Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
NOS4A2, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джо Хил

Заглавие: Носферату

Преводач: Стефан Георгиев

Година на превод: 2019 (не е указано)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 20.08.2019 г.

Редактор: Преслава Колева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Кремена Петрова

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-317-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13405

История

  1. — Добавяне

Пътят до Коледната земя

Денят бе угаснал и фаровете на призрака пронизваха студения мрак. Бели прашинки прелитаха през блясъка на фаровете и кацаха меко върху предното стъкло.

— Това вече е сняг! — провикна се седящият зад волана Чарли Манкс.

Бинг за секунда се отърси от сънливостта, сякаш съзнанието му имаше прекъсвач, който някой току-що бе включил. Стори му се, че кръвта му кипва и нахлува в сърцето. Едва ли щеше да се стресне повече, ако след събуждането си бе видял граната в скута си.

Половината небе бе задушено от облаци. Но на другата половина грееха звезди, сред които се пъчеше луната, онази луна с кривия нос и широката усмивка. Тя оглеждаше пътя долу с присвитото си жълто око, което надничаше изпод издут клепач.

Край пътя растяха криви ели. Чак по-късно Бинг осъзна, че това не са никакви ели, а дървета от желатинови бонбони.

— Коледната земя — прошепна Бинг.

— Не — отвърна Чарли Манкс. — Далече сме още. Остават ни поне още двайсет часа път. Но е там, на запад. Веднъж годишно завеждам някого там.

— Мен? — попита Бинг с треперлив глас.

— Не, Бинг — отвърна спокойно Чарли. — Не тази година. Всички деца са добре дошли в Коледната земя, но за възрастните е друго. Първо трябва да докажеш, че те бива. Трябва да докажеш, че обичаш децата, готов си да ги защитаваш и да служиш на Коледната земя.

Подминаха снежен човек, който вдигна ръцете си от клони и им помаха. Бинг инстинктивно вдигна ръка, за да отговори на поздрава.

— Как? — прошепна той.

— Трябва да спасиш десет деца, Бинг. Да ги избавиш от чудовища.

— Чудовища? Какви чудовища?

— Техните родители — каза с важен тон Манкс.

Бинг отдръпна лицето си от леденото странично стъкло и се вторачи в Чарли Манкс. Преди малко, когато бе затворил очи, грееше слънце, а господин Манкс бе облечен в проста бяла риза и панталон с тиранти. Сега обаче носеше палто и тъмна шапка с периферия от черна кожа. Палтото бе двуредно, с месингови копчета и приличаше на тези на чуждестранните офицери и гвардейци. Когато сведе глава, Бинг видя, че и той е облечен различно — носеше бялата моряшка униформа на баща си и черни ботуши, излъскани до блясък.

— Сънувам ли? — попита Бинг.

— Казах ти — промърмори Манкс, — пътят към Коледната земя е застлан със сънища. Тази стара кола може да се измъква от обикновения свят и да излиза на тайните пътища на мисълта. Сънят е просто изходна рампа. Когато пътникът задреме, моят призрак напуска пътя, по който се е движил до момента, и тръгва по магистралата „Свети Ник“. Ние споделяме един и същи сън. Това е твоят сън, Бинг, но пътуването е моето. Ела. Искам да ти покажа нещо.

Още докато той говореше, колата намали и се насочи към банкета. Под гумите захрущяха буци сняг. Фаровете осветиха фигура, която стоеше вдясно от пътя. Отдалече приличаше на жена в бяла рокля. Тя не помръдваше, дори не погледна към фаровете на призрака.

Манкс се пресегна настрани и отвори жабката над коленете на Бинг. Вътре имаше купища пътни карти и вестници. Бинг забеляза там и фенерче с дълга хромирана дръжка.

От жабката се изтърколи оранжево шишенце. Бинг успя да го улови. На него пишеше ХЕНСЪМ ДЮИ — ВАЛИУМ 50 МГ.

Манкс извади фенерчето и открехна вратата си.

— Оттук нататък сме пеша.

Бинг вдигна шишенцето.

— Да не би да сте ми дали нещо… за да ме приспите, господин Манкс.

Манкс примигна.

— Не ми се сърди, Бинг. Знаех, че ще искаш възможно най-скоро да поемеш по пътя за Коледната земя и че можеш да я видиш само ако си заспал. Надявам се, няма проблем.

Бинг отвърна:

— Май няма. — Отново погледна шишенцето. — Кой е Дюи Хенсъм?

— Беше ти. Тоест беше моят предишен Бинг. Дюи Хенсъм бе филмов агент от Лос Анджелис и се занимаваше предимно с деца актьори. Помогна ми да спася десет деца и си осигури място в Коледната земя! О, децата от Коледната земя обичаха Дюи, Бинг. Направо го изядоха! Хайде, идвай!

