Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- NOS4A2, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стефан Георгиев, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джо Хил
Заглавие: Носферату
Преводач: Стефан Георгиев
Година на превод: 2019 (не е указано)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 20.08.2019 г.
Редактор: Преслава Колева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Кремена Петрова
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-317-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13405
История
- — Добавяне
От другата страна на моста
Насекомите в храсталаците издаваха стържещ звук. В Ню Хемпшир пролетта бе неприятно студена, но тук — където и да бе това тук — бе топло и ветровито. С периферното си зрение Вик мярна ярки проблясвания сред дърветата, но за момента не им обърна внимание.
Изскочи от моста и се озова върху твърда, спечена земя. Наби спирачки и стъпи с единия крак. Извърна глава назад, за да погледне моста.
Прекият път се бе сгушил сред дърветата край къщата. От другата му страна се виждаше Хейврил, зелен и сенчест на късната следобедна светлина.
Бялата къща се издигаше в края на дълга алея от отъпкана пръст. Тревата в двора бе избуяла и достигаше почти метър. Туфите смрадлика бяха високи колкото Вик.
Щорите зад прозорците бяха спуснати, а мрежите — ръждясали и издути. На алеята нямаше кола, така че в дома вероятно нямаше никой, но въпреки това Вик се изплаши — не й се вярваше да няма жива душа. Мястото бе ужасно и първата й мисъл бе, че ако полицията направи претърсване, ще открие в двора заровени трупове.
Когато навлезе в моста, имаше чувство, че се издига леко като ястреб, подет от въздушните течения. Имаше чувството, че се плъзга и че нищо лошо не може да й се случи. Дори сега, както стоеше неподвижна, й се струваше, че се носи напред, но усещането вече не бе приятно. Сега сякаш нещо, което не желаеше ни да вижда, ни да чува, я притегляше към себе си. Отнякъде долетя тихият звук на телевизор или радио.
Вик отново погледна моста. Беше само на няколко крачки от нея. Издиша бавно въздуха в дробовете си и си каза, че е в безопасност. Ако някой я забележеше, тя щеше да обърне велосипеда и да избяга по моста, преди онзи дори да е успял да извика.
Слезе от велосипеда и го забута напред. След всяка следваща стъпка убеждението й, че всичко наоколо е реално, се задълбочаваше — това определено не бе някаква измислица, породена от екстазито. Радиото се чуваше все по-ясно.
Поглеждайки към дърветата, Вик отново съзря онези блещукащи светлинки. Отне й секунда да разбере какво е това и се облещи. Елите около къщата бяха накичени с коледни играчки, стотици коледни играчки. Имаше големи сребърни и златни сфери, покрити с блестящи прашинки, полюшващи се на клоните. Тенекиени ангели бяха поднесли безмълвни тромпети към устните си. Дебели дядоколедовци, допрели тлъсти показалци до устните си, предупреждаваха Вик да не вдига шум.
Докато стоеше там и се оглеждаше, осъзна, че по радиото звучи баритонът на Бърл Айвс[1], който подканяше целия свят да се наслаждава на Коледата, макар че беше третата седмица на март. Звукът идеше откъм гаража — неприветлива постройка, чиито четири прозореца бяха помътнели от мръсотия.
Тя пристъпи предпазливо към гаража, сякаш се намираше близо до ръба на пропаст. След третата крачка погледна назад, за да се убеди, че мостът е на мястото си и че ще може да избяга по него, ако се наложи. Там беше.
Четвърта крачка, пета и тя вече можеше да погледне през един от мръсните прозорци. Подпря ралея на стената, точно до гаражната врата.
Опря нос в прозореца. В гаража имаше стара черна кола с малко задно стъкло. Беше ролс-ройс, като тези, които е използвал Уинстън Чърчил (виждала бе на снимки и по филми той да излиза от такъв ролс-ройс). Номерът бе NOS4A2.
„Ето това е. Друго не ти трябва. Полицията може да го хване по номера — помисли си Вик. — А сега си тръгвай. Бягай.“
Но тъкмо когато се канеше да отстъпи от гаража, нещо помръдна зад задното стъкло на колата. Седящият на задната седалка се бе размърдал, вероятно за да се настани по-удобно. Вик успя да различи малка глава зад замъгленото стъкло.
