да отрови и най-хубавото си прасе с нея, а треската сякаш изобщо не намаляваше.

Второ, делото на Айзък не се прекратяваше, защото, докато смъртният акт се придвижваше между инстанциите, изтърбушиха покойника, натъпкаха го със слама и предадоха чучелото на китежградската гимназия в качеството му на нагледно пособие, а в това време обстоятелствата около неговата смърт предизвикаха някакви подозрения в инстанциите и смъртният акт беше върнат с резолюция да бъде извършена аутопсия, за да се уточнят споменатите обстоятелства. Оттогава в началото на всяка седмица комендантът получаваше запитване: „Защо досега не са получени резултатите от аутопсията?“, на което той еднообразно отговаряше, че надлежно се вземат всички възможни мерки да се отговори колкото се може по-бързо на Вашия въпрос с изходящ номер еди-кой си. Треската не можеше да бъде изписана, защото не беше изписан делфинът; делфинът не можеше да бъде изписан, защото не беше направена аутопсията, пък и защото Головодов казваше за покойния Айзък: „Не ми ли стига, че умря? Не! Изобщо не ми пука, че умря! Аз обещах да го разоблича и вярвайте ми, ще му извадя кирливите ризи!“. Причината за головодовото упорство беше, че по време на тяхната първа среща, на думите на Головодов: „Защо изобщо се занимаваме с тоя — най-обикновена говореща риба. Колко съм чел за такива като нея!“, делфинът Айзък на всеослушание, на четири европейски и два азиатски езика, го нарекъл говорещ идиот.

Това бяха причините и тази сутрин комендантът да седи зад своята маса, вглъбен в безнадеждното изучаване на бъкащото от въпроси дело на делфина Айзък.

— Загубен съм! — заяви той, докато ни подаваше ръка. — Загивам и никой пет пари не дава. Ако и днес не разрешат да изпиша треската, ще се удавя… А къде е другарят Корнеев? Защо не го виждам? Та нали след малко ще се обсъжда неговото дело, заявката му…

— Разболя се — излъгах аз.

— Закъснява — заедно с мен излъга Роман.

— Ъъъ — излъга Едик и се изчерви.

— Абе ще дойде — казах аз. — Няма къде да се дене! Вие по-добре ми кажете, другарю Зъбко, аз как ще живея отсега нататък?

Изясни се, че всъщност нищо страшно не е станало. Старецът Еделвайс несъмнено вече щеше да бъде мой човек до сетния ми дъх и от него отърваване нямаше. Но моята заявка не беше пропаднала. Както съм се молил за Черна кутия, така в края на краищата съм щял да си получа Черна кутия, просто трябвало да пусна нова заявка със стара дата. Други заявки във връзка с дело номер деветдесет и седмо не са постъпвали и не се предвижда да постъпят, макар, естествено, всичко да е в божиите ръце: та нали може другарят Вуняков, или, да речем, другарят Головодов, да реши да предостави Черната кутия на някой младежки клуб или в заводския стол, а може и просто да я изпишат на разход…

Часовникът в залата удари девет, Тройката се появи и ние заехме местата си. Възвърнал душевното си равновесие, аз се прикрих зад гърба на Роман и написах нова заявка. После Едик дискретно ме уреди с щемпел с изходящ номер, а Роман — с кръгъл печат. Парафът на Янус Полуектович го възпроизведох собственоръчно. Когато новата заявка беше готова, си възстанових напълно самочувствието и взех да слушам. Головодов размахваше някаква изрезка от вестник:

— … Ето, значи, на какъв материал за тоя Айзък попаднах. В централната преса е получен сигнал, че делфинът, представете си, изобщо не е риба. Не го разбирам това. Как така живее във водата, има опашка, а не е риба. Че какво е тогава според вас? Да не е птица?! Или, да кажем, такова… ъъъ… петел някакъв си там?

— Има ли предложения? — благодушно се осведоми Лавър Федотович.

— Има — каза Головодов. — Предлагам отлагане на делото до изясняване на положението. Да си кажем правичката, тъмна личност беше покойникът, лека му пръст. Много има още да си патим от него, не е само треската, много ще патим, отдалече го подушвам!

— Ама нали той умря — за стотен път безнадеждно проплака комендантът. — Дали пък да не вземем да го извадим от архива, а? Ще го изпишем и ще го прехвърлим да се води на гимназията…

— Другарю Зъбко! — с менторски тон го укори Заврънкулкис. — Вие напразно поставяте на изпитание нашето търпение. Нашето търпение е безгранично. Вече Ви обяснихме, че Омир, Шекспир и други видни деятели на науката също са умрели, но продължават да остават загадка за изследователите. Смъртта не може да бъде препятствие за изследователската дейност, още по-малко за административното изследователско дело. За Тройката не е важно дали обектът е жив, или не е. За Тройката е важно да установи до каква степен той се явява или се е явявал необяснено явление.

— Добре. Това се отнася за делфина — каза комендантът. — А с треската какво да правя?

— Ами за стотен път отново сме готови да Ви обясним, че доколкото въпросният продукт е заведен в качеството му на храна за дело номер шестнадесет, той може да бъде изписан или като влязъл в употреба по това дело, или да бъде изписан, когато бъде изписано самото дело, т.е., свалено от отчет.

— Всеки момент ще ми натресат ревизия! — проплака комендантът. — Ще намерят излишък от два тона развалена риба и…

— Да — влезе му в положението Заврънкулкис. — Наистина трябва да предприемете нещо…

— Може би да купя друг делфин? За своя сметка. С пари от заплатата… Кръстникът ми твърди, че в Москва имало такъв магазин…

— Това е Ваше право — каза Заврънкулкис. — Но едва ли ще бъде законно да изхранвате с продукт, изписан по дело номер шестнадесет, някакъв друг делфин, който е извън компетенциите на Тройката.

— А какво да я правя тази риба тогава?

— Изхранвайте с нея дело номер шестнадесет — отвърна Заврънкулкис.

Погледнах към Едик. Едик изглеждаше невъзмутимо спокоен. Явно вече беше придобил имунитет. Пък и това дело беше мижава работа.

— Гррмм — заяви Лавър Федотович. — Изразявайки общото мнение, предлагам да отложим казуса с треската до пълното изясняване на случая. Преминете към следващото дело, другарю Зъбко!

