Джо Хил
Носферату (73)

Отвън

Гърмежите сякаш разтресоха мрака. Вик усети, че нещо премина през нея, но това не бе картечен откос, а звукова вълна; включи инстинктивно на скорост. Задната гума се плъзна по мокрия терен, разпръсквайки стръкове трева. Триумфът подскочи и се потопи в мрака.

Част от нея все още гледаше назад, гледаше как баща й се превива и посяга към окървавеното си гърло, а кичур коса закрива очите му. Беше зяпнал, сякаш се канеше да повърне.

Част от нея го подхвана, преди да е паднал на колене, и го задържа в обятията си.

Част от нея целуваше лицето му. „Тук съм, татко — каза му тя. — При теб съм.“ Беше толкова близо до него, че усещаше металната миризма на кръвта.

Лу бе подпрял меката си брадясала буза отстрани на врата й. Раницата с експлозивите бе притисната между телата им.

— Просто карай — каза той. — Отведи ни на онова място. Не гледай, просто карай.

Отдясно се разхвърчаха буци пръст, докато Вик обръщаше мотора и го насочваше нагоре, към гората. Ушите й регистрираха звука на куршуми, забиващи се в мека почва. Сред трещенето на автоматите долови гласа на Табита Хътър, който трепереше от напрежение:

— Спрете стрелбата! Спрете стрелбата!

Вик не можеше да мисли, а и нямаше нужда. Ръцете и краката й знаеха какво да правят. Дясното й стъпало превключи на втора, после на трета. Моторът се катереше по склона. Елите се издигаха като стена пред тях. Вик наведе глава, когато се запровираха между стволовете. Един клон я перна през устата. Минаха през гората и тогава изведнъж гумите затрополиха по дъските на Прекия път.

— А стига бе! — изкрещя Лу.

Бе влязла косо и с наведена глава, затова рамото й се блъсна в стената. Ръката й веднага изтръпна, а гърбът й се удари в Лу.

Нейде в мислите й баща й се свличаше отново в обятията й.

Вик завъртя кормилото наляво, за да избегне по-сериозен удар в стената.

Каза си: „Тук съм“, докато двамата падаха на земята.

Една дъска изпука под предната гума и кормилото се изскубна от ръцете й.

Целуна баща си по челото. „Тук съм, татко.“

Триумфът се наклони към лявата стена. Лу удари ръката си в нея и изпъшка. От сблъсъка целият мост се разтресе.

Вик усети мириса на косата на баща си. Искаше да го попита от колко време е сам, защо в къщата няма жена. Искаше да знае как я кара той, как убива времето вечер. Искаше да му каже, че съжалява и че все още го обича, въпреки всички лоши неща.

После Крис Маккуин изчезна. Тя трябваше да го остави да се изплъзне от ръцете й. Тя трябваше да продължи без него.

Прилепи запищяха в мрака. Звукът бе като от разбъркване на карти, само че усилен многократно. Лу вдигна глава към гредите горе. Големият, мил, невъзмутим Лу дори не се развика, просто си пое рязко въздух, когато десетки, може би дори стотици уплашени прилепи се разхвърчаха във всички посоки. Те бяха навсякъде, блъскаха се в ръцете и краката им. Един перна с крилото си Вик по бузата и тя мярна лицето му — малко, розово, изродско, но в същото време и някак човешко. Тя видя собственото си лице, разбира се. Каза си, че не трябва да се паникьосва, а да се опита да овладее триумфа.

Почти бяха стигнали другия край на моста. Няколко прилепа се стрелнаха навън в нощта и Вик си помисли: „Част от разсъдъка ми си отиде с тях“.

Пред очите й изникна старият ралей. Сякаш се бе спуснал към нея, огрян от фара. Осъзна, с миг закъснение, че ще го помете и че последиците от това ще са тежки. Предната гума се заби право във велосипеда.

Ръждясалият, покрит с паяжини велосипед отхвърча, а триумфът се завъртя странично при излизането си от покрития мост. Изхвърчаха от Прекия път като тапа от бутилка шампанско. След тях изходът избълва и десетки прилепи.

Гумите задрапаха по пръст, после по трева. Вик видя, че теренът се снишава и че ще се изтъркалят надолу. Мярна ели, украсени с ангелчета и снежинки.

Полетяха надолу по склона. Моторът се врътна рязко и ги изхвърли. Последва ги и се стовари върху тях като лавина от нагорещено желязо. Светът се пропука и настана мрак.