Джо Хил
Носферату (76)

Гънберъл, Колорадо

В първата неделя на октомври Уейн се събуди от звънене на църковни камбани. Баща му седеше на ръба на леглото.

— Какво сънува? — попита неговият нов, доста поотслабнал баща.

Уейн поклати глава.

— Не знам. Не помня — излъга той.

— Помислих си, че може да си сънувал мама — каза новият Лу. — Усмихваше се.

— Сигурно съм мислел за нещо забавно.

— Нещо забавно? Или нещо хубаво? — попита новият Лу, като се взираше в него с любопитните си нови очи — недоволни, ярки, интересни.

— Вече не помня — отвърна Уейн.

По-добре бе да излъже, отколкото да признае, че е сънувал Брад Макколи, Марта Грегорски и другите деца от Коледната земя. Не че тя още съществуваше. Сега тя бе просто Белотата. Бушуващ бял шум на изместен телевизионен канал. Там играеха сега децата. Миналата вечер играта се казваше „Ухапи най-малкия“. Уейн все още усещаше вкуса на кръв. Прокара няколко пъти езика си из устната кухина. В съня си имаше много повече зъби.

— Е, аз тръгвам. Трябва да свърша една работа. Искаш ли да дойдеш с мен? Не си длъжен. Табита може да постои при теб.

— Тя тук ли е? Тук ли спа?

— Не, не! — каза Лу. Изглеждаше искрено изненадан от въпросите. — Исках да кажа, че мога да й се обадя и да я помоля да дойде. — Сбърчи замислено чело и предпазливо добави: — Струва ми се, че за момента това не е окей. Да спи тук. Би било странно… за всички.

Уейн си помисли, че най-интересната част от отговора е изразът „за момента“, който предполагаше, че след време баща му може да си промени мнението.

Преди три вечери, на излизане от киното — напоследък често ходеха на кино заедно — Уейн извърна глава тъкмо когато баща му хвана Табита Хътър за лакътя и я целуна по ъгълчето на устата. По начина, по който тя наклони глава и се подсмихна, Уейн разбра, че са се целували и друг път. Просто от жеста лъхаше непринуденост. После Табита забеляза, че Уейн ги гледа, и отдръпна ръката си.

— Мен това не ме притеснява! — каза Уейн. — Знам, че я харесваш. Аз също я харесвам!

Лу каза:

— Уейн, майка ти… майка ти беше… това, че беше най-добрият ми приятел, не означава…

— Но вече не е сред живите. А ти трябва да си щастлив. Трябва да се забавляваш! — каза Уейн.

Лу го изгледа тъжно.

— Е, исках да кажа, че не си длъжен да дойдеш. Табита е наблизо. Може да дойде тук за три минути. Сигурно те радва бавачка, която има глок.

— Не. Ще ти правя компания. Къде каза, че отиваме?

— Нищо не съм казал.

* * *

Табита Хътър се появи, без никой да я вика. Когато звънна на вратата, Уейн бе още по пижама. Тя правеше така понякога, донасяше понички и казваше, че иска да ги размени за кафе. Можеше да купи и кафе, но твърдеше, че предпочита кафето на Лу. Уейн бе наясно, че това е претекст. В кафето на Лу нямаше нищо специално, освен ако човек не харесва отварата да лъха леко на препарат за защита на метални повърхности.

Тя се бе преместила в денвърския офис, за да се включи в разследванията по случая „Маккуин“. Не бяха повдигнати обвинения и никога нямаше да бъдат повдигнати. Бе наела апартамент в Гънберъл и обикновено веднъж дневно хапваше в компанията на Лу и Уейн, уж за да събира информация от Лу. Обаче повече говореха за „Игра на тронове“. Лу бе прочел първата книга малко преди ангиопластиката и операцията по смаляване на стомаха. Табита Хътър бе до леглото му, когато той се събуди след операцията. Каза, че иска да се убеди, че той ще има възможност да прочете цялата поредица.

— Хей, хлапаци — викна Табита, — измъквате ли се от мен?

— Имаме работа — обяви Лу.

— В неделя сутринта?

— Хората си трошат колите и тогава.

Тя се прозя, закривайки уста с опакото на дланта си. Дребната къдрокоса жена носеше избеляла фланелка на Жената чудо и сини дънки, без каквито и да е бижута, ако изключим деветмилиметровия пистолет на кръста.

— Добре, тръгваме. Ще ми направиш ли кафе преди това?

Лу се подсмихна.

— Не си длъжна да идваш. Доста време ще отнеме.

Тя сви рамене.

