Джо Хил
Носферату (52)

Шугъркрийк, Пенсилвания

— Слънце, слънце, махни се — изломоти, прозявайки се, Човека с противогаза. — Друг ден появи се. — Замълча за момент, после добави плахо: — Сънувах прекрасен сън. Сънувах Коледната земя.

— Дано да ти е харесал — подхвърли Манкс. — Като се има предвид, че оплеска всичко, ще си останеш само със сънищата!

Човека с противогаза се сви и запуши ушите си с ръце.

Движеха се под лятно небе, сред хълмове и високи треви. Долу вляво иззад високите ели издължено езеро проблесна като парче огледало. Долините задържаха кръпки утринна мъгла, които обаче бързо щяха да се стопят.

Уейн разтърка силно очите си, мозъкът му все още бе полузаспал. Въздъхна и тогава с изненада установи, че от ноздрите му излиза пара, точно както в съня. Учуди се, че отзад е толкова студено.

— Замръзвам — каза Уейн, макар че всъщност се чувстваше сгорещен.

— Утрините тук са хладни — отвърна Манкс. — Скоро ще се почувстваш по-добре.

— Къде се намираме?

Манкс го стрелна с поглед.

— Пенсилвания. Пътувахме цяла нощ, а ти спа като бебе.

Уейн примигна смутено и объркано срещу него. Остатъците от лявото ухо на Манкс все още бяха покрити с бял плат, но превръзката на челото бе махната. Раната, същински франкенщайнски белег, бе почерняла и завехнала, сякаш от нанасянето й бе изминал половин месец, а не половин ден. Цветът на лицето на Манкс бе по-нормален, очите му — по-остри, светещи от настроение и добронамереност към човечеството.

— Лицето ти е по-добре — отбеляза Уейн.

— Пооправил съм се, да, ама скоро няма да ме поканят да участвам в конкурс за красота!

— Защо си по-добре? — попита Уейн.

Манкс се позамисли, после каза:

— Колата се грижи за мен. Ще се погрижи и за теб.

— Това е, защото пътуваме към Коледната земя — вметна Човека с противогаза, като погледна през рамо и се усмихна. — Намръщеното лице тя обръща и усмивката се връща, нали така, господин Манкс?

— Не съм в настроение да слушам идиотски рими, Бинг. Що не помълчим малко, а?

NOS4A2 се движеше на юг. Всички мълчаха. В тишината Уейн си направи равносметка.

Предният ден бе най-страшният в живота му. Гърлото му още дрезгавееше от цялото онова викане. Сега обаче се чувстваше като кана, от която са излети всички лоши чувства. Интериорът на ролс-ройса преливаше от златна светлина. Прашинките горяха в ярките лъчи и Уейн замахна към тях. Те се завъртяха като наноси на дъното на езеро…

Майка му се бе гмурнала във водата, за да се спаси от Човека с противогаза, спомни си той и потрепери. За секунда го връхлетя вчерашният страх. Сякаш бе докоснал оголена жица и бе получил токов удар. Не се ужасяваше от това, че е отвлечен от Чарли Манкс, а от това, че за момент е забравил, че е жертва. За момент се бе наслаждавал на светлината и се бе чувствал почти щастлив.

Загледа се в чекмеджето от орехово дърво под предната седалка, където бе скрил телефона си. Когато вдигна глава, откри, че Манкс се взира в него през огледалото за задно виждане, усмихвайки се тънко. Уейн се отпусна на седалката.

— Каза, че си ми задължен — подхвърли Уейн.

— Така е.

— Искам да се обадя на мама. Искам да й кажа, че съм добре.

Манкс кимна. Гледаше напред, стиснал с една ръка волана.

„Вчера колата сама ли се управляваше?“ Уейн си спомняше, че кормилото се въртеше само, докато Манкс стенеше, а Човека с противогаза почистваше раната. Но този спомен бе някак неестествено реален, като сънищата на човек, повален от изключително тежък грип. Сега, в сияйното утро, Уейн не бе сигурен дали това наистина се бе случило — температурата се бе вдигнала и той вече не виждаше дъха си.

— Хубаво е, че желаеш да звъннеш на майка си, за да я успокоиш. Предполагам, че когато пристигнем, ще искаш да й звъниш всеки ден! Така постъпват добрите деца! И тя, естествено, ще иска да знае как си. Ще й се обадим при първа възможност. Но не гледам на това като на услуга от моя страна! Що за звяр трябва да си, за да не позволиш на едно дете да се обади на майка си! За съжаление, тук наблизо няма място с телефон, а ние двамата не се сетихме да вземем мобилен. — Манкс се обърна и изгледа Уейн през преградата. — Ти нямаш телефон, нали?

Усмихна се.

„Той знае“ — помисли си Уейн и стомахът му се сви. За момент бе опасно близо до това да се разплаче.

— Не — отвърна с почти нормален глас.

С мъка се сдържаше да не погледне към дървеното чекмедже в краката си.

Манкс насочи вниманието си към пътя.

— Е, нищо. И без това е твърде рано за обаждания. Още няма шест часът, а и вчера тя имаше тежък ден, нека я оставим да се наспи! — въздъхна и добави: — Майка ти има повече татуировки от моряк.

