Джо Хил
Носферату (36)

Презвитерианска болница, Денвър

Когато някой интересен умреше, Хикс се снимаше с него. Имаше една местна водеща на новини, трийсет и две годишна красавица с разкошна светлоруса коса и светлосини очи, която се бе насвяткала и се бе задушила от собственото си повръщано. Хикс се промъкна в моргата в един през нощта, извади я от чекмеджето й и я изправи в седнало положение. Прегърна я с една ръка и се приведе, допирайки устни до зърното на гърдата й, докато снимаше с мобилния си телефон. Не го засмука обаче. Това щеше да е грубо.

Имаше и една рок звезда, не особено голяма рок звезда. Точно той беше от бандата, която направи хит от филм със Сталоун. Рок звездата умря от рак и сега, с тази рядка кафява коса, дългите мигли и широките женствени устни, приличаше на изсъхнала старица. Хикс го извади от чекмеджето и сви пръстите му така, че да направи знака „дяволски рога“, после, за снимката, се облегна на него и също вдигна показалеца и малкия си пръст. Клепачите на рокаджията бяха притворени, така че той изглеждаше сънен и незаинтересован.

Хикс бе разбрал от гаджето си Саша, че в моргата има известен сериен убиец. Саша беше сестра в педиатрията, горе на осмия етаж. Тя харесваше снимките му с известни мъртъвци. Затова той винаги ги изпращаше първо на нея. Саша смяташе Хикс за забавен. Казваше, че трябва да го дават по „Дейли Шоу“. Хикс също харесваше Саша. Тя имаше ключ от шкафа с лекарствата и в съботните вечери отмъкваше по нещо хубавко — оксиконтин или медицинска кока — и по време на почивките те се намърдваха в някое празно родилно отделение, където тя сваляше широкия си униформен панталон и сядаше на гинекологичния стол.

Хикс не бе чувал за този човек, затова Саша, използвайки компютъра в сестринската стая, извади информация за него. Снимката беше доста лоша, но все пак се виждаше някакъв плешивец с тясно лице и криви, заострени зъби. Очите му бяха светли, кръгли, хлътнали дълбоко в очните кухини и излъчваха тъпота. Пишеше, че се казва Чарли Талънт Манкс и че бил пратен във федералния затвор преди повече от десет години, понеже запалил някакъв нещастник, и то пред десетки свидетели.

— Не е голяма работа — каза Хикс. — Убил е само един човек.

— Бъркаш. По-лош е от Джон Уейн Гейси. Убил е сума ти деца. Сума ти. В някаква къща. Окачвал на дърветата по едно ангелче за всяко погубено дете. Ужасия. Някаква зловеща символика. Коледни ангелчета. Нарекли мястото Къщата на шейна. Вдаваш ли? Вдяваш ли, Хикс?

— Не.

— Защото ги е убивал там. Но и заради шейната^[1] на Дядо Коледа. Сега разбираш ли?

— Не. — Той не можеше да разбере какво общо има Дядо Коледа с човек като Манкс.

— Къщата изгоряла, но играчките все още са там. Висят на дърветата, сякаш за спомен. — Тя подръпна връзките на панталона си. — Серийните убийци ме възбуждат. Мисля си за гадориите, които бих направила, за да запазя живота си. Отиди да се снимаш с него, после ми прати снимката на имейла. И ми кажи какво би направил, ако откажа да се чукаме.

Той не виждаше смисъл да оспорва подобни аргументи, бездруго трябваше да направи обиколките си. Ако онзи наистина бе убил много хора, значи си струваше да добави снимка с него към колекцията си. Хикс вече бе направил немалко забавни фотографии, но смяташе, че няма да е зле да се щракне и със сериен убиец. Така щеше да демонстрира по-мрачната си, по-сериозната си страна.

В асансьора Хикс извади пистолета, насочи го към отражението си и каза:

— Или това влиза в устата ти, или моята голяма патка.