Като подсмърчаше и триеше сълзите си, комендантът се наведе над папките. Следващото се оказа делото на главоногото Спиридон и позадрямалият Роман мигом се разсъни. Някъде в необозримото бъдеще Тройката трябваше да му предаде Спиридон, ако не му мине котка път, разбира се, и Тройката не реши, че мястото на Спиридон е в някой учрежденски стол или модно ателие. Той не очакваше да чуе днес нещо ново, но въпреки това се стремеше да знае какво става. Делото на Спиридон се влачеше вече повече от година, като се разглеждаше всяка седмица. Високомерното древно главоного отказваше да се явява на заседанията на Тройката и настояваше, че Тройката лично трябва да му идва на крака. Амбициите на всяка от страните бяха непреодолима пречка за разрешаване на конфликта, защото въпросът опираше до това кой кого ще пречупи.

— Пак не се яви старият интригант — доволен констатира Головодов.

— Да, няма го — унило потвърди комендантът.

— Голямо говедо е наистина — продължи Головодов. — Седем крака има мерзавецът, ама отказва да си размърда задника и да се яви пред нас.

— Осем — поправи го Заврънкулкис.

— Защо пък осем? — обиди се Головодов. — Нали е октопод, сиреч осмоног, значи има… колко крака? Седем или… Чакайте, защо ме обърквате…

— Осмоногите имат по осем крака — меко рече Заврънкулкис. — Окто идва от октава, а октавата има колко тона — осем: до, ре, ми, фа…

— Стига глупости — каза Головодов. — Какви ги дрънкаш бе! Само ме обърквате… Октави-моктави! Признайте си, че не знаете и толкоз! Нека научният консултант да обясни… Другарю научен консултант, колко крака има октоподът? Седем или осем?

Избегало не знаеше. Той се ухили, подръпна брадата си и дълбокомислено рече:

— Такова… Колко крака ли?… Значи, се шарман илия кел къшоз дьо си мелодиьо^[1].

— Какво? — каза Головодов.

— Ту компрандр се ту пардоне^[2] — поясни Избегало, чувствайки, че е на верен път.

— Аха? — плахо рече Головодов. — Естествено, това го разбираме… значи, латински там, немски… Но все пак много ни се ще да уточним колко крака в края на краищата има въпросният осмокрак октопод? Седем ли са те, или осем?

— Десет — каза Роман.

Головодов го зяпна изумен.

— Шегички ли си правите? — попита той. — Напомням Ви, другарю представител, че между впрочем сте на работа. Такива шегички можете да си правите вкъщи с жена си.

— Никакво намерение нямам да се шегувам с Вас, другарю Головодов — с леден тон отвърна Роман. — Вие зададохте въпрос на консултанта и понеже консултантът изпадна в затруднение, аз отговарям вместо него. Главоногото Спиридон има десет крака.

— Ил фо фер де рестриксион!^[3] — важно каза Избегало.

— За какви рестриксиони става дума?! — грубо рече Роман. — Се ридикюл, ла камарад^[4] професор. Десет крака, а по-точно казано — не крака, а ръце, защото главоногите не ходят на пипалата си. С тези пипала те са способни да хващат като с ръце.

— А крака? Той изобщо има ли крака? — попита Головодов. — Поне един?!

— Нищо повече не мога да добавя — каза Роман.

— Една минута — каза Заврънкулкис. — А защо в такъв случай той се нарича октопод, тоест осмокрак?

— Ами Спиридон не е октопод. Той е калмар — колосален калмар или Mesonychoteuthis.

— Аха… — каза Заврънкулкис. — Благодаря Ви.

— Все тая! — злобно рече Головодов. — Изобщо не ми пука ръце ли има, или крака! В краен случай и на ръце можеше да дойде дотук. Не сме го поканили на кино, а на заседание… И изобщо какво ни интересува? Ние го призоваваме, той не се явява, той да му мисли! Ние си имаме достатъчно друга работа. Кой е следващият?

— От Спиридон е постъпило заявление — доложи комендантът.

— Да му бъде отказано! Да му бъде отказано! — изрева Голомодов.

— Гррмм — произнесе се Лавър Федотович. — Другарю Головодов, имате ли въпроси?

— Не — смутено рече Головодов. — Прощавайте, Лавър Федотович.

— Народът желае да узнае всички детайли — продължи Лавър Федотович, като изучаваше внимателно Головодов с бинокъла си. — А в това време някои отделни членове на Тройката очевидно се опитват да подменят общото мнение на Тройката със своето частно мнение. Обаче народът казва на тези отделни другари: това няма да мине, другари!

Възцари се гробно мълчание. Чуваше се как гузната съвест на Головодов гризе разкаяната му душа. Лавър Федотович свали бинокъла си и заповяда:

— Докладвайте, другарю Зъбко!

— Меморандум номер дванадесети — започна да чете комендантът. — С настоящия меморандум Пълномощният посланик на Генералната общност на Гигантските древни главоноги засвидетелства своето искрено уважение към Председателя на Тройката по рационализиране и утилизиране на необяснените явления (сензации) — Негово превъзходителство другаря Лавър Федотович Вуняков — и има честта да го запознае със следните обстоятелства, описани по-долу:

Параграф първи. Настоящият меморандум се явява дванадесетият поред документ с идентично съдържание от връчените от Пълномощния посланик, адресирани до Негово превъзходителство.

Параграф втори. Пълномощният посланик до ден днешен не е получил нито уведомление за връчването, нито потвърждение за получаването, нито адекватен отговор поне на един от повдигнатите въпроси в гореспоменатите документи.

Параграф трети. Пълномощният посланик е длъжен със съжаление да констатира установяването на една нежелана традиция, която едва ли ще е в състояние по-нататък да способства за нормалните отношения между високодоговарящите се страни.

Допускайки, във връзка с гореизложеното, че предшестващите единадесет документа по една или друга причина не са попаднали в сферата на внимание на Негово превъзходителство, Пълномощният посланик смята за необходимо отново да информира Негово превъзходителство за своите намерения, произтичащи от неговите, на Пълномощния посланик, задължения към Генералната общност, която той има честта да представлява:

Параграф първи. Пълномощният посланик възнамерява да се срещне с представители на Министерството на външните работи на Високодоговарящата се страна за целите на обсъждане на процедурата по връчването на своите акредитивни писма на Министъра на външните работи.

Параграф втори. След гореспоменатото обсъждане Пълномощният посланик възнамерява да връчи на Министъра на външните работи на Високодоговарящата се страна своите акредитивни писма.