Бинг отвори вратата и излезе отвън на студа. Нощта бе безветрена и снежинките танцуваха бавно, като от време на време целуваха бузите му. За човек на неговата възраст (Защо съм си втълпил, че е стар? — чудеше се Бинг. — Та той не изглежда стар.) Чарли Манкс крачеше изненадващо пъргаво по банкета; ботушите му шляпаха. Бинг го последва, като обви ръце около гърдите си, защото униформата бе тънка.

Там нямаше една жена, а две и стояха от двете страни на черна желязна порта. Приличаха си и сякаш бяха направени от мрамор. Те се приведоха напред и разпериха ръце, а белите им рокли се издуха, разтваряйки се като ангелски крила. Бяха красиви, с плътните устни и слепите очи на класическите статуи. Устите им бяха леко отворени, все едно пъшкаха, а извивката на устните им подсказваше, че се канят да се усмихнат… или да извикат от болка. Скулпторът ги бе изваял така, че гърдите им да издуват плата на роклите.

Манкс мина през черната порта. Бинг се поколеба, дясната му ръка се плъзна напред и погали горната част на една от гладките студени гърди. От сума време копнееше да докосне такава гърда — провокативна, твърда, стегната, гладка, майчинска.

Усмивката на каменната дама се разшири и Бинг отскочи назад, в гърлото му се надигаше вик.

— Побързай, Бинг! Да не се разсейваме! Облеклото ти не е подходящо за този студ! — провикна се Манкс.

Бинг понечи да тръгне, но се поколеба и погледна арката над отворената желязна порта.

ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ

Озадачен, Бинг се намръщи, но господин Манкс се провикна отново и той изприпка напред.

Четири каменни стъпала, леко поръсени със сняг, водеха към черна ледена равнина. Върху леда също имаше снежинки, но като ритна с ботуша си, отдолу се показа гладка повърхност. Беше направил две стъпки, когато забеляза, че в леда има нещо мъгливо, беше на десетина сантиметра под повърхността. В първия момент му заприлича на чиния.

Бинг се приведе и погледна през леда. Чарли Манкс, който беше само няколко крачки по-напред, се извърна и насочи фенерчето към мястото, в което се бе загледал Бинг.

Лъчът освети детско лице — на луничаво момиче с плитки. Уплашен, Бинг изкрещя и се отдръпна.

Тя беше бледа като мраморните статуи, пазещи входа към ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ, но беше от плът и кръв, не от камък. Устата й зееше в безмълвен крясък, а от устните й се проточваха няколко замръзнали балончета. Ръцете й сякаш се протягаха към него. В едната държеше навито въженце за скачане, червено на цвят.

— Там има момиченце! — провикна се той. — В леда има мъртво момиченце!

— Не е мъртво, Бинг — отвърна Манкс. — Все още. Вероятно ще минат години, преди да умре. — Манкс насочи лъча на фенерчето към белия каменен кръст, стърчащ от леда.

Лили Картър

1980-?

 

„Фокс Роуд“ №15

Шарпсвил, Пенсилвания

 

Към грях от своята майка насочена,

детството й приключи, преди да започне.

Ех, де да можеше към земята Коледна

някой човек по-добър пътя да й посочи!

Манкс освети пространството, което Бинг бе сметнал за замръзнало езеро. Появиха се редици с кръстове, това гробище бе с размерите на националното гробище „Арлингтън“. Снежинките сновяха покрай паметниците и пиедесталите. На лунната светлина приличаха на сребърни стружки.

Бинг отново се вторачи в момичето в краката му. Тогава тя примигна, както си беше в мътния лед.

Той изкрещя отново и залитна. Спъна се в един кръст, завъртя се и падна на ръце.

Впери поглед в матовия лед. Манкс насочи фенерчето към лицето на друго дете — момче с чувствителни, умислени очи, надничащи изпод светъл бретон.

Уилям Делман

1981-?

 

Матисън авеню №42 Б

Асбъри Парк, Ню Джърси

 

Били просто иска да играе,

но баща му за това нехае:

Майка му от къщи избяга,

останаха ножове, ужас и дрога,

а помощ няма, единствено изнемога.

Бинг се надигна, но след една комична танцова стъпка се строполи отново, малко по-вляво. Светлината на фенерчето на Манкс му позволи да види друго дете, азиатско момиче, стиснало плюшено мече с елек от туид.

Сара Чо

1983-?

 

Пета улица №39

Бангор, Мейн

 

Сара живее в трагичен сън,

на тринайсет ще се обеси вън.

А няма ли с благодарност да добрува,

ако реши с Чарли Манкс да попътува.

Бинг простена от ужас. Момичето, Сара Чо, се взираше в него с отворена, пищяща беззвучно уста. Беше погребана в леда с омотано около врата въже за простиране на пране.

Чарли Манкс го хвана за лакътя и му помогна да се изправи.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Бинг — рече Манкс. — Ще ми се да можех да ти спестя гледката. Но ти трябва да разбереш поради какви причини върша тази работа. Да се връщаме в колата. Имам термос с какао.

Докато минаваха по леда, господин Манкс стискаше Бинг здраво за подмишницата, за да не падне отново.