Репетираше фразите, които щеше да отправи към Саша.

Всичко бе наред, докато уоки-токито му не звънна и чичо му не каза:

— Хей, задник, продължавай да си играеш с оръжието, та като се гръмнеш, да можем да наемем някого, който се справя със скапаната работа.

Бе забравил, че в асансьора има камера. За щастие, микрофон нямаше. Прибра пистолета в кобура и сведе глава, надявайки се, че периферията на шапката скрива лицето му. В продължение на десет секунди се бори с гнева и смущението, после натисна бутона на уоки-токито, канейки се да се изрепчи на дъртото копеле. Но вместо това промърмори с тънкия гласец, който много мразеше:

— Разбрано.

Чичо Джим му бе уредил работата като охранител, прикривайки преждевременното напускане на гимназията от страна на Хикс, както и ареста за пиянство на публично място. Хикс работеше в болницата от два месеца, но вече два пъти бе мъмрен — първия път за мудност, втория — задето не си вдига уоки-токито (тогава бе на гинекологичния стол). Чичо Джим бе казал, че ако за трети път бъде хванат в издънка, преди да е направил една година служба, уволнението не му мърда.

Чичо Джим имаше безупречно досие вероятно защото киснеше по шест часа дневно в офиса, като с едното око следеше мониторите, а с другото — някой порноканал. Трийсет години гледане на телевизия за четиринайсет долара на час, при пълни бонуси. Точно към това се стремеше и Хикс, но ако загубеше работата като охранител, може би щеше да се наложи да се върне в „Макдоналдс“, което нямаше да е хич добре. Когато започна в болницата, той се отказа от страхотна работа в ресторанта, а не му допадаше идеята да започва всичко отначало. Да не говорим, че едно евентуално уволнение вероятно би сложило край на връзката му със Саша, на чопването на лекарства от шкафа и на забавленията на гинекологичния стол. Саша харесваше униформата на Хикс, едва ли би се впечатлила от облеклото, което носят служителите на „Макдоналдс“.

Хикс стигна до нивото в сутерен едно и се измъкна от асансьора. Когато вратите се затвориха, той се обърна, хвана се за слабините и прати въздушна целувка.

— Да го духаш, педал дебелогъз — каза той. — Обзалагам се, че ще ти хареса.

В единайсет и трийсет през нощта в сутерена нямаше много движение. Повечето лампи бяха изгасени, светеха само флуоресцентните на тавана, и то нарядко — това бе една от мерките за икономии в болницата. От време на време по подземния тунел, свързващ сградата с паркинга от другата страна на улицата, минаваха хора.

Най-ценната придобивка на Хикс бе паркирана там — черен понтиак с раирана тапицерия и сини неонови фарове, монтирани ниско долу, който приличаше космически кораб, когато фучеше по пътя. Щеше да се наложи да го продаде, ако си загуби работата. Определено нямаше да може да плаща вноските с обръщане на бургери върху скарата. Саша обичаше да се чукат в понтиака. Тя беше луда по животните и от имитацията на кожа на зебра по седалките направо подивяваше.

Хикс смяташе, че серийният убиец ще е в моргата, но се оказа, че вече са го закарали в залата за аутопсии. Един от докторите бе започнал да го реже, но явно бе решил да довърши работата си утре. Хикс включи лампите над масите, оставяйки останалата част от залата да тъне в мрак. Дръпна завеската на прозорчето на вратата. Вратата нямаше ключалка, затова я заклини; опасяваше се да не се намъкне някой.

Патологът бе завил Чарли Манкс с чаршаф, преди да излезе. Нямаше други трупове в залата. Носилката бе паркирана под табелка, на която пишеше: hie locus est ubi mors gaudet succurrere vitae^[2]. Хикс смяташе някой ден да провери в Гугъл какво означава това.