В интерес на Високодоговарящите се страни и като допуска, че предшестващите единадесет документа по една или друга причина не са попаднали в сферата на внимание на Негово превъзходителство, Пълномощният посланик смята, че е длъжен да повтори своите предложения до Негово превъзходителство:

Параграф първи. Пълномощният посланик би желал да се срещне с Негово превъзходителство, за да обсъдят средствата и реда, по който той, Пълномощният посланик, може да бъде доставен до мястото на срещата на представителите на Министерствата на външните работи на Високодоговарящите се страни.

Параграф втори. Времето на срещата с Негово превъзходителство Пълномощният посланик предоставя на усмотрението на Негово превъзходителство.

Параграф трети. Що се отнася до мястото на срещата, като се вземат под внимание физическите и физиологичните особености на организма на Пълномощния посланик, би било желателно гореспоменатата среща да се проведе в сегашната резиденция на Пълномощния посланик.

С най-дълбоки почитания и като оставам в очакване на решението на Ваше превъзходителство.

Ваш покорен слуга:

Спиридон, Пълномощен посланик на Генералната общност на Гигантските древни главоноги.

— Това е всичко — каза комендантът.

— Гррмм — произнесе се Лавър Федотович. — Какви предложения има по съществото на делото?

— Аз имам само едно предложение — каза Головодов. — Да лишим тази гадина от разкладка за храна. Когато поседи малко гладен, веднага ще му стане ясно, че издевателства над нас. Колко пъти му беше казано: яви се, ако обичаш, на заседанието, а той само някакви врели-некипели ни пише, гадината. Затова предлагам: нека да поседи малко гладен, та да му дойде акълът в главата…

В този момент Едик, след кратко съвещание с Роман, реши да осъществи утопичната си програма за морално превъзпитание на членовете на Тройката, като се опита да извади от дълбините на головодовото съзнание на повърхността последните жалки останки от разумното, доброто, вечното у човека, но успя да изтръгне само някакво смътно видение на сельодка със сос от горчица, кориандър и дафинов лист и професионалния възглас: „Не задържайте вратите! Следваща станция: «Кропоткинска»!“.

— Не-не, другарю Головодов! — възрази Заврънкулкис. — Така не бива! Какво значи: „Не задържайте вратите!“) Вратите за преговори винаги трябва да бъдат отворени. Ами ако изведнъж се окаже, че той наистина е посланик? Трябва да спазваме дипломатическия етикет и протокол. Друго нещо е, разбира се, ако той започне да се държи несъвместимо със своето звание и започне за подтиква Тройката към действия, подронващи нашия авторитет. Тогава, естествено, трябва да го поставим на мястото му. Трябва писмено да му съобщим, че Тройката не е упълномощена да влиза в каквито и да било взаимоотношения с Министерството на външните работи и че задачата на Тройката е да рационализира и утилизира необяснените явления, и поради тази причина за Тройката Спиридон не е нищо повече от дело номер шест, задължено да се яви пред нас, да речем, в понеделник. А неговите дипломатически функции не представляват никакъв интерес за Тройката.

— Гррмм — произнесе се Лавър Федотович. — Народът не разполага с излишна хартия, за да влиза в кореспонденция с необяснените явления. От друга страна народът е радушен и гостоприемен. Изразявайки общото мнение, предлагам другарят Зъбко още веднъж устно да обясни на дело номер шест цялата несъобразност на неговото поведение. Разкладката за храна да бъде запазена в досегашните размери. Други предложения има ли? Някакви въпроси към докладчика?

— Какъв калибър е? — изрева полковникът.

Лавър Федотович вдигна бинокъла си и го насочи към шегобиеца. Обаче полковникът кротко си спеше и очарован от неговата слабост, Лавър Федотович снизходително пренебрегна поведението му и се успокои.

— Продължаваме дневното заседание на Тройката — заяви той. — Следващото дело. Докладвайте, другарю Зъбко!

Щом се увери, че до понеделник Спиридон не е заплашван от опасността да бъде предаден на клуба по делтапланеризъм или просто да му видят сметката, Роман прошепна нещо на Едик и се измъкна на пръсти от залата. Комендантът отвори поредната папка и се зае да докладва:

— Дело номер шестдесет и четвърто, фамилия…

— Чакайте! — възкликна Заврънкулкис. — Защо шестдесет и четвърто? Трябва да бъде седемдесет и второ!

— Според протокола — уморено рече комендантът.

— Според кой протокол?

— Според протокола от вчерашното вечерно заседание. Ето го!

Заврънкулкис се запозна с протокола и си отбеляза няколко неща в бележника.

— Продължавайте, другарю Зъбко — каза Лавър Федотович.

— Фамилия: неустановена. Име: неустановено. Презиме: неустановено…

— Протестирам — каза Заврънкулкис. — Какво значи неустановени? Трябва да бъдат установени! Ако трябва, към милицията ще се обърнете…

— Не си признава копелето, а?! — кръвожадно рече Головодов.

— Той е от пришълците — вяло рече комендантът. — Те не винаги имат имена…

— Категорично протестирам! — развика се Заврънкулкис, разгневен, и бясно взе да разлиства книжката пред себе си. — В инструкцията съвсем ясно е казано! Параграф шести, глава четвърта, част втора… Ето! „В случаите, когато необясненото явление представлява живо същество, но по някакви причини собственото му име не може да бъде установено, следва, за целите на изрядната регистрация и идентификация, да му бъдат присъдени фамилия, име и презиме, избрани и утвърдени от Тройката. Забележка: За да се избягват всякакви злоупотреби с чужди самоличности (имперсонации) и разпространяване на клеветнически твърдения за тях (диффамации), се забранява на горепосочените живи същества да присвояват имената на видни дейци от областта на историята, литературата и изкуствата. Следва примерен списък на имената — вж. Приложение № 19“. Абе Вие никога ли не сте чели инструкцията?!

— Да! Не съм я чел! — ядоса се комендантът. — Тази инструкция е табу за мен, тази инструкция е само за Вас! И с пръст не ми давате да я пипна! Как да я прочета?! Затова пък Вие никога не чувате какво Ви говорят… Ето тук, при мене, има приложение към анкетата: „Кратко описание на дело номер шестдесет и четвърто“.

— Това описание пък откъде се пръкна сега? — възнегодува Заврънкулкис, но явно беше смутен и отново нервно запрелиства инструкцията.