— А какво друго да правя? Престъпниците обичат да поспиват до късно. От осем години съм във ФБР и досега не ми се е налагало да застрелям човек преди единайсет часа сутринта. Не и преди да съм си изпила кафето.

* * *

Лу сложи кафето да се вари и отиде да запали пикапа, Табита тръгна след него. Уейн обуваше маратонките си, когато телефонът звънна.

Той погледна черния апарат, лежащ на масичката вдясно. Нямаше още седем часът, твърде рано бе за обаждания, но това може би бе свързано с чакащата ги работа. Може би собственикът на повредената кола бе получил помощ от друг монтьор. Случваха се такива неща.

Уейн вдигна.

Телефонът свистеше — силен статичен шум.

— Уейн! — изрече задъхан момичешки глас с руски акцент. — Кога се връщаш? Кога ще дойдеш да си играем?

Уейн не можеше да отговори, езикът му бе залепнал за небцето, а пулсът му цъкаше в гърлото. Те и преди се бяха обаждали.

— Нуждаем се от теб. Можем да възстановим Коледната земя. Можеш да върнеш всичко с въображението си. Въртележките. Магазините. Игрите. Тук няма с какво да си играем. Трябва да ни помогнеш. Господин Манкс го няма вече, само ти остана.

Входната врата се тресна. Уейн прекъсна връзката. Когато Табита Хътър влезе в коридора, той постави слушалката върху апарата.

— Някой е звънял? — попита тя.

В сиво-зелените й очи се четеше спокойна невинност.

— Грешка — отвърна Уейн. — Кафето май е готово.

* * *

Уейн не бе добре и го знаеше. Децата, които са добре, не получават обаждания от мъртъвци. Децата, които са добре, не сънуват такива сънища. Но тези две неща — телефонните обаждания и сънищата — не бяха най-ясните индикатори, че не е добре. Съвсем не. Онова, което го правеше да е „не добре“, бе начинът, по който се чувстваше, щом видеше снимка на самолетна катастрофа — наелектризиран, треперещ от вълнение и вина, сякаш пред очите му имаше порнографски снимки.

Предната седмица, докато шофираше в компанията на баща си, една катерица изскочи на пътя и бе премазана. Той се изсмя, а баща му го изгледа учудено и присви устни, канейки се да каже нещо, но си замълча… може би заради страдалческото изражение на лицето на Уейн. Уейн не искаше да си мисли, че случилото се — катеричка да попадне под гумите — е забавно. На такива неща се смееше Чарли Манкс. Обаче не можа да се въздържи.

Веднъж, докато гледаше в ютюб клип за геноцида в Судан, усети, че на лицето му е цъфнала усмивка.

Когато по новините дадоха репортаж за отвлечено в Солт Лейк Сити момиченце — красива дванайсетгодишна блондинка с ослепителна усмивка, Уейн се разтрепери от вълнение… и й завидя.

Постоянно имаше чувството, че зъбите в устата му са много повече от нормалното. Прокараше ли езика си по небцето, му се струваше, че ги усеща — редици малки издатини под лигавицата. Вече знаеше, че си е въобразявал, че му падат зъбите. Това бе халюцинация вследствие на севофлурана, халюцинация бе и Коледната земя. Но споменът за другите зъби бе по-реален, по-жив от нещата от ежедневието — училището, посещенията при психиатъра, обедите с баща му и Табита Хътър.

Понякога си представяше, че е чиния, която е била счупена в средата и е била залепена, но не добре, с леко разминаване на двете части. Едната част — тази, която символизираше живота му преди Чарли Манкс — не пасваше съвсем точно на другата. Когато се отдръпнеше назад и погледнеше кривата чиния, си казваше, че на никого не му трябва такъв съд. Уейн не изпадаше в отчаяние от тези мисли… и това бе част от проблема. Бе изминало много време, откакто бе изпитвал нещо подобно на отчаяние. На погребението на майка му например се бе наслаждавал на църковните песнопения.

За последно видя майка си жива, когато я качваха в линейка. Парамедиците бързаха. Тя бе загубила много кръв. Впоследствие й преляха три литра, които трябваше да й стигнат да преживее нощта, но не знаеха за продупчените бъбрек и черва, не знаеха, че организмът й е отровен от собствените си отрови.

Той бе подтичвал до майка си, стискайки ръката й. Бяха на паркинга на близкия до къщата на Манкс магазин. По-късно Уейн щеше да научи, че на това място майка му и баща му са се видели за пръв път.