Смъкна чаршафа до глезените на Манкс и се загледа. Гръдният кош бе отварян. Сега бе зашит с груб черен конец. Разрезът с формата на буквата „Y“ стигаше до тазовите кости. Пенисът на Чарли Манкс бе тънък и дълъг като кренвирш. Мъжът имаше обратна захапка, така че кривите кафяви зъби бяха впити в долната му устна. Очите му бяха отворени и сякаш се взираха в Хикс с любопитство.

На Хикс това не му хареса особено. Той бе виждал немалко трупове, но повечето бяха със затворени очи. А онези, чиито очи бяха отворени, гледаха някак мътно, все едно нещо вътре се бе съсирило, самият живот може би. Но тези очи изглеждаха ясни и будни, бяха очи на жив човек, не на мъртвец. Изглеждаха изпълнени с хищно птиче любопитство. Не, на Хикс изобщо не му пукаше от тези неща.

По принцип Хикс не се притесняваше от труповете. Нямаше и страх от тъмното. Малко се плашеше от чичо си Джим, опасяваше се Саша да не бръкне с пръст в задника му (тя твърдеше, че това ще му хареса) и често сънуваше кошмара как е отишъл на работа без панталон и докато върви по коридорите, пенисът му се мандахерца между бедрата, а хората се извръщат, за да го огледат. С това се изчерпваха страховете и фобиите му.

Зачуди се защо не са прибрали Манкс в чекмеджето, при положение че бяха приключили с изследването на гръдния кош. Но когато го изправи в седнало положение и го подпря на стената — дългите му кльощави ръце се отпуснаха в скута — забеляза, че отзад на черепа с маркер са нанесени точици. Точно така. Хикс бе прочел във вестникарската статия, намерена от Саша, че през последните шест години Манкс често е излизал от комата, и не се изненада, че лекарите желаят да човъркат в главата му. Всъщност кой не би желал да надникне в главата на сериен убиец? Вероятно са правени проучвания на тази тема.

Инструментите за аутопсия — трионът, скалпелът, форцепсът, резачката за ребра и чукът — лежаха на метална количка до трупа. Първоначално Хикс смяташе да даде на Манкс скалпела, който му изглеждаше подходящ за сериен убиец. Но пък скалпелът бе твърде малък. Вероятно нямаше да излезе добре на снимка, защото камерата на телефона му бе скапана.

Чукът бе друга работа. Беше голям, сребрист, с глава с формата на тухла, само дето бе изтънен в единия край. Задният ръб бе остър като месарски сатър. На края на дръжката имаше кука, която мушкаха под ръба на черепа и го издърпваха като капачка на бутилка. Чукът бе як отвсякъде.

На Хикс му отне минута да го намести в ръката на Манкс. Направи гримаса при вида на гадните дълги нокти на Манкс, които бяха жълти като зъбите му и имаха цепнатини отпред. Манкс щеше да прилича на онзи актьор от „Пришълецът“, на Ланс Хенриксен, ако някой обръснеше главата на Хенриксен и я цапардосаше няколко пъти с тежък предмет. Освен това Манкс имаше увиснали, розовеещи гърди, които, за ужас на Хикс, много наподобяваха това, което майка му държеше под сутиена си.

Хикс взе триона и прегърна Манкс през раменете. Манкс се отпусна, голямата му плешива глава полегна върху гърдите на Хикс. Всичко бе наред. Сега приличаха на приятели по чашка, които са попрекалили с пиенето. Хикс извади мобилния си телефон от калъфа и изпъна ръка напред. Присви очи и направи заплашителна гримаса, преди да щракне.