— Та нали Вие самият на миналия инструктаж наредихте: ако някой човек няма ФИП, да бъде снабден поне с описание. И ето — другарят Избегало го състави… Говорят ли, говорят, а сами не знаят какво говорят…

— Такова… — реши да добави и Избегало. — фе сьо къ доа адвиен сьо ки пура^[5], значи…

— Затруднение ли има? — с мъртвешки глас се осведоми Лавър Федотович. — Отстранете го, другарю Заврънкулкис!

— Да, наистина — призна си Заврънкулкис. — Малко избързах с протеста си. Работата е там, че аз се позовах на параграф шести, а в същото време се оказа, че разглежданото дело попада в параграф седми на същата глава, където се казва: „В случай че необясненото явление само по себе си представлява субстанция, която, дори с известна доза неопределеност, може да бъде наречена живо същество, т.е., ако самият факт на идентификацията на необясненото явление като живо същество представлява някакъв вид затруднение за Тройката…“ — в такъв случай, другари, действително се налага да назоваваме такова явление по номера на неговото дело и да приложим към анкетата кратко описание… Така че отменям своя протест.

— Отстранихме ли затруднението? — осведоми се Лавър Федотович. — Тогава продължавайте, другарю Зъбко.

— А откъде по-точно да продължа? — попита комендантът. — От точка четвърта нататък или да прочета описанието отначало?

— Че каква е разликата? — безразсъдно се изпусна Головодов, но тутакси се сепна, сгуши се и се престори, че търси нещо под масата.

Заврънкулкис трескаво прелистваше инструкцията в търсене на указания, но не намираше нищо. Полковникът се събуди и мигом изпадна в дълбок размисъл. Даже Избегало се опита да размърда мозъка си, но от голямото напрежение от носа му потече кръв и той мигом се отказа от това непривично занимание. Погледнах към Лавър Федотович и се стреснах. Той се извисяваше над нас като някакъв бастион. И беше направо страшно да си представи човек каква титанична мисловна дейност кипеше сега зад гранитната фасада на неговото спокойствие и невъзмутимост. Точка четвърта или описанието? Описанието или точка четвърта? Това не беше подправено спокойствие, нито фалшива невъзмутимост. Това беше безкрайна убеденост, че той лично носи на плещите си цялата отговорност за всичко. Убеденост, изкована и шлифована през десетките години служба на отговорни длъжности.

— В инструкцията липсват съответните указания — обречено промълви Заврънкулкис.

Назряваше трагедия. Само някакво чудо можеше да предотврати кошмарния безпрецедентен конфликт. И чудото стана.

— Докладвайте описанието — простичко рече Лавър Федотович.

И всички се оживиха. Засиял като слънце, Заврънкулкис се захвана да попълва протокола. Головодов се измъкна изпод масата и предано впери очи в Лавър Федотович. Полковникът умиротворително се усмихна и отново се унесе в сладък сън. Що се отнася до Избегало, той си позволи два пъти толкова шумно да се изсекне, че колоритно възпроизведените звуци лесно можеха да бъдат възприети като възторжени възклицания на чист френски език. Ние с Едик здраво си стиснахме ръцете.

— Описание на дело номер шестдесет и четвърто — започна да чете комендантът. — „Дело номер шестдесет и четвърто представлява кафява полутечна субстанция с обем около десет литра и тегло към шестнадесет килограма. Не мирише на нищо. Вкусът му остава неизвестен. Приема формата на съда, в който са го налели. Върху гладка повърхност приема формата на кръгъл блат за торта с дебелина до два сантиметра. Ако го посипеш със сол, се гърчи. Храни се с индустриална захар на кристали. С течение на времето не се разваля. Когато му отнемеш част от масата, то е способно да я възстанови.“ — Комендантът сложи настрана описанието и се върна към анкетата. –Точка четвърта — година и място на раждане: неустановени, но вероятно не се е случило на Земята…

— Вероятно! — саркастично рече Заврънкулкис и заплаши Избегало с пръст: — Ще се наложи по-късно да обосновете това!

— Непременно! С най-голяма радост! — бодро се отзова професор Избегало. — Народът ще бъде доволен!

— Националност — като повиши глас, продължи комендантът, — вероятно пришълец. Образование: вероятно виеше. Владеене на чужди езици: вероятно владее. Професия и месторабота понастоящем: вероятно пилот на космически кораб. Бил ли е зад граница: вероятно…

— Тоест как така?! — възмути се Головодов. — Тоест какво значи вероятно?!

— Ами това значи! — озъби му се комендантът. — Откъде мога да знам?! Той може да е пристигнал у нас от Швеция. Знам ли? Та той нищо не казва…

— Според мен бдителността Ви изобщо не е на нужната висота! — каза Головодов. — Заврънкулкис, бъдете така добър, хайде, братчето ми, за всеки случай да отбележите в протокола, че той, Головодов, значи, обърна внимание на коменданта за неговата бдителност!

Комендантът го изгледа с нескрита омраза и продължи:

— Кратка същност на необясненото явление: неизвестно същество (възможно е да е вещество) от неизвестна планета (възможно е да е комета) с неизяснен химичен състав; равнище на интелект — по принцип не може да се определи; данни за най-близките роднини — липсват; адрес на постоянното местожителство — неизвестен. Това е всичко.

— И таз добра! Това било всичко! — злъчно му се присмя Головодов. — Когато бях директор на Конезавод № 2 в Товаро-разтоварна кантора № 9, в хилядо деветстотин петдесет и втора година ми докараха един скопен жребец. Аз, казва, съм евнух. Документи няма, език не владее, името си също не знае. Би трябвало да го изхвърля като мръсно коте или да го запра в милицията, но поради своята неопитност аз го приех, нали разбираш, какво пък толкова, казах си аз, все пак е скопен. А след седмица той, първо, роди жребче! Второ, изчезна — дим да го няма! И трето, заедно с него пет торби овес потънаха вдън земя… Тѐ ти булка скопен жребец! А пък ти ми разправяш тука — това неизвестно, онова — неопределено. Сякаш си играем на шикалки, за бога!

— Да-да! — решително каза Заврънкулкис. — И аз не съм доволен. Калпава работа. Отдалеч се вижда. И ако на коменданта може да му бъде простено донякъде, то на Вас, другарю Избегало, направо Ви се чудя!

Избегало пое хвърлената му ръкавица:

— На какво? Мога ли да знам на какво се чудите толкова, другарю Заврънкулкис? — осведоми се той.