— Ти си добре, дечко — каза му Вик. Усмихваше се, въпреки че лицето й бе опръскано с кръв и кал. Над дясната й вежда имаше рана, а в носа й бе навряна тръбичка. — Златото не се разваля. Което е добро, си остава добро, независимо колко удари е понесло. Ти си добре. И винаги ще си добре.

Той разбираше какво има предвид тя. Тя намекваше, че той не е като децата от Коледната земя. Намекваше, че той все още е себе си.

Но Чарли Манкс бе казал друго. Чарли Манкс бе казал, че коприната не може да се изчисти от кръв.

Табита Хътър отпи от кафето си и погледна през прозореца над кухненската мивка.

— Баща ти е изкарал пикапа отпред. Облечи яке, студено е. Да тръгваме.

— Да тръгваме — каза Уейн.

* * *

Настаниха се в кабината на пикапа, Уейн бе по средата. Преди време нямаше да могат да се съберат, но новият Лу заемаше по-малко място от стария. Новият Лу приличаше на Борис Карлоф във „Франкенщайн“ с дългите си ръце и обемистия гръден кош, надвиснал над свит стомах. Имаше и франкенщайнски белези — от ангиопластиката, от врата чак до дясното ухо. Тлъстините му просто се бяха стопили като оставен на слънце сладолед. Най-впечатляващата промяна обаче бе в очите. Нямаше логика отслабването да доведе до промяна в очите, но сега Уейн ги усещаше по-силно с тяхното любопитство и проницателност.

Уейн седна до баща си, после се надигна, защото нещо се заби в гърба му. Чук — не за аутопсии, а обикновен дърводелски чук с протъркана дървена дръжка. Уейн го сложи до бедрото на баща си.

Пикапът се заизкачва по пътя, криволичейки покрай старите ели, забили върхове в безоблачното небе. Долу в Гънберъл, на слънце, бе топло, но тук подухваше студен вятър, който свистеше тихичко в клоните и разпространяваше миризмата на трепетлика. По склоновете имаше златни шарки.

— А златото не се разваля — прошепна Уейн и се загледа в откъсналите се листа, които прелитаха над пътя, подети от вятъра.

— Какво каза? — попита Табита.

Той поклати глава.

— Да пуснем радио? — подхвърли Табита и посегна към таблото.

Уейн не знаеше защо предпочита тишината, защо се изнервя от музиката.

На фона на тих шум Боб Сийгър разясняваше колко готин е старият рокендрол. Твърдеше, че ако му пуснат диско, ще се махне.

— Къде е станал инцидент? — попита Табита Хътър и Уейн усети в гласа й нотка на подозрителност.

— Почти стигнахме — обяви Лу.

— Има ли ранени?

— Този инцидент е станал преди доста време.

Уейн нямаше представа къде отиват, докато от лявата им страна не се появи магазин. Всъщност вече не бе магазин, от десет години поне. Едната от бензиноколонките бе почерняла, с лющеща се боя — тук някога Чарли Манкс бе зареждал с гориво. Над Гънберъл имаше доста изоставени мини и призрачни градчета, така че никой не се учудваше от гледката на дървена къща с разбити прозорци и вътрешност, пълна единствено със сенки и паяжини.

— Какво си си наумил, господин Кармоди? — попита Табита Хътър.

— Вик искаше да свърша една работа.

— Може би не трябваше да вземаш Уейн.

— По-скоро теб не трябваше да вземам. Смятам да посегна на едни улики.

Табита отвърна:

— Е, днес не съм на работа.

Той подмина магазина. Половин миля по-нагоре намали скоростта. Алеята, водеща към Къщата на шейна, се падаше отдясно. Когато свърна, радиото зашумя по-силно и дрезгавият, приветлив глас на Боб Сийгър започна да се губи. Тази къща не посрещаше никого добре. Дори от линейката имаха затруднения да изпратят съобщение до болницата долу. Проблемът, изглежда, беше в разположението на скалните масиви наоколо. В клисурите на Скалистите планини човек губеше връзка със света долу… и сред скалите, дърветата и пронизващите ветрове двайсет и първи век изглеждаше измислен. Хората били завладели целия свят — глупости на търкалета.

Лу спря и слезе да премести ограждението, поставено от полицията. После продължиха.

Пикапът подскачаше по неподдържания път, който стигаше почти до предния двор на разрушената постройка. Смрадликите бяха почервенели от есенния студ. Някъде наблизо кълвач блъскаше здраво с клюн. Когато новият Лу спря, по радиото се чуваше единствено бученето на статичен шум.

Щом затвори очи, Уейн си представи децата на шума, децата, изгубени в пространството между реалност и въображение. Бяха толкова близо, че той сякаш чуваше смеха им да блика изпод свистенето на радиото. Потрепери.