Свали трупа и погледна екрана на телефона. Снимката не бе от най-хубавите. Хикс бе искал да изглежда опасен, но измъченото му изражение по-скоро подсказваше, че Саша най-накрая е успяла да набута пръстчето си в задника му. Канеше се да повтори процедурата, когато чу гръмки гласове точно зад вратата на залата. За един ужасяващ момент си помисли, че първият глас е на чичо му Джим:

— … о, онова копеленце е започнало. Той няма представа…

Хикс метна чаршаф върху трупа, сърцето му бумкаше като скорострелен глок. Гласовете бяха заглъхнали точно зад вратата и той бе убеден, че онези отвън ще се опитат да влязат. Приближи се до вратата, за да издърпа клина, когато осъзна, че трионът все още е в ръката му. Остави го с трепереща ръка върху количката.

Беше се поуспокоил, когато закрачи отново към вратата. Единият мъж се хилеше, другият каза:

— … четирите му кътника са извадени. Ще му дадат севофлуран и когато му разбият зъбите, няма да усети нищо. Но щом се събуди, ще има чувството, че са го чукали в устата с лопата…

Хикс нямаше представа на кого ще вадят зъбите, но когато се заслуша в гласа, разбра, че не е на чичо му Джим, а на някакво дърто копеле със скрибуцащ глас. Изчака двамата мъже да се отдалечат, после измъкна клина. Брои до пет и излезе тихомълком. Жаден бе и искаше да си измие ръцете. Все още се чувстваше нервен.

Закрачи с дълга крачка, дишайки дълбоко. Когато най-накрая стигна до тоалетната, осъзна, че освен че му се пие вода, му се и сере. Избра кабинката за инвалиди, защото там бе по-широчко. Докато мяташе бомби, прати на Саша селфито с Манкс и написа: „Навеждай се и сваляй гащите, татенцето идва. Да видим дали ще слушкаш, луда кучко. Чакай ме в стаята за наказания“.

Но когато Хикс се наведе над мивката и шумно засърба вода, в главата му заприиждаха тревожни мисли. Толкова се бе стреснал от гласовете в коридора, че не можеше да си спомни дали е оставил тялото така, както го е намерил. На всичкото отгоре му хрумна, че е зарязал чука в ръката на Чарли Манкс. Ако го намереха там сутринта, някой умник щеше да започне да си задава въпроси, а после чичо Джим щеше да погне всички охранители. Хикс не знаеш дали ще може да се справи с такова напрежение.

Реши да се върне в залата за аутопсии и да провери дали е разчистил както трябва.

Спря пред вратата и надникна през прозорчето, само дето бе оставил завеската спусната. Трябваше моментално да поправи тази грешка. Бутна вратата и се намръщи. В бързината бе изгасил всички лампи, не само тези над носилките, но и аварийните — в ъглите и над бюрото — които винаги трябваше да са включени. Залата миришеше на йод и бензалдехид. Остави вратата да се затвори зад него и бе обгърнат от непрогледен мрак.

Плъзгаше длани по покритите с плочки стени в търсене на някой от ключовете за осветлението, когато чу изскърцване на колело и тихо подрънкване на удрящи се един в друг метални предмети.

Хикс застина и се ослуша. В следващия момент усети, че някой се спуска към него. Не че видя или чу нещо, усети го с кожата си, с тъпанчетата си, които сякаш засякоха промяна в налягането. Призля му. Бе протегнал дясната си ръка към стената, където трябваше да има ключ. Сега я свали и затърси пистолета си. Почти го бе извадил, когато нещо изсвистя в мрака и го удари право в стомаха. Имаше чувството, че са го цапардосали с бейзболна бухалка. Преви се надве и изпъшка. Пистолетът се плъзна обратно в кобура.

Бухалката отново се стовари върху Хикс. Уцели го над лявото ухо и той се завъртя на пети и се свлече. Падаше сякаш от самолет, право надолу в мразовитото нощно небе, падаше ли, падаше и колкото и да се опитваше да изкрещи, от устата му не излизаше и звук, защото нямаше въздух в дробовете си.

* * *

Когато отвори очи, Ърнест Хикс видя, че над него се е надвесил мъж, усмихващ се притеснено. Хикс отвори уста, за да попита какво се е случило, тогава болката нахлу в главата му и той се извърна и повърна върху черните мокасини на човека. Стомахът му изхвърли цялата вечеря — пикантно пиле.