— На неубедителното описание, което сте подготвили лично Вие, другарю Избегало. Ето на това се чудя! — каза Заврънкулкис.

— Формална, повърхностна представа за делото лъха от Вашето описание — добави Головодов. — Такова описание и аз мога да съставя.

Тогава Избегало вирна брадичката си, с кръвожаден поглед лакомо огледа настървените критици, подръпна маншетите си и се захвана да им набива канчетата. Оказа се, че на научните висини, които той има честта да представлява тук, не за първи път им се налага да отстояват интересите на народа от нападките на профани и дилетанти. Се пенибл ме сьола фе дюбиен^[6]. Той, професор Избегало, който е свързан с народа чрез пъпната връв на общия произход, никога не е считал за срамно лично да разобличава интригите и да отблъсква атаките. Той, професор Избегало, смята за свой дълг да напомни на някои от тук присъстващите отделни другари, че нашата наука не търпи фактоуйдурдисването, шашмопреиначаването и резултатонатаманяването. Той, професор Избегало, като човек може да разбере желанието на другаря Головодов дело номер шестдесет и четвърто да е долетяло до нас, да речем, от Федерална република Германия. Жьо превоа ла шер де пул.^[7] Тогава другарят Головодов би могъл с чисто сърце да натрупа лично за себе си солиден политически капитал, като стане инициатор на предаването на това дело в ръцете на съвсем други инстанции. Разбираемо за него, за професор Избегало, е и желанието на другаря Заврънкулкис делото определено да бъде признато за вещество. Тогава пред другаря Заврънкулкис би се разкрила възможността с елегантен пас да прехвърли делото в Института за геоложки проучвания и по този начин да освободи за себе си известно количество народно време за съмнителни похождения, които далеч не свидетелстват за неговите високи морални устои. Но науката в неговото, на професор Избегало, лице гневно отхвърля тези толкова безотговорни методи на работа с необяснените явления. Ако науката не разполага с достатъчно достоверни данни да твърди, че дело номер шестдесет и четвърто е пристигнало при нас, да речем, от Федерална република Германия, то тя, науката, на въпроса „Било ли е делото зад граница?“ директно и недвусмислено отговаря: вероятно! Ако за определяне на веществото или същността на делото, не ни достигат факти, то тя, науката, без всякаква парадност и шум до небесата, ясно и безкрайно точно ще идентифицира делото като „неизвестно същество, в скоби — възможно и да е вещество“. Присъстващият тук Лавър Федотович ще потвърди, че отдавна отминаха времената на фактоуйдурдисването, шашмопреиначаването и резултатонатаманяването и че са напразни опитите на отделни членове на Тройката да върнат колелото на историята назад. Ле мариаж сьо фон дан ле сиьо^[8].

Като се поддадохме на въздействието на корпоративния дух, ние с Едик възторжено го аплодирахме. Избегало се поклони на всички страни и седна.

Парализиран и напълно разбит при това стечение на обстоятелствата, Головодов предпочете благоразумно да се върне на изходните позиции и оттам отново предано да впери очи в Лавър Федотович. По-хитрият Заврънкулкис обаче не се предаваше. Макар тежко да страдаше от получените рани, той намери сили да заобиколи противника откъм фланга и да му нанесе ответен удар.

— Бих искал само да подчертая — властно каза той, — че ние не сме някакви незрели младоци, че ние сме способни да носим отговорност и наше задължение е да се занимаваме с обекти, които са необяснени, а тук сега ни се предлага да разглеждаме обект, който фактически е неизвестен. Съгласно инструкцията — продължи той и гласът му се извиси до небесата — методът на работа с неизвестните обекти трябва да бъде принципно различен, доколкото неизвестният обект може да се окаже например самозапалващ се, самовзривяващ се, отровен или дори антропофаг. Ето защо аз съм категорично против разглеждането на делото сега, когато сред нас се намира Лавър Федотович, чийто живот представлява прекалено голяма ценност, за да имаме право да го подлагаме на такъв риск!

Всички погледи се впериха в Лавър Федотович. Лавър Федотович дълго мълча, свъсил вежди, като димеше със своята „Херцеговина Флор“. После заяви:

— Народът…

— Да! Да! — тутакси подхвана Заврънкулкис. — Именно народът!

Обаче Лавър Федотович сякаш изобщо не чуваше неговите възторжени възгласи. Той поднесе бинокъла към очите си и няколко минути внимателно изучава един след друг коменданта и Избегало. Спокойствието, с което и двамата очакваха решението на началството, видимо го удовлетвори.

— Народът очаква от нас подвиг — заяви той накрая, като свали бинокъла си. — Нека делото да влезе, другарю Зъбко.

Комендантът заприпка към вратата на приемната, а в това време Лавър Федотович измъкна от кожената си чанта един противогаз и го сложи на масата пред себе си.

Комендантът бързо се върна, сграбчил с две ръце голям стъклен буркан с дело номер шестдесет и четвърто. Видът му беше отчаян и ние с Едик веднага разбрахме защо. Първо, бурканът беше предназначен за кисели краставички, максимум пет литра, и не беше ясно къде са се дянали останалите пет литра от пришълеца. И второ, даже с просто око се виждаше, че дело номер шестдесет и четвърто е яркосиньо, а съвсем не — кафяво, каквото следваше да бъде според описанието. Е, сега ще стане една… помислих си аз. И се започна…

Комендантът още не беше поставил буркана на масата за представяне на доказателствата, когато Заврънкулкис покъртително изстена, измъкна от папката описанието, заби поглед в него и направо го изпи с очи.

— Кафяво! — закрещя той. — Трябва да е кафяво! Какво сте ни донесли, другарю Зъбко?! Защо е синьо, когато трябва да бъде кафяво? Лавър Федотович! То е синьо, а не кафяво! А според описанието трябва да бъде кафяво, а не синьо!…

Заседанието се взриви. Комендантът яростно се биеше в гърдите с юмруци, като се кълнеше, че сутринта делото е било кафяво, и няма представа защо е посиняло, но трябва само̀ да е посиняло, защото той не го е пребоядисвал, нито го е сменял; Головодов настояваше, че трябва да се състави акт и твърдеше, че случаят с лъжливия скопен жребец се повтаря; Заврънкулкис призоваваше комендантът да бъде даден на прокурора за това, че е подправил делото и се опитва да заблуждава отговорен орган. Лавър Федотович беше нахлузил противогаза и от време на време го придърпваше с пръст под брадичката, за да подиша малко; полковникът се събуди и като петел на стобора неразбираемо закряка нещо, като трескаво си въртеше главата и мушкаше невидимия враг с невидим щик. После всички се умориха и млъкнаха, само комендантът с последни сили сподавено хлипаше: „Милостиви Господи Исусе Христе… сине Божий… Богородице, пресвета дево Мария… не съм го пребоядисвал!“. Накрая и той утихна. В настъпилата гробна тишина сякаш от дълбините на Мамутовата пещера отекна гласът на Лавър Федотович:

— Затруднение? Отстранете го, другарю Заврънкулкис!

