Джо Хил
Носферату (56)

Къщата на съня

Уейн не можеше да заспи и нямаше с какво да залъже измъченото си съзнание. Искаше му се да повърне, но стомахът му бе празен. Искаше му се да излезе от колата, но не виждаше как може да стане това.

Хрумна му да извади някое от дървените чекмеджета и да разбие с него стъклото. Но разбира се, чекмеджетата отказаха да се отворят. Сви ръката си в юмрук и замахна с всичка сила към страничното стъкло. Остра, разтрисаща болка се изстреля от кокалчетата му към китката.

Болката не го спря, дори засили отчаяното му безразсъдство. Отдръпна се назад и удари стъклото с глава. Имаше чувството, че някой е опрял триинчов релсов клин в челото му и го е праснал с чука на Чарли Манкс. Причерня му. Бе ужасно, като да се изтърколиш в мрака по дълго стълбище.

Секунда по-късно зрението му се възвърна. Така поне му се струваше, нищо чудно да бе изминал час. Или три часа. Колкото и време да бе изминало от удара обаче, когато зрението и мислите му се пречистиха, усещането за спокойствие се възвърна. Празнотата в главата му вибрираше, сякаш някой бе ударил як акорд на пиано вътре и сега последвалият екот бавно заглъхваше.

В тялото му се промъкна изтощение, а това не бе съвсем неприятно, защото го омайваше. Не изпитваше желание да се движи, да вика, да разсъждава, да плаче и да се тревожи за бъдещето. Езикът му внимателно опипваше един от предните долни зъби, който се бе разклатил и пускаше кръв от венеца си. Вероятно бе пострадал при удара. Небцето му дращеше езика като шкурка. Не че това го разтревожи особено, просто му направи впечатление.

По едно време се раздвижи, но само колкото да протегне ръка и да вдигне луната от пода. Бе гладка като зъб на акула, а формата й го накара да си спомни специалния гаечен ключ, който майка му бе използвала при поправката на мотоциклета. „Тя е ключ — помисли си. — Луната е ключ за портите на Коледната земя.“ Идеята му се стори привлекателна. А човек трудно може да се пребори с привлекателните неща. Неща като красиво момиче с огрени от слънцето коси и чиния палачинки с топъл шоколад, поставена пред запалена камина. Удоволствието, подобно на гравитацията, е фундаментална сила.

Голяма бронзова пеперуда запълзя по външната страна на стъклото. Пухкавото й тяло бе дебело колкото пръста на Уейн. Приятно му бе да я гледа как се тътрузи, размахвайки крила от време на време. Ако стъклото бе свалено поне мъничко, тя щеше да се присъедини към Уейн, за да му прави компания.

Уейн загали късметлийската си луна. Палецът му се плъзгаше напред-назад — просто, несъзнателно движение, приличащо на самозадоволяване. Майка му имаше колело, господин Манкс имаше призрака, а Уейн имаше цяла луна.

Замисли се какво би направил с пеперудата. Хареса му идеята да я научи да каца на пръста му като дресиран сокол. Виждаше я в съзнанието си как се настанява на върха на показалеца му и започва кротко да размахва крила. Добрата стара пеперуда. Уейн щеше да я кръсти Съни.

В далечината излая куче, както подобава на мързелив летен ден. Уейн извади клатещия се зъб и го прибра в шортите си. Избърса се в ризата си. Когато отново започна да гали луната, част от кръвта по пръстите му попадна върху нея.

Зачуди се какво ядат пеперудите. Бе почти сигурен, че похапват цветен прашец. Какво ли друго можеше да я научи да прави? Дали щеше да успее да я дресира да прелита през горящи гривни или да ходи по конец. Представи си, че е уличен фокусник с цилиндър и смешен черен мустак. Невероятният пеперуден цирк на капитан Брус Кармоди! Представи си и че носи луната на ревера си.

Зачуди се дали ще може да я научи да прави лупинги като самолет на авиошоу. Мина му през ума, че ако откъсне едното й крило, лупингите със сигурност ще се получават. Крилото вероятно щеше да се откъсне като листче от лепящи се бележки, отначало щеше да има леко съпротивление, а после щеше да се чуе удовлетворителният звук на разпаряне.

Дръжката изскърца и стъклото се смъкна леко надолу. Уейн не помръдна. Пеперудата достигна върха на стъклото, махна с крила и се спусна към коляното му.

— Хей, Съни! — възкликна Уейн.

Посегна да я погали с пръст и тя се опита да отлети, което не бе забавно. Надигна се и я хвана.

Известно време се опитва да учи пеперудата на номера, но тя бързо се умори. Уейн я положи на пода и се опъна на седалката да си почине, защото и той бе уморен. Уморен, но в добро настроение. Бе успял да накара пеперудата да направи няколко добри лупинга, но после тя престана да се движи.