Лу положи дланта си върху крака му, Уейн отвори очи и го погледна. Баща му бе слязъл от пикапа, но бе протегнал ръка в кабината, за да стисне коляното му.

— Всичко е наред — каза баща му. — Няма проблеми, Уейн. В безопасност си.

Уейн кимна… но баща му не го бе разбрал. Той не изпитваше страх. Треперенето се дължеше на вълнение. Другите деца бяха съвсем близо, чакаха го да се върне и да създаде с въображението си нов свят, нова Коледна земя с въртележки, лакомства и игри. Бе способен на това. Всички бяха способни на това. Нуждаеше се обаче от инструмент, някакво средство за създаване на удоволствие и забавления, с което да пробие дупка в този свят и да навлезе в тайния си мисловен пейзаж.

Металната глава на чука студенееше, опряна на бедрото му. Погледна я и си помисли: „Може би“. Вземаш чука и го стоварваш върху темето на баща ти. Когато си представи звука, кухото бумкане при съприкосновението на стомана с кост, Уейн потрепери от удоволствие. Стоварваш го право в хубавичкото, кръгло, умно, самодоволно, лолитско лице на Табита Хътър и разбиваш очилата и зъбите й. Адски забавно би било! Мисълта как по сочните й устни избива кръв му подейства възбуждащо. След като приключеше с тях, щеше да се отправи към тунела, водещ към Коледната земя. Удряй с чука камъните, докато те не се разцепят, докато не се отвори пролука, през която да минеш. Блъскай, докато реалният свят не се продъни, за да можеш да пропълзиш в света на мисълта, където те чакат децата!

Докато Уейн фантазираше, баща му сграбчи чука, неговия чук.

— О, това пък за какво ти е? — промърмори Табита Хътър, после разкопча колана си и слезе от пикапа.

Вятърът свистеше сред клоните на елите. Ангелите се полюшваха. Сребърните топки отразяваха светлината, хвърляйки ярки многоцветни отблясъци.

Лу се заспуска по склона. Вдигна глава — вече имаше само една брадичка, и то изглеждаща добре — и впери мъдрите си очи нагоре, към играчките по клоните. Малко по-късно откачи една от тях — бял ангел, надуващ златен тромпет — сложи я върху камък и я размаза с чука.

За секунда статичният шум от радиото се изостри.

— Лу? — подвикна Табита и заобиколи пикапа отпред.

Уейн си помисли, че ако се метне зад волана и включи на скорост, ще може да я прегази. Представи си звука, който би издал черепът й при удара в решетката, и се подсмихна. Идеята бе супер, обаче агентката се спусна към дърветата. Той запримигва бързо, за да пропъди това ужасно, зловещо, чудесно видение, и изскочи от пикапа.

Порив на вятъра разроши косата му.

Лу хвана едно сребристо кълбо с размерите на топка за софтбол, подхвърли го във въздуха и замахна с чука като с бухалка. Проблясващата в различни цветове сфера се пръсна сред водопад от стъкло и медни жички.

Уейн стоеше до пикапа и наблюдаваше. Зад него, през свистенето на статичния шум, детски хор пееше коледна песен. В текста се споменаваха вярващите. Гласовете бяха далечни, но ясни и сладки.

Лу натроши керамична коледна елха, поръсена със златен прашец, слива и няколко тънки снежинки. Бе започнал да се поти, затова съблече фланелата си.

— Лу — подхвана Табита, която стоеше на върха на склона, — защо ги трошиш?

— Защото една от тези е негова — обясни Лу и кимна към Уейн. — Вик върна по-голямата част от него, но аз искам и останалата.

Вятърът виеше. Дърветата се люшкаха. Имаше нещо плашещо в това тяхно движение. Разлетяха се иглички и изсъхнали листа.

— Искаш ли нещо от мен? — попита Табита.

— Задължителното е да не ме арестуваш.

Той й обърна гръб и взе следващата играчка. Тя се строши с напевно кънтене.

Табита погледна Уейн.

— Никога не съм се ограничавала до задължителните неща. Ще помагаш ли? Изглежда забавно, не мислиш ли?

Уейн нямаше как да не се съгласи.

Тя използваше дръжката на пистолета си, Уейн — камък. Звучащата по радиото коледна песен набра сила. Табита я чу и хвърли притеснен, учуден поглед към пикапа. Лу си правеше оглушки, трошеше стъклени листа и телени клоуни. За момент статичният шум се засили, заглушавайки песента.