Разделиха се пред колата. Чарли се насочи към шофьорската врата, а Бинг се поколеба за момент, забелязвайки (чак сега) каква статуйка има на капака — усмихнала хромирана дама с разперени ръце и веещи се назад дипли на роклята, наподобяващи крила. Веднага разбра, че прилича на ангелите, които стояха на пост пред портата на гробището.

Когато влязоха в колата, Чарли Манкс бръкна под седалката си и извади сребърен термос. Махна капачката, напълни я с топъл шоколад и я подаде на Бинг. Той я стисна с две ръце и отпи от парещата сладост, докато Чарли Манкс правеше обратен завой. Подкара натам, откъдето бяха дошли.

— Разкажете ми за Коледната земя — помоли плахо Бинг.

— Тя е най-доброто място — каза Манкс. — При цялото ми уважение към господин Уолт Дисни, Коледната земя наистина е най-щастливото място на света. Макар че, ако погледнем от друга гледна точка, може да се каже, че е най-щастливото място, което не е на този свят. В Коледната земя всеки ден е Коледа, а децата там никога не се чувстват нещастни. Да, децата там дори не знаят какво е да си нещастен! Само забавления има. Като в рая е, само дето те не са мъртви, разбира се! Те живеят вечно, остават си деца завинаги и не им се налага да се мъчат и унижават като нас, бедните възрастни. Открих това място на мечтите преди много години и първите малчугани, които заживяха там, бяха моите деца. Така те намериха спасение от жалкото злобно същество, в което се бе превърнала майка им.

— Там невъзможното става реалност. Но мястото е за деца, само неколцина възрастни имат правото да живеят там. Само хората, които са доказали, че са предани на каузата. Само онези, които са готови да жертват всичко за добруването и щастието на малките душички. Такива като теб, Бинг.

След кратка пауза продължи:

— Копнея с цялото си сърце всички деца на света да намерят пътя за Коледната земя, където да познаят сигурността и безграничното щастие! О, това би било велико! Но малцина възрастни биха се съгласили да изпратят децата си при човек, когото не познават, на място, което не са посещавали. Биха си помислили, че отвличам децата и блудствам тях! Така че довеждам само едно-две деца годишно и това са все деца, които съм видял в Гробището на вероятностите, добри деца, измъчвани от собствените си родители. Като човек, към когото са се отнасяли ужасно като дете, вероятно разбираш колко важно е да им се помага. Гробището ми показва децата, чието детство би било ограбено от майките и бащите им, ако не се намеся. Щяха да бъдат бити с вериги, да бъдат принуждавани да ядат котешка храна и да бъдат продавани на перверзници. Щяха да станат студени, безчувствени хора, когато пораснат, и да рушат живота на децата си. Ние сме единственият им шанс, Бинг! Откакто стоя начело на Коледната земя, съм спасил около седемдесет деца и копнея да спася поне още сто, преди да си отида.

Колата летеше в мразовития мрак. Бинг помръдваше устни, смятайки наум.

— Седемдесет — промърмори той. — Мислех, че спасявате само едно дете годишно, най-много две.

— Да — отвърна Манкс. — Точно така.

— Ама… на колко години сте? — попита Бинг.

Манкс се ухили, показвайки острите си кафяви зъби.

— Работата ме поддържа млад. Допий си какаото, Бинг.

Бинг преглътна последната топла сладникава глътка, после разклати утайката, която беше жълта. Зачуди се дали току-що не бе погълнал нова доза от медикаментите за Дюи Хенсъм. Това име му звучеше като шега, като нещо, което можеш да прочетеш в хумористично стихотворение. Дюи Хенсъм, предшественикът на Бинг, който бе спасил десет деца и си бе заслужил място в Коледната земя. Щом Чарли Манкс е спасил седемдесет деца, значи… какво? Преди Бинг е имало седмина други? Късметлии.

Чу боботене, сякаш зад тях се бе появил камион с дванайсетцилиндров двигател. Погледна назад — шумът се засилваше с всяка изминала секунда — но не видя нищо.

— Чувате ли това? — попита Бинг. Не усети как празната капачка се изплъзна от изтръпналите му изведнъж пръсти. — Май нещо се приближава?

— Вероятно сутринта — отвърна Манкс. — Наближава бързо. Не гледай, Бинг, ето идва!

Боботенето се засили и внезапно започна да ехти от лявата страна на Бинг. Той впери очи в мрака и сравнително ясно видя страничната част на малък камион, беше на половин метър. Отстрани бяха изрисувани зелено поле, червена ферма, няколко крави и ярко, усмихнато слънце, показващо се над хълмове. Лъчите на слънцето осветяваха надписа: СЪНРАЙЗ ДЕЛИВЪРИ.

За момент камионът затули земята и небето. Надписът запълни цялото зрително поле на Бинг. После машината ги подмина с потракване, проточвайки опашка от прах зад себе си и Бинг потрепна при гледката на ослепително синьото утринно небе, небе без облаци и граници, и се загледа с присвити очи в…