Притвори очи. Езикът му постоянно се стрелкаше към грапавото небце. Венецът му още кървеше, но това не бе проблем. Кръвта имаше приятен вкус. Дори след като задряма, палецът му продължи да гали малката луна, тази нейна прекрасна извивка.

Уейн отвори очи чак когато гаражната врата изтрака и се вдигна. Той с мъка се изправи в седнало положение, приятна летаргия се бе просмукала дълбоко в мускулите му.

Показа се горната част на тялото на Манкс. Той се наведе, наклони глава на една страна — в този момент приличаше на раздразнен пес — и се вторачи в Уейн.

— Какво стана с пеперудата? — попита той.

Уейн погледна към пода. Пеперудата не приличаше на нищо, крилата и краката й бяха откъснати. Той се смръщи объркано. Нищо й нямаше, когато започнаха да си играят.

Манкс заръка с език.

— Е, помотахме се достатъчно тук. Време е да тръгваме. Пишка ли ти се?

Уейн поклати глава. Погледна отново пеперудата, чувстваше се притеснен, дори леко засрамен. Спомняше си, че бе откъснал поне едното от крилата й, но тогава всичко бе изглеждало… вълнуващо. Както да откъснеш панделката на старателно опакован коледен подарък.

„Ти уби Съни — помисли си Уейн. Инстинктивно стисна луната в юмрука си. — Обезобрази я.“

Не искаше да си спомня как изтръгваше краката й. Изскубваше ги един по един, докато тя риташе безпомощно. Взе останките на Съни. На вратите имаше малки пепелници с капачета от орехово дърво. Уейн отвори един от тях, набута вътре пеперудата и го остави да се затвори. Така. Така бе по-добре.

Ключът се завъртя в стартера и двигателят забоботи. Радиото се включи. Елвис Пресли обещаваше да се прибере за Коледа. Манкс се настани зад волана.

— Голямо спане му удари — каза той. — Но това е нормално, като се имат предвид вчерашните вълнения! Опасявам се, че изтърва обяда. Мислех да те събудя, но прецених, че повече се нуждаеш от сън.

— Не съм гладен — каза Уейн.

Стомахът му се бе разбунтувал при вида на обезобразената Съни. Само като си помислеше за храна — незнайно защо, си представяше мазни наденички — започваше да му се повръща.

— Е, довечера ще сме в Индиана. Надявам се дотогава апетитът ти да се е върнал! Знам едно местенце на I-80, където предлагаха чипс от сладки картофи с канела и захар. Невероятно вкусово усещане! Не можеш да спреш да ядеш, докато купата не се е изпразнила. — Той въздъхна. — Както си падам по сладкото, цяло чудо е, че зъбите ми не са изгнили и изпопадали!

Извърна се и се ухили на Уейн през рамо и кривите му покафенели зъби излязоха на показ. Уейн бе виждал дърти кучета с по-чисти и здрави на вид зъби.

Манкс стискаше в ръката си листове хартия, прихванати с голям жълт кламер. Запрелиства ги небрежно. Бяха леко измачкани, явно вече бе чел написаното. Отдели им около половин минута, после се наведе и ги набута в жабката.

— Бинг поработи на компютъра си — сподели Манкс. — Помня времената, когато човек можеше да си загуби носа, ако го навира в чужда паница. Сега можеш да изровиш всичко с едно натисване на бутон. Няма зачитане на личното пространство, няма уважение, всеки се вре, където не му е работа. От интернет сигурно може да се разбере и с какъв цвят бельо съм днес. Все пак технологиите на тази безсрамна нова ера предлагат някои удобства! Нямаш си представа колко информация извади Бинг за тази Маги Лей. Съжалявам, но приятелката на майка ти е наркоманка с плебейски произход. Не че съм изненадан. Като се има предвид, че е татуирана и говори като хамалин, майка ти е нормално да се събере с такава измет. Ако искаш, ще ти дам да прочетеш за госпожица Лей. Не ми се ще да скучаеш, докато пътуваме.

Чекмеджето под шофьорската седалка се отвори. Разпечатката за Маги Лей беше вътре. Уейн бе ставал свидетел на този номер няколко пъти, но все още се стряскаше.

Наведе се и извади листовете, след което чекмеджето се затвори толкова рязко и с толкова силен звук, че Уейн извика и ги изтърва на пода. Чарли Манкс се изсмя гръмко като селяндур, който току-що е чул виц за евреин, негър и феминистка.

— Пръстите ти не пострадаха, нали? Днешните коли имат куп ненужни екстри. Хващат излъчвани от сателит радиостанции, имат затоплящи се седалки и джипиес, за да могат тъпанарите, които не знаят къде отиват и защо, да стигнат по-бързо! Но този ролс има екстра, която не можеш да намериш в модерните превозни средства: чувство за хумор! Хубаво е да си нащрек, когато си в призрака, Уейн! Старата дама едва не те сгащи!

Голямо пищене щеше да падне. Уейн осъзнаваше, че ако бе закъснял със секунда, чекмеджето вероятно щеше да натроши пръстите му. Остави листовете на пода.