Заврънкулкис поправи възела на вратовръзката си и произнесе реч, от която стана ясно, че подобни случаи са предвидени в инструкцията, а именно — в дванадесети параграф на четвъртата част от глава пета, където черно на бяло е казано, че при констатиране на изменение на външния вид и даже на вътрешната структура на необясненото явление трябва да бъде съставен акт по образец номер сто и десет, дробна черта две. Той демонстративно представи на Лавър Федотович фо̀рмата и с негово съгласие се захвана да съставя акта, но тутакси стана ясно, че при съставянето на акта за изходен материал трябва да служат: а) необясненото явление в неговия настоящ вид и б) цветна снимка или диапозитив (филмова лента) в неговия първоначален вид. Тъй като ужасеният комендант беше изпаднал почти в безсъзнание, Заврънкулкис лично взе да рови делото за цветна снимка или диапозитив (филмова лента) и моментално откри, че в делото няма никаква цветна снимка или диапозитив (филмова лента).

— Къде е снимката? — със зловещ глас попита той, толкова зловещ, че комендантът дойде на себе си и се опули. — Къде са двете цветни снимки на дело шестдесет и четвърто в размер девет на дванадесет сантиметра?

Комендантът успя само леко да размърда устни.

— Та той е престъпник! — каза Заврънкулкис, безкрайно удивен от наглостта на коменданта.

— Не съм — каза комендантът.

— Отявлен вредител — каза Заврънкулкис, като гледаше коменданта с отвращение.

— Не съм — простена комендантът. — В името на Исус Христос… и дванадесетте свети апостоли…

— Гноен цирей върху лицето на местната администрация — каза Заврънкулкис.

— Абе не съм — изрева комендантът. — Аз нямам нищо общо! Смрък-Смрък е виновен! Той, а не аз! Той се отказа!

— Как така се отказа?

— Казвам му: снимай! А той не иска. Снимай бе, човек! А той не снима и не снима. Той не ми е подчинен, той е подчинен на вас… Аз и допуск нямам…

— Смрък-Смрък да се яви при мен! — глухо протръби Лавър Федотович и комендантът хукна да го търси…

— Не ми харесва този Зъбко — тутакси рече Заврънкулкис. — Една такава хлъзгава личност е той.

— И отглежда прасета — оживи се професор Избегало.

— Това ни е известно — каза Заврънкулкис.

— Дъщеря му… тази… се разведе.

— И това ни е известно.

— Вари вкъщи брага^[9].

— Вари… — призна Заврънкулкис. — И я продава.

— В дома му има икони — каза Избегало. — Староверски. И Библията чете, и даже си я конспектира.

— Така ли? — каза Заврънкулкис — Това е интересно.

— Нузан са вон келкъшоз оси^[10] — самодоволно рече Избегало.

В този момент Головодов, който отдавна седеше с безучастно изражение, загледан в буркана с посинялото дело, изведнъж скочи, приближи се до демонстрационната маса и взе да я обикаля в кръв. Лошо му се пише на коменданта, помислих си аз. Като едното нищо ще си отиде. Така и стана: Головодов взе буркана и го претегли на ръка.

— Както и да го мериш, това нещо един пуд^[11] не тежи? — каза той. — Ако искате да знаете, даже и половин пуд няма, Гледам аз тука, в описанието, пише — десет литра, а тоз буркан ми е до болка познат — той е петлитров. Знам ги аз тия буркани, нали всеки ден от тях закусвам. Ето тука и етикетче има: „Кисели краставички… Обем: 5 литра“. Схващате ли какво намеквам? Схващате ли вече?

Лавър Федотович съдра от лицето си противогаза и насочи бинокъла към буркана. Професор Избегало така зяпна от любопитство, че чак челюстта му провисна. Заврънкулкис настървено прелистваше инструкцията, а аз преценявах какво ще се стовари сега на главата на коменданта: дали просто ще го понижат в длъжност, или ще му лепнат няколко годинки „на топло“. Мъчно ми беше за него. Симпатичен човек беше, макар и глупак.

— Все още нищо не е ясно — съсредоточено каза Головодов, като внимателно душеше делото. — Може да си е пийнал и после да е сипал вода… И изобщо вътре вече може да има само вода. Сипал в нея малко синка да я докара на вкус до пърцуца и си мисли, че работата му е в кърпа вързана…

Вратата се отвори и свеждайки глава, в залата се промуши с ръце в джобовете високият и кльощав Смрък-Смрък. Още от прага той взе да мърмори, загледан в далечния ъгъл на залата: „Сега пък какво искате… Пак ще се заяждате за нещо… Този път с какво не ви угодих…“. Обаче никой не му обръщаше внимание. Всички погледи зловещо се бяха фокусирали върху пребледнялото лице на коменданта, който надничаше иззад гърба на Смрък-Смрък и също си мърмореше: „Ето ви го… Нека той да отговаря… Аз нямам нищо общо… Аз даже допуск нямам…“.

— Другарю Зъбко — монотонно, със стоманени нотки в гласа започна Лавър Федотович и всички замряха, — имате четири минути да ни предоставите липсващите пет литра от делото!

Аз се хвърлих към коменданта, подхванах го под мишниците и го извлякох в приемната, където го сложих да легне върху модернистично оформената седалка на дървената пейка за посетители. Комендантът беше бял като мрамор, очите му бяха обърнати навътре, а пулсът му не се напипваше. Подпъхнах под главата му сакото си, разхлабих вратовръзката, разкопчах яката и го потупах по бузите, докато му духах в лицето. Моите действия не направиха никакво впечатление на нещастния човечец, но беше ясно, че не умира, затова го оставих да полежи и надникнах в залата за заседания. Интересно ми беше как ще се измъкне от положението Смрък-Смрък.