Дете. В колата имаше дете.
Сърцето на Вик вече биеше толкова силно, че чак рамото й се тресеше. Той държеше дете вътре и ако Вик се върнеше по Прекия път, властите може би щяха да заловят собственика на старата кола, но нямаше да могат да спасят детето, което вече щеше да е заровено в земята.
Вик нямаше представа защо детето не крещи, защо не се е измъкнало от колата и не е побягнало. Вероятно бе дрогирано или вързано. Тя нямаше как да знае. Тъй или иначе, само Вик можеше да го измъкне.
Отдръпна се от прозореца и отново погледна през рамо. Мостът я чакаше сред дърветата. Струваше й се адски далече. Как се бе отдалечил толкова?
Вик заряза ралея и тръгна покрай стената на гаража. Очакваше страничната врата да е заключена, но когато натисна дръжката й, тя се отвори. Разляха се високи, трептящи гласове — Алвин и чипоносковците пееха своята адска коледна песен.
Сърцето й трепна при мисълта, че трябва да влезе. Стъпи много внимателно на прага, сякаш долу имаше езеро, покрито с неособено дебел лед. Лъскавата като обсидиан стара кола заемаше почти цялото пространство. Отстрани имаше кутии с боя, гребла, сгъваеми стълби и кашони.
Ролсът бе просторен отзад. Задната седалка бе от шевро с цвят на човешка кожа. На нея спеше момче. То бе облечено в яке с качулка. Имаше тъмна коса и кръгло, пълно лице; розовите бузи говореха за добро здраве. Като че ли сънуваше сладки сънища, например захарни бонбони. Не бе вързано и изобщо не изглеждаше нещастно, поради което през главата на Вик мина странна мисъл: „Той е добре. Трябва да се махаш. Може би е дошъл тук с баща си, просто е заспал в колата и баща му е решил да не го буди, а ти просто трябва да се разкараш“.
Вик потрепна, сякаш я бе ухапала конска муха. Нещо не бе наред в това предположение. То нямаше място в главата й, беше се намъкнало там незнайно как.
Прекият път я бе довел тук да намери Призрака — лош човек, който причинява злини на другите. Тя бе тръгнала да си търси белята и мостът я бе отвел на подходящо място. През последните няколко минути неща, които бе потискала дълго време, излизаха на преден план. Маги Лей бе реална, не измислица. Вик наистина бе взела гривната на майка си от ресторанта „При Тери“, без никакво съмнение.
Тя почука по стъклото. Детето не се размърда. Беше по-малко от нея, на дванайсет може би. Горната му устна бе покрита с фин мъх.
— Хей! — викна тихо тя. — Хей, хлапе!
Той само се извърна настрани. Вик вече не можеше да вижда лицето му.
Опита се да отвори вратата, но тя бе заключена отвътре.
Воланът бе отдясно, близо до нея. Страничното стъкло бе свалено почти до долу. Вик се приближи. Нямаше много свободно пространство между колата и струпаните до стената боклуци.
Ключът бе в стартера, акумулаторът се изтощаваше. Панелът на радиото светеше в радиоактивен нюанс на зеленото. Вик не знаеше кой пее в момента, май беше оня дъртак от Вегас, но песента отново бе за Коледа. От Коледата бяха изминали почти четири месеца, имаше нещо ужасно в това да звучи коледна музика през пролетта. Все едно клоун вървеше в дъжда и гримът му се размазваше.
— Хей, малкият — изсъска тя, — събуди се!
Момчето се размърда, после се надигна и извърна глава към нея. Вик видя лицето му и прехапа устни, за да не извика.
Лицето му не бе такова, каквото й се бе сторило. Момчето като че ли бе на умиране… или вече бе мъртво. Бе бледо като луна, а под очите му имаше лилави петна. Под кожата му пълзяха черни, отровени вени, сякаш в тях течеше не кръв, а мастило, които разцъфваха в грозни разклонения в ъглите на устата и очите, и на слепоочията. Косата му бе с цвят на заскрежено стъкло.
Той примигна. Очите му бяха лъскави и любопитни, изненадващо живи.
Издиша бяла пара, сякаш се намираше в хладилник.
— Коя си ти? — попита той. При всяка дума бълваше облаче пара. — Не бива да стоиш тук.
