Джо Хил
Носферату (26)

Отвън

Дворът бе толкова буренясал, че Вик имаше чувството, че тича през преплетени жици. Тревите се опитваха да впримчат глезените й. Всъщност това не бе никакъв двор, а обширно пространство, покрито с храсталаци и бурени, зад което се простираше гора.

Дори не погледна към гаража и къщата. Отказа се да мине по алеята. Не смееше да излезе на дългия прав път, защото се страхуваше, че той е паркирал край него и я дебне. Затова се отправи към гората.

Видя насипа чак когато стъпи върху него. Основата му бе един метър по-надолу.

Пръстите й се забиха в пръстта и тя усети болезнено стягане отзад в дясното бедро. Пльосна се върху купчина сухи клони, после ги разбута, за да се измъкне, и легна по гръб.

Елите се извисяваха над нея. Поклащаха се на вятъра. Накачените по тях играчки примигваха и правеха разноцветни дъги, така че за момент си помисли, че е получила леко мозъчно сътресение.

Когато дишането й се нормализира, се надигна на колене и погледна към двора.

Гаражната врата бе отворена, но ролс-ройса го нямаше. Изненада се, дори леко се разочарова, че димът е толкова малко. Над задната част на къщата се издигаха сивкави облаци. През зейналата входна врата излизаше пушек. Обаче не се чуваше пукане и не се виждаха пламъци. Бе очаквала къщата да е напълно опожарена.

Вик се изправи и тръгна отново. Не можеше да тича, но можеше да подтичва, куцукайки. Чувстваше белите си дробове като опечени и при всяка крачка нещо я срязваше в задната част на бедрото. Почти не обръщаше внимание на безбройните други болежки, включително „изгарянето от студ“ на дясната китка и пронизващата болка в лявото око.

Движеше се успоредно на пътя, поддържайки дистанция от двайсетина метра, готова да се метне зад храст или дънер на дърво, ако мерне ролса. Обаче от старата кола, Чарли Манкс и мъртвото момче нямаше и следа.

Продължаваше да следва тесния черен път. Беше изгубила представа за времето, не знаеше колко дълго е вървяла през гората. Всеки следващ момент бе най-дългият в живота й. По-късно й се струваше, че бягството през гората е продължило колкото останалата част от детството й. Когато забеляза магистралата, беше оставила детството далече зад себе си. То изгоря и изтля като Къщата на шейна.

Насипът, над който минаваше магистралата, бе доста висок и се наложи да пълзи на четири крака, захващайки се за туфи трева. Когато се изкачи горе, чу боботене на мотоциклет. Идеше отдясно, но докато тя се изправи на крака, мотористът — облечен в черно мъж с харли — я подмина.

Магистралата минаваше през гората, отгоре се мръщеха буреносни облаци. Отляво се издигаха високи синкави хълмове и у Вик за пръв път се породи усещането, че се намира някъде нависоко. В Хейврил, Масачузетс, рядко се замисляше за надморската височина, но сега осъзна, че не облаците са ниски, а тя се намира нависоко.

Стъпи на асфалта и хукна след харлито, викайки и размахвайки ръце. „Няма да ме чуе — помиеш си, — като се има предвид колко силно бръмчи двигателят.“ Но едрият мъж погледна през рамо и предното колело на харлито затанцува. Той веднага възстанови контрола и сви към банкета.

Беше дебел, с брада и не носеше каска. Гъстата му кестенява коса бе къдрава отзад на врата. Вик се затича към него, въпреки пронизващата болка в десния й крак. Когато стигна до мотоциклета, без да се колебае или да дава обяснения, се метна на седалката и обви ръце около кръста на мъжа.

Той я гледаше учудено и леко уплашено. Носеше черни кожени ръкавици без пръсти и черно кожено яке, което бе разкопчано и отдолу се виждаше фланелка на Странния Ал^[1]. Не бе възрастен, както й се бе сторило отначало. Кожата му бе гладка и розова под брадата, а емоциите му бяха по детски прости. Възможно бе да е на нейната възраст.

— Човече! — рече той. — Добре ли си? Инцидент ли си претърпяла?

— Трябва ми полиция. Един човек… Той се опита да ме убие. Затвори ме в една стая и подпали къщата. Отвлякъл е момченце. Едва успях да се измъкна, а той отведе момченцето. Трябва да тръгваме. Той може да се върне.

Зачуди се дали е схванал нещо. Всичко бе вярно, но изглежда, не бе подредила информацията по правилен начин.

Той се облещи срещу нея, сякаш тя му говореше на чужд език — тагалогски или може би клингонски^[2]. Впоследствие се оказа, че ако се бе обърнала към Луис Кармоди на клингонски, той вероятно щеше да я разбере.

— Огън! — изрева тя. — Огън! — посочи към алеята.

Къщата не се виждаше от магистралата, а тънката струйка дим, която се издигаше над гората, можеше да е от нечий комин или от купчина запалена шума. Но гледката го извади от транса и го накара да се размърда.

— Дръж се здраво! — извика той с писклив глас и даде толкова силно газ, че Вик си помисли, че предната гума ще се вдигне във въздуха.

Стомахът й се сви и тя го прегърна през корема, пръстите на двете й ръце за малко не се допряха. Помисли си, че той ще изтърве машината; моторът се заклати опасно, предницата тръгна на една страна, а задницата — на друга.

Той обаче се справи и бялата разделителна линия започна да се стрелка назад в ритъма на картечница.

Вик се осмели да погледне през рамо. Очакваше да види как старата черна кола излиза на магистралата, но нищо подобно не се случи. Обърна главата си напред и я опря в гърба на дебелото момче. Скоро къщата на дъртака остана далече назад. Движеха се към сините хълмове, бяха в безопасност, всичко бе приключило.