А вечно хремавият Смрък-Смрък се измъкваше с огромен успех. Той беше заклещил в ъгъла Головодов и Заврънкулкис и надвесил над тях своите баскетболни два метра и десет сантиметра, им крещеше като от трибуна:

— Аз параграф дванадесети го познавам по-добре от всеки от вас! Аз на този параграф и кътните му зъби зная! Там е казано — анфас! Вие руски разбирате ли? Анфас! Покажете ми къде е анфасът на това желе и аз цял ден ще ви го снимам! Къде му е анфасът? Къде, питам? Хайде казвайте, къде е! Защо мълчите? Аз самия господин Сукарно^[12] съм снимал! Аз даже онзи… как му беше името… абе дето все с шапка ходи! Аз параграф дванадесети наизуст го знам!… А ако няма фас? Господин Сукарно имаше нормален фас. На онзи… как му беше името… фасът беше екстра, първокласен, да му се ненарадваш! А на това нещо къде му е анфасът?!

Вече нямаше и помен от мераците за нападение на Головодов и Заврънкулкис. Очите им играеха на всички страни и те мълчаливо се опитваха всячески да се измъкнат от ъгъла, ритайки и блъскайки като коне, запрени в конюшня. От виковете на Смрък-Смрък полковникът пак се събуди и — явно в просъница — и в неговата глава възникнаха единствено конски аналогии, защото взе да се върти на стола и пронизително да крещи: „Дръпни им юздите! Дръпни им юздите!“. Удобно разположил се в креслото си, Лавър Федотович се наслаждаваше на цялата тази драматична сцена с бинокъла си.

Аз се върнах при коменданта и му дадох да помирише водата от гарафата за посетители. Комендантът тутакси се съвзе, но предпочете все така да се прави на изпаднал в несвяст, докато разбере накъде духа вятърът.

— Другарю Зъбко — зашепнах му аз в ухото, — Вие изпаднахте в безсъзнание, полежете тук, а след пет-десет минути се върнете в залата и повтаряйте само едно: „Нищо — настоявайте — не знам, нищо не съм направил“. Аз ще се опитам да оправя всичко. Разбрахме ли се?

Комендантът плахо въздъхна в знак на съгласие. Даже се опита да каже нещо, но в този момент вратата с трясък се разтвори и той тутакси отново се престори на умрял. Всъщност опасност нямаше, защото от залата излезе само Смрък-Смрък. Той с удоволствие затръшна вратата с такава сила, че под тапета прошумоля сипеща се мазилка, и заяви:

— Мен охраната ме рита и блъска, докато снимах онзи… как му беше името… те ще ми кажат! Намериха с кого да се заяждат! Къде му е фасът? Няма фас! А щом няма фас — няма и снимка! Има ли фас, ще има снимка! Така пише в инструкцията! — Той изгледа с презрение просналия се на пейката комендант и каза: — Лигльо, смотаняк! Аз такива съм снимал колкото си искаш! Почерпи една цигара!

Дадох му да запали и той се отдалечи, блъскайки всички врати по пътя си. И аз запалих, дръпнах си два пъти и се върнах в заседателната зала. Полковникът вече отново дремеше, като пъшкаше тежко, Заврънкулкис разлистваше бележника си, а Головодов шепнеше нещо в ухото на Лавър Федотович. Щом ме видя, той трепна, престана да шушне и попита плахо:

— Този… фотографът… махна ли се?

— Да — отвърнах му сухо.

— А комендантът къде е? — вече заплашително попита Головодов.

— Има чернодробна криза — продължих сухо да отвръщам аз.

— Хоспитализиран ли е? — бързо се намеси Заврънкулкис.

— Не — казах аз.

— Тогава веднага да влиза и да отговаря! Неговото деяние е подсъдно!

Аз поех дълбоко въздух и започнах:

— Не разбирам, другари, какво става тук. Не ми е ясно къде се намирам. Това авторитетна комисия ли е, или някаква лукова глава? Ние станахме свидетели на интересно научно явление, което се развива по иманентни нему закони, представляващи огромен научен интерес. Направо Ви се чудя, другарю Избегало, на Ваше място аз отдавна бих настоявал в протокола да се констатира, че тук е открита несъмнена корелация между колориметричните и концентрационните характеристики на обекта… Как трябва да разбираме тази корелация? — обърнах се аз към Едик.

— Тази корелация означава — тутакси пое щафетата Едик, — че рязкото изменение на обема и масата на обекта, или така наречената контракция, е предизвикала промяната на цвета, а може би — и на химичния състав на обекта…

— Моля ви да се замислите върху този факт, другари! — призовах ги аз. — Особено Вие, другарю Избегало. Та ние констатирахме изменението на цвета, без да разполагаме нито с колориметър, нито със спектрограф, нито със… ъъъ…

— Нито даже с най-обикновен термобарохелиоптер — възторжено рече Едик. — Такова нещо досега не се е случвало! Този поразителен ефект е наблюдаван с просто око! И ако отчетем факта, че този ефект беше постигнат при стайна температура и при нормално атмосферно налягане, то можем смело да твърдим, че си имаме работа с необяснено явление, представляващо фундаментална ценност. Длъжен съм да подчертая, че много аспекти на този проблем остават все още абсолютно неизследвани. Би било безкрайно интересно да проучим влиянието на контракцията върху вкусовите и магическите свойства на дадената субстанция. На науката са известни случаи, когато под влияние на контракцията магодетерминантът на Йерусалимски е сменял своя знак с противоположния. Така например Роже дьо Понтревил е установил…

Докато Едик все повече се увличаше да излага същността на изследванията на Роже дьо Понтревил, аз се постарах да определя настроенията на присъстващите. Реакцията на Тройката ми изглеждаше благоприятна. Бинокълът на Лавър Федотович беше далеч от него, Заврънкулкис даже не разлистваше бележника си, Головодов слушаше с провиснала челюст, а полковникът спеше. Известни опасения будеше у мен само видът на Избегало, който явно все още пресмяташе какви изгоди би могъл да извлече от създалото се положение. Налагаше се да му помогна да вземе правилното решение, така че, когато Едик млъкна, аз хвърлих в боя гвардията.

— Впрочем на мен все още не ми е ясно — казах аз — трябва ли да разглеждаме безобразната сцена, на която станахме свидетели тук, като недоразумение вследствие на лекомислието на някои отделни членове на Тройката, или, може би, се касае за съзнателен опит на отделни членове на Тройката да замажат новооткрития ефект и да го скрият от научната общественост. Ние сме били свидетели на такива случаи — завърших аз с гробовен глас, седнах, извадих от джоба си бележник и скицирах в него няколко свръхчовешки профила.