— Защо е толкова студено?
— Не е — отвърна той. — Махай се. Тук е опасно.
Продължаваше да издишва бели облачета.
— О, боже, хлапе! Ще те измъкна от тук. Хайде. Ела при мен.
— Не мога да отключа вратата.
— Прехвърли се на предната седалка — подкани го тя.
— Не мога. — Говореше като надрусан. Възможно ли бе наркотик да понижи телесната ти температура дотолкова, че от устата ти да започне да излиза пара? Вик се съмняваше. — Не мога да се преместя. Наистина не бива да стоиш тук. Той скоро ще се върне.
Мразовит бял въздух се изнизваше от ноздрите му.
Вик го чуваше доста ясно, но не го разбираше, като изключим последното изречение. Това „той скоро ще се върне“ изглеждаше съвсем логично. Разбира се, че щеше да се върне, който и да бе той, Призрака. Не би оставил колата с ключ в стартера, ако не смяташе да се върне скоро, така че тя трябваше да побърза. И двамата трябваше да побързат.
Тя копнееше да се изстреля към вратата, като преди това му каже, че ще извика полиция. Но не можеше да се махне. Да избяга, не значеше само да изостави едно отвлечено болно дете, ами и да се отрече от доброто в себе си.
Пресегна се през прозореца, отключи предната врата и я отвори.
— Хайде! — подкани го тя. — Дай ръка!
Протегна се над облегалката.
Той се взря за момент в дланта й, сякаш се опитваше да предскаже бъдещето й, сякаш тя му предлагаше шоколад, който той се чудеше дали да приеме. Това не бе нормална реакция на отвлечено дете и тя го знаеше, но въпреки това не отдръпна ръката си навреме.
Той я сграбчи за китката и тя изпищя. Усещането бе като опиране в нагорещен тиган. Отне й секунда да осъзнае, че това не е топлина, а студ.
Клаксонът изпищя пронизително. В тясното пространство на гаража звукът бе направо нетърпим. Вик нямаше представа как стана това, дори не бе докоснала волана.
— Пусни ме! Причиняваш ми болка! — рече тя.
— Знам — отвърна той.
Когато той се усмихна, тя видя, че устата му е пълна с хиляди иглички. Редиците им като че ли стигаха чак до гърлото. Клаксонът екна отново.
Момчето надигна глас:
— Господин Манкс! Господин Манкс! Хванах едно момиче! Елате да видите!
Вик вклини стъпалото си в процепа под седалката и се оттласна силно назад. Момчето политна напред. Тя се съмняваше, че той ще я пусне, ръката му бе като заварена за китката й. Но когато прокара китката си през преградата към предната седалка, той я пусна. Вик се стовари върху волана и клаксонът отново изпищя. Този път вината бе у нея.
Развълнувано, момчето подскачаше на задната седалка.
— Господин Манкс, господин Манкс, елате да видите хубавото момиче.
През устата и носа му бълваше пара.
Вик се измъкна през отворената врата и стъпи на циментовия под. Без да иска, закачи с рамото си няколко гребла и лопати за сняг и те изпопадаха с трясък върху нея.
Клаксонът продължаваше да надава оглушителни писъци.
Вик избута настрани инструментите. Надигна се на колене и погледна китката си. Грозна гледка — черната рана бе с форма на детска ръка.
Затръшна шофьорската врата и стрелна с очи момчето. Лицето му сияеше от въодушевление. Черният му език бе изскочил и се плъзгаше по устните му.
— Господин Манкс, тя ще избяга! — изврещя то. Дъхът му заскрежи страничното стъкло. — Елате да видите, елате да видите!
Тя се изправи на крака и се заклатушка към страничната врата.
Двигателят на електрическата гаражна врата забръмча и веригата отгоре се задвижи, тракайки. Вик застина за момент, после бързо заотстъпва. Гаражната врата се издигаше, показаха се черни ботуши и сребрист панталон и тя си помисли: „Призрака, това е Призрака!“.
Вик сви към предницата на колата. Две крачки я деляха от вратата, която очевидно водеше към къщата.
Топката се завъртя. Вратата се отвори и зад нея зейна мрак.
Вик прекрачи прага, затвори вратата зад себе си и влезе във…