— Много съжалявам, човече — каза Хикс, когато спря да бълва.

— Няма проблем, синко — отвърна докторът. — Лежи си, не ставай. Ще те закараме в Спешното отделение. Имаш сътресение на мозъка. Искам да се убедя, че не ти е счупен черепът.

Хикс си спомни, че някой го бе цапардосал в тъмнината.

— Мамка му! — изрева той. — Мамка му! Пистолетът ми… някой да е виждал пистолета ми?

Лекарят — на значката му пишеше „Софър“ — положи длан върху гърдите на Хикс, за да му попречи да се изправи.

— Мисля, че е изчезнал, синко — каза Софър.

— Не се опитвай да станеш, Ърни — каза Саша, която стоеше на един метър от него. На лицето й бе изписан ужас. Зад нея имаше други сестри, изглеждаха бледи и напрегнати.

— О, боже! О, боже! Откраднали са ми пистолета! Нещо друго да са взели?

— Само панталона ти — отвърна Софър.

— Панталона ми? Ама как…

Хикс помести глава, за да погледне надолу. Беше гол до кръста. Пенисът му бе на показ пред лекаря, Саша и другите сестри. На Хикс отново му се доповръща. Това приличаше на кошмара му, онзи, в който отива на работа без панталон и всички го гледат. Изведнъж му мина през акъла, че гаднярът, откраднал панталона, е бъркал с пръст в задника му, както Саша заплашваше, че ще направи.

— Той опипвал ли ме е? Опипвал ли ме е? — изкрещя Хикс.

— Не знаем — каза докторът. — Вероятно не. Вероятно е решил, че ако си гол, няма да тръгнеш да го гониш. Сигурно е взел пистолета ти, защото е бил в кобура, на колана ти.

Обаче онзи не бе взел ризата му. Якето бе взел, но ризата не.

Хикс се разплака. И пръдна — влажно и свирукащо. Никога не се бе чувствал толкова нещастен.

— О, боже! Мили боже! Какво им става на тези хора? — проплака Хикс.

Доктор Софър поклати глава.

— Кой го знае какъв е. Може да е някой наркоман. Може да е извратеняк, който се е нуждаел от уникален трофей. Ченгетата да се оправят. В момента ти ме интересуваш.

— Трофей? — изписка Хикс, представяйки си панталона, сложен в рамка и окачен на стената.

— Да, предполагам. — Софър погледна през рамо към другия край на залата. — Вижда ми се логично, като се има предвид, че откраднатото тяло е на сериен убиец.

Хикс помести главата си и в черепа му екна гонг. Видя, че носилката е избутана настрани и че трупът липсва. Простена отново и притвори очи.

Чу бързо потракване на токове в коридора и му се стори, че разпознава кривата походка на чичо си Джим, който е трябвало да напусне бюрото си и изобщо не е щастлив от този факт. Нямаше логична причина да се страхува от чичо си. Та нали Хикс бе жертвата, бяха го нападнали, за бога. Но както бе сам и нещастен в единственото си убежище — мрака зад клепачите му — логиката не му влияеше. Чичо Джим идваше и с него идваше третото мъмрене. Бяха хванали Хикс със свалени гащи, буквално, което означаваше, че никога повече нямаше да носи униформа на охранител.

Всичко бе загубено, бе се изпарило за секунда в залата за аутопсии — хубавата работа, чукането със Саша, благините от шкафа с лекарства, забавните снимки с трупове. Дори понтиакът с раирана тапицерия бе загубен, макар че това щеше да се разбере чак след няколко часа. Ненормалникът, който го бе пребил, бе взел ключовете и бе офейкал с колата.

Край. На всичко. На абсолютно всичко.

Нищо вече не можеше да върне и мъртвия Чарли Манкс.