Уейн трошеше ангели с тромпети, ангели с арфи, ангели с вдигнати молитвено ръце. Разби един Дядо Коледа и елена му, и джуджетата. Отначало се смееше, но бързо престана да му е забавно. Заболяха го зъбите. Лицето му се сгорещи, после изстина и дори се смрази. Нямаше представа защо става така, а и не го интересуваше особено.

Вдигна камъка, за да размаже една керамична лампа, и тогава мярна нещо с периферното си зрение. До Къщата на шейна стоеше момиченце, чиято мръсна нощница бе покрита почти цялата с петна изсъхнала кръв. Косата му бе сплъстена, стъпалата — окървавени. Бе сбърчило красивото си бледо лице и плачеше безмълвно.

— Помагите — прошепна то. Звуците почти се загубиха в свистящия вятър. — Помагите.

Уейн не знаеше, че това на руски означава „помогнете“, но разбра какво иска момиченцето.

Табита забеляза, че Уейн се е отплеснал, извърна глава и се вторачи в момиченцето.

— О, боже! — промълви тя. — Лу, Лу!

Лу Кармоди впери очи в Марта Грегорски, която бе в неизвестност от 1992 година. Тя бе на дванайсет, когато изчезна от хотел в Бостън; сега, двайсет години по-късно, пак бе на дванайсет. Лу не изглеждаше особено изненадан от появяването й. Бе посърнал, по отпуснатите му бузи се стичаше пот.

— Трябва да се погрижа за останалите, Таби — каза Лу. — Би ли й помогнала?

Табита го изгледа уплашено. Прибра пистолета си в кобура, извърна се и закрачи вдървено по килима от мъртви листа.

Иззад храсталаците зад Марта изскочи чернокосо момче на около десет години. Бе облечено в мръсна червено-синя униформа на дворцов страж. Брад Макколи гледаше едновременно стреснато, учудено и ужасено. Извърна глава към Марта и се разтресе от ридания.

Уейн се поклащаше на пети, вторачен в двете деца. В съня му предната нощ Брад носеше същата униформа. Зави му се свят и залитна, но баща му го подхвана отзад и положи тежката си ръка върху рамото му. Ръцете му не пасваха на тялото на новия Лу, стояха малко като пришити.

— Хей, Уейн — подвикна Лу. — Можеш да си избършеш лицето в ризата ми, ако искаш.

— Какво?

— Плачеш, малкият — каза Лу и протегна другата си ръка, в която имаше раздробена луна. — От известно време плачеш. Това май беше твое, а?

Раменете на Уейн трепнаха конвулсивно. Опита се да отговори, но през стегнатото му гърло не излезе никакъв звук. Сълзите по бузите му щипеха на студения вятър. Покрусен, зарови лице в гърдите на Лу, за момент изпита нужда от стария Лу, пухкавия великан.

— Съжалявам — прошепна със задавен глас той. Прокара език из устната си кухина, но не усети тайните зъби. Изпита такова огромно облекчение, че се наложи да се хване за баща си, за да не се свлече. — Съжалявам. Татко. О, татко. Съжалявам.

Уейн изхълцваше при всяко вдишване.

— За какво?

— Не знам. Задето плача. Осополивих те.

— Човек не трябва да се извинява за сълзите, друже.

— Гади ми се.

— Да, да, знам. Няма проблеми. Мисля, че страдаш от човешки синдром.

— От него умира ли се?

— Да — каза Лу. — Изходът винаги е летален.

Уейн кимна.

— Е, предполагам, че това е хубаво.

Нейде зад тях Табита Хътър с ясен, кротък глас питаше децата как се казват, после ги успокояваше и им обещаваше да се погрижи за тях. Уейн си каза, че ако в този момент се извърне, ще види десетки деца да се задават от гората, загърбили статичния шум. Чу, че някои от тях плачат. Човешки синдром — тази болест явно бе заразна.

— Татко, имаш ли нещо против тази година да не празнуваме Коледа?

— Ако Дядо Коледа се опита да се спусне в комина ни, ще го изстрелям нагоре с ритник. Обещавам.

Уейн се засмя, но някак треперливо, все едно ридаеше.

Откъм пътя долетя ревът на приближаващ се мотоциклет. Уейн се вкопчи отчаяно в ужасната идея, че това е майка му. Децата бяха възкръснали, може би сега бе неин ред да го направи. Но, не, някакъв моторист бе излязъл да се поразходи. Машината профуча с оглушителен рев, хвърляйки слънчеви отблясъци от хромираните си части. Беше началото на октомври, но на слънце все още бе топло. Задаваше се есен, зад нея дебнеше зимата, оставаше още малко време за каране на мотор.