— От „Йейл“ една студентка млада — каза Човека с противогаза — си татуира стихове отзаде. А зарад слепите, за да не стават недоразумения, направи копие на брайлово писмо на тез стихотворения.

— Ама ти всичко римуваш — подхвърли Уейн.

Манкс се захили като хиена и плесна с длан по волана.

— Определено! Добрият стар Бинг Партридж е демон на римите! Ако хвърлиш едно око на твоята библия, ще видиш, че най-нисшите демони са такива, не че няма полза от тях.

Бинг опря челото си в стъклото и се загледа в пасящите край пътя овце.

— Чао, чао, черни овце — затананика си тихичко. — Вълна имате ли?

Манкс отново се обади:

— Тези татуировки на майка ти…

— Да? — отвърна Уейн.

Мислеше си, че ако отвори чекмеджето, вероятно няма да намери телефона вътре. Не би се изненадал те да са го взели, докато е спял.

— Сигурно съм старомоден, но ги възприемам като подканяне на мръсниците да зяпат. Според теб на нея приятен ли й е такъв тип внимание?

— Имало една курва от Перу — прошепна Човека с противогаза и се изкиска.

— Те са красиви — каза Уейн.

— Заради тях ли баща ти се разведе с нея? Не му е харесвало, че привлича хорските погледи с голите си изрисувани крака?

— Не са се развеждали. Изобщо не са сключвали брак.

Манкс се засмя отново.

— Я, каква изненада.

Свиха към някакво заспало градче. Центърът имаше жалък, запуснат вид. Витрините на магазините бяха замъглени и накичени с табели, на които пишеше „Дава се под наем“. Вратите на киното бяха покрити с шперплатови плоскости, а на козирката се мъдреше надпис „Весела Коледа!“. Имаше и украса от шарени лампички, макар че бе средата на юли.

Уейн копнееше да разбере какво е станало с телефона му. Протегна крак към чекмеджето. Намести пръстите си под дръжката.

— Има вид на атлетка, признавам — каза Манкс. Уейн почти не го чуваше. — Предполагам, че си има гадже.

Уейн отвърна:

— Казва, че аз съм нейното гадже.

— Ха-ха. Всички майки казват така на синовете си. Баща ти по-възрастен ли е от нея?

— Не знам. Малко по-възрастен е вероятно.

Уейн изтегли чекмеджето с палеца си. Телефонът все още беше вътре. Затвори чекмеджето. По-късно. Ако се опиташе сега, просто щяха да му го отнемат.

— Тя гледа ли с добро око на по-възрастните мъже? — попита Манкс.

Уейн се изненада, че Манкс се интересува от тези неща. Нямаше да се изненада толкова, ако го бе заразпитвал за морски лъвове и спортни коли. Вече дори не си спомняше как разговорът бе тръгнал в тази посока. Замисли се как да я обърне.

„Ако мислиш на обратно… На обратно.“ Мъртвата баба Линда бе в съня му и говореше наопаки. Той бе забравил повечето от казаното, но точно тази част си я спомняше отлично, сякаш бе написано със симпатично мастило съобщение, което се появява след затопляне на хартията. Ако мислиш на обратно? Тогава какво? Нямаше представа.

Колата спря на кръстовище. На два метра от тях на тротоара стоеше жена на средна възраст. Беше с шорти и тенисистка лента на главата и подтичваше на място. Чакаше да светне зелено, въпреки че нямаше никакво движение.

Уейн реагира инстинктивно. Метна се към вратата и блъсна стъклото с глава.

— Помощ! — изкрещя. — Помогнете ми!

Жената се намръщи, после се огледа. Очите й бяха вперени в ролс-ройса.

— Моля ви, помогнете! — викна Уейн, като заудря с длани по прозореца.

Тя се усмихна и му помаха.

Светна зелено. Манкс спокойно преведе колата през кръстовището.

От сладкарницата вляво излезе човек в униформа. Беше с шапка, която приличаше на полицейска, и синьо яке.

Уейн се хвърли към другата страна на колата и задумка с юмруци по стъклото. И тогава човекът дойде на фокус. Беше пощальон, не полицай. Тантурест мъж, прехвърлил петдесетте.

— Помогнете ми! Отвлякоха ме! Помощ, помощ, помощ! — викаше Уейн с гъгнещ глас.

— Не те чува — отбеляза Манкс. — По-скоро не чува това, което ти искаш да чуе.

Пощальонът погледна ролса. Усмихна се и вдигна два пръста към козирката на шапката си за поздрав. Манкс даде газ и го подмина.

— Спря ли с вдигането на врява?

— Те защо не ме чуват? — попита Уейн.

— Ако трябва да перифразирам поговорката за Лас Вегас… Каквото се случва в призрака, си остава в призрака.

Излезе от централната част на градчето и даде газ. Тухлените сгради и магазините с мръсни витрини останаха отзад.

— Не се тревожи — каза Манкс. — Ако този път ти е писнал, да знаеш, че скоро ще го напуснем. И на мен ми додея от него. Вече почти стигнахме.

— Коледната земя? — попита Уейн.

Манкс присви замислено устни.

— Не. Тя е далече все още.

— Къщата на съня — поясни Човека с противогаза.