Чуваше се как на масата пред председателя една муха си пощи крачетата.

— Гррмм — произнесе се Лавър Федотович. — Има ли въпроси към докладчика? Няма въпроси? Какви предложения има?

Очевидно беше, че Избегало вече е наясно от коя страна на тази филия е намазано маслото. Обаче професорът не бързаше. Той стана, приглади си брадата, подпря се с разперени пръсти на тома на „Малката съветска енциклопедия“ и за известно време зарея поглед над главите на присъстващите.

— Този… — започна той. — Аз вече многократно заявих, не знам дали това е отбелязано в протокола, или не, защото тук беше много шумно, та значи, ясно вече изразих мнение, че този ефект на колориметрична контракция досега не е бил наблюдаван с научна цел, но ние тука… такова… го наблюдавахме, значи, и го отрекохме, приписвайки го на коменданта… на льо повр Зъбко. Не всички го отрекохме, разбира се, а само някои отделни… тия… които са далеч от науката. Аз вече говорих тука, другари, че е рано дело номер шестдесет и четвърто да се рационализира, а още повече, опазил ни бог, да се утилизира. Делото, разбира се, трябва да го отложим и при това трябва да го отложим за толкова дълго време, колкото трябва, а ето какво не бива да отлагаме, другари, ето какво нямаме никакво право да отлагаме — това е въпросът за приоритета. Дан нотр позисион ну определени де дювоар^[13]. И в дадения случай нашето дювоар се състои в това… че този ефект трябва да бъде наречен на… и това име трябва да остане в историята. Затова аз категорично предлагам да ходатайстваме пред компетентните органи този ефект да бъде наречен на името на другаря Вуняков. Се ту сьо ка жьо ву ди^[14].

Нататък всичко тръгна като по масло. Първо се появи комендантът, който, разбира се, досега беше подслушвал пред вратата. Посрещнаха го благосклонно, той твърдеше, че нищо не знае, че тази работа е научна, а той е завършил само осми клас… и го увериха, че всичко се е изяснило, че не бива така, работата си е работа, винаги могат да се случат сривове, понякога се получават отделни грешки. Заврънкулкис му подаде ръка и се извини, Головодов го нарече „братко“, а Лавър Федотович дори се пошегува: „Канехте ли се да ходите на баня днес, другарю Зъбко; ето че по никое време се наложи да си вземете баня!“. Когато всички най-после престанаха да се смеят. Лавър Федотович възвърна суровото си изражение и заяви:

— Дневният ред на заседанието е изчерпан. Констатирам, че днешното заседание, подобно на всички предходни, премина в делова и работна атмосфера. Има ли други предложения? Няма! Тогава обявявам дневното заседание на Тройката за закрито и предлагам да излезем в почивка и да отидем на обяд.

Той стовари обратно в огромната си чанта всичките свои председателски принадлежности, бавно се надигна от масата и с достойнство се отправи към изхода. Като събориха зазяпалия се Заврънкулкис, Головодов и Избегало се хвърлиха, избутвайки се един друг, да му отворят вратата.

— Бифтек — това е месо — с добро настроение им съобщи менюто Лавър Федотович.

— С кръв! — предано се провикна Головодов.

— Но защо да е с кръв? — се чу гласът на Лавър Федотович вече от приемната.

Двамата с Едик отворихме всички прозорци.

От стълбището се носеха гласове:

— Не-не! Извинете ме, Лавър Федотович, но бифтек без кръв е по-лошо, отколкото човек да пие без мезе…

— Според науката такова… най-добре е с лучец, значи…

— Народът обича хубавото месо… бифтеците например…

— В гроба ще ме вкарат тия мене — загрижено рече комендантът. — Погибел моя са те, мор, глад и останалите седем египетски бедствия…

— Другарю Зъбко — строго казах аз, — бъдете така добър да ни обясните какво всъщност се случи. Защо е останало толкова малко от пришълеца и защо той е в този буркан?

— Нищо не знам! Нищо не съм направил! Това е научен ефект — занарежда комендантът.

Аз го прекъснах:

— Другарю Зъбко, веднага престанете да ме баламосвате! Предупреждавам Ви, че Корнеев ще Ви извади душата заради тези игрички. Нали го знаете какъв е Корнеев!

Комендантът знаеше що за птица е Корнеев и отново се опита да изпадне в несвяст, но в този момент в залата се втурна Заврънкулкис. Тройката, както винаги, беше забравила полковника на масата. Заврънкулкис го събуди и го поведе на обяд, като му се караше: „Нима беше толкова трудно да се събудите навреме? Ама Вас наистина вятър Ви вее на бял кон… Не е за вярване!“.

— Е? — попитах аз, когато те се отдалечиха.

— Моля Ви, разкажете ни, другарю Зъбко — помоли го и вежливият Едик. — Дали пък няма да можем да помогнем на делото…

Комендантът сведе виновно глава.

— Не — каза той. — На това дело вече никой не може да помогне. Кой го е счупил, не знам, но когато пристигнах тая сутрин да го приготвя за демонстрацията, гледам гърнето там… неговото… глинено ли е, какво е, не го знам, с което долетя при нас… това гърне беше счупено, половината му съдържание беше изтекло, на пода чак локва имаше и продължаваше да тече. Е, какво можех да направя аз? Казах си: веднъж се мре. Прелях каквото беше останало в този буркан и си помислих: е, все ще излъжа нещо, а може пък изобщо нищо да не забележат… А пък то какво стана! — В очите му отново се мярна преживеният ужас. — Кафяв беше той, момчета, с очите си го видях, нали го преливах… А сега, когато излязох в приемната да донеса буркана, майчице мила, гледам го — син!… Не-не! Щяха да ме вкарат те в гроба днеска, всъщност вече бяха ме спуснали и аха-аха да почнат да хвърлят пръст; добре че бяхте вие, момчета, благодетели мои…

Двамата с Едик се спогледахме.

— Ммм? — попитах аз.

— Я стига — неуверено рече Едик. — Не може да бъде… Едва ли… Съмнявам се, ама… Макар че…

Когато слизахме по стълбището, той каза:

— Бедата е там, че Витка си е такъв. Никога не знаеш на какво е способен…