Манкс положи ръката си върху преградата и извърна глава, за да погледне през задното стъкло на излизане от гаража. Белегът на челото му бе синкаворозов, все едно от нараняването бяха изминали два месеца. Дъртакът бе махнал превръзката на ухото си, което не бе пораснало, но поне раната бе заздравяла и гледката не бе чак толкова отвратителна.

NOS4A2 бе на средата на алеята, когато Манкс наби спирачка.

Бинг Партридж, Човека с противогаза, прекосяваше двора, стиснал куфар в ръката си. Носеше лекьосана бейзболна шапка с инициалите на Нюйоркската пожарна, не по-малко мръсна фланелка със същите инициали и гротескно момичешки розови слънчеви очила.

— А — измрънка Манкс. — Жалко, че се събуди. Опасявам се, че следващите минути няма да са особено приятни, млади Уейн. Децата страдат, когато възрастните се карат.

Бинг мина с бърза крачка зад колата, наведе се и се опита да отвори багажника. Само че багажникът се запъна. Бинг се намръщи и задърпа здраво. Манкс го наблюдаваше през задното стъкло. Макар да бе споменал, че скоро ще стане напечено, ъгълчетата на устата му потрепваха в усмивка.

— Господин Манкс! — провикна се Бинг. — Не мога да отворя багажника!

Манкс не отговори.

Бинг закуцука към предната врата, щадейки ухапания си от Хупър глезен. Куфарът се удряше в бедрото му при всяка крачка.

Когато хвана дръжката на вратата, бутончето за заключване изщрака и потъна.

Бинг сбърчи вежди и задърпа.

— Господин Манкс? — проплака той.

— Не мога да ти помогна, Бинг. Колата не те иска.

Призракът тръгна назад.

Бинг не пусна дръжката и бе повлечен. Дръпна я отново. Долната му челюст се тресеше.

— Господин Манкс! Не си отивайте! Почакайте! Казахте, че може да дойда!

— Това беше, преди да я оставиш да избяга, Бинг. Ти ни предаде. Бих могъл да ти простя. Знаеш, че винаги съм гледал на теб като на син. Но тук нямам думата. Ти я остави да се измъкне и сега призракът оставя теб да се измъкнеш. Призракът е като жена, нали разбираш! С жените не може да се спори! Те са по-различни от мъжете. Тях не ги движи разумът! Усещам, че колата ти е адски ядосана, задето прояви небрежност в боравенето с оръжие.

— Не! Господин Манкс! Дайте ми още един шанс! Моля! Искам още един шанс!

Той залитна, при което куфарът се тресна в крака му и се отвори. По алеята западаха потници, долни гащета и чорапи.

— Бинг — каза Манкс. — Бинг, Бинг, далече от мен! Ще дойда пак тук някой ден.

— Ще се старая повече! Ще направя каквото искате! Моля, моля ви, господин Манкс! Нуждая се от втори шанс!

Вече крещеше.

— Всички се нуждаем. Но единственият човек, който получи втори шанс, е Виктория Маккуин. А това просто не е добре, Бинг.

Колата зави към пътя. Бинг загуби равновесие и се строполи на земята, но не изпусна дръжката. Виеше. Призракът го влачи няколко метра.

— На всичко съм готов! На всичко! Господин Манкс! Бих дал живота си! За вас!

— Бедното ми момче — каза Манкс. — Бедното ми момченце. Не ме натъжавай. Караш ме да се чувствам ужасно! Пусни вратата, моля те! Бездруго ми е достатъчно тежко!

Бинг я пусна, но Уейн не можа да разбере дали защото така му бе казано, или защото бе изчерпал силите си. Падна по корем на пътя и се разтресе от плач.

Призракът се отдалечи от къщата на Бинг и от останките на изгорялата църква. Бинг се изправи на крака и хукна след колата, но след десетина метра се закова на място. Както стоеше насред пътя, започна да удря главата си с юмруци. Розовите му очила застанаха накриво, едното от стъклата се бе счупило. Широкото му грозно лице бе придобило цвят на домат.

— Готов съм на всичко! — ревна Бинг. — На всичко! Просто… ми дайте… още един… шанс!

Призракът спря на знака „Стоп“, после сви зад ъгъла. Бинг изчезна.

Уейн се обърна напред.

Манкс го изгледа през огледалото за обратно виждане.

— Съжалявам, че се наложи да станеш свидетел на това, Уейн — каза Манкс. — Ужасно е да виждаш как някой страда, особено когато този някой е добрякът Бинг. Просто ужасно. Но също така… също така нещата изглеждат тъпо, не мислиш ли? Видя ли как се бе вкопчил във вратата? Помислих си, че ще се наложи да го влача чак до Колорадо!

Манкс се засмя отново, и то доста сърдечно.

Уейн докосна устните си и тогава осъзна със свито сърце, че се усмихва.